Нора Робъртс
Честни предателства (21)

Глава двадесет и първа

В розовата светлина на изгрева Моузес наблюдаваше кобилите, повели малките си на водопой. Знаеше също като тях неписаните правила за подреждане. Първа беше Биг Бес, предизвикателно размахала опашка, следвана от Вярност и нататък цялата колона чак до срамежливата и скромна Радост.

Жребчетата припкаха заедно с тях, игриви и спокойни. Още не знаят, помисли си Моузес, че след няколко кратки седмици, ще бъдат отбити и отделени от мама в следващата стъпка към съдбата им.

Някои ще се обучават за състезания, други ще бъдат продадени. В зависимост от проявените способности някое ще бъде отделено за скачач или за цирковия манеж. Самият Моузес не си падаше много по шоуто с коне. В неговите очи то беше само красиво зрелище. Някои от тях ще станат оплодители, а други ще раждат.

А един, може би поне един, ще прояви качества на истински шампион. Винаги има ново Дерби, помисли си той. Винаги има нов шанс да се спечели.

Защо не онова там, малкото червеникаво конче с петно на челото, дето се движи с наперено вирната глава. Наоми го нарече Предизвикателство. Притежаваше потекло и добра фигура, а времето ще покаже дали притежава и издръжливо сърце.

Сърцето на самия Моузес тежеше като камък в гърдите му. Беше заложил твърде много на Дербито. А не биваше. Инстинктите и на двете му племена го съветваха да не предизвиква боговете. А той ги предизвика, като заложи всичките си надежди и цялото си сърце в това двеминутно бягане.

И цената, която плати, беше ужасна.

— Красиви са, нали — тихо се обади зад него Келси. — Трудно е да повярваш, че само след година ще са готови за оседлаване.

Моузес пъхна ръце в джобовете и продължи да наблюдава жребчетата.

— Значи реши да се появиш.

— Съжалявам, закъснях малко.

— Днес малко закъсня, а вчера и оня ден почти те нямаше.

— Трябваше да уредя някои неща.

— Неща. — Извърна се към нея с пълното съзнание, че ще излее върху й част от собствената си неудовлетвореност. Но и тя си го заслужаваше. — За всички, които работят тук, има само едно най-важно нещо и това са конете.

После закрачи с широки крачки към конюшнята, а Келси виновно подтичваше след него.

— Съжалявам, Моузес, наистина. Нямаше как да се…

Наложи се да се закове на място, защото той рязко спря и се обърна към нея.

— Чуй какво, момиченце, тук не ти е детска градина. Никой няма да те чака да си връзваш връзките. Тук трябва да си вършиш работата всеки ден и винаги. Иначе се налага някой друг да ти я свърши. Но аз не търпя такива неща. И какво си правила вчера, когато трябваше да си с коня си и да работиш с мениджъра му?

— Ами аз… — Келси почти си прехапа езика. — Имах лична работа.

— От сега нататък ще си къдриш косата и ще си правиш маникюр в свободното време. Нямам намерение да губиш от моето. Отивай да ринеш тор в обора.

— Но аз… нали щях да работя с Чест.

— Тя вече е на манежа. Можеш да я подсушиш, като свърши. Хайде, вземай греблото.

И той бързо закрачи към канцеларията си. Конярите и работниците от конюшните, спрели да послушат диалога, се заеха бързо с работата си. Всички обичаха да зяпат как кастрят някого публично, но никой не обичаше да го хванат в такова занимание.

— Е, вече си в отбора — приближи се Наоми и успокоително прокара ръка нагоре-надолу по гърба й. — Иначе никога нямаше да ти държи такъв език.

— Поне да ми се беше накарал някъде насаме — измърмори Келси. — Пък и дявол да го вземе, не съм ходила да си правя косата. Я ме виж — сърдито разпери пръстите си с къси и начупени нокти без лак. — Приличам ли ти да съм си правила скоро маникюр? Не съм дошла тук да си играя. Само защото имах нужда от няколко часа… — Млъкна и изруга. — Беше нещо важно.

— Тук понякога забравяме, че в света съществуват и други неща. Не е нужно да се впрягаш толкова. На практика повечето собственици не се занимават чак толкова много с всекидневната работа. Ако предпочиташ…

— Мислиш, че не мога да се справя. — На бузите й пламнаха две червени петна. — Мислиш, че не мога да издържа.

— Не исках да кажа това, Келси.

— Не искаше ли? Защо сега да е по-различно? Винаги съм скачала от една работа към друга и от едно занимание към друго. Защо някой трябва да мисли, че съм способна да остана, че за мен това може да означава много повече от съставянето на реклами или да обяснявам експресионистите пред туристи? Щом съм се отказала от всичко останало, защо да не се откажа и от това? — Отметна яростно косите си. — Защото е по-различно. Защото сега всичко е различно.

Завъртя се и тръгна към конюшнята.

Наоми само въздъхна. Наистина сигурен начин да забравиш собствените си грижи, когато двама души, които обичаш, изливат върху ти своите. Като прецени положението, съобрази, че е добре Келси да се поразвърти малко с вилата, за да поохлади гнева си. Затова реши да започне с Моузес.

Седеше на бюрото си и крещеше по телефона на агента на Рино.

— Не, няма да го пусна в Белмонт. Още не е готов, а и Корели успя много добре да класира Прилив в Прийкнес. Познава жребеца и заслужава да го язди. Да, окончателно е. — Затръшна телефона, без да обръща внимание на умолителния глас отсреща. — Няма да пусна на коня си някакъв уплашен жокей със счупено рамо.

— Съгласна съм — седна на ръба на бюрото му Наоми, готова за помирение. — Същото мисли и Рино. Наясно е, че още не е готов. — После постави ръката си върху неговата с надеждата това донякъде да го усмири. — Не беше ли малко груб с Келси?

Лицето му стана напрегнато и той издърпа ръката си.

— Като собственик ли си дошла, или като майка?

— Просто съм тук, Моузес — отвърна и изчака. — Наистина напоследък малко отсъстваше. Знам също и че нещо я тревожи. Както и знам — продължи кротко, — че и теб нещо те тревожи.

— Дай да не извъртаме нещата, Наоми — дръпна се от бюрото той. — Отпуснала се е. Значи може би вече губи интерес.

Объркана, Наоми се взря в лицето му. Не само е ядосан, но и притеснен.

— Сигурно просто се налага да уреди някои неща. Да не пренебрегваме факта с колко промени й се наложи да се справи за много кратко време. Стори ми се доволен, дори впечатлен от работата й до сега.

— До сега наистина — съгласи се той. — Но през последните няколко дни нито бях доволен, нито впечатлен. Имаше нужда от скастряне и го направих. Не си забравила, че това влиза в задълженията ми. Ако искаш с нея да се отнасям по-различно…

— Не съм казала такова нещо. — В гласа й се прокрадна раздразнение. — Но добре те познавам, Моузес. Не кастриш хората току-така на публично място, заради някакви си дребни провинения. Кой тогава се отнася по-различно с нея?

Извърна се и двамата застанаха с лице един към друг и с бюрото помежду им.

— Доколкото виждам, тя е момиче, което през целия си живот е получавало всичко каквото поиска. Разглезена е, не се подчинява, идва и си отива, щом й хрумне.

— Също като мен.

Потвърди го с кимване.

— Донякъде. Но ти поне довършваш, с каквото се захванеш, Наоми.

— Може би за първи път е намерила нещо, което си заслужава да довърши.

— Или й е скучно и ще си събере куфарите. Да не би да не разбирам какво ще ти причини, ако си тръгне сега?

Наоми обви ръце около раменете си, за да прогони хлада.

— Само ти ми каза, че няма да го направи.

— Може и да съм се лъгал. Просто бях дяволски доволен да те видя отново да се смееш. Всичко изглеждаше, че върви както трябва. И после… — Ядосан, той отново се отпусна на стола и потърка лицето си с ръце. — Дявол да го вземе! Просто се изпречи на пътя ми в неподходящ момент.

— Какво има, Моузес? — отново протегна ръка тя. Този път той я хвана.

— Боговете ни се присмиват, Наоми. Особено, ако човек забрави, че по всяко време могат да се спуснат и да грабнат онова, което най-силно желаеш. И преди съм изпитвал какво значи да ти разбият сърцето. — Вдигна поглед и леко й се усмихна. — Ти беше първата. Но беше отдавна. Забравил съм колко боли.

— Значи за Гордост — тихо каза тя. — Остави ме само аз да изливам мъката си по него.

Нещастният му поглед се сведе към сплетените им ръце.

— Пропуснал съм нещо, Наоми. Толкова много желаех победата, че сигурно съм проявил небрежност, макар и за минута. Последствията бяха много жестоки.

— Можеш да страдаш, Моузес, но нямаш право да се обвиняваш.

— Този кон беше мой, Наоми — пронизаха я очите му. — Нека по вестниците да пишат твоето име, но той беше мой. И го загубих. Не съм бил, където трябва, когато е трябвало. Не съм разбрал каквото е трябвало да разбера. Дори и сега продължавам отново да се връщам към онзи ден. Връщам се пак и пак и нищо не мога да видя. Трябва да е някъде под носа ми — удари с юмрук по бюрото той. — Под скапания ми нос.

Знаеше, че има само един начин да се оправи с него, когато е в такова настроение.

— Добре, Уайтри, грешката е изцяло твоя. Ти отговаряше за това. Плащам ти да се грижиш за конете ми, да знаеш всичко за тях, да ги разбираш и направляваш от раждането до смъртта им. Плащам ти също и да надзираваш хората, да ги наемаш и уволняваш, да решаваш кой екип с кой кон и на кое състезание да участва. А сега излиза, че съм ти плащала само, за да ми пророкуваш. — Вирна глава и заяви. — Чудя се дали да те уволня, или да ти повиша заплатата.

— Говоря сериозно.

— И аз. — Изправи се, заобиколи бюрото и се зае да масажира напрегнатите му рамене. — Искам да разбера как е станало, Моузес. Искам да разбера кой го е направил и искам да си плати за това. Но не искам и не мога да си позволя, ти, когото обичам и от когото завися, да се отчайваш. Остават ни по-малко от единадесет месеца до първата събота на май.

— Да-а — тежко въздъхна той. — Май ще трябва да се извиня на момичето ти.

— Остави. Може да изтърпи малко кавга.

Моузес отново се усмихна.

— Искаше й се да ми го върне. Божичко, има твоите очи. Не съжалявам много за нещата, които не успях да направя, Наоми. Пък и като се замисля, мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка. Така и не отидох на поклонение в Израел и изобщо не предприех никакви пътешествия по стъпките на предците си и по двете линии. А и никога не създадох дете с теб. — Ръцете й спряха да се движат и той се протегна и здраво ги стисна в своите. — Извинявай.

— Не — наведе се тя и опря лице в косата му, — недей. Защо за истинските неща толкова рядко ни се удава втори шанс, Моузес?

 

 

Същото си мислеше и Рич. Вторият шанс се среща по-рядко и от зъби в устата на кокошка. Който го получи, е истински щастливец. А Рич Слейтър наистина беше щастливец.

Похарчи две стотачки на вист в хотела в Лорел и отново се върна на бара. По принцип виста беше игра за глупаци, но нали сега имаше пари.

Дръж се за кончетата, каза си. Майната им на картите и шибаните им точки. Сега негови любимци бяха конете.

Поръча си нов бърбън — последната му любов — и извади пура от пет долара.

Запалката, която щракна под носа му, накара Рич да вдигне вежди. Дръпна, за да запали пурата, после се извърна и любезно се усмихна на сина си.

— Я виж, значи като в доброто старо време. Дайте на момчето ми едно от същото — нареди на бармана.

Гейб само леко вдигна пръст.

— Кафе без захар.

— Глупости — провлечено възрази Рич. — Не ставай такъв глупак, момчето ми. Аз плащам.

— Кафе — повтори Гейб и се вгледа в баща си. Разпозна признаците: зачервени бузи, блеснал поглед, широка усмивка. Рич Слейтър не само беше полупиян, но имаше и пари в джобовете. — Мислех, че имаш неприятности, когато пристигна от Чикаго.

— Всичко се уреди. Недей да се тревожиш за мен, Гейб. Всички знаят, че Рич Слейтър не забравя партньорите си.

— О? — вдигна вежди Гейб. — Стори ми се, неприятностите ти бяха свързани с неблагодарни партньори.

Така ли беше казал на момчето? Рич не можеше да се сети и се зарови в обърканата си памет. Е, няма значение.

— Само малки противоречия в гледната точка и толкова. Всичко се уреди. Ето я моята серия — посочи към монитора. — Номер три — измърмори под нос. — Да, номер три.

Гейб хвърли поглед към екрана в момента, в който вратите се отваряха.

— Чух, че отново си почнал да играеш на хиподрума.

— Хайде, момче, натисни го. Откъде си чул?

— Оттук-оттам. Някой те мярнал в Чърчил Даунс на Дербито.

Рич продължи да наблюдава състезанието, като насърчаваше избраника си с леко потрепване на тялото. Но същевременно умът му трескаво работеше, опитвайки се да намери пролука през минното поле, което Гейб му залагаше.

— Излезе. Излезе! Хайде сега, бягай напред. О-па! Кучи син, ще си взема паричките. — Доволен от победата на първия кон, на който беше заложил, той даде знак за още едно. — Имам късмет, Гейб. Винаги съм имал късмет.

— И какъв ти беше късметът миналия месец в Кентъки?

— Кентъки ли? — Широката му любезна усмивка стана още по-щедра. — Не съм ходил в Кентъки от… шест години или повече. Макар че трябваше да се държа за конете, това е истината.

— Видях те сутринта преди състезанието.

Рич не се издаде дори с трепване. Очите му удържаха погледа на сина му.

— Не ми се вярва, момчето ми. Имам си хубаво апартаментче в Балтимор. Всичко, което ми трябва, е наблизо — Пимлико, Лорел, Чарлстън. Да нямаш предвид Пимлико — Прийкнес? Там вече бях. Със сигурност. Намигна му хитро. — Заложих малко парички на коня ти. Не ме разочарова. Като гледам как добре се справям, може и да направя едно пътуване до Белмонт. Струва ми се, че можеш да грабнеш цялата Корона, а Гейб? Ако стане, ще си организираме истинско празненство.

— Имаше неприятности на Дербито.

— Знам. И аз останах потресен пред телевизора. Истинско безобразие така да падне някой кон — тъжно поклати глава над чашата си той. — Истинско безобразие. Но ти нали не пострада?

— Някой е помогнал на оня кон да падне.

Рич здраво стисна с устни пурата и кимна.

— Чух и за това. Отвратителна работа. Господ е свидетел, стават такива неща. — Посегна към ядките и налапа две. Гейб забеляза пръстена с доларов знак, изработен от дребни диаманти, на малкия му пръст. — Е, не чак толкова, както някога — продължи Рич. — В днешно време трудно ще се измъкнеш, ако си натъпкал коня си с лекарства. — Издуха дим, доволен от себе си колко умело заблуждава Гейб. — Като се върна назад във времето, когато двамата с дядо ти залагахме на коне, тогава имаше най-различни номера. Но още нямаше толкова много тестове и толкова много шибани правила за конете и жокеите. Само че това беше преди повече от четиридесет години — припомни си с въздишка той. — Жалко, че не помниш дядо ти, Гейб.

— Жалко, че е получил куршум в главата заради… различие в мненията.

— Точно така си беше — каза Рич без сарказъм. Той обичаше баща си. — Както винаги съм се опитвал да те науча, сине, понякога измамата е просто част от играта. Въпрос на ловкост и синхронизация.

— Понякога въпрос на убийство — на кон, на човек. За някои разликата не е чак толкова голяма.

— Има коне, които съм обичал повече от някои хора.

— Спомням си едно друго състезание — в Лексингтън. Бях още дете. — Гейб взе изстиналото кафе и погледна баща си над ръба на чашата. — Но добре помня колко нервен беше. Още не беше горещо — състезанието в Блуграс е през пролетта. Но ти страшно се потеше. Накара ме да поработя по трибуните, да потърся загубени фишове или пари. В тоя ден също падна един кон.

— Случва се — отново се извърна към монитора той. Въпреки климатичната инсталация, вратът му се беше овлажнил. — Често съм виждал такива неща по мое време.

— И тогава беше кон на Чадуик.

— Без майтап? Е, това се казва лош късмет. Ей, не виждате ли, че чашата ми тук е празна — удари с ръка по плота Рич.

— После един жокей се обеси. Доколкото си спомним, не се задържахме дълго там. Само няколко дни. И това е доста странно, защото квартирата ни беше платена.

— Засърбели са ме краката. Така си е било винаги.

— После имаше доста пари. Не че се задържаха задълго, както винаги, но наистина в теб имаше хубава дебела пачка, след като си тръгнахме от там.

— Сигурно съм бил заложил на някой от победителите.

— Сега пак доста си се опаричил, нали така? Нов костюм, златен часовник, диамантен пръстен — вдигна ръката му, — маникюр.

— Нещо притеснява ли те, момче?

Като потисна отвращението си от силната миризма ни бърбън, Гейб се наведе по-близо. Гласът му прозвуча тихо и съвършено овладяно.

— По-добре се моли да не разбера, че си бил в Кентъки в първата събота на май.

— Нали не се опитваш да ме заплашваш, Гейб.

— О, напротив.

Обзет от страх и гняв, Рич вдигна новопристигналото питие.

— А пък аз ще ти кажа, че е по-добре да се откажеш. Остави ме на мира и мисли за коня си, дето ще бяга следващата седмица. Мисли за него и за хубавичката руса кобилка, която чукаш.

Гейб светкавично сграбчи в ръка възела на новата копринена вратовръзка на баща си. Барманът бързо се приближи.

— Не искаме неприятности тук.

— Никакви неприятности — усмихна се Рич право в лицето на Гейб. — Няма да има никакви неприятности. Само малък семеен спор. Първокласно парче си докопал, синко. Със синя кръв. Обзалагам се, че такава чистокръвна кобилка не само е много скоклива, но сигурно и доста издръжлива. Може би е време да я представиш на скъпия си стар татко.

Гейб усети болка в ръцете си, свити в юмруци. Но колкото и да му беше противно, не можеше да избяга от факта, че този човек е негов баща.

— Стой настрана от нея — кротко рече той.

— Иначе?

— Ще те убия.

— И двамата знаем, че нямаш кураж да го направиш. Но ще сключим сделка. Ти стой настрана от моите работи и аз ще стоя настрана от твоите — приглади вратовръзката си Рич, когато Гейб го освободи. — Иначе може и да си поприказвам мъничко с прекрасната ти дама. Сигурен съм, имаме да си кажем доста неща.

— Стой настрана от моето. — Гейб извади банкнота и я остави до чашата с почти недокоснатото кафе. — Стой надалече от моето.

— Деца — бодро се усмихна Рич на притеснения барман, след като Гейб се отдалечи забързано. — Никога не успяваш да ги научиш на уважение. — Взе чашата си и се опита да не обръща внимание на треперещата си ръка. — Понякога просто трябва да им го набиеш в главата — измърмори на себе си.

И без да пуска чашата, отново се извърна към монитора и зачака да излезе неговия кон.

 

 

Почти се бе стъмнило, когато Келси си тръгна от конюшните. Изкара дванадесет изнурителни часа да рине тор и слама, да стърже цимента и да лъска амуниции. Всеки мускул по тялото й сякаш виеше от болка. Мечтаеше единствено за приятна гореща вана и забрава.

— Искаш ли бира? — Моузес седеше на един варел провесил две изстудени бутилки бира в ръката си. Чакаше я.

— Не — кимна му със студено като бирите изражение тя. — Благодаря.

— Келси — вдигна той едната бутилка. — Не мога да си намеря лулата на мира.

Неохотно отстъпи и прие бирата. Би предпочела шише вода, но и бирата добре отми вкуса на прах и пот от устата й.

Моузес изгледа с присвити очи зачервените белези в горната част на ръката й.

— Какво е станало? Водач ли те ухапа?

— Точно така. И?

— Изключено е да ми се сърдиш още дълго. Не можеш да устоиш на чара ми.

Келси отпи нова глътка.

— Напротив, мога.

— С майка ти се получаваше — измърмори той. — Виж какво, според мен беше занемарила работата си и ти го казах. Сега пък искам да ти кажа, че свърши добра работа. И не само днес. През повечето време тук.

— През повечето време ли?

— Точно така. Бързо се учиш и никога не правиш два пъти една и съща грешка, но още трябва някой да те наглежда. Имаш малко проблеми с характера, но тук сме свикнали с такива прояви, както от конете, така и от майка ти.

— Май… — зяпна го тя. — Майка ми.

— Може да се държи като същинско магаре, когато реши. Само че вече не излиза така от кожата си, както на младини. Понякога ми е мъчно за това. — Сведе поглед към ботушите си. — Всъщност адски ми е мъчно. Не че са я пречупили, но я промениха. Предполагам, вече е обръгнала на много неща и свикна да се оправя. Днес ти се нахвърлих повече заради нея, отколкото заради работата.

— Не разбирам.

— Ако сега си тръгнеш, това ще я убие. Няма да е доволна, че го казвам, но ти го казвам. Нищо друго не ме интересува повече от Наоми. Не искам пак да я виждам да страда.

— Няма да си замина. Нямам намерение да я огорчавам. Може и да ти е трудно да ми повярваш, но ми се иска да го сториш. Иска ми се да можеш.

— Знаеш ли, ако някой успее да изчисти на един кон, без да побегне да повръща, заслужава да му се вярва. Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се — тръгна си тя, но после се извърна през рамо. — Хубава вечер.

— Да, наистина.

— Жените обичат разходки на лунна светлина.

— Чувал съм.

— След няколко часа ще има пълнолуние. — После доволна продължи към къщата. Беше си свършила работата. Сега ще позволи на Герти да я нагости с всичко, което се намери из кухнята и после ще накисне болежките си в хубава продължителна вана.

 

 

Час по-късно, Келси дремеше сред сапунени мехурчета и приятен аромат. Нещата около нея отново се бяха уталожили. Тъкмо се прозяваше сладко, когато вратата се отвори.

— Гейб — стресна се и се потопи бързо като разплиска пяната опасно близо по ръба на ваната. — Какво правиш?

— Герти ми каза, че си тук. — Пъхна палци в гайките на колана си и остана да се наслаждава на гледката. — Мислех да те взема и да те заведа вкъщи, но май не си облечена подходящо за езда.

— Често се къпя гола. Така съм свикнала.

— Какво ще кажеш да ти измия гърба и някои други труднодостъпни места?

— Мога и сама да се оправя. — Отметна косата от очите си и едва овладя желанието си да кръстоса ръце върху покритите си с пяна гърди. — Виж какво, защо не ме изчакаш долу, докато свърша.

Замисли се, после поклати глава и започна да разкопчава ризата си.

— Не. Идвам при теб.

— Не. Намираме се в дома на майка ми, за Бога!

— Нея я няма.

— Не става въпрос за това — притеснено отметна бретона от очите си тя. — Остави тази риза, Слейтър. Герти е долу — изшептя нервно.

— Ще трябва да остане там. В тази вана няма място и за тримата. — Захвърли ризата и седна, за да смъкне ботушите си.

— Не се шегувам. Просто е неудобно.

— Имам нужда от теб, Келси.

Възмущението й премина във въздишка. Сега вече забеляза стегнатите му рамене. Напрежението се излъчваше от цялото му тяло.

— Дявол да те вземе — измърмори тихо. — Заключи вратата.

— Вече я заключих. — Дънките му се присъединиха към нейните на пода и той внимателно се настани в горещата вода зад гърба й. Ръцете му я обхванаха през кръста. Зарови лице в косите й. — Божичко — вдъхна аромата им и се притисна към тялото й, докато изхвърляше от себе си яростта, кипнала след сблъсъка с баща му.

Имаше нужда да забрави, поне за час. Тя би могла да го направи. Тя може да направи всичко за него.

— Гейб, кажи какво има.

— Шшт. — Плъзна ръце нагоре по хлъзгавите й гърди и потърка с влажни пръсти зърната й. — Нека просто те докосна. Имам нужда само да те докосна.

Разтапяше я от нежност. Никога до сега не е бил толкова внимателен, толкова търпелив, толкова нежен. Притисна се към него и той не направи нищо повече. Само я докосваше. Пръстите му се плъзнаха по издълженото бедро, докоснаха коляното и продължиха надолу по прасеца, после отново се издигнаха нагоре и влязоха дълбоко навътре, а костите й се размекнаха от горещината.

Келси потрепери и се опита да се извърне с лице към него, ала той я притисна обратно.

— Не още.

Устните му затанцуваха по лъскавите й рамене, по хлътналата вдлъбнатинка на врата, където се виеха мокри къдрици.

И тя се отдаде още по-пълно и от преди, като остави ръцете му да я докосват, където желаят. Водата се плискаше, а мехурчетата се пръскаха. При всяко достигане на кулминацията, усещаше как тялото й се напряга, потреперва и експлодира и беше сигурна, че е последно. Но той бавно, търпеливо и нежно отново разпалваше огъня.

Сякаш се издигаше заедно с парата, сякаш се рееше нагоре, без да чува собствените си задъхани стонове. Най-после я завъртя, без да обръща внимание на водата, плиснала се по плочките през ръба на ваната, и Келси отново се спусна от облаците право в пламъците на този нестихващ огън.