Нора Робъртс
Честни предателства (20)

Глава двадесета

— Доста време мина, Роско. — Типтън здраво стисна ръката на Роси. — Как така още не си получил мястото ми?

— Работя по въпроса, капитане.

— Добре, настанявай се и да поработим над тези бирички. — Самият той се настани на люлеещия се стол на верандата. В малка хладилна чанта отстрани се охлаждаха още шест кутийки. — Как е жената?

Роси пое бирата, която му подаде Типтън и я отвори.

— Коя по-точно?

— О да, забравих, ти си с два неуспешни. После с усмивка чукна кутийката си в тази на Роси и отпи. — Разводът е като част от работата ни, нали? Аз извадих късмет.

— Как е госпожа Типтън?

— Свежа както винаги. — В хрипливия му глас се долови съвсем простичко и неподправено умиление. — Две седмици след като се уволних, си намери работа. — Типтън весело поклати глава. — Сега, когато децата вече са пораснали, трябвало някак да си запълва времето. Всъщност и двамата знаем, че така се спасява да не ме убие с някой инструмент. Та сега аз човъркам в работилничката, а тя продава обувки долу в универсалния. — Усмихна се и отново отпи. — Извадих късмет, Роско. Не всяка жена може да изтърпи да живее с ченге — на служба или пенсионирано.

— На мен ли го разправяте. — С две жени и два развода за дванадесет години Роси много добре беше научил този урок. — Изглеждате добре, капитане.

Истина беше. За трите години след напускане на полицията Типтън напълня малко, но това му се отрази добре. Няколкото допълнителни килограма само позапълниха издълбаните от работата по лицето му гънки. По риза и джинси изглеждаше спокоен и отпочинал. Остатъкът от прошарените му червеникави коси бе захлупен под шапка с емблемата на „Ориол“.

— Много хора трудно преживяват пенсионирането — продължи Типтън. — Състарявало ги. На мен обаче ми е приятно. Имам си работилницата… този стол, например, съм го правил аз.

— Наистина? — Роси с интерес разгледа разкривения люлеещ се стол. Типтън го беше боядисал в яркосиньо, но това не скриваше силното му изкривяване на ляво.

— Сигурно е приятно.

— О, да. Пък и вече имам трима внука. Сега разполагам с време да се занимавам с тях. Тази есен с жената се каним да направим едно пътуване. Нагоре към Сейнт Лорънс. Малко из горите.

— Изглежда всичко е наред, капитане.

— Точно така. — Пък и да не беше, помисли си Типтън, няма да седне да му се оплаква. — Дългият и спокоен пенсионерски живот е отплата за добре свършената работа.

— Никой не би отрекъл добре свършената работа — отпи от бирата Роси. Предпочиташе вносна, но в никакъв случай не би го казал. — Предполагам, не се интересувате много какво става при нас, но вероятно сте прочел за един случай, по който работя.

— О, от време на време хвърлям по едно око на заглавията. — Изчиташе ги най-внимателно, жаден за всяко съобщение за убийство или друго престъпление.

— За онзи коняр, когото убиха в Чарлстън през март.

— Намушкан. И на всичко отгоре стъпкан. Нали го приключихте — припомни си Типтън. — Но имаше и друг коняр, нали? Липски. Самоубийство.

— Този още не е приключен. — Роси се облегна и се загледа в три скореца, накачулили очевидно домашно изработената хранилка за птици в предния двор. Отдолу стоеше котка на оранжеви ивици и търпеливо ги наблюдаваше. Тук на верандата двамата бяха просто мъже, седнали да си побъбрят. — Не е бил склонен към самоубийство. Пък и нещата не пасват. Има някои несъответствия. — И той му обясни с най-точни подробности, като в полицейски доклад, събитията от уволняването на Липски до момента на смъртта му. — Тук става дума за кибритлия човек, жесток и добре запознат с обстановката около конете. Не е имал много приятели и не се е стремял да напредне в професията. Имал е някой и друг сблъсък със закона. Нанасяне на побой, физическо насилие и от тоя род.

— Значи по-скоро би избягал, вместо да си забърка коктейл от джин и отрова за коне. — За момент Типтън преценяваше думите си. — Но е имал възможност да се снабди.

— Имал е. Други също са имали. Интересувал го е коня на Слейтър. Нищо чудно да е било лично отмъщение. Ядосан е заради уволнението и иска да му го върне. Старецът го хваща на място и той се уплашва. И се озовава с мъртвец на врата си. Защо не е избягал, капитане? Защо се е заврял в някакъв мотел на час път от Чарлстън?

— Защото е чакал някого. Някой, който да му каже какво да прави.

— И този някой му е сипал хубавичко питие. По бутилката с джин нямаше никакви отпечатъци. Били са старателно изтрити.

Тази информация накара Типтън да се усмихне. Дребни грешки. Винаги много си беше падал по дребните грешки. Наблюдаваше как котката чака да й падне някой от скорците и ситуацията му се изясни напълно.

— Значи имаш случай на убийство. Поинтересува ли се хубавичко от този Слейтър?

— Проучих го. Интересен мъж. Доста богато минало. Известно време е лежал.

— За?

— Нелегален комар. Ако е било няколко месеца по-рано, щял е да отиде в изправителен дом, вместо в затвора. — Роси разсеяно потропваше с пръсти по дръжката на стола си. — Оттогава е чист, поне според досието му. Израснал е почти на улицата. Майка му умряла още когато бил дете. Баща му постоянно се забърква в неприятности. Няколко пъти е арестуван — измама, фалшификация, чекове без покритие. Най-вече злоупотреба с доверие. Преди няколко години нападнал някаква проститутка в Таос. По нищо доказано. Слейтър се измъкнал от него на около четиринадесет, хванали го, излежал си времето и от тогава се пази чист. Не допускам за невъзможно той да е подредил Липски, но щеше да го направи по-открито.

— Кого друг имаш предвид?

— Никой, който да пасва. Гледахте ли Дербито по телевизията, капитане?

— За мен има само един спорт, Роско. И това е бейзболът — подръпна шапката си той. — Чух за някакъв кон, който си строшил крака.

— Конят е бил инжектиран, капитане. Свръхдоза. А победител стана конят на Слейтър.

— Е — замисли се над последната глътка бира Типтън, — накъде биеш, Роско?

— Не съм много сигурен, но става дума за нещо голямо. Следата води двадесет години назад. Наоми Чадуик, капитане. Какво ще ми кажете за нея?

— Странно — постави кутийката под крака си Типтън и я смачка. — Днес за втори път чувам това име. Сутринта ми се обади дъщеря й. — Погледна часовника си. — Трябва да пристигне вече.

— Келси Байдън ще идва тук?

— Иска да говори с мен за майка си — облегна се в люлеещия се стол Типтън и се наслади на поскърцването му. — Това ме връща доста назад.

 

 

— Трябваше да си останеш във фермата — измърмори Келси. — До Белмонт има само седмица.

— Джейми ще се оправи без мен — усмихна се Гейб, докато вземаше един завой. — Всъщност, дори предпочита да е без мен.

— Чувствам се виновна да те отделям от работата ти точно сега. Щях да го направя и сама.

— Келси — търпеливо взе ръката й Гейб и я целуна. — Млъкни най-сетне.

— Не съм в състояние. Прекалено съм нервна. Та този човек е арестувал майка ми, разпитвал я е и я е пратил в затвора. Сега искам да го помоля да ми помогне да докажа, че е допуснал грешка. Освен това излъгах Наоми. За пореден път. Казах й, че отиваме да се поразходим.

— Нали се разхождаме.

— Не е в това работата — сопна му се тя. — Изоставям и нея, и Моузес, и всички. И защо? За да задоволя глупавото си желание да се уверя, че не произлизам от убийци.

— Това ли те вълнува?

— Не — потърка очи Келси. — Не знам. Нещо такова. Наследствеността е страшно нещо. — Щом го изрече, трепна уплашено. — Нямах предвид, че е единственият фактор при изграждане на характера. Средата също… — Млъкна, окончателно объркана.

— Губя и по двете линии — спокойно каза той. — Чудех се кога ли ще го споменеш.

— Нямам предвид това. Нямах предвид това. — Изпъшка и мислено се наруга. — Вече не знам какво правя. Няма нищо общо с теб и онова, което изпитвам към теб.

— Спри се за малко. — Беше глупаво изобщо да се надява, че този момент няма да настъпи. Ако трябва да загуби, нека поне загуби достойно. — Изпитваш съмнения в собствената си личност заради семейството, от което произлизаш. Недей — прекъсна я, понеже тя понечи да каже нещо. — Дай да свалим картите. Имаш съмнения и за мен, заради моето.

Сега караше бързо, вземаше завоите по ръба на шосето и се опитваше да излее част от напрежението си в скоростта.

— Не е вярно, Гейб. Нямаше да спя с теб, ако имах някакви съмнения.

— Напротив, щеше. Когато си разгорещен, лесно забравяш здравия разум и съмненията си. А на нас ни е хубаво в леглото. Даже повече от хубаво ни е в леглото. Но рано или късно разумът отново надделява. Имам лоша кръв, Келси, и няма начин да се освободя от нея. — Очите му не се откъсваха от пътя, макар с всичките си сетива да усещаше как нейните се взират в лицето му — внимателни, преценяващи. — Произходът винаги е с теб. Можеш да го излъскаш, да го облечеш в прилични дрехи, но той винаги си остава отдолу. Виждал съм и съм правил неща, които могат направо да сринат до основи моралните ти принципи. Не мамя и не посягам към бутилката, но това са единствените неща, за които мога да твърдя, че не съм правил. Голата истина е, че исках имота на Кънингам и намерих начин да го получа. Исках да спя с теб и щях да направя всичко, за да го постигна.

— Разбирам. — Този път тя гледаше право пред себе си. Скоростта не я плашеше, но той — определено. — Само за секс ли става дума?

За момент той не отговори нищо. Двамата се взираха в пътя пред тях.

— Не. Макар много да ми се иска да беше така.

Затвори очи и въздъхна.

— Спри — каза тихо. Понеже не й обърна внимание, тя се изпъна на мястото си. — Спри, Слейтър — повтори решително. — И изключи проклетата кола.

Натисна рязко спирачките и гумите изсвистяха, после изви колата към банкета, където се разхвърчаха малки камъчета.

— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да слезеш тук, значи си абсолютна идиотка. Или ще те закарам в Ристън, или ще те върна у дома.

— Нямам намерение да слизам.

— Добре, това е много добре. Защото искам да разбереш, че нямам никакво намерение да те пусна — нито тук, нито другаде. Вече ти дадох шанс да избягаш.

Никога не го беше виждала така да губи самообладание.

— Не, не си ми дал.

Дръпна я за реверите и я извъртя към себе си.

— Нямаш никакви шансове повече. Майната им на понятията ти за добро и лошо, Келси, майната му на твоя кънтри клуб, възпитанието ти и всичко, което ми се изпречи на пътя. Няма да ми се измъкнеш без бой.

Усети как и в нея започва да се надига гняв.

— Чудесно. Щом ще ми демонстрираш такова обидно неандерталско поведение, едва ли е особено уместно от моя страна да ти казвам, че съм влюбена в теб.

Ръцете му се отпуснаха. За момент всички мускули на тялото му сякаш омекнаха. Очите й не изпускаха неговите — мрачни и готови да избухнат яростно. Но той вече се бе съвзел.

— Не знаеш какво говориш.

Удари го. И двамата изненадано изстенаха, когато юмрукът й се заби малко под сърцето му.

— Няма да търпя това — дръпна ръцете му от себе си. — Няма да търпя такова отношение. Писна ми хората, които обичам, непрекъснато да ми разправят, че не знам какво мисля или какво чувствам. Много добре знам. Макар че точно в момента ми е страшно неприятно, но наистина съм влюбена в теб. Хайде, подкарай тая кола и да приключваме.

Не би могъл да подкара дори и детско колело.

— Дай ми само минутка.

Келси намусено изпъшка, после кръстоса крака и скръсти ръце.

— Чудесно. Недей да бързаш. Тъкмо ще имам възможност да измисля как да те накарам да страдаш.

— Ела тук.

Тя се отдръпна и вдигна лакти насреща му, за да му попречи да я хване.

— Долу лапите!

— Добре. Просто си помислих, че е хубаво да те държа в ръце, когато ти кажа, че те обичам.

Не особено разчувствана, но все пак заинтригувана, тя лекичко извърна глава.

— Отдавна ли го мислиш?

— От известно време. Смятах, че ще ми мине. Като вирус. — Бързо вдигна ръце, когато тя рязко се извърна. — Пак ли ще ме удряш?

— Може би. — Дяволите да я вземат, ако се разсмее, независимо колко силно я изкушават очите му. — Значи вирус?

— А-ха. Само че имаше нещо за вирусите, което бях забравил. Че никога не се махат. Свиват се в някое ъгълче в организма и отново изскачат, щом защитата ти отслабне. — Хвана ръката й, сви я в юмрук и я целуна. — Опитвах се да свикна с него.

— И как се справяш?

— Вече по-добре — наведе се към нея. — Божичко, ама че момент. Трябваше да сме си у дома, сами.

— Няма значение. — Отметна глава и устните й докоснаха неговите. — Ще си наваксаме, като се приберем. — Целувката му стана по-настойчива и тя се отпусна.

— Как е възможно всичко друго да е пълна бъркотия, а това тук се получава толкова добре?

— Късмет от лотарията. — Отдръпна се и я погледна в очите. — Ще се постараем и в бъдеще да бъде добре.

— За сега е достатъчно — внимателно вдигна ръка към лицето му тя. — Повече от достатъчно.

 

 

Първото, което направи впечатление на Типтън, когато двамата слязоха от модерната лъскава кола на алеята пред дома му, беше, че са любовници. Мъжът само леко докосна рамото й с ръка, а жената само бързо вдигна поглед и му се усмихна, но Типтън го разбра.

Второто, което му направи впечатление беше, че жената е почти съвършено копие на Наоми. На онази Наоми, която бе пратил зад решетките.

О, имаше едва забележими различия наистина и тренираното му око успя да ги определи. Устните на дъщерята бяха по-меки и съвсем мъничко по-големи. Скулите бяха отчасти не толкова изпъкнали, походката по-спокойна. Вървежът на Наоми наподобяваше енергично, почти нервно разтваряне на ножици. Той привличаше погледите на всички мъже на повече от километър около нея.

Но въпреки всичко беше доволен, че Келси Байдън му се обади предварително. Щеше да бъде истински шок да я види как крачи по алеята срещу него, подобно призрак на жената, която никога не забрави.

— Капитан Типтън. — Погледът й се премести встрани от него и усмивката й бързо помръкна. — Лейтенант Роси. Не очаквах да ви видя тук.

— Колко е малък светът, нали? — Раздразнението само го развеселяваше и той си взе нова бира. В края на краищата сега не беше на работа. — Нека аз ви представя. Келси Байдън и Гейбриъл Слейтър, а това е бившият ми началник капитан Джеймс Типтън.

— Роско винаги е бил първенец по процедурните въпроси. — Типтън се усмихна, като забеляза как Келси вдигна вежди при споменаване на малкото му име. — Седнете. Искате ли бира?

— Господин Слейтър не пие — вметна Роси.

— А, добре тогава. Мисля, че жена ми е направила студен чай. Би ли влязъл вътре, Роско, да налееш две чаши за гостите?

— С удоволствие ще приемем. — Доволна да види Роси в ролята на прислужник, Келси се настани удобно на най-горното стъпало. — Благодаря ви, че ни отделихте време, капитане.

— Няма проблеми. Разполагам с колкото време искате. Как е майка ви?

— Много добре. Значи я помните?

— Нямам навик да забравям. — Но реши да смени тактиката, като предпочете обиколен ход. — Роско ми каза, че приемате поздравления, господин Слейтър. Конят ви имал шанс да спечели Тройната корона. Не че знам кой знае какво по въпроса. Интересува ме главно бейзболът.

Гейб също знаеше нещичко за тактическите ходове.

— Тази година съм заложил на Пилетата. Имат много солидни питчъри, а и защитата им е много стегната, така че и комар не би преминал през нея.

— Така си е — доволно се плесна по коляното Типтън. — Господ Бог ми е свидетел, точно така е. Видяхте ли ги как смазаха Сойките снощи? Пустите му канадци!

Гейб се усмихна и измъкна една пура.

— Хванах само последната част. — Предложи пура и на Типтън и му я запали. — Трите точки в края прехвърлиха петдесетак от джоба на помощник-треньора ми в моя.

Типтън дръпна от пурата.

— Аз самият не залагам.

Гейб поднесе запалката към върха на своята пура, като наблюдаваше Типтън над пламъка.

— Аз пък да. — Издуха дима и кимна на Роси, който се върна с две високи чаши. — Благодаря.

— Роско е привърженик на футбола. Така и не успях да го науча да цени спорта на интелигентните.

— Започвам да развивам интерес към спорта на кралете — отново седна на мястото си Роси. — Непременно ще гледам състезанието в Белмонт, господин Слейтър.

— Както и много от нас.

— Но дамата не е дошла да си говорим за спорт — усмихна й се приятелски Типтън. — Дошла е за едно убийство.

— Какво можете да ми кажете за Алек Брадли, капитане?

Типтън прехапа устни. Беше го изненадала. Сигурен бе, че ще пита за майка си. Заинтригуван, превключи посоката на мислите си и се върна назад във времето.

— Алек Брадли, тридесет и две годишен, родом от Палм Бийч. Веднъж е бил женен за петнадесет години по-възрастна от него жена. Обезщетила го с добра сума при развода. Но очевидно голяма част от нея вече е била стопена по времето, когато се запознал с майка ви.

— С какво се е занимавал?

— Омайвал дамите — сви рамене Типтън. — Създавал си нови приятелства. Когато можел да си позволи, залагал на коне. Изобщо движел се е със смокинг, ако мога така да се изразя. — Замълча и отпи от бирата. — Впрочем, точно така е бил облечен, когато е бил убит.

— Не сте го харесвали — подметна Келси.

За да се позабавлява и за да има време да намери точните думи, той издуха три кръгчета дим.

— Беше мъртъв, когато се запознахме, но наистина не го харесах. Като имам предвид какво се изясни по време на разследването, не беше от хората, които бих поканил на вечеря. Превърнал любовните си връзки с омъжени жени — с богати омъжени жени — в своя професия. Отплащали му се с пари и подаръци или като го запознавали с други неудовлетворени омъжени жени. Ако не му плащали достатъчно, ги изнудвал. По наше време ги наричахме жиголо. Не знам как им викат сега.

— Компаньони — любезно се обади Гейб и получи одобрително кимване от капитана.

Слейтър има вкус, реши той. За жените и за пурите.

— Добре казано. Човекът имал усет за тази работа. Изискани маниери, добро възпитание, семейна история, която стигала чак до някой си високопоставен английски граф. И наистина умеел да поддържа връзки е жените, по-специално с омъжените жени, които не можели да си позволят скандали.

— Майка ми вече е била разделена със съпруга си, капитане.

— Но в процес на дело за настойничество. Ако искала да го спечели, не можела да си позволи флиртът й с Брадли да излезе на бял свят.

— Но се е виждала публично с него.

— Да, движели са се заедно в обществото — съгласи се Типтън. — Изглежда не се е притеснявала, че хората ги смятат за любовници. Ала никой не успя да го докаже. — Тръсна пепелта от пурата в смачканата бирена кутийка. — Носели се слухове за навика на Брадли да смърка скъп бял прах. Ала и това никой не можа да докаже. Чак, докато умря.

— Наркотици. — Келси пребледня, но продължи. — Майка ми нищо не е споменавала за наркотици. Не прочетох нищо такова в материалите в пресата.

— В „Трите върби“ не бяха открити никакви наркотици — въздъхна Типтън. Очите й, така напомнящи онези на майка й, го връщаха назад. — Мястото беше чисто. Майка ви също беше чиста. Но в кръвта на Брадли имаше смес от алкохол и кокаин.

— Ако е вярно, възможно е наистина да се е държал неадекватно и да е бил склонен към насилие, както е твърдяла майка ми.

— Нямаше почти никакви следи от борба. Само дантелата на нощницата й беше скъсана — докосна той с ръка гърдите си, за да покаже. — И няколко драскотини. Би могла и сама да се е наранила.

— Ако наистина го е направила сама, не е ли могла също да събори някоя и друга маса или да счупи няколко лампи?

Умно момиче, помисли си капитанът.

— И аз си зададох същия въпрос, зададох го и на нея.

— И какво ви отговори?

— Първият път беше, докато седяхме долу в къщата. Още правеха снимките в спалнята. Беше наметнала голям халат върху нощницата. — Сякаш й беше студено, спомни си Типтън. Сякаш цялото й тяло трепереше под дебелата ватирана материя. — На въпроса ми, тя веднага ми се сопна: „Вероятно не съм се сетила.“ — Усмихна се и поклати глава. — Подиграваше ми се. Все така ми отговаряше, но адвокатите й я посъветваха да внимава. Втория път, когато й зададох същия въпрос, вече бяхме в стаята за разпит. Пушеше цигарите една след друга. Все едно ги гълташе. Когато я попитах, отговори ми колко много й се иска да била помислила за това. Искало й се, защото тогава може би някой щял да й повярва. — Остави бирата и тежко въздъхна. — И знаете ли, мис Байдън, въпросът беше, че — точно както казах и на Роско, преди да дойдете — аз й повярвах.

Келси изпъна краката си, които не чувстваше, и с усилие се изправи.

— Повярвали сте й? Повярвали сте, че казва истината, но сте я изпратили в затвора.

— Повярвах й — повтори той и очите му се присвиха и я погледнаха проницателно. Очи на ченге. — Но уликите бяха срещу нея. Прекарах много безсънни нощи в търсене на нещо, което да натежи в нейна полза. Разполагах единствено с инстинкта си. Свърших си работата, мис Байдън. Арестувах я. Разпитах я. Представих доказателствата на процеса. Това се искаше от мен.

— Как живеете с това? — Келси стискаше ръце в юмруци покрай тялото си. — Знаели сте, че казва истината.

— Вярвах й — поправи я Типтън. — Съвсем не е същото, като да знаеш със сигурност.

 

 

— Е, Роско, тази история ме връща доста назад. — Типтън наблюдаваше как „Ягуарът“ изчезва по пътя и отново се залюля в стола си. — Колко пъти човек може да види наистина сиви очи? Без зелено и без синьо — само чисто сиво като дим. Такива очи не се забравят.

— Наоми Чадуик ви е завъртяла ума, капитане. Това не значи, че не е казвала истината.

— О, наистина ми завъртя ума. Бях мъж с щастлив брак, Роско и никога не съм криввал от правия път. Но често мисля за Наоми Чадуик. Дали й повярвах, защото бе докоснала някаква струна на сексуалното ми чувство? — Въздъхна, сви рамене и смачка и втората кутийка от бира. — Не знам. Така и не разбрах със сигурност. Шефът настояваше за арест. Искаше да има процес. Доказателствата бяха налице и аз си свърших работата.

Роси се взираше във втората си бира.

— Какво мислите за Чарлз Руни?

— Частният детектив? Беше търсач на сензации. Сред клиентите му вече имаше доста важни клечки. Главно бракоразводни дела. Притиснах го, но той държеше на историята си. Разполагаше с филма, разполагаше с доклада си, а и адвокатите на Байдън бяха зад гърба му.

— Бил е свидетел на убийство и не се е обадил в полицията.

— Притиснахме го по тая линия. Твърдеше, че бил разстроен. Мислел да направи няколко разгорещени секс снимки, а вместо това наблюдавал убийство. Твърдеше се, че бил още в колата си, когато патрулът пристигнал. Всичко беше документирано минута по минута.

— После чакал три дни, за да предаде филма.

Типтън размърда редките си вежди.

— Докъде смяташ да стигнеш, Роско?

— Докъдето е нужно. — Остави кутийката на пода между краката си и се приведе напред с ръце на коленете. — Преди двадесет и три години сте имали мъртъв кон по време на състезание, наркотици, самоубийство и убийство. Сега имаме убийство, съмнителна смърт с външни признаци на самоубийство, мъртъв кон по време на състезание и наркотици. Винаги ли махалото се връща така, капитане? Или трябва някой да му даде начален тласък?

— Добро ченге си, Роско. — Подобно на стар боен кон, Типтън трепна при зова на тръбата. — Колко от участниците са отново на линия?

— Точно това трябва да установим. Дали няма да отделите малко време от работилницата си, за да ми дадете едно рамо в разследването.

Типтън се усмихна бавно и лицето ми придоби добродушен израз.

— Нищо чудно и да успея да го включа в графика си.

— Надявах се на такъв отговор. Помните ли жокея, който се обесил тогава? Бенедикт Моралес. Бени. Може би ще ми кажете нещо за него.

 

 

Келси се изправи на седалката, когато Гейб мина през портата на „Лонгшот“.

— Трябва да се прибера у дома, Гейб. Не ме бива за компания.

— Да, не те бива. — Спря и изключи двигателя. — Но според мен е по-добре да излееш яда си тук, вместо в „Трите върби“, където ще се наложи да обясняваш на Наоми.

— Толкова съм ядосана. — Изскочи от колата и тръшна вратата. — Повярвал й, но я изпратил в затвора.

— Ченгетата не изпращат в затвора, скъпа, това правят съдиите. Повярвай ми, минал съм по този път.

— Важното е, че е прекарала десет години зад решетките. Не е ли това най-важното?

— Най-важното е — отвърна той и я хвана за ръката да я поведе към къщата, — че всичко е минало. Няма как да го промениш. Толкова много ли ти се иска да рискуваш да върнеш часовника назад и да докажеш, че е било грешка?

Келси го погледна изумена.

— Да рискувам? Какво ти става? Рискът няма никакво значение! Случило се е нещо несправедливо. Трябва да се поправи.

— Черно или бяло, така ли?

Усети бързо и остро присвиване в стомаха си.

— И какво от това?

— Нищо — отвърна спокойно той. — Но недей да пренебрегваш и сивите нюанси, Келси. Изключено е всичко, което ще откриеш, ако продължаваш да се ровиш в миналото, да се впише само в едната или само в другата графа.

Отдръпна се от него, но разстоянието помежду им беше много повече от това инстинктивно движение.

— Значи искаш да спра.

— Искам да бъдеш подготвена.

— За?

Съзнателно скъси дистанцията като постави ръце на скованите й рамене.

— Не всички, които обичаш, са съвършени. И не всички, на които държиш, ще ти благодарят, че си се заела да разровиш нещо, покрито с двадесетгодишен прах.

Келси ядно се дръпна в безплоден опит да се освободи от ръцете му.

— Съзнавам, че Наоми не е била… не е светица. Не очаквам съвършенство, Слейтър, нито пък го търся. Но искам истината.

— Добре. Стига да можеш да я понесеш, когато я откриеш. Няма смисъл да се опитваш да се отървеш от мен — каза той и се усмихна, тъй като тя отново се дръпна от него. — Първата истина, която трябва да преглътнеш, е, че картите вече са раздадени. Двамата ще трябва заедно да изиграем тази ръка.

— Не се опитвам да се отърва от теб. Просто имам нужда да обмисля следващата си стъпка.

— Мога да ти помогна. — Придърпа я по-близо и умелите му ръце се плъзнаха по гърба й, после отново поеха нагоре. — Първо ще се отпуснеш и ще поплуваш.

— Не си нося бански.

— Нали именно на това разчитам, скъпа. — Целуна я и както винаги в главата й всичко се обърка. — После ще се опитам да те придумам да ми демонстрираш някои от кулинарните си способности, с които ми се хвалеше.

Да се отпусне й се струваше отлична идея. Като стенеше тихо от удоволствие, изви глава, за да му позволи да стигне до шията й.

— Искаш да ти сготвя?

— Да. После искам да те заведа горе и да те прелъстя.

— Сега какво правиш?

— Това е само предварителен оглед. Утре, след като се отпуснеш и умът ти се избистри, отново ще се заемем с работата.

— Звучи ми разумно.

Устните му нежно захапваха кожата по пътя си обратно към устата й. Знаеше, че не е особено честно да запази някои предположения само за себе си, но искаше да изтрие напрежението от лицето й. И да отпразнуват това, че бяха се намерили един друг. Само за една нощ искаше да не мислят за нищо друго.

— Да бъдем разумни — отдръпна се той и плъзна ръце по раменете и ръцете й, докато пръстите им се преплетоха. — Обичам те.

Сърцето й продължително и бавно се сви в гърдите.

— Не бих могла да споря срещу това.