Нора Робъртс
Честни предателства (2)

Глава втора

Понякога е най-добре човек да следва инстинктите си. Може би не най-добре, поправи се Келси, докато караше на запад по шосе № 7 между хълмовете на Вирджиния, но със сигурност носи удовлетворение.

Дали не беше по-разумно да говори отново с баща си. Да си остави време, за да премисли нещата. Но много по-добре й подейства да се метне на колата и да подкара към фермата „Трите върби“, за да се изправи пред жената, която се бе преструвала на мъртва цели две десетилетия.

Майка й, помисли си Келси. Убийцата.

За да се разсее от тази мисъл, усили радиото и Рахманинов се понесе през наполовин смъкнатия прозорец. Денят бе прекрасен за пътуване. Именно това си помисли Келси на излизане тази сутрин от самотния си апартамент. Тогава още не си призна посоката, която смята да поеме, макар че разгледа картата, за да прецени най-добрия маршрут до Блумън.

Никой не знаеше, че пристига. Никой не знаеше къде отива.

Намираше някаква свобода във всичко това. Натисна педала на газта и се наслади на скоростта, полъха на хладния въздух през прозореца и силната музика. Можеше да отиде навсякъде, да прави всичко. Нямаше нужда да дава обяснения на никого, нито да иска разрешение, от когото и да е. Сега тя ще задава всички въпроси.

Като че ли се облече малко по-старателно, отколкото изисква обичайна разходка извън града. Но това бе от гордост. Прасковеният цвят на копринения костюм от сако и панталон й подхождаше, а свободната им кройка подчертаваше стройното й тяло.

В края на краищата, всяка жена, на която предстои да се запознае с майка си вече като голям човек, желае да изглежда възможно най-добре. Сплете косата си в безукорна и сложна плитка и отдели малко повече време от обикновено за грима и другите допълнения.

Всички тези приготовления отпуснаха нервите й.

Сега обаче, с приближаването до Блумън, отново започна да се усеща напрегната.

Все още имаше възможност да промени намерението си, каза си Келси и спря пред малък смесен магазин. Да попита за пътя към „Трите върби“ още не означава, че е задължена да тръгне по него. Стига да иска, просто ще обърне колата и ще подкара обратно към Мериленд.

Или ще продължи напред. През Вирджиния надолу към Северна и Южна Каролина. Може да свие на запад или на изток към крайбрежието. Едно от любимите й удоволствия беше да се качи в колата и да подкара, накъдето й хрумне. След като напусна Уейд, прекара така импулсивно един уикенд в малък пансион на източното крайбрежие.

За момент си помисли защо да не отиде отново там. Едно обаждане до службата, едно спиране в някой универсален магазин по пътя, за да смени дрехите и всичко ще се уреди.

Не би било бягство — просто ще замине.

Но защо въпреки това толкова й прилича на бягство?

Малкият магазин бе така натъпкан с лавици, касетки и мляко и инструменти по стените, че трима клиенти вече го задръстваха. До ръката на възрастния човек зад щанда имаше пълен с угарки пепелник, главата му бе гола и лъскава като ново кубе на църква, а в ъгъла на устните му димеше току-що запалена цигара. Той я изгледа с присвити очи през облака дим.

— Извинете, дали бихте могли да ми кажете как да стигна до фермата „Трите върби“?

Продължи да се взира в нея още около минута и зачервените му от пушенето очи се присвиха любопитно.

— Мис Наоми ли търсите?

Келси си придаде възприетото от баба й изражение, предназначено да постави на място всеки, който задава въпроси.

— Търся фермата „Трите върби“. Нали е някъде в този район?

— О да, тук е. — Ухили й се широко той, при което цигарата все пак успя някак да устои на земното притегляне и да остане на място. — Ето какво ще направите. Продължавате още малко по този път — да речем около три километра. Там има бяла ограда, ще свиете в ляво по пътя на Чадуик и ще продължите още около осем километра. Ще минете покрай „Лонгшот“. Има голяма желязна врата с името, така че няма как да не го видите. На следващата отбивка има два каменни стълба с изправени на задните крака коне. Ей това е „Трите върби“.

— Благодаря.

Той засмука от цигарата и изпусна дима.

— Да не би името ви да е Чадуик?

— Не, не е. — Келси излезе и остави вратата да се хлопне зад нея. Продължаваше да усеща погледа на стареца, докато се връщаше с колата на главния път.

Съвсем разбираемо, помисли си. Градът е малък, а тя е непозната. И все пак не й хареса как я зяпаше.

Стигна до бялата ограда и пое наляво извън града. Къщите вече бяха по-отдалечени една от друга и се виждаха все повече ниви със заоблени хълмове, все още раздвоени между зимните мъгли и пролетната зеленина. Виждаха се и коне, които пасяха с развети от вятъра гриви. Кобили, с все още покрита със зимен мъх кожа, хрупаха кротко, малките им подскачаха наоколо на тънките си като клечки крачета. Тук-там нивите бяха изорани за пролетна сеитба и ярките кафяви квадрати разсичаха зеленината.

Келси намали скоростта, когато стигна до „Лонгшот“. Установи, че не е име на улица, а друга ферма. Името бе изписано гордо върху орнаментирана врата от ковано желязо, и зад нея се виеше дълга, застлана с макадам алея към къща от кедрово дърво и камък на върха на едно хълмче. Много зрелищно, замислено я изгледа Келси. Внушително. Многобройните нива и тераси несъмнено разкриваха с всеки нов сантиметър спиращи дъха гледки.

Край алеята се издигаха брястове, видимо много по-стари от самата къща, която имаше почти предизвикателно модерен вид и все пак се перчеше на върха на хълма със собственическо високомерие.

Келси остана да седи известно време, не толкова заинтригувана от архитектурата или гледката — по-скоро я обзе чувство за безвъзвратност. Знаеше, че ако продължи, вече няма да се върне обратно.

Прие „Лонгшот“ за повратната точка, от която няма връщане назад. По някаква ирония, мястото изглеждаше напълно подходящо. Затвори очи и се опита да се успокои. Трябва да се справи с положението спокойно и прагматично. Не става дума за среща, при която да се хвърли разплакана в обятията на отдавна изгубената си майка.

Двете бяха непознати и се налага да решат дали искат да си останат такива. Не, поправи се тя — тя ще реши дали да останат такива. Беше тук, за да получи отговори, а не любов. Дори не и оправдания.

А няма да ги получи, ако не продължи напред и не зададе въпросите си, напомни си Келси.

Никога не е била страхливка. Може спокойно да прибави това към списъка от качествата, с които се гордее, успокои се тя, докато включваше на скорост.

Но въпреки това ръцете й оставаха ледени върху волана, докато свиваше между двата каменни стълба с изправените на задните си крака коне върху тях и докато караше по застланата с чакъл алея към къщата на майка си.

През лятото къщата вероятно се скриваше зад трите грациозни върби, заради които бе получила името си. Но сега приведените им клони едва-едва бяха обагрени от зеленината на приближаващата пролет. През ветрилото на елегантните им линии забеляза белите дорийски колони, опасали широката покрита веранда и заоблените линии на триетажната къща в плантаторски стил. Женствена, помисли си Келси, но изискана и внушителна като епохата, която прославя.

Имаше и лехи, за които можеше да се предположи, че само след няколко седмици ще запламтят в ярки цветове. Лесно си ги представи — жуженето на пчелите, чуруликането на птиците и омайващия аромат, най-вероятно на глициния или люляк.

Погледът й инстинктивно се вдигна към прозорците на горния етаж. Коя ли е стаята? Коя ли стая е била сцена на убийството?

Докато спираше колата, по гърба й преминаха нервни тръпки. Макар да възнамеряваше да се насочи директно към главния вход и да почука, изведнъж тръгна покрай къщата, където имаше застлан с камъни вътрешен двор, достигащ до висока двукрила стъклена врата.

От тук се виждаха част от пристройките — грижливо подредени навеси и обор, който изглеждаше почти толкова внушителен, колкото и самата къща. Още по-назад, там, където започваше наклонения терен на хълмовете, видя да пасат коне, а слънчевите лъчи слабо проблясваха в локвички вода.

И неочаквано пред погледа й сякаш се появи друга гледка. Пчелите жужат, птичките пеят. Слънцето е ярко и горещо и тя усеща мирис на рози — много силен и сладък. Някой се смее и я повдига все по-високо и по-високо, докато усети под себе си приятната здрава опора на конския гръб.

Келси нададе слаб тревожен вик и притисна ръка към устните си. Не си спомня това място. Не го помни. Просто въображението й я подвежда, това е. Въображението и напрежението.

Но може да се закълне, че е чувала този смях и неговата неудържима и волна хармоничност.

Загърна ръце около тялото си, за да се стопли и отстъпи крачка назад. Трябва да си вземе палтото, каза си наум. Просто трябва да си вземе палтото от колата. В този момент иззад ъгъла на къщата изскочиха мъжа и жената, хванати за ръце.

Бяха толкова красиви, така изумително красиви сред блесналите слънчеви лъчи, та Келси си помисли, че и те са плод на въображението й.

Мъжът бе висок, малко над метър и осемдесет и с онази невъзможна за описване елегантност, с която някои от тях просто се раждат. Тъмната му коса се развяваше на вятъра и небрежно се виеше на къдри около яката на износената памучна карирана риза. Видя очите му — дълбоки и яркосини на фона на изваяното от заоблени линии и полусенки лице — да се разширяват за момент от нещо, наподобяващо слаба изненада.

— Наоми. — Гласът му бе съвсем леко провлечен, но не толкова бавен, колкото плътен и богат, напомнящ за хубав отлежал бърбън. — Имаме посещение.

Нищо от думите на баща й не я беше подготвило. Сякаш погледна в някакво огледало и видя бъдещето си. Излъскано до блясък огледало, което заслепява очите. Все едно виждаше себе си. В един безумен момент Келси дори се уплаши, че наистина е така.

— Чудесно. — Ръката на Наоми здраво стисна рамото на Гейб. Самата тя не си даде сметка за тази си реакция, а и не би могла да я предотврати. — Не очаквах да те чуя толкова скоро, а още по-малко пък да те видя. — Още преди много години бе разбрала, че сълзите са безполезни, затова очите й останаха сухи, докато се взираше в дъщеря си. — Тъкмо се канехме да пием чай. Ще влезеш ли с нас?

— Аз ще си запазя правото за друг път — заговори Гейб, но Наоми се притисна към ръката му, сякаш бе някакъв щит или спасение.

— Не е нужно — сякаш от разстояние чу собствения си глас Келси — няма да остана много.

— Тогава нека влезем. Не бива да пропиляваме времето, с което разполагаме.

Наоми мина през вратата на терасата и ги въведе във всекидневна, прекрасна и бляскава като самата господарка на къщата. В средата гореше слаб и спокоен огън, който пазеше стаята от хладния въздух на късната зима.

— Седнете, ако обичате и се разположете. Само за минутка ще видя какво става с чая. — Наоми хвърли бърз поглед към Гейб и припряно излезе.

Той беше мъж, свикнал с трудни ситуации. Седна, извади цигара и отправи към Келси усмивка, предназначена да я предразположи.

— Наоми е малко сащисана.

Келси повдигна вежди. Беше й се сторила хладнокръвна като ледена скулптура.

— Така ли?

— Съвсем разбираемо, бих казал. Здравата я стресна. Самият аз донякъде се стъписах. — Запали цигарата и се зачуди дали ясно изписаното в очите на Келси напрежение ще й позволи да се отпусне и да седне. — Казвам се Гейб Слейтър, съсед. А ти си Келси.

— Откъде разбрахте?

Ама че глупаво, помисли си той. Такъв тон си беше истинско предизвикателство за всеки мъж, особено за мъж като Гейбриъл Слейтър. Но този път го остави да мине покрай него.

— Знам, че Наоми има дъщеря на име Келси, която отдавна не е виждала. А пък си малко млада да й бъдеш сестра близначка. — Изпъна крака и кръстоса ботушите си. И двамата си даваха сметка, че е крайно време да престане да я зяпа, но пък той знаеше, че няма намерение да го стори. — Ще ти бъде по-лесно да запазиш достойнство, ако седнеш и се престориш на спокойна.

— Предпочитам да остана права. — Приближи се до огъня с надежда да я стопли.

Гейб нехайно сви рамене и се облегна назад. В края на краищата на него му е все едно. Освен ако тя няма намерение да напада Наоми. Не че Наоми не би се справила и сама. Никога не бе срещал друга по-способна или, по негово мнение, по-издръжлива жена от нея. Независимо от всичко, прекалено много я обича, за да остави когото и да е, дори собствената й дъщеря, да я обижда.

Нито пък го интересува, че Келси явно е решила да не обръща внимание на присъствието му. Дръпна лениво от цигарата и се наслади на гледката. Скованите рамене и неподвижният гръб изобщо не я разваляха по негова преценка. Представляваха прекрасен контраст на фона на дългите гъвкави крайници и фантастичната коса.

Питаше се дали лесно понася шегички и дали ще остане достатъчно дълго, за да я изпробва лично.

— Чаят пристига веднага. — Наоми се върна в стаята, поуспокоена. Погледът й се спря на дъщеря й, а усмивката й бе добре школувана. — Сигурно си ужасно смутена, Келси.

— Не всеки ден майка ми излиза от гроба. Необходимо ли беше да те смятам за мъртва?

— Така ни се струваше по онова време. Намирах се в положение, когато собственото ми оцеляване бе на първо място. — После седна, елегантна в безупречно ушития си сиво-кафяв костюм за езда. — Не исках да ме посещаваш в затвора. А и да исках, баща ти никога нямаше да се съгласи. Така че трябваше да изчезна от живота ти за десет-петнадесет години. — Усмивката й леко трепна и стана по-горчива. — Как щяха да реагират родителите на приятелите ти, ако им кажеше, че майка ти излежава присъда за убийство? Съмнявам се, дали щеше да бъдеш много търсено момиченце. Нито пък много щастливо. — Наоми прекъсна думите си и погледна към вратата, където влизаше жена на средна възраст, облечена в сива униформа и бяла престилка, бутайки количката с чая. — Благодаря, Герти. Спомняш си Келси, нали Герти?

— Да, мадам. — В очите й се появиха сълзи. — Последният път бяхте още бебе. Идвахте да ми искате бисквитки.

Келси не каза нищо, не можеше да каже нищо на непознатата с просълзен поглед. Наоми хвана ръката на Герти и нежно я стисна.

— Трябва да изпечеш малко следващия път, когато Келси дойде. Благодаря ти, Герти. Аз ще налея.

— Да, мадам. Като подсмърчаше, тя тръгна да излиза, но на прага се извърна и каза: — Изглежда точно като вас, мис Наоми. Точно като вас.

— Да — тихо потвърди Наоми, загледана в дъщеря си — наистина.

— Не си я спомням — предизвикателно изрече Келси и пристъпи две крачки към майка си. — И теб не те помня.

— Не съм смятала, че ще ме помниш. Искаш ли захар и лимон?

— Толкова ли цивилизовано се очаква да премине всичко? — попита Келси. — Майка и дъщеря се събират на чай. Наистина ли очакваше просто да си седя тук и да сърбам китайски чай?

— Всъщност смятам, че чаят е английски и да ти кажа честно Келси, не знам какво точно очаквах. Гняв, съвсем естествено. Имаш право да се гневиш. Обвинения, въпроси, омраза. — С учудващо спокойна ръка Наоми подаде чашата с чай на Гейб. — Ако трябва да бъда откровена, считам, че каквото и да кажеш, ще бъде оправдано.

— Защо ми писа?

Изчаквайки за момент да събере мислите си, Наоми напълни друга чаша.

— Поради много причини, някои чисто егоистични, други не. Надявах се да бъдеш достатъчно любопитна поне да се срещнеш с мен. Беше толкова любопитно дете, а и знаех, че в момента животът ти е малко объркан и си свободна.

— Как си могла да знаеш нещо за живота ми?

Наоми вдигна поглед, непроницаем като димна завеса.

— Ти ме смяташе за мъртва, Келси, а аз много добре знаех, че си жива. Осведомявах се за теб. Дори и от затвора успявах да го правя.

Яростта принуди Келси да отстъпи назад, борейки се с желанието да събори подноса с чая и целия изискан порцеланов сервиз. Щеше да й олекне, о да, страшно щеше да й олекне. Но това би означавало и да се прояви като глупачка. Единствено това я въздържа да не побегне навън.

Без да спира да отпива от чая си, Гейб я наблюдаваше как се опитва да запази самообладание. Лесно се пали, реши той. Силно емоционална. Но достатъчно умна, за да се въздържи. Вероятно прилича на майка си много повече, отколкото и двете съзнават.

— Шпионирала си ме? — изстреля думите Келси. — Наела си детективи, така ли?

— Никакви такива мелодраматични изпълнения. Баща ми се осведомяваше за теб, докато можеше.

— Баща ти значи — седна най-после Келси. — Моят дядо.

— Да, умря преди пет години. Баба ти умря година след твоето раждане, а аз бях единствено дете. Така че са ти спестени купищата лели, чичовци и братовчеди. Каквито и въпроси да имаш, ще ти отговоря, но бих се радвала, ако дадеш и на двете ни малко време, преди да си съставяш някакво мнение за мен.

Имаше само един въпрос, за който мислеше непрекъснато и който продължаваше да бие като чук някъде в подсъзнанието й. Затова го зададе бързо, преди да е успяла да се спре.

— Уби ли наистина онзи мъж? Уби ли Алек Брадли?

Наоми замълча и вдигна чашата към устните си. Очите й спокойно погледнаха Келси над ръба. После отново я остави на масата без ръката й да потрепне.

— Да — отговори просто, — убих го.

 

 

— Съжалявам, Гейб. — Наоми стоеше до прозореца и наблюдаваше как дъщеря й потегля. — Беше непростимо от моя страна да те поставям в такова положение.

— Запознах се с дъщеря ти, това е.

Наоми беззвучно се засмя и затвори очи.

— Винаги си бил майстор на сдържаните изказвания, Гейб. — Извърна се все така обляна от силната светлина. Не се интересуваше, че слънцето би могло да подчертае леките бръчици около очите и да покаже възрастта й. Прекалено дълго бе стояла над тези неща. Прекалено дълго. — Страхувах се. Като я видях, усетих толкова неща да се връщат от миналото. Някои очаквах, други бяха неочаквани. Нямаше да се справя сама.

Той стана, приближи се до нея и постави ръце на раменете й, за да отпусне напрегнатите й, сковани мускули.

— Ако един мъж не се чувства щастлив да помогне на красива жена, все едно е мъртъв.

— Ти си добър приятел. — Вдигна ръка и стисна неговата. — Един от малкото, с които мога да се похваля. Устните й отново се изкривиха в усмивка. — Вероятно защото и двамата сме били вътре.

Ъгълчетата на устните му също се повдигнаха в усмивка.

— Няма нищо друго, което така да сродява душите, както затворническият живот.

— Да, нищо не е като затворническия живот. Е, разбира се, някаква си младежка свада при игра на покер няма как да се мери с убийство втора степен, но…

— Така значи, пак водиш по точки.

Наоми се разсмя.

— Ние, Чадуик, много обичаме да се състезаваме. — Отдалечи се, като премести малко по-надясно една ваза с ранни нарциси върху масата. — Какво мислиш за нея, Гейб?

— Красива е. Истинско твое копие.

— Смятах, че съм подготвена за това. Татко ми беше казал. А и бях виждала снимки. Но когато я погледнах и сякаш видях себе си, доста се стъписах. Помня детето, толкова добре помня детето. А сега да я видя така пораснала… — Подразнена от собственото си поведение, тя тръсна глава. Годините минаваха. Знаеше го по-добре от всеки друг. — Но като оставим това, — хвърли му поглед през рамо какво мислиш за нея?

Не беше съвсем сигурен дали би могъл и дали иска да обясни точно какво си помисли. Той също бе поразен, а беше мъж, който рядко можеше да се изненада от нещо. Много красиви жени бяха идвали и си отивали от живота му, както и той бе влизал и излизал от техния. Но още щом зърна Келси Байдън, сърцето му направо спря.

Би могъл да поразмисли над този интересен малък факт по-късно, но сега Наоми чакаше отговор. И знаеше, че за нея е важно какво ще й каже.

— През цялото време беше много напрегната и ядосана. Не притежава напълно твоето самообладание.

— Надявам се, никога да не й потрябва — тихо отрони Наоми.

— Беше бясна, но достатъчно разумна и любопитна, за да овладее гнева си и сама да прецени нещата. Ако беше кон, бих казал, че първо трябва да видя вървежа му, за да преценя доколко е сърцат, издръжлив и грациозен. Но кръвта си казва думата, Наоми. Дъщеря ти има характер.

— Тя ме обичаше. — Гласът й потреперя, но не го забеляза. Както не забеляза и първите сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й. — Трудно е да се обясни на някой, който няма деца, какво представлява да бъдеш обект на такава пълна и безусловна любов. Келси обичаше по този начин и мен, и баща си. Ние с Филип се провалихме. Не се обичахме достатъчно, за да запазим връзката си. И така я загубих.

Наоми избърса сълзата и я задържа на върха на пръста си. Вгледа се в нея, сякаш току-що бе открила някакъв екзотичен предмет. Не беше плакала от погребението на баща си. Не виждаше смисъл да плаче.

— Никога повече не съм била обичана по този начин. — Тръсна сълзата и забрави за нея. — Мисля, че до днес не го разбирах.

— Избързваш, Наоми. Това не ти прилича. Прекара едва петнадесет минути с нея.

— Видя ли лицето й, когато й казах, че съм убила Алек? — На устните й бе изписана усмивка, обръщайки лице към Гейб, но скована и горчива. — Виждала съм този израз в десетки други очи. Ужасът на цивилизацията. Порядъчните хора не убиват.

— Порядъчни или не, хората правят каквото трябва, за да оцелеят. — Той си имаше причини да го знае.

— Тя не разсъждава така. Дори и да прилича на мен, Гейб, получила е възпитанието на баща си. Божичко, едва ли има някой по-порядъчен от доктор Филип Байдън.

— Или по-глупав, след като е могъл да те изпусне.

Този път Наоми се разсмя по-свободно и силно го целуна в устата.

— Къде беше преди двадесет и пет години? — После поклати глава с лека въздишка. — Играл си карти с креолите.

— Не си спомням изобщо да съм играл с тях. Сигурно съм се обзалагал. Като стана дума за залози, готов съм да се обзаложа, че жребецът ми ще надбяга твоя на дербито през май.

Наоми предизвикателно вдигна вежди.

— И какви са залозите?

— Равни.

— Включен си. Защо не слезеш с мен и не хвърлиш едно око на първокласното ми младо конче, преди да си тръгнеш? След две години, каквото и да пуснеш да се състезава с него, ще го остави в прахта зад себе си.

— Как го нарече?

Очите й просветнаха, докато отваряше вратата на терасата.

— Честта на Наоми.

 

 

Беше толкова спокойна, мислеше си Келси, докато отключваше вратата на апартамента си. Толкова студена. Наоми призна, че е извършила убийство толкова спокойно, както друга жена би признала, че си боядисва косата.

Каква жена е тя?

Как може да сервира чай и да води непринуден разговор? Толкова учтива, толкова сдържана, така ужасно безстрастна. Келси се облегна на вратата и потърка слепоочията си, където най-силно усещаше главоболието. Всичко беше като в някакъв налудничав сън — голямата красива къща, спокойната обстановка, жената с онзи неин израз, красивият мъж.

Най-новият любовник на Наоми, може би? Дали спяха в същата стая, където бе умрял другият мъж? Стори й се способен на подобно нещо. Изглеждаше способен на всичко.

Тялото й потрепери и тя се отдръпна от вратата и закрачи навътре.

Защо Наоми написа писмото, питаше се непрекъснато. Нямаше никакви емоционални изблици, радостно посрещане, сърцераздирателни извинения за изгубените години. Само учтива покана за чай.

И спокойното, непоколебимо признание за вината.

Значи Наоми Чадуик поне не е лицемерка, иронично си помисли Келси. Само убийца.

Телефонът иззвъня. Келси му хвърли поглед и видя, че лампичката на устройството за запис мига. Извърна се, но не пожела да обърне внимание нито на едното, нито на другото. Разполагаше с два часа до застъпването й на смяна в музея и не изпитваше нито нужда, нито желание да разговаря с някого преди това.

Единствено трябваше да убеди себе си, че появата на майка й не бива да променя живота й. Може да продължи както досега — работата, лекциите, приятелите.

Отпусна се замислено на дивана. Кого се опитва да заблуди? Работата й не е нищо повече от хоби, посещението на лекциите — навик, а приятелите… Повечето бяха общи приятели с Уейд и поради това, като страничен ефект от развода им, се разделиха на две или просто се отдръпнаха, сякаш да не бъдат засегнати от неприятностите.

Животът й е пълен провал.

Не обърна внимание на почукването на вратата.

— Келси! — Ново бързо и нетърпеливо потропване. — Отвори вратата или ще повикам собственика да ми я отвори.

Примирена, Келси се изправи и се подчини.

— Бабо.

След като вдигна буза за задължителната целувка, Милисън Байдън забързано влетя в апартамента. Както винаги беше безупречно облечена и с безукорна прическа. Косата й бе боядисана в блестящ кестеняв цвят и бе сресана назад от приятното й лице, което на пръв поглед можеше да мине за шестдесет, вместо за осемдесетгодишно. Поддържаше фигурата си стегната с безпощадна диета и упражнения. Носеше бледосин костюм Шанел. Измъкна ръкавиците със същия цвят и ги остави на една от масичките, после метна визоненото си палто върху стола.

— Разочароваш ме — да се цупиш тук, в стаята си, като дете. — Очите й с цвят на бадеми настойчиво се взряха във внучката, докато сядаше и кръстосваше крака. — Баща ти ужасно се притесни за теб. И двамата поне пет-шест пъти те търсихме по телефона днес.

— Бях излязла. Пък и татко няма причини да се тревожи.

— Няма ли? — потропа с лакирания си нокът по дръжката на стола Милисън. — Връхлетяла си снощи при него с новината, че онази жена ти е писала, после си хукнала и не се обаждаш на телефона.

— Онази жена е майка ми и вие двамата сте знаели, че е жива. Състоя се много трогателна сцена, бабо. Сигурна съм, че ще я определиш като проява на лош вкус, но според мен беше напълно оправдана.

— Недей да ми говориш с този тон — наведе се напред Милисън. — Баща ти направи всичко, за да те предпази, да ти осигури прилично възпитание и стабилен дом. А сега го обвиняваш.

— Да го обвинявам? — Келси вдигна ръце, съзнавайки, че такава открита проява на чувства няма да е в нейна полза. — Само отидох при него. Исках да получа отговор. Исках да разбера истината.

— И като я получи, доволна ли си? — наклони глава Милисън. — Щеше да се чувстваш по-добре, всички щяхме да се чувстваме по-добре, ако си беше останала мъртва за теб. Но тя винаги си е била егоистка, винаги се е интересувала повече от себе си, отколкото, от когото и да е друг.

Поради причини, които Келси никога не можа да си обясни, тя пое предизвикателството на битката.

— А ти винаги ли си я мразила така?

— Винаги съм виждала какво представлява. Филип беше заслепен от външния й вид, от нейната, както той я наричаше, жизненост и енергия. И си плати за грешката.

— А пък аз приличам на нея — по-меко изрече Келси, — което обяснява защо винаги си гледала на мен, сякаш всеки момент ще извърша ужасно престъпление или най-малкото — постъпка, с която непростимо да наруша етикета.

Милисън въздъхна и се облегна назад. Не би го отрекла, а и не виждаше защо е необходимо.

— Естествено, бях притеснена до каква степен в теб има нещо от нея. Но ти принадлежиш към семейство Байдън, Келси, и през повечето време беше истинска гордост за нас. Всяка грешка, която съм забелязвала у теб, винаги е носела нейния отпечатък.

— Предпочитам да смятам, че допуснатите грешки са си мои.

— Като например развода — отегчено продължи Милисън. — Уейд произлиза от добро семейство. Дядото му по майчина линия е сенатор. Баща му притежава една от най-престижните и уважавани рекламни агенции в източната част.

— А Уейд е прелюбодеец.

Милисън леко изстена от досада и махна. Диамантите на халката върху вдовишката й ръка проблеснаха като малки късчета лед.

— Готова си да виниш най-напред него, вместо себе си или онази жена, която го е съблазнила.

Келси се усмихна, почти развеселена.

— Точно така. Смятам го за виновен. Разводът вече е факт, бабо, считано от вчера. Губиш си времето с този въпрос.

— И на теб принадлежи съмнителната чест да бъдеш втората разведена в историята на семейство Байдън. В случая с баща ти то беше неизбежно. Но ти, ти направи нещо, което вече ти е станало привичка в поведението: реагираш импулсивно. Това обаче е друг въпрос. Искам да разбера какво възнамеряваш да правиш във връзка с писмото.

— Не смяташ ли, че това засяга мен и майка ми?

— Това е семеен въпрос, Келси. Баща ти и аз сме твоето семейство. — Отново потупа с пръст, като внимателно подбираше думите и тона си. — Филип е единственото ми дете. Неговото щастие и благосъстояние винаги са били от първостепенно значение за мен. Ти пък си негово единствено дете. — С непресторена нежност тя се протегна и хвана ръката на Келси. — Желая ти само най-доброто.

На това нищо не можеше да се отговори. Колкото и да я дразнеха принципите и поведението на баба й, Келси знаеше, че тя я обича.

— Знам. Не искам да се караме, бабо.

— Нито пък аз. — Доволна, тя потупа ръката на внучката си. — Винаги си била добра дъщеря, Келси. Никой, който ви познава двамата с Филип, не би се усъмнил в предаността ти. Знам, че не би направила нищо, за да го нараниш. Мисля, ще е най-добре да ми дадеш писмото и да ме оставиш аз да оправя тази работа. Не е нужно да се свързваш с нея и да се подлагаш на подобно изпитание.

— Вече се свързах с нея. Тази сутрин ходих да я посетя.

— Ти… — Ръката на Милисън подскочи и отново се отпусна. — Видяла си я. Отишла си при нея, без предварително да го обсъдим?

— Аз съм на двадесет и шест години, бабо. Наоми Чадуик ми е майка и не е нужно да обсъждам с никого дали да се срещна с нея. Съжалявам, ако това ти е неприятно, но направих каквото трябваше.

— Каквото ти се искаше — поправи я Милисън. — Без да помислиш за последствията.

— Както кажеш, но последствията са си за мен. Надявам се двамата с татко да се съгласите, че реагирах съвсем нормално. Може би ти е тежко, но не разбирам защо се ядосваш толкова.

— Не съм ядосана. — Макар че беше. Дори бясна. — Тревожа се. Не искам да се влияеш от някакви глупави емоционални реакции. Не я познаваш, Келси. Нямаш представа колко хитра и отмъстителна е тя.

— Искала е да получи права върху мен.

— Искаше да причини мъка на баща ти, защото той вече започна да разбира какво представлява. Ти беше само едно средство. Пиеше, срещаше се с мъже и се перчеше с пороците си, защото бе ужасно сигурна, че непременно ще спечели. И накрая свърши с това, че уби човек. — Милисън дълбоко пое въздух. Самата мисъл за Наоми изгаряше сърцето й. — Предполагам, опитала се е да те убеди, че е било при самозащита. Че е защитавала честта си. Честта си! — Неспособна повече да седи на място, Милисън се изправи. — О, тя беше умна и много красива. Ако уликите срещу нея не бяха толкова очевидни, сигурно щеше да убеди съдебните заседатели да я оправдаят. Но когато една жена приема мъж в спалнята си посред нощ само по копринена нощница, трудно се претендира за изнасилване.

— Изнасилване — повтори Келси, но думата прозвуча само като смаян шепот и Милисън не я чу.

— Някои, разбира се, й повярваха. Някои винаги са готови да повярват на такива жени. — С гневен поглед тя грабна ръкавиците от масата и започна да удря с тях по дланта си. — Но накрая все пак я осъдиха. Изчезна от живота на Филип и от твоя. До днес. Нима ще проявиш такъв инат и егоизъм, че ще й позволиш отново да се намеси в живота ви? Нима ще причиниш такава мъка на баща си?

— Не става дума за избор между него и нея, бабо.

— Точно за това става дума.

— За теб, но не и за мен. Знаеш ли, преди да дойдеш, не бях сигурна дали ще я видя отново. Но сега със сигурност знам, че го искам. Защото тя не направи опит да се оправдава пред мен. Не поиска да избирам. Ще отида да я видя отново и сама ще преценя.

— Независимо кого ще обидиш по този начин?

— По моя преценка единствено аз рискувам в случая.

— Грешиш, Келси, и заблудата ти е много опасна. Тя покварява хората около себе си. — Милисън сковано приглади един по един пръстите на ръкавиците си. — Ако упорстваш да поддържаш тази връзка, тя ще направи всичко, на което е способна, за да разруши отношенията ти с баща ти.

— Никой не би могъл да го направи.

Милисън вдигна очи и я погледна с остър като стомана поглед.

— Не познаваш Наоми Чадуик.