Нора Робъртс
Честни предателства (19)

Глава деветнадесета

Мислеше си дали да не каже на Гейб. Разбира се. Положително не ставаше въпрос за зависимост, ако сподели намеренията си с мъжа, с когото има толкова интимни отношения. Едва ли би било проява и на слабост, ако го помоли да я придружи и да й осигури малко морална подкрепа, за да се справи с миналото си.

Но не му каза. Защото, пренебрегвайки разума, все пак й се струваше проява на зависимост. Проява на слабост. Пък и ако се отхвърлят всички останали извинения, проблемът в крайна сметка си беше само неин.

Във всеки случай той и без това не разполагаше с почти никакво свободно време. Не всяка година имаше реален претендент за Тройната корона, който вече разполага с две от перлите й. Непрекъснато го търсеха от медиите, умът му непрекъснато беше зает с планове и нови перспективи, а дните му бяха изпълнени с грижи за най-добрата подготовка през оставащите три седмици до състезанието в Белмонт.

Не искаше да го отклонява от основната му цел. Цел — тя вече бе започнала да разбира — която не означава за него само пари и престиж. За Гейб получаването на Тройната корона щеше да бъде доказателство, че не просто е взел нещо и го е направил свое, а е направил от него нещо изключително.

Имайки предвид това, никак не й се искаше да й отвърне със собствения й съвет. Че не е разумно да позволяваме на миналото да ни притеснява.

Но наистина не бе в състояние да се освободи от своето, не напълно. Колкото повече опознаваше Наоми и колкото повече растеше обичта й към нея, толкова по-трудно си представяше, че майка й е способна хладнокръвно да застреля човек. Нито дори в състояние на силна възбуда.

Нямаше спор по въпроса — Наоми беше натиснала спусъка, беше прекратила един живот. Не само самата Наоми го бе признала, не само съдът я бе осъдил, но и съществуваше свидетел.

И затова Келси реши, че е изключено да се отърве от миналото, докато не разговаря с Чарлз Руни.

Пътуването й подейства добре. Независимо колко натоварена беше магистралата, нямаше начин човек да не се наслади да избуялата зеленина и разцъфналите пролетни цветя. Караше с открита кола и гърмящ от уредбата Шопен. Най-добрият начин според нея да отклони мислите си от онова, което й предстоеше.

Не беше излъгала съвсем, като съобщи на секретарката на Руни името Келси Мънроу, докато си уреждаше срещата. Беше само малка предпазна мярка да не я свърже веднага с Наоми.

Отклонение от строгите й схващания за честно и нечестно, помисли си тя. Винаги се беше надсмивала и дори изпитвала известно презрение към хората, които приемаха за допустими невинните и добронамерени лъжи. А ето и тя се възползва от същия хлъзгав метод, за да постигне целите си.

Остави оценките за по-късно, каза си.

Не беше съвсем откровена и когато се извини за отсъствието си следобед. Измъкна се, като спомена някакви покупки и срещи. Остави Наоми със заблудата, че отива да се види със семейството.

Какъвто и да бъде изходът от следобеда, Келси не вярваше, че ще иска да го сподели с майка си. За първи път след загубата на Гордост, Наоми изглеждаше отново по-спокойна. Никой не очакваше Прилив да повтори изпълнението си от Прийкнес по изтощителното трасе от миля и половина в Белмонт.

Целта беше постигната, победата удържана. Сега й се наслаждаваха.

Затова и си позволи няколко часа, за да се порови в нечистотиите на миналото.

Предварително уточни маршрута си до и из града. Не познаваше много добре Александрия, но лесно успя да открие сградата и паркира в подземния гараж.

Беше притеснена — дланите й овлажняха, а стомахът я присви. Без да бърза, старателно издърпа ръчната спирачка, заключи колата и напъха ключовете в джобчето на чантата си.

Какво по-лошо ще научи? Какво по-лошо може да има от това да знаеш, че майка ти е убила човек? Каквото и да й каже Чарлз Руни, едва ли ще бъде по-потресаващо. Просто й се искаше всичко да се подреди някак си по-добре в съзнанието й. Тогава, веднъж и завинаги, ще бъде в състояние да възприеме сегашната личност на Наоми и да престане да я съпоставя с онова, което е била някога.

Асансьорът я изкачи до петия етаж с преход от кънтящия циментов гараж до смълчания, застлан с килими коридор. От двете страни имаше стъклени врати с гравирани по тях имена. Зад тях хората работеха, заобиколени от всевъзможна техника, компютри и телефони.

Гледката я накара да потрепери. Как ли се чувства човек, изложен през целия си работен ден на погледите на случайно преминаващите по коридора посетители? Как ли се чувства човек, затворен зад тези стъкла, докато навън цъфти пролетта?

Поразена от собствените си мисли, Келси тръсна глава. До не много отдавна тя самата беше от вътрешната страна и не по-малко изложена на показ от експонатите, които разглеждаше с предвожданите от нея групи туристи.

Как тези няколко кратки месеца напълно бяха променили възгледите и желанията й!

Детективска Агенция Руни заемаше южния край на етажа. Установи, че не е някаква малка службица и няма нищо общо с толкова често създаваната от телевизията и киното зловеща представа за детективските агенции.

Тук едва ли държат уиски в картотеките си, реши тя, докато пристъпваше през стъклената врата на фона на приятна тиха музика и ухание на гардения.

Екзотичният аромат се разнасяше от едрите цветове, засадени в големи саксии, разположени от двете страни на мекото канапе в пастелен цвят. По стените висяха репродукции на плаващите водни лилии на Моне, а върху малка масичка за кафе в стил Кралица Ана се мъдреха лъскави броеве на Southern Homes.

Жената зад кръглия абаносов пулт в средата на стаята изглеждаше не по-малко бляскава от мебелировката. Вдигна поглед от екрана на компютъра и й отправи служебна, но учудващо сърдечна усмивка.

— Какво обичате?

— Имам уговорен час при господин Руни.

— Госпожа Мънроу? Да, подранила сте с няколко минутки. Седнете, ако обичате, а аз ще проверя дали господин Руни е готов да ви приеме.

Келси се настани до гардениите, взе един брой от списанието и през следващите десет минути се престори на погълната от натруфеното обзавеждане в някакво имение от преди Гражданската война из покрайнините на Райли. В същото време нервите и мисълта й бяха на тръни.

Не биваше да идва. И разбира се, в никакъв случай не биваше да съобщава име, което вече нито желае, нито има право да използва. Не й беше работа да се рови в делата на Наоми. Трябва да стане и да каже на красивата и делова секретарка, че е допуснала грешка.

Едва ли ще бъде първата, уплашено избягала от детективската агенция. Пък и да е, какво от това?

Сега трябваше да е в конюшнята и да работи с Чест, а не да седи тук, вдишвайки аромата на гардениите и да се взира в снимките на нечия пищно обзаведена всекидневна.

Но въпреки това не стана, докато секретарката не я покани, като й предложи да я съпроводи.

От двете страни на вътрешния коридор имаше няколко други стаи. Тук вече без стъкла, забеляза Келси. Онова, което ставаше вътре, беше поверително. Дискретността тук е неразделна част от работата.

А като е така, защо очаква Чарлз Руни да й каже каквото и да е било, дори и след двадесет години?

Защото имам право, отговори си тя и изпъна рамене. Защото е дъщеря на Наоми Чадуик.

— Господин Руни, това е госпожа Мънроу, дошла да се срещне с вас. — Секретарката отвори наполовин двойната дъбова врата, пропусна Келси пред себе си и се оттегли.

Стаята беше съвсем обикновена, обзаведена повече като домашен кабинет, отколкото като делови офис, а по стените имаше големи препарирани риби и корабни модели, подредени върху лавици. Мъжът, който се изправи иззад бюрото, би могъл да бъде любимият вуйчо на всеки. Леко закръглен, леко плешив, с обло лице и тесни рамене. Вратовръзката му бе леко изкривена, сякаш преди малко е подръпнал възела й.

Имаше тих и сърдечен глас, предназначен да предразположи и най-притеснителния клиент.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожа Мънроу. Искате ли кафе? — посочи към кафе машината върху масичката зад себе си. — Винаги имам готово в каничка, за да поддържам силите си.

— Не, благодаря, нищо не искам. Но вие не се притеснявайте. — После се настани и се възползва от предоставената й възможност, докато той си наливаше кафе, да разгледа и него, и работната му среда.

Обикновен човек в съвсем обикновено място. Как е могъл да има толкова разрушително влияние върху живота на толкова много хора?

— И така, госпожа Мънроу, според заявката ви, нуждаете се от помощ по дело за настойничество. — Настани се на стола и лениво продължи да разбърква кафето в чашата. Новата папка вече очакваше, разтворена пред него. — Разведена ли сте?

— Да.

— А детето? Кой има понастоящем права на настойник?

Келси дълбоко пое въздух. След като вече бе прекрачила прага, беше дошло време за истината.

— Аз съм детето, господин Руни. — Стиснала здраво чантата си в ръце, тя не откъсваше очи от него. — Мънроу беше името ми по мъж. Вече не го използвам, тъй като си върнах моминското име. Името ми е Байдън. Келси Байдън.

Незабавно усети, че разбра. Ръката му леко трепна, ритмичното въртене на лъжичката за миг се поколеба.

Зениците му се разшириха и за момент очите му изглеждаха черни вместо сиви.

— Разбирам. Очаквате да си спомня това име и този случай. Разбира се. Приличате забележително на майка си. Би трябвало да ви позная.

— Не бях помислила за това. Доста често сте я виждали по онова време. Нали сте я следили.

Леката неприязън в гласа й не му убягна.

— Това е част от работата ми.

— Специално този път работата ви е взела доста рязък обрат. Баща ми ли ви нае, господин Руни?

— Госпожо Байдън… Келси — трудно ми е да не ви наричам Келси — каза той, преценявайки нейното и собственото си емоционално състояние. — Делата за попечителство никога не са приятни. Вие за щастие бяхте достатъчно малка, за да бъдете въвлечена в най-неприятните моменти. Бях нает, както предполагам знаете, за да документирам начина на живот на майка ви, с цел да засилим позициите на баща ви за получаване на пълно попечителство.

— И какво открихте за начина й на живот?

— Не смятам, че това е нещо, което имам право да обсъждам.

— Голяма част от него е публично достояние, господин Руни. Не ми се вярва да сте задължен да пазите поверителна информацията си за клиента след толкова много време. — С надежда да му въздейства, Келси се приведе напред и позволи на част от обзелите я чувства, да се прокраднат в гласа й. — Трябва да знам. Вече не съм дете, което се налага да бъде защитено от тъй наречените от вас неприятни моменти. Положително разбирате защо смятам, че имам право да знам какво точно се е случило.

Как можах, питаше се той, да видя това лице и да не разбера? Да погледне тези очи и да не схване, че това е детето на Наоми?

— Съчувствам ви, но не бих могъл да ви кажа много.

— Следил сте я. Правил сте снимки, водел сте бележки, писал сте доклади. Опознал сте я, господин Руни. Познавал сте също и Алек Брадли.

— Да съм ги познавал? — наклони той глава. — Никога не съм разменил и думичка с Наоми Чадуик и Алек Брадли.

Няма да се остави да я залъже с такива наивни похвати.

— Виждал сте ги заедно — на празненства, на хиподрума, в клуба. Видял сте ги онази вечер, когато той отишъл в къщата. Фактически сте нарушил неприкосновената собственост, като сте направил снимките, които са я уличили.

Не беше го забравил. Нищичко не беше забравил.

— Прекрачих малко границата, съгласен съм. Вероятно съм го направил в старанието да си свърша работата. — Отправи й слаба усмивка, докато в главата му нахлуваха спомените. — С днешната техника бих могъл да свърша същото, без да навлизам в частната собственост. — За момент замълча и вдигна чашата си. — Но границата продължава да се прекрачва, Келси. Всеки ден се прекрачва.

— Създал сте си мнение за нея. Предполагам, работата ви изисква да бъдете обективен, но едва ли е възможно човек да не си създаде някакво мнение за този, чийто живот наблюдава така отблизо.

Започна отново да разбърква кафето, макар препълнената лъжичка захар, която сложи, отдавна да се бе разтопила.

— Беше преди повече от двадесет години.

— Спомняте си я, господин Руни. Едва ли сте я забравил — и нея, и всичко случило се.

— Беше красива — бавно изрече той. — Много жизнена жена, която се движеше с неподходящи хора.

— С Алек Брадли.

Ядосан на себе си, той остави лъжичката и започна да драска в бележника.

— Да, с него. В публикациите, за които споменахте, пише, че Наоми Чадуик беше арестувана за убийството на Алек Брадли и впоследствие осъдена.

— А вашата снимка в момента на изстрела помогна за осъждането й.

— Да, така е. — Спомни си съвсем живо как се катери на дървото с притиснат към гърдите фотоапарат и разтуптяно сърце. — Бихте могла да кажете, че съм се озовал на точното място в точния момент.

— Пледирала е за самозащита. Твърдяла е, че Алек Брадли я е заплашил и е искал да я изнасили.

— Запознат съм със защитата й. Уликите не я потвърдиха.

— Но вие сте бил там! Трябва да сте видял дали е била уплашена и дали той наистина я е заплашвал.

Опря длани върху бюрото като човек, готов да изрецитира добре заучен урок.

— Видях я как го пуска в къщата. Двамата пиха заедно. Скараха се. И сега, както и тогава, не съм в състояние да потвърдя какво са си казали. После се качиха горе.

— Тя се е качила горе — поправи го Келси. — Той я е последвал.

— Да, доколкото бих могъл да кажа. Имах възможност и се покатерих на дървото като предположих, че вероятно ще отидат в спалнята.

— Защото той е ходил там и преди ли? — попита Келси.

— Не. Не и по време на наблюдението ми. Но едва за трети път наблюдавах имението нощем и доколкото знаех, за първи път в отсъствието на останалите обитатели. — Продължаваше да държи ръцете си сключени и очите му спокойно се взираха в нейните. — Изминаха няколко минути. Вече се готвех да сляза. Но в този момент влязоха в спалнята. Първа влезе тя. Видях, че продължават да се карат. — Спомняше си израза в очите на Наоми и как бяха запълнили обектива му — красиви, разгневени и презрителни. И да, спомняше си и това — уплашени. — Известно време тя остана обърната с гръб към мен — прокашля се той. — После се отдръпна. Когато отново се появи в зрителното ми поле, държеше пистолет. През прозореца виждах и двамата. Той вдигна ръце и отстъпи назад. А тя стреля.

По цялото й тяло премина хладна тръпка, режеща като острие на нож.

— После?

— После, Келси, аз просто се вцепених. Не съм особено горд от поведението си, но тогава бях млад. Никога не бях виждал… Просто се вцепених — повтори отново. — Видях я как отива до мястото, където той беше паднал и как се навежда. Видях я как отива до телефона. Измъкнах се и останах в колата си, докато чух полицейските сирени.

— Не се ли обадихте в полицията?

— Не, не веднага. Глупаво беше от моя страна. Опасявах се да не ми коства разрешителното. Но после отидох, дадох им филма и показанията си. — Отпусна ръце, внезапно осъзнал, че пръстите го болят от натиска. — Свърших си работата.

— И сте видял единствено красива, жизнена жена, която се движи с неподходящи хора и застрелва един мъж.

— Иска ми се да можех да ви кажа нещо по-различно. Майка ви излежа присъдата си. Всичко е приключено.

— Не и за мен — изправи се Келси. — Какво ще кажете, ако ви наема, господин Руни. Още сега. Още от днес. Искам да се върнете двадесет години назад и отново да разследвате случая. Искам да знам всичко, което може да се разбере за Алек Брадли.

Страхът плъзна по гърба му и го вцепени.

— Откажете се, Келси. Нищо няма да се разреши и нищо няма да се промени, ако се ровим в старите рани. Мислите ли, че майка ви ще ви бъде благодарна, ако я накарате да изживее всичко отново?

— Може би не. Но възнамерявам да се върна назад, стъпка по стъпка, докато разбера всичко. Ще ми помогнете ли?

Гледаше я, но виждаше друга жена — жената седнала бледа, но спокойна, в претъпканата съдебна зала. Спокойна, припомни си той, но не и очите й. Пълните й с отчаяние очи.

— Не, няма. И ви моля да размислите отново и да прецените последствията.

— Премислила съм всичко, господин Руни. И стигах все до едно и също заключение. Майка ми е казала истината. Ще го докажа с вашата или без вашата помощ. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Остана седнал на мястото си дълго след като вратата се затвори зад гърба й и дълго след като ръцете му най-сетне спряха да треперят. Когато напълно се успокои, вдигна телефона и набра номера.

 

 

Следващата й спирка беше в университета. Продължителното чакане в претрупания кабинет на баща й значително я успокои. Да бъде заобиколена от книги, от миризмите и звуците на науката, винаги бе действало като балсам за душата й. Така си обясняваше защо този свят я привлича. В него познанието беше основната цел. И всеки въпрос си имаше отговор.

Филип влезе с оцапани от тебешир пръсти.

— Келси, каква чудесна изненада. Щях да дойда по-рано, но лекцията ми малко се проточи.

— Приятно ми беше да те почакам. Надявах се да имаш малко свободно време.

— Следващият час съм свободен. — Смяташе през това време да се подготви за последния си урок за деня. Но имаше възможност да го отложи. — Ако останеш до края на работния ден, ще те поканя на вечеря, щом приключа тук.

— Благодаря ти, но не тази вечер. Трябва да отида и на друго място. Исках да говоря с теб, татко.

— Не желая да се тревожиш заради баба ти. Аз ще се оправя с нея.

— Не, не се тревожа за това. Не е толкова важно.

— Разбира се, че е важно. — Хвана я за раменете, като ги разтри с ръка. — Няма да търпя поведението й, нито пък да те заплашва чрез наследството. — Отново обзет от гняв, той закрачи из тесния кабинет — когато обмисляше някой научен проблем винаги правеше така. — Баба ти е възхитителна жена, Келси. И е чудесна. Но семейството е нейната слабост, както и склонността й да смесва високите си изисквания с любовта си.

— Няма нужда да ми обясняваш каква е, нито да я извиняваш. По свой начин тя ме обича, знам. Но този неин начин просто невинаги е бил приятен. — Никога не е бил приятен, поправи се мислено Келси. — Знам също, че не е свикнала да й се противоречи. Този път обаче, ако иска да се примири, ако иска да не се примирява. Няма да й позволя да ми оказва натиск.

Той мълчаливо вдигна от бюрото гладкото стъклено преспапие.

— Не искам заради това да си разваляш отношенията с нея.

— Нито пък аз.

— Ако идем заедно при нея…

— Не.

Въздъхна и смъкна очилата си, за да избърше стъклата им, по-скоро по навик, отколкото от необходимост.

— Келси, тя вече не е млада. И е твоето семейство.

Аха, помисли си Келси, задвижват се старите механизми.

— Съжалявам, но този път не мога да отстъпя. Ти също си забъркан в цялата тази каша и ужасно съжалявам, но няма да стане на нейната, татко. Пък и да си кажем честно, никога не можах да удовлетворя изискванията й.

— Келси…

— Аз съм дъщеря на Наоми и тя никога не ми го прости. Единствената ми надежда е с времето да проумее, че в същата степен съм и твоя дъщеря.

Внимателно сгъна очилата си и ги остави върху старото бюро до оръфано от годините издание на „Крал Лир“.

— Тя те обича, Келси. Но не приема другите обстоятелства.

— Тези обстоятелства са свързани с мен — кротко възрази тя. — Аз съм първопричината и мотива, детето, което двама души желаели да получат, дълго след като са престанали да се желаят един друг. Няма как да се пренебрегне този факт.

— Глупаво е да виниш себе си.

— Не става дума за вина. Не е най-точната дума. Но ако говорим за някаква отговорност — да, чувствам отговорност — бързо изрече тя, докато той клатеше глава. — Към теб и към нея. Затова съм тук. Искам да ми разкажеш какво се случи.

Изведнъж се почувства без сили и седна на стола, като потърка с пръсти челото си.

— Вече го направихме, Келси.

— Разказа ми го само в най-общи линии, съвсем схематично. Влюбил си се в една жена. Въпреки известно неодобрение от страна на семейството, оженил си се за нея. Имали сте дете. После някъде по веригата нещо между вас се е прекъснало. — Приближи се до него, измъчвана от мисълта, че го наранява, но притисната от необходимостта да узнае истината. — Не искам да ми обясняваш всичко. И все пак ти си познавал жената, за която си се оженил, имал си някакви чувства към нея. Сигурно е съществувала причина да пожелаеш да се бориш с нея за детето, да заведеш дело, да наемеш адвокати и детективи. И то сериозна причина. Искам да разбера каква е била.

— Исках те — кратко каза той. — Исках да останеш при мен. Може би е било егоистично и не съвсем разумно от моя страна. Ти беше най-хубавото от нас. Смятах, че за теб не би било добре да растеш в средата, в която се движеше майка ти. Че не е най-доброто решение. — Дали беше сгрешил, питаше се сега. Беше ли сгрешил? Колко пъти си бе задавал този въпрос, дори и след като последвалите събития потвърдиха тезата му?

— Двамата с баба ти изчерпателно обсъдихме положението — продължи той. — Тя яростно се противопоставяше на възможността Наоми да получи право на частично попечителство. В крайна сметка и аз се съгласих с нея. Трудно ми беше да взема такова решение, но вярвах, че е правилно. Донякъде бях движен от егоистични подбуди, да, вярно е. Не бих могъл да го отрека. — Вдигна поглед към жената до себе си и отново видя детето. — Не исках да те загубя, да стана неделен баща, който в крайна сметка ще бъде изместен от поредния мъж в живота на Наоми. А и поведението й през месеците след раздялата ни, изглежда, бе нарочно предназначено да ме предизвика. Вероятно адвокатите й я бяха посъветвали да се държи по-благоприлично, но тя правеше тъкмо обратното. Нарочно търсеше публичност, предизвикваше клюките. Неприятна ми беше идеята за наемане на детектив, ала се изискваше всичко да се документира. Оставих с това да се оправят адвокатите.

— Не нае ли ти лично Руни?

— Не… Но как научи името му?

— Току-що идвам от офиса му.

— Келси — протегна се и сграбчи ръката й той. — Какво целиш с всичко това? Какво се надяваш да постигнеш?

— Отговори. По-точно един определен отговор. — Пръстите й стиснаха по-здраво неговите. — И искам и теб да попитам. Вярваш ли, че Наоми наистина е убила Алек Брадли?

— Нямаше никакво съмнение…

— Че го е застреляла — отривисто го прекъсна Келси. — Но дали го е убила предумишлено? Хладнокръвно убийство ли е извършила? Беше ли способна жената, която ти познаваше, която обичаше, да извърши преднамерено хладнокръвно убийство?

Замълча разколебан и усети как пръстите на дъщеря му се вплитат в неговите.

— Не знам — каза накрая. — С цялото си сърце бих искал да знаех.

 

 

Последната среща на Келси за деня беше с адвокатите на майка й. И тук почти нищо не успя да постигне, изправяйки се пред непреодолимата преграда за правото на поверителност на клиента. Напусна тапицираната в кадифе канцелария, неудовлетворена, но и изпълнена с решителност.

Винаги има и друг начин, напомни си окуражително. Всеки проблем си има разрешение. На човек са му нужни само фактите, формулата и търпението да ги подреди. Жалко, помисли си, винаги много по-добре се бе справяла с философията и изкуствата, отколкото с математиката и точните науки.

Отчаянието й се дължеше единствено на умората. Прекалено изтощена се чувстваше наистина, за да се изправи пред Наоми с някаква скалъпена история как е прекарала следобеда.

Затова, вместо да продължи, сви през вратите на „Лонгшот“.

Ако Гейб не си е у дома, ще се прибере в „Трите върби“, ще се извини — може би с главоболие — и ще се прибере направо в стаята си.

Значи още една благородна лъжа, Келси, запита се мрачно. Ако продължава така, не само ще започне да се справя добре, но и ще го приеме за нормално поведение.

Тръгна към къщата, но вместо да влезе, седна на стъпалата и се загледа в прекрасния следобед.

Слънцето ще грее още един-два часа, помисли си замечтано. Чудеше се дали някой роднина на козодоя, който пееше под прозореца на стаята й, не живее някъде наблизо. Песента му обикновено започваше заедно с падането на мрака — нежна и мудна като водите на река.

Тук цветята растяха буйно, подхранвани от тора в лехите и изпълваха въздуха с багри и благоухания. Изящни иглики, дръзки теменуги, зелените увити стебла на сладкия грах, които скоро щяха да се отрупат с ароматните му цветове. Люляковите храсти бяха натежали от цвят и ухание, а тревата под тях бе застлана с килим от отронените тъмно лилави цветчета.

Колко спокойно и колко прекрасно място за мъж, изпълнен с толкова енергия и страст.

Чу отварянето на вратата и стъпките му зад гърба си. С движение, което й се стори естествено като цъфтежа на цветята в градината, тя се облегна на него, когато седна и я обви с ръце.

— Видях колата ти.

— Кой засади тези цветя?

— Аз, това е моята градина.

— Като градините на баща ми. В Джорджтаун ми отдели прекрасно място в задния двор. Затова съвсем естествено изкарах курс по градинарство и паркова архитектура. Когато я аранжирах, изглеждаше много представителна, но пак не постигнах задушевността и красотата на татковата градина. Някои неща не се научават от учебниците.

— Засадил съм само каквото ми харесва.

— Ако сега трябва отново да се заема и аз бих постъпила точно така.

— Мислех да направя тук един алпинеум — посочи към склона на хълма той. — Защо не ми помогнеш?

Усмихна се и извърна лице, за да се сгуши във врата му, където беше най-топло и приятно.

— Хуквам направо в библиотеката. Просто нямам търпение.

— Тогава ще поспорим малко за логиката и хрумванията и ще отидем в разсадника. — После я хвана под брадичката и вдигна лицето й. — Какво те смущава, Келси?

Може да му каже, помисли си тя. Разбира се, че може да му каже. Няма нищо, което да не може да му каже.

— Днес започнах нещо и знам, че няма да се спра. Всички ми казват, че трябва да се откажа, но не съм в състояние. А и не искам. — Пое дълбоко въздух и се отдръпна, без да се докосват повече. — Вярваш ли, че майка ми е убила Алек Брадли?

— Не.

Примигна и тръсна глава.

— Просто така, не? Без никакво колебание, без никакви уговорки?

— Попита ме и аз ти отговорих. — Протегна се, откъсна стръкче фрезия и й го подаде. — Не е ли по-важно как смяташ ти?

Отново поклати глава и я отпусна в ръцете си.

— Как така отговаряш с не — просто казваш не, след като дори не си я познавал.

— Всъщност не е така.

— Не е така ли? — отново вдигна глава тя. — Какво значи това?

— Познавах я. Бях я виждал. — Наклони глава и докосна косата й. — Доста време съм се мъкнал по хиподрумите, Келси. Спомням си, че съм я виждал в Чарлстън, в Лорел или другаде.

— Но ти трябва да си бил малък.

— Не чак толкова. Но е вярно, че не я познавах, нямах много добра представа каква е. Затова пък сега я познавам.

— И?

Трябват й подробности, помисли си той. Винаги ще ги търси. Но не беше сигурен, че той може да й ги даде.

— Разчитането на човешкото поведение е станало мой начин на живот. Лица, интонации, жестове. Комарджии, медиуми, ченгета, психоаналитици. Всички ние притежаваме едно общо качество, иначе не бихме могли да просъществуваме. Наоми е натиснала спусъка, но не е извършила преднамерено убийство.

Отново се облегна в него с притворени очи. Цветето, което й бе дал, ухаеше с нежен аромат.

— И аз мисля така, Гейб. Част от мен се бои, да не би да смятам така само защото не искам да се примиря, че майка ми е извършила онова, за което е била осъдена. Но това не променя убеждението ми. Днес ходих при детектива. Онзи, който е свидетелствал срещу нея.

Гласът му остана спокоен. Питаше се как е могла досега да не забележи тази метална нотка под външното спокойствие.

— Не ти ли мина през ума да ме поканиш да дойда с теб?

— Мина ми. Но исках да го направя сама. — После сви рамене. — И без това не постигнах кой знае какво. Не ми каза нищо ново за мен. И не пожела да го наема да ми помогне да открия нещо повече за Алек Брадли.

— Какво искаш да разбереш?

— Каквото и да е. Всичко. Майка ми е само част от този случай — отдръпна се тя. — Какъв мъж е бил той? Откъде е дошъл? Какво е искал? Наоми каза, че я нападнал, че искал да я изнасили. Какво го е предизвикало?

— Попита ли я?

— Не искам да го правя, освен ако не се налага. Ще се затвори в себе си, Гейб. Сигурно ще ми каже, но тогава ще унищожим и малкото, което постигнахме. Не желая да поемам такъв риск.

— Освен нея са го познавали и други.

Келси вече бе обмислила въпроса, но се бе отказала от идеята.

— Да започна да разпитвам по хиподрумите или да се мъча да изкопча информация от другите собственици и хората, работили в бранша ли? Каквото и да науча, няма да оправдае коментарите след това.

— И какво смяташ?

— Знам името на следователя работил по нейния случай. Сега е пенсионер и живее в Ристън.

— Добре си научила урока си.

— Винаги съм била добра ученичка. Ще отида да се срещна с него.

Гейб хвана ръката й и я изправи да стане.

— Ще отидем да се срещнем с него.

— О кей — усмихна се тя.