Нора Робъртс
Честни предателства (18)

Глава осемнадесета

— Защо имам чувството, че ми става навик да спя с теб само по хотелите?

— Хм-м. — Келси завъртя в ръка жълтите цветчета рудбекия, които Гейб задигна за нея от масата на последното им тържество в Прийкнес. — Струва ми се, програмата беше доста претоварена. Пък и ти беше толкова зает да даваш интервюта…

— Утре ще се наложи да давам още повече.

— Точно такива харесвам — самоуверени мъже. — Двамата бързо минаха през фоайето по посока на асансьорите. — Чух, че Двойно или нищо е настанен в четиридесети бокс. Суеверен ли си, Слейтър?

— Адски суеверен. — Влезе в асансьора и я дръпна след себе си. Вратата още не се бе притворила, а горещите му устни вече се притискаха към нейните.

— Копчето — успя да каже тя и изпомачка цветята, докато пъхаше ръка под ризата му. — Забрави да натиснеш копчето.

Пусна я, изруга, но успя да улучи нужния етаж.

— Струваше ми се, че никога няма да останем насаме. Две седмици са адски много време, Келси.

— Знам — задъхано се засмя тя, докато зъбите му дращеха нежната кожа на тила й. — Наоми имаше нужда от мен. Пък и нямах много време да се замислям със суматохата около разследването и подготовката на жребеца за утре. Но ми се искаше да съм с теб.

Вратата се отвори и Келси се отдръпна от него. Официалната й рокля почти напълно се бе свлякла от раменете. Оправи я, смаяна от себе си, че е могла да се забрави в асансьора и доволна, че в коридора няма никого.

— Чудиш се дали си доволна, или засрамена.

— Престани да ми четеш мислите — троснато заповяда тя, оправи косата си и хвана вратата преди отново да се е затворила.

— В твоята или в моята?

Всичко е толкова просто, помисли си Келси. И двамата едва бяха дочакали вечерта, за да продължат от там, докъдето бяха стигнали в Кентъки.

— В моята — реши тя. — Нека тази сутрин ти да се събудиш без прилични дрехи за обличане.

— Това обещание, че ще ги разкъсаш ли е?

Пъхна картата си в процепа и се опита да измисли някакъв подобаващ отговор. Докато лампичката на системата примигваше от червено в зелено, телефонът вътре иззвъня.

— Задръж за момент мисълта си — подхвърли Келси и притича до апарата. — Ало? — Захвърли цветята на малката масичка, издърпа едната си обеца и притисна слушалката към свободното ухо. После пръстите й останаха неподвижни, докато стискаха втория сапфирен клипс. — Уейд? Как разбра къде съм? — Много внимателно и много спокойно свали другата обеца и я остави на масичката. — Ясно. Не знаех, че поддържаш връзка с Кендис… Разбира се. Много удобно, нали така? Да, саркастична съм. — Погледът й стрелна Гейб, после отново се сведе. Без да проговори, той се приближи до барчето, отвори бутилка Шардоне и й наля чаша. — Уейд, нали не се обаждаш в… — бързо погледна часовника си — единадесет и четвърт само за да си поприказваме, а и наистина нямам никакво намерение да обсъждам с теб поведението на майка ми. И ако това е всичко… — С нещастно изражение пое чашата от Гейб. Разбира се, не беше всичко. С Уейд винаги имаше още нещо. — Да не би да искаш благословията ми?… Не, няма да бъда снизходителна и няма да се държа по-възпитано от теб. — Помисли си дали да не преглътне злъчта си, но вместо това я изля цялата, докато той не преставаше — о, с толкова благоразумен глас! — да дърдори в ухото й. — Знае ли щастливата младоженка за навика ти да проучваш бизнес партньорките си по време на командировки?… Точно така, много ме бива да злобея. Гадно копеле такова, мазен, егоистичен плужек! Как смееш да ми се обаждаш в навечерието на сватбата си, за да успокоиш собствената си съвест!… Как го каза?… Не, не ти прощавам. Не, отказвам да споделя вината… Точно така, Уейд. Все така безчувствена и коравосърдечна съм си, но вече престанах да ти желая бавна, мъчителна и страшна смърт. Сега само искам някой камион да те блъсне, докато пресичаш улицата. Ако искаш опрощение, намери си свещеник. — И така силно затръшна слушалката, че апаратът издрънча.

— Е — обади се в тишината Гейб, — всичко ми се изясни. — Вдигна към нея кутийката си с кока-кола. — Често ли има навик да ти се обажда?

— На всеки два месеца. — Ритна масата, после смъкна обувките от изтръпналите си крака и ги запрати през стаята. — Да си поговорим. Можеш ли да си представиш! В брака не ни потръгна, но защо да не си останем приятели? Ще ти кажа защо. Защото никой не може да ме мами. Никой!

— Ще го запомня. — Гейб я наблюдаваше и се питаше дали да я остави да се поохлади, или просто да я хвърли в леглото и да й помогне да се освободи от бушуващите страсти.

— Утре ще се жени. Сметнал за необходимо да го чуя лично от него и затова се обадил на Кендис. Двамата още са в един отбор, да знаеш. — Отпи от виното и установи, че изобщо не усеща вкуса му. — Та тя му казала къде съм. Казала му, сякаш той има някакво неотменимо право да знае. Сякаш ми пука, че ще се жени.

— А не ти ли? — Гейб посегна да задържи чашата, която беше оставила на масичката, за да не се разлее върху килима.

— Не. — Имаше нужда да си го изкара на нещо и се спря на хотелския туристически справочник. — Но ме е яд, от къде на къде ще ми се обажда, когато му хрумне и ще ме кара — макар и за момент — да се чувствам виновна, че сега е с друга жена. Яд ме е, защото като ми го казва, започвам да си мисля за миналото и колко идеално трябваше да е всичко. Хубава млада двойка от добри семейства и пищна светска сватба, романтично двуседмично сватбено пътешествие на Карибските острови, очарователна малка спретната къщурка в Джорджтаун. Подходящи приятели, подходящи клубове, подходящи събирания. Неприятно ми е, но като се замисля, установявам, че изобщо не съм го обичала. — Гласът й се прекърши и ръцете й се свиха на юмруци върху слепоочията. — Дори не съм го обичала. Как съм могла да се омъжа за него, Гейб? Как съм могла, след като не съм изпитвала към него дори частичка от това, което изпитвам към теб.

Погледът му проблесна, после светлината се стопи до малки нажежени точици.

— Внимавай, Келси. Аз не мамя, но това не значи, че играя честно. Пет пари не давам колко си разстроена. Ако кажеш повече, отколкото е нужно, мога да се хвана за думите ти.

— Не знам какво говоря. — Ядосана и разтреперана, тя отпусна ръце. — Знам само, че като чух гласа му преди малко, осъзнах какво съм направила: омъжила съм се за него, само защото всички твърдяха колко е подходящ за мен; защото ми се струваше следващата правилна стъпка. Исках да се получи. Опитах се да направя така, че да потръгне. Но как би могло? Той нито веднъж не ме накара да се чувствам така, както ме караш ти.

Остави кутийката с кола, защото — изведнъж осъзна, че я е смачкал между пръстите си.

— Всички ще ти кажат, че не съм подходящ за теб.

— Не ме интересува.

— Мразя кънтри клубове и няма да те водя на пролетни балове.

— Не съм те молила.

— Утре може да ми хрумне да заложа всичко, което притежавам, на едно завъртане на рулетката.

Ръцете й се отпуснаха успокоени. Почти си представи как го прави.

— Изглежда, рулетката вече се е завъртяла, Слейтър. Може би не си чак такъв страстен играч, за да се включиш.

— Още не си наясно какво изпитваш към мен. — Под напора на собствените си чувства той я хвана и почти я повдигна от земята. — Мислиш по въпроса. Божичко, почти виждам как колелцата в главичката ти прищракват. Но още не знаеш.

— Искам те. — Сърцето й се беше качило в гърлото и пулсираше лудо. — Никога не съм желала някого така, както теб.

— Ще изтръгна от теб нещо повече. А щом веднъж те докопам, Келси, няма да се отървеш от мен. Ако беше по-умна, щеше хубавичко да прецениш в какво се забъркваш с мен и щеше да избягаш. — Тя понечи да поклати глава, но той я повдигна нагоре. — Сега вече е късно.

— И за теб — прошепна тя и лекичко се изви, за да могат устните й да докоснат гърлото му. — Не бягам от теб, Гейб, а те преследвам.

А и вече знаеше какво да очаква, за какво да тръпне, за какво да копнее. Топлина, бързина и страст. Желаеше болката, защото знаеше, че той може да я успокои и после да я запали отново, докато всеки удар на сърцето заприлича на порив на ураганен вятър. Опияняваше се при мисълта, че за него усещането е същото — задъханото, изгарящо желание, паниката, изумлението, че и двамата се възбуждат още при първия жаден допир.

Свлякоха се на леглото и започнаха със стонове и нетърпеливи движения да се борят с копчета и колани, докато дрехите им падаха на пода като есенни листа. Всеки търсеше плътта, нейния вкус, допир и мирис, които бяха прелюдия към онази, най-първичната нужда.

Ръцете му се движеха по тялото й — стегнатите, меки като коприна гърди, тесния гръден кош и ханша. В тъмното сякаш я виждаше чрез пръстите си — всеки сантиметър, всяка извивка и всеки мускул. Като слепец, опипващ материята и формата, той изследваше тялото, което вече познаваше.

Тя беше всичко, за което бе мечтал, към което се бе стремил. За което бе залагал. А сега се огъваше под него — готова и нетърпелива. Изумително негова.

Тялото й се преобърна, бързо и гъвкаво. Когато двамата смениха позициите си, тя го възседна и с едно-единствено изкусно движение, го улови между горещите влажни стени, като се огъваше назад, за да го поеме до самия му край. Ръцете й потърсиха неговите и здраво се вкопчиха в тях с преплетени до болка пръсти, докато се поклащаше и понасяше и двамата към безумна забрава.

Последната му мисъл бе, че наистина е твърде късно. Прекалено късно и за двамата.

 

 

Утрото бе мрачно. Небето бе покрито с плътни облаци, а въздухът — наситен с влага и всичко придобиваше оловносив оттенък. От време на време през гъстите слоеве заръмяваше дъждец като остри стрелички — лепкави и ледени. Мъже и машини работеха по пистата, отново я прекопаваха и набраздяваха. Пимлико се отводняваше добре, а и мъжете, които отговаряха за нея, полагаха внимателни и нежни грижи, както други се грижеха за многообичаните си коне.

Дъждът не разколеба тълпата, нито журналистите. За първата серия трибуните бяха пълни. Ярко оцветените чадъри приличаха на балони, издигнати в сивото небе. Вътре в клуба хората седяха на сухо, похапваха раци с бира и наблюдаваха действието на екраните.

Времето накара Келси да предпочете дънки и ботуши вместо ленения костюм, който смяташе да облече. Така си намери извинение да остане по-дълго в обора и да закичи с маргарити русата грива на Справедливост, за да бъде нагизден за ролята си — съпровождач на Прилив на пистата.

Пък и нямаше по-хубаво време от един дъждовен ден, за да се спре човек и да се позамисли.

Преди шест месеца дори не знаеше за съществуването на Наоми. Имаше съвсем повърхностна представа за света, от който сега се чувстваше неразделна част. Носеше се без посока, измъчвана от провала на брака си и от онова, което започваше да приема като провал на собствената си сексуалност. Работата й доставяше удоволствие, дори почти я задоволяваше и въпреки всичко мислеше за преместване.

Все имаше някаква друга работа, някакъв нов квалификационен курс, проект за следващо пътуване. Обичаше да си повтаря, че предприема всички тези внезапни и разнопосочни стъпки, за да стимулира собствената си мисъл. Но всъщност го правеше, за да запълва празнините. Празнини, които не желаеше да си признае. Празнини, които със сигурност не можеше да си обясни.

Сега много внимателно се питаше дали пак не прави същото, като използва Наоми, фермата и дори Гейб, за да запълва тези пукнатини в живота си. Дали няма отново, както смяташе нейното семейство, да остане разочарована и неудовлетворена от скучното всекидневие и за пореден път да се откаже?

Или може да се довери на чувствата, зародили се у нея? На все по-голямата привързаност към майка си — естествена, почти незабележима еволюция от гняв и подозрителност до обич и уважение. Защо просто да не повярва, че е намерила и може би спечелила свое място във фермата?

Ами Гейб? Не е възможно просто да се отпусне и да се наслади на това, което става помежду им? Не изпита никакви съмнения снощи, когато двамата се свлякоха на леглото. Не изпита никакви съмнения тази сутрин, когато бавно се извърна към него и се любиха лениво и без да бързат.

Може би у нея отново заговори непоклатимата й мярка за стойностите, собствената й убеденост кое е правилно и кое не. Как да позволи Наоми да зависи от нея, след като още не е сигурна колко време ще остане? Как да има любовник и да се наслаждава на сексуалната им връзка, след като нито един от двамата не бе отронил почти думичка за любов?

Вероятно наистина е прекалено скована. Щом не е в състояние да изпита удоволствие от мига, без непрекъснато да си задава въпроси за мотивите, които я движат, какво друго би могло да се каже? И дали лошото й настроение поне мъничко не идва от мисълта, че бившият й съпруг се жени и в момента за втори път изрича онези клетвени слова, а тя заплита цветя в гривата на едногодишното конче?

Наложително е да се отърве от тези мисли веднъж и завинаги, отправи си мислено предупреждение Келси. Време е да погледне напред. Сега вече не се носи по течението. Вече има цел… и въпроси, на които иска да намери отговори. Трябва да подходи към тях по законите на логиката, като започне от самото им начало преди двадесет години. Първото нещо в понеделник сутринта, обеща си тя, ще бъде да се обади на Чарлз Руни.

Когато тръгнаха към манежа, дъждът отново бе спрял. През пролуките в облаците от време на време проблясваха слаби слънчеви лъчи, просветвайки в капещите стрехи. Капките мелодично се стичаха от тях и превръщаха земята в мека кал.

Келси погледна крадешком към Богс. Изглеждаше стар и по-слаб отпреди две седмици. Знаеше, че го прикрепиха като коняр на Прилив, колкото заради уменията му, толкова и за да излекуват поне отчасти мъката му.

— Дъждът е в наша полза — подхвърли тя с надежда да разсее мрачните сенки в очите му. — Прилив обича мокра писта. — Двойно или нищо също, припомни си на ум.

— Добър жребец — потупа го разсеяно по врата Богс. — Спокоен и добродушен. Нищо чудно да ни изненада всичките днес.

— При последното обявяване вървеше пет към едно.

Богс сви рамене. Никога не беше обръщал особено внимание на залозите.

— Тая година не е бягал много и затова не са го виждали на какво е способен. Ама пак повечето пъти е печелил. Ако човек го помоли, бяга здравата.

Но не е Гордост. Нямаше нужда да го изрича на глас. Келси го разбираше.

— Тогава ще го помоля — каза тя и се приближи до главата на коня, така че да вижда очите му. Струваше й се, че я гледат толкова умно и както Богс беше казал, толкова добродушно. — Ще бягаш здраво, нали момчето ми? Ще бягаш, колкото можеш по-бързо и по-силно. Това ще е достатъчно.

— Няма ли да поискаш и да победи? — Наоми постави ръка на рамото й, дребен жест, който продължаваше да вълнува и двете.

— Не. Понякога да победиш не е толкова важно, колкото да опиташ. — Забеляза Рино, застанал отстрани с превръзка на ръката, с бледо и нещастно лице. — Ще дойда при теб след минутка. — Приближи се до него и хвана свободната му ръка. — Надявах се да те видя.

— Изключено беше да не дойда. — А му се искаше. Последното му желание бе да стои край оградата и да наблюдава. — Мислех да си седя у дома и евентуално да гледам състезанието по телевизията, но се озовах в колата на път за насам.

— Скоро пак ще те видим на кон, Рино.

По лицето му премина сянка. Извърна се от нея, от конете и от пистата.

— Не знам дали ще ми стигне куражът. Онзи жребец заслужаваше повече.

— Ти също — кротко му отвърна тя.

— Прекарах по-голямата част от живота си в мечти за победа на Дербито. Може да яздиш десетки коне, да пресечеш десетки финални ленти, но Дербито е само веднъж. Сега вече свърши.

— Следващата година има друго Дерби — напомни му тя. — Винаги има друго Дерби.

— Не знам дали искам да опитам отново. — Лицето му стана напрегнато, забелязвайки приближаващата се фигура зад гърба й. — Късмет днес — каза и бързо се отдалечи.

Роси обърна внимание на бързото оттегляне на жокея и мислено си го отбеляза. Той се приближи до Келси, въпреки недружелюбното изражение на лицето й.

— Отвратителен ден.

— Преди малко имаше изгледи да се проясни.

Усмихна се, оценявайки намека.

— Надявах се да науча нещичко, докато се мотая наоколо.

— Няма надежда да чуете нищо, лейтенант. — Келси тръгна, примирена с присъствието му до себе си. — От километър си личи, че сте ченге.

— Рисковете на професията. Нямам претенции да разбирам много от коне, мис Байдън, но вашият не е ли по-скоро дребен.

— Наистина. Малко над метър и четиридесет е. Но не ми се вярва да сте дошли да говорим за коне.

— Грешите. В основата на цялата тази история са конете. — Подаде й пакетчето с фъстъци, после сам взе и хапна един, тъй като тя му отказа. — Направих някои справки. Има много начини да се убие един кон, мис Байдън. Някои от които са доста неприятни.

— Наясно съм. — Дори прекалено наясно, помисли си тя. Мат й беше обяснил, след като го притисна с въпросите си. Беше й казал за убиване с електрически ток. Конят се потапя във вода и после го убиват чрез пропускане на ток по голи проводници. Жестоко и хитро убийство, което понякога остава неразкрито. Освен ако ветеринарният лекар не забележи леките изгаряния по ноздрите. Още по-лошо е задушаването с топки за пинг-понг, напъхани в носа. Конят няма никаква възможност да ги издуха и това причинява бавна и мъчителна смърт.

— Вашият жребец на Дербито — продължи Роси — не само беше убит, той беше убит пред очите на милиони зрители. Много рисковано. Според мен, когато някой поема такъв ненужен риск, иска да постигне някаква цел. Кой би искал да изложи публично майка ви, мис Байдън?

— Нямам представа. — Но се замисли. Думите му изместваха подозрението от Наоми и я превръщаха в жертва. — Такава ли е била целта според вас?

— Заслужава си да се разгледа подобна хипотеза. Имала е много солидна застраховка за жребеца. Но „Трите върби“ няма парични проблеми и погледнато в дългосрочна перспектива, този кон можеше да донесе много повече пари. Майка ви изглежда има добър усет за бизнеса. Освен това съществува и Слейтър.

— Той няма нищо общо с това.

— Емоционален отговор. — И точно какъвто очакваше. — Ако за момент го пренебрегнем, ще видим, че именно той взе наградата. Винаги трябва да се търси кой се облагодетелства от едно убийство, мис Байдън. От всяко убийство. Проблемът обаче е, че това го поставя под подозрение и помрачава победата му в Дербито. Затова си задавам въпроса, дали си е струвало да рискува? Имал е достатъчно добра възможност да спечели и без това, така че заслужавало ли си е толкова открито да нагласи картите? Не ми се стори човек на откритото действие.

— Това не е ли емоционално изказване, лейтенант?

— Само наблюдение, мис Байдън. Той не е единственият, извлякъл полза. Трябва да имаме предвид треньора и жокея му. Те също са получили своя дял. Както и всички останали, заложили на коня му.

Келси бързо се изсмя и се огледа наоколо.

— Това наистина много стеснява кръга.

— Повече, отколкото си мислите. — Той също огледа тълпата около тях, развеселен. — Ако се свърже с останалите два случая на убийство, кръгът се стеснява много повече, отколкото допускате. — На кого Липски е имал достатъчно доверие… или от кого се е страхувал достатъчно, за да го допусне толкова близо до себе си, че да го убие? Някой, с когото или за когото е работил? В това състезание участваха много повече от два коня, мис Байдън, а и залогът в Дербито е много по-голям от наметалото от червени рози.

Келси спря и се извърна да го погледне.

— Защо ми казвате всичко това?

— Вие сте нова в бранша. Сигурно виждате много повече неща, отколкото другите предполагат. — Замълча и схруска нов фъстък. — Пък и сте засегната от събитията. Не всички са доволни от връзката ви с майка ви.

Така значи, ровил се е и в личния й живот. Би трябвало да го очаква.

— Това е семеен проблем, лейтенант, и няма нищо общо с убийствата.

— Мога да ви цитирам статистики, които сочат семейните проблеми като най-честа причина за убийства. Просто ви моля да си държите очите отворени.

— И без това ги държа, лейтенант. — Келси спря решително, тъй като не желаеше да се появява с него пред ложите. Нямаше смисъл да разстройва Наоми малко преди състезанието. — А сега, ако ме извините, искам да отида при майка си.

— Късмет — извика той след нея и си взе нов фъстък. Имаше усещането, че Келси Байдън ще се окаже много по-костелив орех.

Влезе в ложата точно когато повеждаха конете към металните врати.

— Изплаших се, че няма да дойдеш.

— Видях един познат — измърмори Келси и хвърли поглед от майка си към Гейб. Колко типично за него, че е дошъл. Да стои при тях, когато цялото внимание бе съсредоточено в него. Хвана ръката му и бързо я стисна. — Допълнително обзалагане, Слейтър.

— Още ми дължиш от първия път.

— Победата е за Двойно или нищо. Няма спор. — Огледа трасето през бинокъла. — Твоят кон ще победи с две дължини. Пистата е хлъзгава, но ще я мине за минута и петдесет и осем, сигурна съм. Нашият жребец ще излезе трети с две и дванадесет.

Гейб учудено вдигна вежди.

— Един мъж трудно може да устои на такова обзалагане. Още повече, че няма начин да загуби.

Чу се стартовият пистолет. Още с първия скок Двойно или нищо и ездачът му взеха преднина. Сякаш, помисли си Келси, и двамата знаят, че трябва да доказват нещо. Това е то шампионът, в един миг се откъсна от основната група, без да е нужно да чака ударите на камшика върху гърба си. На първия завой вече водеше с половин дължина, а жребецът от Арканзас и пъстрият кон от Кентъки се бореха за второто място.

Келси отново се отдаде на великолепието на гледката. С бинокъл на очите, продължаваше да насърчава конете; страховете й, че винаги ще вижда между тях образа на препускащия Гордост не се оправдаха. Пред очите й бяха единствено опръсканите с кал състезатели — ездачи и коне, които се носеха по овалната писта.

Отново ръмеше ситен дъждец — слаб, но упорит — замъгляваше погледа й и се просмукваше в кожата й.

Вече имаше цяла дължина преднина и продължаваше да я увеличава с опръскана с кафяви петна червена наметка и ездач, подскачащ върху стремената, като някаква кукла. Чу собствения си смях, възхитена от великолепието на гледката.

В този момент от външната страна, подобно на стрела, изстреляна от лък, изскочи Прилив. Дъхът на Келси секна от внезапното му движение. Напредваше като забиваше копита и изхвърляше пръст. Бори се като заслепен, помисли си тя, само заради честта си.

На финалната права Двойно успя да увеличи преднината си. Тълпата го окуражаваше и този порой от звуци заглушаваше всичко останало. После започнаха да викат за Прилив, изненадата със залози пет към едно, който излезе трети и продължаваше да напредва в спиращ дъха бяг на финалните метри.

— Божичко, виж го! Божичко, мамо, виж го само!

— Виждам го. — Сълзите се смесваха с дъжда по лицето на Наоми. Ръцете й здраво се обвиха около кръста на Келси, докато конете пресичаха финала. Двойно получи купата, но Прилив измести арканзаския жребец от второто място.

— Направи го! — пусна бинокъла си Келси. — Малчото го направи! — После силно прегърна Наоми, щастлива от победата. — Никой не го вярваше. Никой от нас не вярваше. — Извърна се и с радостен вик се хвърли в ръцете на Гейб. — Поздравления! Какъв е резултатът? Какво му е времето?

Гейб вдигна хронометъра, развеселен, когато Келси го издърпа от ръката му. Минута петдесет и седем и четвърт.

Отново се разсмя, а от косата по лицето й се стичаха дъждовни капки.

— Гейбриъл Слейтър, ти току-що спечели втората перла в короната. Какво ще правиш сега? Сигурна съм, че няма да заминеш в страната на Дисни.

— Заминавам за Белмонт. — Вдигна я високо, завъртя я и я целуна. — Заминаваме за Белмонт.

 

 

Вътре в сградата Рич Слейтър вдигна чашата си към изображението на сина си и Келси върху монитора и погълна отлежалия скоч. Хубава двойка, помисли си. Двамата са много хубава двойка, каквато щяха да са и те двамата с Наоми, ако не си беше вирнала толкова високо носа навремето.

Но сега си имаше други неща, за които да мисли. Други неща, които да празнува.

Беше заложил на Двойно десет от стоте хиляди, които измъкна от Кънингам. Печалбата беше задоволителна.

За сега.

 

 

— Надявам се, не възразяваш. — Келси отвори шампанското с весел пукот. Вече беше изпила няколко чаши в апартамента на майка си, но нощта едва сега започваше. — Ще изпия цялата бутилка и може да се напия доста порядъчно.

Гейб седна и кръстоса крака. Беше си мечтал за продължителен, горещ и запарващ душ за двама, но щеше да почака. Възможно е да се окаже любопитно да установи още колко от задръжките си ще преодолее Келси след бутилка шампанско.

— Това, че аз не пия, още не значи, че не ми е приятно да те наблюдавам как се забавляваш.

— Точно това и ще направя. — Наля си и се загледа в мехурчетата, които се пръскаха безспир по ръба на чашата. — Знаеш ли, никога не съм се напивала истински. Стигала съм много близо, но винаги съм успявала да се въздържа. — Отпи голяма глътка и махна с ръка. — Възпитанието ми. Страх ме беше да не започна да се държа прекалено свободно в клуба… защото хората ще говорят. Страх ме беше да не се държа прекалено свободно на някое събиране… защото други хора ще говорят. — Този път замахна с бутилката. — Ние от семейство Байдън не искаме да предизвикваме клюки.

— А какво искате?

— Уважение, възхищение и, най-вече, благоприличие. — Притвори едно око, за да се концентрира и си наля още вино. — Всички да вървят по дяволите. Нека си приказват. Спечелихме. Не е ли невероятно?

— Да, така си е — усмихна й се той. Стоеше пред него боса, а изсушените й коси представляваха великолепна нежно руса плетеница.

— Преди всички бяха толкова отчаяни. Опитвахме се да не го показваме, но ни беше толкова тежко. Видях Рино тази сутрин на манежа и направо ми разби сърцето. — Отпи отново, въздъхна и реши, че много й харесва как шампанското кара стаята да се върти. С чашата в ръка бавно изпълни два пируета, за да засили усещането.

— Направи го още веднъж. — Искаше отново да изпита удоволствието да види как косата й се издига, отпуска се, пак се издига и пак се отпуска.

Келси се подчини и се разсмя замаяна.

— Както виждаш, уроците са послужили за нещо. Освен това са ме научили на дисциплина — умствена и физическа. Да знаеш, върху това тяло можеш да чупиш керемиди.

— Надявам се да измисля нещо по-интересно за него.

Отново се разсмя, убедена, че наистина може. Че ще го направи.

— Говорихме си за състезанията. Дано Рино да се е почувствал по-добре. Нали видя колко бяха щастливи Наоми и Моузес. Та дори и Богс. Горкичкият стар Богс, който обвинява себе си, задето е заложил за Гордост. Това няма нищо общо. Хората непрекъснато се опитват да намерят връзка между събитията. Също като Роси.

— Роси?

— М-м-м. — Наля си нова чаша и разсеяно започна да разкопчава копчетата на блузата си. Ставаше й все по-топло след всяка глътка. — Беше там на манежа. Говорих с него. Или по-скоро той говори с мен. Като че ли всеки път, щом се обърнеш и той е зад теб — наблюдава и проучва хипотезите си. Защо някой ще иска да причини мъка на Наоми или да я изложи публично?

Гейб напрегна вниманието си. Блузката й беше разкопчана точно до първата приятна извивка на деколтето, но искаше да се концентрира върху думите й.

— Така ли смята той?

— Кой го знае? — безгрижно сви рамене тя. — Той изобщо не ти казва какво мисли. Ако следиш мисълта ми — продължи след малко, — той просто ти подхвърля разни неща, насажда ги в главата и направо те подлудява. Но поне не смята Наоми за някаква убийца на коне. — После лукаво му се усмихна. — И теб още те държи под око, Слейтър.

— И за момент не съм се съмнявал.

— Но само с едното око — затвори тя своето, за да му демонстрира. — Не те смята човек на откритото действие.

— Това е по-скоро комплимент от такъв източник. — Реши, че вече е време да обърне внимание на леко открехнатата й блузка. — Останаха ти още няколко копчета, скъпа.

— Ще се заема и с тях. Никога не съм правила стриптийз пред мъж.

— Нека да съм първият.

Изкиска се и с полупритворени очи неуверено смъкна ципа на панталона си.

— Дразни ме да го виждам непрекъснато. Имам предвид Роси. Кара ме да се връщам отново към Дербито. Към всичко, което се случи. Как наблюдавах конете при връщането им от сутрешната тренировка в мъглата. Миризмите, звуците, напрежението. Богс простираше покривалата на Гордост и ми разправяше кога е залагал за последен път. Как му се сторило, че видял баща ти.

— Какво? — Разгорещената му от безгрижния стриптийз на Келси кръв замръзна като ледена река. — Какво каза за баща ми?

— О, Богс мислеше, че го е видял в Чърчил Даунс. Носел лош късмет, каза. Но сигурно не е бил там, иначе щеше да ти се обади.

— Келси. — Гейб се изправи, взе чашата от ръката й и я остави на масата. — Какво точно ти каза Богс за стареца?

— Съвсем малко — дълбоко въздъхна тя. Главата й се въртеше и се чувстваше така приятно замаяна, но очите на Гейб гледаха толкова настоятелно, просто я изгаряха през мъглата. — Само му се сторило, че го видял край конюшните.

— Кога? — стисна я за рамото той.

— По някое време сутринта. Но не беше сигурен. Само го мярнал, но очите му вече не виждали много добре. — Поклати глава в безплоден опит да я проясни. — Какво значение има?

— Никакво — отвърна Гейб и отпусна малко ръката й. Или голямо. Зависи от гледната точка. — Просто се чудех.

— Миналото винаги успява да ни притисне отнякъде. — Вдигна ръка към лицето му. — Но няма да му позволяваме. Трябва да мислим за настоящето.

— Да, трябва. — Това може да почака, каза си Гейб. Имаше голяма вероятност да не се окаже нещо важно, но за каквото и да става дума, ще се погрижи да разбере, като се приберат у дома. — Я да видим — хвана брадичката й той и повдигна пламналото й лице със замаян поглед. — Скъпа, утре сутринта ще имаш страхотно главоболие.

— Добре тогава — обви ръце около врата му тя. После с един гъвкав подскок сключи краката си около кръста му и здраво ги стисна. — Нека се опитаме поне мъничко да си го заслужим, нали така?

— Най-малкото, което мога да направя. Да вървим под душа. — Наведе се и захапа оголеното й рамо. — Ще ти покажа какво имам предвид.