Нора Робъртс
Честни предателства (17)

Глава седемнадесета

— Не си ми казвал, че ще убиеш коня — попи потното си лице Кънингам. Напоследък непрекъснато се потеше. Докато се хилеше с безгрижна усмивка пред камерите. По тържествата, докато хората го потупваха по гърба и му поръчваха нещо за пиене. В леглото, докато се взираше в тъмния таван и отново и отново пред очите му се повтаряше онази финална права на Дербито.

Искаше му се да победи, но със задоволство прие и второто място. При това приходите се очертаваха в размери, каквито изобщо не беше очаквал.

— Никога не си ми казвал — повтори, докато потта се просмукваше в ризата му и образуваше неприятни мокри петна по гърба му. — Щеше да се погрижиш да го дисквалифицират, за да получи Биг Шеба възможност за класиране.

— Нали не искаше да те занимавам с подробностите — напомни му Рич. В момента отпиваше първокачествен бърбън и се наслаждаваше на гледката на столицата от луксозния си хотелски апартамент. Можеше да си го позволи. Вече можеше да си позволи доста неща. — И си получи каквото желаеше. Кобилата ти се класира на Дербито. Вече никой няма да те нарича любител, нали? Никой няма да ти се присмива зад гърба.

— Трябваше само да нагласиш да го дисквалифицират.

— Така и направих — усмихна се Рич. — Страхотен удар. Чадуик загубиха, подозренията паднаха върху тях и нафуканото ми синче, а ти, Били, момчето ми, се измъкваш от цялата история като свежа майска роза. — Доволно лапна един захаросан бадем от купичката. — Да си говорим честно, Били. Не ми се вярва да имаш нищо против едно хубаво ритниче по задника на Гейб, нали така? В края на краищата преди пет години той ти отне семейната ферма и здравата урони престижа ти.

— Не, нямам нищо против да му посмачкам малко фасона, но…

— И двамата знаем, че тази твоя кобила нямаше никакъв шанс да се класира на Дербито — продължи Рич. — При конкуренцията на „Трите върби“ и „Лонгшот“ най-много да беше излязла трета, и то ако успееше да бяга яко през цялото време до финала… но по-вероятно щеше да остане четвърта или пета. Това нямаше да е достатъчно, нали?

Не и при дълговете, в които се бе закопал, помисли си Кънингам.

— Не, но…

— Така е. — Рич схруска нов бадем и продължи убедително като някой продавач на стари коли. — Трябваше ти спасителна сламка и аз ти я осигурих. Наистина не очаквах тази красавица да бяга толкова добре, но тя е много сърцата. От нея ще се родят шампиони — допълни с намигване. — Това е най-важното, нали? Сега я пусни за заплождане и ще ти пълни по едно гърне жълтици, докато може да си вири опашката пред красавците.

Вярно беше, всичко беше абсолютно вярно, но жлезите на Кънингам продължаваха свръхпроизводството си.

— Ако някога се разбере, това ще ме разори, Рич.

— И как ще се разбере? Да не би аз да се разприказвам? — После се ухили насреща му. — Нали не си се раздрънкал пред онази малка кукличка в леглото ти, а? Някои мъже не могат да си държат устата затворена, като си навирят оная работа.

— Не — обърса устни с опакото на ръката си Кънингам. — Нищо не съм й казвал. — Пък и тя едва ли би обърнала внимание. Марла много повече се интересуваше как да похарчи парите му, отколкото откъде идват. — Но хората си задават въпроси. Пък и от пресата непрекъснато ме преследват.

— Съвсем естествено — щастливо се провикна Рич. — Ти само поклащай тъжно глава и цитирай някоя публикация от вестниците. От време на време вмъквай по някоя думичка колко отдавна познаваш Наоми Чадуик и Гейбриъл Слейтър и просто не си представяш, че биха могли да паднат толкова ниско. Налага се да свържеш името на Гейб с тази история. Ще оценя жеста ти.

Кънингам се облиза и се приведе малко по-напред.

— Как го уреди, Рич?

— Хайде стига, Били, момчето ми. Това си е моя малка тайна. И колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Не съм ли прав? Ти си просто един щастливец: успя да се сдобиеш с кон от разпродажба и го изведе до второ място на Дербито.

— Бягането в Прийкнес е след две седмици.

Рич се засмя и леко се понамръщи.

— Ставаш прекалено алчен, приятелю. И е опасно. Знаеш колко е рисковано отново да пуснеш този кон в състезание.

— В нея има още сили. — Забрави угризенията и страховете си. Забрави мъжа, който умря и падането на коня на шестнадесетата контрола. — Само трябва да участва.

— Няма как да стане — размаха пръст Рич и зацъка с език. — Дори да я пуснеш и тя да издържи, на този етап за Тройния приз всичко трябва да премине гладко. В противен случай нищо чудно да започнат да се интересуват от теб, Били. И кой знае… ако се заинтересуват от теб, може да потърсят и мен. А стане ли това, е… — Бавно разклати леда в чашата си. — Тогава вече няма да сме приятели.

— Става дума за много пари.

— Искаш още пари? Заложи на жребеца на „Лонгшот“. Познавам момчето си. Ще даде всичко от себе си, за да спечели. За да се докаже. — Усмивката на Рич се изкриви злобно. Наля още бърбън върху топящия се лед. — Винаги много е държал победата му да е чиста. Научих го на всички номера, които владеех — на абсолютно всичко, но той все си въобразяваше, че е нещо повече от мен, разбираш ли? Прекалено добър, за да се възползва от тях. — Очите му се присвиха и погледът им стана жесток, докато отпиваше от чашата си. — Ще видим кой ще излезе отгоре този път. Ще видим.

Нямаше смисъл да се спори, не и когато Рич започнеше да си налива без мярка.

— И какво трябва да направя?

— Оттегли я от Пимлико, Били. Измисли нещо — ранила се е на тренировка и не искаш да рискуваш. Гледай да изглеждаш разочарован и убедителен, после я пусни на пасището, докато стане време да й избереш любовник.

— Прав си. — Мъчно му беше, но трябваше да се откаже от алчността си. — По-добре да не рискувам. Ще я обява в синдиката и ще заплодя проклетата никаквица следващата пролет. — После леко се усмихна. — Дори може да се споразумея с момчето ти, Рич, и след някоя годинка да я чифтосам с неговия шампион.

— Ето така те искам — наведе се той и плесна Кънингам по коляното. — Заработих си малко допълнително, Били.

— Допълнително? — Кънингам веднага застана нащрек и се отдръпна. — Имахме уговорка, Рич. Аз изпълних моята част.

— Няма спор по въпроса. В никакъв случай. Но виж сега, Били, ти пожъна голям урожай от това състезание, нали? Предполагам, докарал си около триста, дори четиристотин хилядарки. — Усмивката му стана още по-широка, като забеляза как Кънингам отново започна да се поти. — И като включим сделката със заплождането и жребчетата, които ще роди през следващите… ами да речем десетина години, наистина ще се уредиш много добре. Но нямаше да го постигнеш без мен, нали?

— Платих ти…

— Наистина, но искам да преизчислим разходите. Наложи се да платя на Липски.

— Идеята беше твоя. Нямам нищо общо с тази история.

— Аз се явявам като подизпълнител, Били — търпеливо му разясни Рич. — Всичко, което правя, е свързано и с теб. Не бива да го забравяш. Така стана, че Липски премахна онзи коняр, аз пък премахнах него. Няма да се занимаваме с другите подробности по заплащането ми, но има присъщи разходи, които съм направил, и те трябва да се възстановят. В актива ни има двама мъртви мъже плюс един кон и единствената връзка между теб и тях си оставам аз. — Лицето му разцъфна в усмивка, докато изброяваше убийствата на пръстите си. — Така че за теб се оказва от особена важност да се погрижиш за доброто ми настроение. Ето защо заслужавам още стотина хиляди.

— Сто хиля… Глупости, Рич! Пълни глупости. Всички разходи останаха за мен. Знаеш ли колко струва да се издържа един породист кон? Само един-единствен шибан кон? Плюс таксите за участие.

— Нали няма да седнеш сега да ми се пазариш за жълти стотинки, Били, момчето ми. Знам, че няма. — Усмивката на Рич беше приятелска, колкото можеше да е приятелска усмивката на някой череп. Ръката му продължаваше да стиска коляното на Кънингам. Както възнамеряваше да изстисква и портфейла му за известно време. — Сто хилядарки са честна сделка. Имаш думата ми. Ще ти дам още една седмица да измислиш как да ги оправиш по документи. Донеси ми ги в деня преди Прийкнес. В брой. — После се отпусна назад, доволен от себе си. — Страшно ми се иска да заложа малко парички за жребеца на момчето ми. Бащински дълг, нали разбираш.

Продължи да се смее, докато наливаше още бърбън в чашата си.

 

 

Срещата с баща й донесе на Келси цепещо главоболие. Очакваше трудно посещение в Потомак, но то се оказа нещо много по-жестоко. Баща й беше направо бесен, никога не го бе виждала толкова ядосан. Нямаше никакво значение, че гневът му не се стовари върху нея. Но както и Кендис спокойно изтъкна, истинската причина за проблема беше единствено тя.

Милисън удържа заплахите си. Не успя да анулира клаузите по завещанието на дядо й, но промени своето. Казано в традициите на Викторианския и най-мелодраматичен стил, Милисън чисто и просто вече нямаше внучка.

Без да изключи двигателя, Келси остана да седи в колата си на алеята пред „Трите върби“ и отпусна глава на волана, измъчвана от непоносимата болка. Беше ужасна, ужасна сцена. Овладяният гняв на Милисън, докато правеше съобщението, изумлението на баща й, последвано от гневния му изблик. И Кендис, предварително подготвена, изстрелваше малки отровни стрелички право в сърцето на Келси.

Тихо простена, изправи се и изключи колата. Не очакваше, че толкова ще я заболи. Двете с Милисън отдавна кръстосваха шпаги и би изглеждало по-нормално, ако сега изпитваше облекчение.

Но никак не се чувстваше облекчена. Чувстваше се засегната.

Уморено се измъкна от колата, утешавайки се с мисълта, че аспиринът поне ще й помогне да спре това пулсиране в главата.

Чу музиката — твърдите и яки забивки от най-добрите години на Ролинг Стоунс. Мик и бандата му декларираха любовта си към дявола. Последва зова им и сви към задната част на къщата.

Върху камъните на вътрешния двор беше опънато парче платно. Рокендролът изригваше от касетофона върху стъклената масичка. Пред един статив, със завързана на къса опашка коса и облечена в прекалено голяма за нея мъжка риза, която стигаше до коленете й, стоеше Наоми и размахваше натопена в яркочервена боя четка.

Все едно размахва меч, помисли си Келси. Сякаш се дуелираше с платното, което вече пламтеше в ярки цветове и форми. Лицето й, извърнато в профил, беше като вкаменено, а очите й сякаш пламтяха.

Стори й се, че тук се води твърде лична битка и понечи да отстъпи назад. Но Наоми рязко извърна глава и сърдитият й поглед я закова на място.

— Съжалявам — започна Келси, но музиката заглуши думите. Наоми се протегна и я намали до глухо пулсиране. — Не исках да те смущавам.

— Няма нищо. — Силните страсти в погледа й бързо се уталожиха, сякаш като не беше с лице към платното, веднага си възвърна спокойствието. — Изливам си яда по този начин. — Остави четката и взе парче плат, за да избърше ръцете си. — От известно време не бях рисувала.

— Чудесно е — приближи се Келси и заразглежда мазките в ярки цветове и още влажните следи от четката. — Толкова е първично.

— Точно така. Виждам, че си разстроена.

— Дявол да го вземе — пъхна ръце в джобовете си Келси. — Започвам да си мисля дали на челото ми има някаква маркировка, която показва какво изпитвам.

— Имаш много изразително лице. — Както и тя самата, припомни си Наоми. Някога. — Ясно, семейното събиране не е минало гладко.

— Пълен провал. Станах причина за разрив между баща ми и баба. И то много сериозен. А и не толкова сериозен, но не по-малко мъчителен, между него и Кендис.

— Защото остана тук.

— Защото съм това, което съм. — Взе изоставената чаша с леден чай, която Наоми бе донесла за себе си и отпи. — Милисън ме е зачеркнала не само от завещанието си, но и от сърцето и мислите си. За нея аз повече не съществувам.

— О, Келси — постави ръка на рамото й Наоми, — сигурно не е така.

Стъклото удари върху стъкло, докато оставяше чашата обратно на масичката.

— Наистина ли?

Съчувствието и загрижеността й рязко преминаха в гняв.

— Права си. Точно така е, разбира се. Толкова е типично за нея. Съжалявам, че ти причиних такива неприятности.

— Аз съм причината — избухна Келси. — Сама го направих. Крайно време е всички да разберете, че и сама мога да мисля, действам и чувствам. Ако не исках да съм тук, нямаше да бъда. Не съм останала, за да ги дразня или за да спечеля благоволението ти. Тук съм заради мен самата.

— Права си, напълно си права — дълбоко въздъхна Наоми.

— Ако исках да отида някъде другаде, щях да отида. Но не желая да бъда заплашвана, уговаряна или обвинявана, за да се откажа от нещо важно за мен. Семейството ми е важно за мен. „Трите върби“ също е важно за мен. Както и ти.

— Ами… — Наоми посегна за чашата и ръката й не беше много уверена. — Благодаря ти.

Келси едва удържа желанието си да ритне една от саксиите със здравец.

— Не става дума за благодарност. Ти си ми майка. Харесвам те. Възхищавам се какво си постигнала в живота си. Може би не съм особено доволна за предишните години, но сега те харесвам каквато си. Няма да взема и да си тръгна, все едно, че не съществуваш, само защото на Милисън така й се иска.

За да не се свлече на стола, Наоми се подпря с ръка на масата.

— Едва ли можеш да си представиш — няма как да си представиш — какво означава да чуеш от порасналата си дъщеря, че те харесва. Толкова те обичам, Келси.

Гневът й за момент отстъпи назад.

— Знам.

— Нямах представа каква ще бъдеш, когато поисках да те видя отново. Цялата ми обич беше предназначена за малкото момиченце, което загубих. После ти дойде и ми даде нов шанс. Толкова се възхищавам каква жена си станала. Толкова се гордея с теб. Дори още утре да си заминеш и никога повече да не се върнеш, пак ще си ми дала много повече от очакванията ми.

— Никъде няма да ходя. — Водена от сърцето си, Келси пристъпи напред и разпери ръце. — Намирам се точно там, където искам да бъда.

Здраво стиснала очи, Наоми се наслади на усещането, на аромата на своята дъщеря.

— Искам да ти кажа, че ще ти помогна. Ще намеря начин да умилостивя сърцето й.

— Недей. Не е нужно да се притесняваш за това. — Отдръпна се назад, вече по-спокойна. — Няма нужда и ти да се ядосваш. Защото аз съм ужасно ядосана. — Стихналите за момент чувства отново я изпълниха и тя се извърна, закрачи, за да се успокои. — И ми е мъчно. Не мога да повярвам, че ми е толкова мъчно. Защото си е помислила, че се интересувам от парите й. Защото използва тях и чувствата ми срещу мен самата. Защото се опитва да ме управлява чрез тях.

— Да управлява, е най-важното нещо за Милисън. Винаги е било така.

— Не е могла да анулира завещанието на дядо. Обзалагам се, че това я е вбесило. Че не е имала достатъчно власт да го промени. А татко беше толкова разстроен. Разкрещя й се. Никога до сега не й е повишавал тон.

— Напротив — с мрачно задоволство се усмихна Наоми. — Но беше преди доста време. Радвам се, че се е застъпил за теб.

— Иска ми се и аз да можех да мисля така. Беше ужасно да ги видя как се карат. А и осъзнавам колко това го е отчуждило от Кендис. А знам още, че справедливо или не, аз съм виновна. Баба е толкова непреклонна, никога не желае да допусне гледната точка на другия. — А не бяха ли казали същото за нея самата, припомни си Келси и потрепери.

— Значи има два варианта — вметна Наоми. — Или ще се предаде, или ще си умре в самота.

— Иска ми се да вярвам, че ще се помирят — отрони на себе си Келси. — Трябва. Но не съм сигурна дали двете с баба ще се сдобрим отново някога. Не и след днешния ни разговор. Тя се опита да използва Гордост срещу мен. Според нея ти си накарала някой от твоите гангстери — точно така се изрази впрочем, — да инжектира лекарството на коня. В края на краищата, когато си убил човек… — Келси млъкна ужасена.

— Защо ще се спреш пред мисълта да убиеш кон? — довърши Наоми. — Наистина, защо?

— Съжалявам. — Отчаяна от собствената си нетактичност, Келси потърка с ръка продължаващите си да пулсират от болка слепоочия. — Много съм объркана.

— Това е без значение. Тя не е единствената, на която е хрумнала такава мисъл, сигурна съм. Една от причините да си изливам яда тук — посочи към платното тя — е слухът, че съм уредила смъртта на Гордост, за да взема осигуровката му.

Келси отпусна ръце и ги сви в юмруци.

— Но това е отвратително! Никой, който те познава не би повярвал на такива измислици.

— За съжаление не е нещо непознато в практиката. В този свят съществува много мръсотия, Келси. Но и това ще отшуми — отново взе четката си тя и се загледа замислено. — В крайна сметка простата аритметика ще го опровергае. Дори и с голяма застраховка, Гордост щеше да ми донесе много повече пари жив — за състезания или за заплождане, — отколкото мъртъв. Но така се събуждат старите спомени. Моите. На другите. — Вече по-спокойна се зае отново с рисуването. — Това беше моята терапия в затвора. Дори нещо повече — начин да оцелея, средство да овладея чувствата си. Там вътре не ти се иска да оставаш насаме с чувствата си. С гнева, мъката, със страха. Най-вече със страха.

— Ще ми разкажеш ли? — тихо попита Келси. — Как беше там?

Наоми продължи още известно време да рисува, без да отговори. Питаше се кога ли ще й зададе този въпрос. Не дали ще го зададе. Нуждата да разбере отговора, да открие решението беше така присъща на дъщеря й, както и цвета на очите и.

Значи ще трябва да нарисува друга картина — този път с думи, а не с четката.

— Оголват те — отвърна тихо, като мислено си напомни, че всичко вече е минало. — Не само дрехите, макар това да е едно от първите ти унижения. Вземат ти всичко — дрехите, свободата, правата, надеждата. Разполагаш само с онова, което ти дадат. Противният ти режим. Казват ти кога точно да ставаш сутрин, кога да ядеш, кога да си лягаш вечер. Няма никакво значение как се чувстваш или какво искаш. — Келси се приближи до нея. Чуваха се птичките, възпяващи пролетта. Въздухът бе наситен с мирис на цветя и боя. — Ядеш, каквото ти дадат — продължи Наоми, — и съвсем скоро започваш да свикваш. Забравяш какво е да отидеш на ресторант или просто да се събудиш нощем и да слезеш в кухнята — въздъхна несъзнателно тя. — По-лесно ти е да забравиш. Ако продължаваш да помниш твърде много от външния свят, ще те докара до лудост. Защото знаеш, че вече не можеш да го имаш. Виждаш планините, цветята, дърветата и смяната на сезоните. Но всичко е там, навън и в действителност няма нищо общо с теб. Вече не можеш да си същият. И дори страстно да жадуваш за човешка компания, гледаш с никого да не се сближаваш прекалено. Защото хората идват и си отиват. — Взе друга четка и отново започна да рисува с цялата кипнала в нея енергия. — Някои от жените си правеха календари, но аз не. Не исках постоянно да мисля как дните преминават в седмици, седмиците в месеци, а месеците в години. Как ли бих издържала? Някои държаха снимки на семействата си или на децата си и обичаха да говорят за тях. Или какво ще направят, като излязат. Никога не го правех. Не бях в състояние да го понеса. По-лесно ми беше да се концентрирам само върху ежедневните неща.

— Но си била самотна — тихо се обади Келси. — Сигурно си била страшно самотна.

— Това е най-тежкото наказание. Самотата и неестествената липса на уединение. Не са решетките. Човек си мисли, че те са най-лошото, че те го държат затворен вътре. Но не е така. — Пое дълбоко въздух и продължи без особено желание. — Ако ти остане свободно време, четеш или гледаш телевизия. Имаше много модни списания, но след първите две години престанах да ги разглеждам. Беше ми прекалено тежко да виждам как се променят нещата, дори такива дреболии като дължината на дрехите.

— Имаше ли посетители?

— Баща ми. Моузес. Каквото и да им казвах, нищо не ги спираше да продължават да идват. Господ ми е свидетел, наистина исках да ги виждам, независимо колко страдах, след като си отидеха. Виждах как баща ми остарява. Струва ми се това беше едно от най-тежките неща — да виждам как годините се отбелязват върху лицето му. Това беше моят календар. Лицето на баща ми. — После, след кратка пауза, продължи. — Последната година беше най-тежко. Бях подала молба за заменяне на останалата част от присъдата с условна и по всичко изглеждаше, че ще стане. Да знаеш, че свободата е толкова близо, почти я докосваш и въпреки всичко да се страхуваш, че ще се отделиш от обстановката, в която си живял толкова дълго… наистина беше много тежко. Как да се ориентираш сега какво и кога да правиш? Дните едва се влачат и ти оставят прекалено много свободно време да мислиш, отново да се надяваш, да се опитваш да изтърпиш тези последни месеци. После ти дават да облечеш цивилни дрехи. Татко ми донесе нов костюм. Сив на тънко райе, много строг. Ръцете ми така силно трепереха, че не успявах да закопчая копчетата на блузата. Като излязох навън, очите ме боляха от слънчевата светлина. Не че ни бяха държали в някаква дупка. Затворът беше много приличен и със свестни обитатели, поне през повечето време. Но в онзи ден слънцето беше различно — по-силно и по-ярко. Заслепяваше ме и не виждах нищо. После започнах да виждам твърде много. — Отново смени четките, без да откъсва очи от творбата си. — Наистина ли искаш да чуеш останалата част от историята?

— Продължавай — тихо изрече Келси. — Довърши я.

— Видях баща ми, видях колко е отслабнал и остарял. После новия ослепително бял „Кадилак“, с който ме закара до вкъщи. Нещо ми говореше и аз му отговарях, но нищичко не мога да си спомня. Помня само как ми се струваше, че всичко се движи прекалено бързо и че по пътищата има страшно много коли. И как се страхувах, как ужасно се страхувах да не ме върнат обратно. И същевременно ми се искаше да го направят. Спряхме и влязохме да ядем в някакъв ресторант. Ленени покривки, вино, цветя на масата. Наложи се той да ми поръча, сякаш съм малко дете. Не можах да си спомня какво обичам. И се разплаках. Той също се разплака. Седяхме си там на бялата ленена покривка и плачехме, защото бях забравила какво е да седиш в ресторант и да си поръчаш храна. — Последва нова пауза. — Повечето време през останалата част от пътуването спах, изтощена от свободата. А когато се събудих, той вече свиваше през портата. Видях колко са пораснали дърветата. Младите фиданки кучешки дрян, които бях засадила сама, вече бяха големи дървета, цъфтели година след година без мен. Нови картини във всекидневната, ваза, която преди не беше там… Всяка най-дребна промяна ме плашеше до смърт. Не слязох в конюшните, дни наред не отидох, докато накрая дойде Моузес и насила ме заведе. Имаше едно жребче, при чието раждане бях помагала. Сега беше метър и шестдесет и го пускаха за заплождане. Ново оборудване, нови лица. Всичко беше ново. После цяла седмица останах в къщата. Спях на светната лампа и отворена врата. Отначало не понасях да има затворена врата. Но скоро се оправих. Наложи се отново да се науча да шофирам. Ужасно се страхувах, но го направих. Първия път, когато излязох сама с колата, дойдох пред училището ти. Наблюдавах как бебето, което бях оставила някога, се бе превърнало в момиченце и вече флиртува с момчетата. Успях да убедя себе си, че си свикнала да живееш без мен. И се опитах да започна отново. — Наоми остави четката и отстъпи назад. — Завърших я.

 

 

Но Келси не беше уверена. Дори картината да беше завършена, породилите я страсти оставаха. Историята не беше завършена. Не ставаше дума да се махне петното от името на Наоми. Един мъж беше убит и една жена беше платила за това. Но искаше да нареди всички парченца от мозайката.

Въпреки това вълнението я задуши, като откри името на Чарлз Руни в телефонния указател. Частният детектив, чиито показания бяха наклонили най-силно везните срещу Наоми по време на процеса, все още държеше агенция във Вирджиния. Сега вече в Александрия. Скромната реклама в указателя твърдеше, че Детективска Агенция Руни се занимава с престъпления, семейни спорове и дела за настойничество. Лицензирана, осигурява пълни гаранции и поверителност. Първата консултация е безплатна.

Може би, помисли си Келси, ще се възползва от това.

— Мис Келси — влетя в кухнята Герти и тя бързо затвори телефонния указател.

— Стресна ме.

— Извинете. Онзи полицай пак дойде. — Простоватото й лице изразяваше съвършена и неподправена неприязън. — Имал бил още въпроси.

— Ще го видя. Наоми е долу в конюшнята. Няма нужда да я притесняваме.

— Да направя ли кафе?

Келси само за миг се поколеба.

— Не, Герти. Нека не го задържаме излишно.

— Колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре — промърмори под носа си тя.

Когато Келси влезе във всекидневната, Роси стана от мястото си. Много му хареса как й стояха дънките, макар че също толкова се бе впечатлил от вида им на пресконференцията, където двете с майка й изглеждаха еднакво изискани и руси в копринените си костюми.

— Мис Байдън, благодаря, че ми отделяте време.

— Не разполагам с много време, лейтенант, но съм готова да ви изслушам; ако имате някакви новини за нас.

— Много бих искал да е така. — Но разполагаше единствено с разочарования. Никакви неочаквани отпечатъци в мотелската стая на Липски, никакви свидетели, никакви улики. — Искам да ви изкажа съчувствие за загубата в Дербито. Не съм много голям любител на конните надбягвания, но дори и ченгетата гледат това състезания. Беше ужасно.

— Да, наистина. Майка ми е съсипана.

— На пресконференцията се държа доста мъжки.

С хладно кимване Келси седна и покани Роси да направи същото.

— Да не би да очаквахте да рухне публично?

— Не, всъщност не. Но ми се стори интересно присъствието на Слейтър.

— Съседи сме, лейтенант. А също и приятели. Гейб също е собственик. И това, че жребецът му спечели при такива трагични обстоятелства, е тежко изпитание за всички ни. Искахме да му засвидетелстваме нашата подкрепа, а той се съгласи да ни засвидетелства своята.

— Извинете ме, мис Байдън, но от това, което видях в пресата, ми се струва, че двамата с господин Слейтър сте нещо повече от приятели.

Този път превес взеха гените на Байдън и Келси иронично и предизвикателно вирна глава.

— Това официално твърдение ли е, лейтенант?

— Само констатация. Съвсем естествено е — и двамата сте привлекателни млади хора с общи интереси. — Не беше се хванала на въдицата. Но той и не очакваше. — Надявах се да ми помогнете по случилото се в Чърчил Даунс.

— Мислех, че конете не ви интересуват, лейтенант.

— Всички убийства ме интересуват, дори и когато се отнася за кон. — Изчака за момент и после продължи. — Особено, когато има връзка със случай на убийство, който държа да приключа.

— Смятате, че случилото се с Гордост има връзка с убийството на стария Майк? Но как? Липски е мъртъв.

— Именно. Доколкото разбрах, е много трудно човек да се добере до някой от участниците в Дербито.

— Да, така е. Охраната е много сериозна. Разполагаме с пазачи. — Келси замислено свъси вежди. — Целта на Липски беше жребецът на Гейб, а не нашият. Освен това останах с впечатление, че смъртта му се приема за самоубийство. Според вас са го убили, така ли?

— Въпросът е спорен. — Това беше единственото, което можеше да й отговори. — Бих искал да си изясня всички неясни моменти. Можете ли да ми кажете кой имаше право на достъп до жребеца преди бягането?

— Аз, естествено. Също и майка ми, Моузес, Богс, Рино. — Келси тежко въздъхна. — Служителят, който проверява маркировките, хората при бариерата, ескортът — това е човекът, който го придружава при извеждането на пистата. Казва се Карл Трайпър. Останалите членове от отбора. — Едно по едно изреди имената им.

— Пазачите?

— Ами да, предполагам!

— А неофициално?

Келси поклати глава, но умът й продължаваше трескаво да работи.

— Човек трябва да е много изобретателен, за да премине през охраната в деня на Дербито, лейтенант. По телевизията може и да изглежда достъпно за всеки, но всъщност конете се пазят много внимателно.

— А и наркотикът. Много е трудно да се определи кога е бил поставен на коня.

— Това е част от проблема. — Опита се гласът й да прозвучи спокойно. Все още й бе трудно да говори за това. — В кръвта на Гордост са открити дигиталин и епинефрин. Това го е убило, претоварило е сърцето му. Беше неспокоен, но винаги е така преди състезание. Моузес нарочно го държеше така.

— Именно, защо се прави това?

— Някои коне бягат по-добре, когато са под напрежение. Други трябва да се успокоят и отпуснат. Гордост бягаше по-добре, когато е напрегнат.

— Как го постигате?

— До голяма степен зависи от коня. Те усещат кога им предстои състезание. Не им се дава толкова много храна, подготовката им е различна. Чувства се една особена атмосфера. И тренировките спират точно когато най-много им се иска да препуснат на воля.

— Никакви лекарства?

Изразът на лицето й стана абсолютно спокоен.

— Никакви наркотични вещества, лейтенант. Тук не даваме на конете си нищо, което не е разрешено и не е необходимо за здравето им. Това, което някой е поставил на Гордост, е ускорило сърдечния му ритъм и е повишило адреналина. Състезанието и усиленото бягане в продължение на повече от миля са го убили.

Точно така бе схванал и от доклада от аутопсията на жребеца.

— Не е ли могъл жокеят да разбере, че нещо не е наред?

Келси стисна зъби. Няма да позволи на никого да обвинява Рино. Не и след всичко, което преживя. Сама го видя колко много страдаше. И как продължаваше да страда.

— Гордост е бягал, защото за това е роден, защото това са го учили да прави още от първите му стъпки. Изобщо не се е поколебал, не се е съпротивлявал на Рино. Трябва само да видите записите, за да разберете, че е дал всичко, на което е способен, за да спечели състезанието. И загина от това усилие. Рино извади късмет, че не загина заедно с него.

Роси се вгледа в бележника си. Беше наблюдавал записа многократно — на забавен каданс, със спиране на кадрите. Накрая кимна.

— Трябва да се съглася с вас. Ако беше паднал на пистата, а не в полето, не виждам как щеше да се отърве. А и както падна — помислих си най-малкото за строшен врат.

— Аз също. За сега изгледите са да остане най-малко месец на легло.

— За момента това е всичко. Ще искам да говоря с някои от хората, които ми споменахте. Да проверя как стоят нещата.

— Благодаря за старанието, лейтенант. Предпочитам да не разпитвате майка ми, освен ако не е наложително.

— Конят беше неин, мис Байдън.

— Мисля, че разбирате какво имам предвид. — Изправи се, готова да се защити. — Вярвам, че сте напълно наясно с положението тук и колко е трудно за майка ми да бъде подлагана на разпит от страна на полицията.

— Само няколко въпроса…

— Количеството е без значение за нея. А и независимо дали го разбирате или не, но тя страда ужасно. Можете да ме питате всичко, което искате, или да се обърнете към Комисията.

— Нищо не мога да ви обещая, но за момента не се налага да я притеснявам.

— Благодаря ви — поведе го тя към вратата. — Участвахте ли в разследването на случая с майка ми, лейтенант?

— Не. Тогава още бях в полицейската академия. Зелен и невеж заек.

— Интересно ми е да знам кой се е занимавал.

— Трябва да е бил капитан Типтън. Джим Типтън, сега е пенсионер. Служех при него още докато беше лейтенант и после, като стана капитан. Добър полицай.

— Без съмнение. Благодаря, лейтенант.

— И аз ви благодаря, мис Байдън. — Роси се върна при колата си, но в главата му започваше да зрее една идея. Келси Байдън си е наумила нещо, помисли си заинтригуван. Нищо няма да навреди и той да се порови малко в миналото.