Нора Робъртс
Честни предателства (16)

Глава шестнадесета

Докато стоеше на арената за победителя, Гейб не изпитваше радостна тръпка от победата Златен трофей и покривало от кървавочервени рози. Камерите бръмчаха, докато запечатваха образа на победителя в Дербито, на жребеца шампион от Вирджиния със зацапан от прах и пот червено-бял копринен екип. Жокеят се приведе през запотения врат на жребеца, за да получи букета от дванадесет рози, предназначен за него, но на лицето му се четеше не възторжено, а по-скоро мрачно изражение.

— Господин Слейтър — успя единственото да изрече, когато Гейб стисна ръката му. — Божичко, господин Слейтър!

Гейб само кимна в отговор.

— Добро бягане, Джой. Нов рекорд на Дербито.

В очите на Джой — малък светъл участък, единствен останал чист под защитните очила — не се забеляза и следа от задоволство при тази новина.

— А Рино? Гордост?

— Още не знам. Не си разваляй момента, Джой. Ти и жребецът си го заслужихте. — Обхвана с ръце врата на коня, без да обръща внимание на полепналата мръсотия. — По-късно ще се заемем с другото. — После се извърна към Джемисън, като се опита да отклони насочените към него камери и непрекъснато задаваните въпроси. — Ти беше по-близо, Джейми. Разбра ли какво стана?

С почти напълно обезцветено лице и вцепенени от шока очи, Джемисън се взираше в букета в ръцете си.

— Падна, Гейб. Онзи прекрасен жребец просто се срина. — Едва сега вдигна очи и в тях през ужаса се прокрадна нещо като молба за извинение. — Двойно щеше да го изпревари. Щеше да мине пред него на финала. — Гласът му прозвуча жално. — Знам го. Чувствах го.

— Това вече е без значение, нали? — Въпреки това Гейб съчувствено стисна рамото му. Победата имаше горчив вкус наистина, но не можеше да се откаже от нея.

 

 

Охраната задържаше представителите на пресата и любопитните. Келси чуваше глъчката от гласовете им зад защитния параван и виждаше движещите се сенки. Изказваха се съчувствия, задаваха се въпроси, отправяха се молби. Но всичко това беше в някакъв друг свят, зад тънката бяла граница между живота и смъртта. Отсам беше единствено тихото ридаене на майка й.

— Моузес! — Той продължи да я люлее в ръцете си и да милва косите й, за да облекчи поне отчасти мъката. — О, Моузес, защо?

— Не биваше да залагам. — Богс стоеше прав със стичащи се по лицето му сълзи, притиснал към себе си сваленото от Гордост седло. — Не биваше.

Келси внимателно прокара ръка по шията на жребеца. Толкова е мека, помисли си. Толкова спокойна. Кожата беше покрита с прах — свидетелство за огромните усилия. Трябва да се измие, унесено си помисли тя. Трябва да го измият, да го изчеткат и да му дадат ябълките, които толкова обича.

Бавно го дари с последна ласка и с усилие се изправи. Вдигна зацапаните му наочници и внимателно ги постави върху седлото.

— Занеси нещата му в конюшнята, Богс.

— Не е честно, мис Келси.

— Не, не е. — И нейното сърце кървеше при мисълта за ужасната несправедливост. — Но ти се погрижи за нещата му както обикновено. Трябва да отведем майка ми от тук.

— Някой трябва да остане… някой да се погрижи за него.

— Аз ще остана.

Богс се взря в нея със замъглени от сълзи очи и после кимна.

— Така става.

И като паж, понесъл копието и щита на господаря си, той се извърна и ги остави сами.

Полагайки усилие да овладее собствените си чувства, Келси приклекна долу.

— Моузес, тя има нужда от теб. Ще я заведеш ли до хотела?

— Тук трябва да се уредят много неща, Келси.

— Аз ще уредя каквото мога. Останалото ще се наложи да почака. — Постави ръка на гърба на Наоми и внимателно я раздвижи нагоре-надолу, сякаш да спре треперенето. — Мамо! — Моузес единствен осъзна, че Келси за първи път я нарича по този начин. — Върви сега с Моузес.

Разяждана от вина и мъка, Наоми се отпусна в ръцете на Моузес, който я изправи на крака. Погледът й се сведе към жребеца. Гордостта на Вирджиния — нейната гордост.

— Беше едва на три години — прошепна тихо. — Може би не ме бива да запазя нищо за по-дълго.

— Недей. — Въпреки че се налагаше да се справи със собствения си ужас, Келси здраво стисна ръката на Наоми. — Навън има много хора. Трябва някак да минеш през тях.

— Да — помръкна погледът й. — Трябва да мина през тях.

Келси я поведе покрай паравана и изведнъж примигна от внезапно изпречилата се пред нея стена от тела и звуци. Знаеше, че цял живот ще помни този ден — тръпката на състезанието и шока от падането. Възгласите и виковете на тълпата и как изведнъж всичко потъна в дълбока тишина. Начинът, по който конярите се втурнаха към фаталното място, цялата суматоха и смущение, докато изнасяха двете тела — на коня и на ездача — от терена.

Колко ли пъти щеше да затваря очи и отново да вижда как краката на Гордост се пречупват под онзи немислим ъгъл?

И колко още ще чува тихото и задъхано ридание на майка си?

— Келси! — Гейб се бе втурнал от арената на победителя към конюшнята, крепен от мъничка искрица надежда. Но всичко угасна, щом зърна лицето й. — По дяволите! — притисна я към себе си и я задържа. — Наложи се да го убият, така ли?

Само за миг, за съвсем кратък миг, си позволи да притисне лице към гърдите му.

— Не. Вече си беше заминал. Богс пръв стигна до него, но вече беше издъхнал.

— Съжалявам. Божичко, как съжалявам! Ами Рино?

Келси дълбоко пое въздух да се поуспокои.

— Закараха го в болницата. Според лекаря не е сериозно, но ще видим какви са резултатите. — Изправи се и избърса сълзите от лицето си. — Сега трябва да се оправя с останалото.

— Но не сама.

Келси поклати глава. Ако се отпусне сега, ще рухне.

— Трябва да се оправя. Заради майка ми и заради коня. Ще се видим по-късно в хотела.

— Няма да те оставя тук.

— Богс е с мен, пък и останалите от екипа.

Топлината в очите му угасна. Отстъпи назад и увеличи разстоянието помежду им, после рязко кимна.

— Няма да ти се пречкам. Ако ти потрябва нещо, Джейми ще остане.

— Благодаря.

 

 

Беше някакъв кошмар. Когато към полунощ се прибра в хотела, всички сетива на Келси бяха като живи рани. Знаеше, че служебните лица вече са разговаряли с Моузес и майка й. Бяха й го съобщили. Бяха й съобщили, че не само е загубила един великолепен жребец. Не е било просто случайност или съдба, нито лошият късмет на Богс.

Било е убийство.

Гордост е бил инжектиран със смъртоносна доза амфетамин. Наркотикът е претоварил сърцето му, докато конят храбро е препускал по пистата и е вземал завоите, повишавал е адреналина му и жадно се е просмуквал в кръвоносната му система, докато, на последната контрола, сърцето му бе спряло.

Сега хората от „Трите върби“ и всички, свързани със случая, бяха изправени пред въпросите, слуховете, разследването. Дали сами бяха дали лекарството на коня и бяха объркали дозата, или пък са допускали някак си възможността наркотичното вещество в слюнката на Гордост да не бъде открито?

Или някой друг — някой съперник — е инжектирал коня, за да повиши шансовете си? Някой, който толкова жестоко е искал да победи, че е бил способен да убие жребеца и да подложи на риск живота на мъжа върху него.

Келси се поколеба пред вратата на апартамента на майка си. Какво още може да се каже? Наоми си има Моузес, за да я утеши, да я успокои.

Върна се към своята стая, но й се стори немислимо да влезе. Под умората кипеше някаква неспокойна енергия и пречеше на съзнанието й да се отпусне. Пришпорвана от нея, бързо мина по коридора и почука на вратата на Гейб.

Той не спеше. Не я очакваше след начина, по който го отпрати. Не и след като научи новините за Гордост. Но ето я пред него, с дълбоки сенки под очите, с толкова бледа и прозрачна кожа на лицето, та му се струваше, че ръката му би преминала през нея. Отстъпи назад и я пусна вътре.

— Чу ли вече?

— Да, чух. Седни, преди да си припаднала, Келси.

— Не мога. Страхувам се, че ако седна, никога повече няма да се раздвижа. Някой го е убил, Гейб. Ето какво е станало. Някой толкова много е искал да отстрани Гордост от състезанието, че го е убил.

Той прекоси стаята и се зае да отвори бутилка минерална вода от бара.

— Моят жребец спечели.

— Да, съжалявам, че дори не те поздравих, но… — В този момент срещна очите му и думите й замръзнаха. — Да не би да мислиш, че съм дошла да те обвинявам? Или пък да те питам, дали нямаш нещо общо с това?

Кръвта във вените му кипеше, но ръцете му оставаха спокойни и уверено продължаваха да наливат газираната вода в чашите с лед.

— Съвсем логични въпроси.

— Майната им! Майната ти и на теб, щом имаш толкова лошо мнение за мен.

— Дали имам лошо мнение за теб? — изсмя се рязко и грубо той. — Няма абсолютно никакво значение какво и как мисля за теб, Келси. Факт е, че жребецът ви е мъртъв, а моят ми донесе с бягането си някъде около милион долара само за някакви си две минути. Това е повече от добър мотив за убийство и не съм единственият, който мисли така.

— Така значи — блъсна чашата, която й подаваше и разля водата върху килима. — Значи такива били фактите и логиката. Но забравяш един много важен момент — характера.

— Наистина. — Остави нейната чаша и без да бърза, отпи от своята. — Е, моят е достатъчно отвратителен.

— Нека ти кажа нещо за теб, Гейбриъл Слейтър, безразсъден комарджия и закоравял престъпник. Ти направо се разтапяш като видиш кон. Радваш им се и си готов на всичко за тях като някое дванадесетгодишно момиченце, което мечтае за своя вълшебен принц. — Келси отметна глава и с наслаждение видя как внимателно контролираните му очи се разширяват от изненада.

— Моля?

— Обичаш ги. Обичаш ги, дявол да те вземе. Да не би да си въобразяваш, че няма да се разчуе как си искал да купиш кобилата на Кънингам, защото се тревожиш, че се държат зле с нея? — Предпазният щит отново зае мястото си, но все пак Келси бе успяла да го пробие и да погледне зад него. — Мислиш, че твоите хора не разправят на нашите как си играеш с жребчетата сякаш са бебета и как стоиш по цели нощи, ако някой от конете е болен. Какъв наивник си, Слейтър.

— Направил съм инвестиции в тях.

— Влюбен си в тях. И още нещо — продължи тя, като опря пръст в гърдите му, — хич не ми пука какво смяташ, че си мисля, след като със сигурност знам как стоят нещата. И ти не по-малко от мен искаше да спечелиш това състезание, но да се нагласи едно бягане не означава да се спечели. За човек, прекарал живота си в залагания, би трябвало да го знаеш. Така че ако ще ми седиш тук и ще се самосъжаляваш, вместо да се съжалиш над мен, по-добре да те оставя.

— Чакай — сграбчи ръката й, преди да е успяла да излети навън. — Много лесно ти пламва фитилът, скъпа. — Остави чашата си и притисна другата си ръка към сърцето. — И имаш много точен мерник. Добре де, разобличи ме. Можем ли сега да седнем за малко?

— Ти няма да сядаш. Още не съм изстреляла целия си заряд.

Без да е съвсем сигурен дали е смутен или развеселен от точното й попадение, Гейб се наведе над облегалката на дивана.

— Съжалявам, Келси. Знам, не помага особено, но толкова ужасно съжалявам.

— Опитвам се да не мисля за това колко ми е тежко в момента. Притеснявам се за Наоми.

— Ще се справи.

— Всички ще се справим, предполагам. — Приближи се до масата, взе една от чашите и накваси пресъхналото си гърло. — Беше страшно, когато ми казаха за наркотика. Все едно още веднъж го загубих. Проверяват кутиите със спринцовките. Проверяват всяка игла, но дори и да открият нещо, какво от това? Гордост е мъртъв.

— Ако комисията намери иглата, с която е убит, това може да помогне да открият кой я е използвал.

Келси поклати глава.

— Не, не мисля. Не ми се вярва някой да е толкова невнимателен, та да я остави, но дори и така да е, едва ли ще има някакви отпечатъци от пръсти или други следи. — Неспокойно пъхна ръце в джобовете, после отново ги извади. — Когато разбера кой е бил — а аз ще го открия, — искам да го накарам да страда. — Взе пак чашата си и се загледа как малките мехурчета се издигат в течността. — Бягал е до пръсване, буквално до пръсване на сърцето. — Потрепери и най-сетне успя да овладее мъката си. — Рино е изкълчил рамо и има счупена ключица, но това е всичко, слава богу!

— Джой ми каза. След няколко седмици отново ще е на крака, Келси.

— Вероятно за Прийкнес. — Опитай се да отклониш вниманието си, заповяда си сама. Мисли за утре. — Нали знаеш онзи наш жребец, Прилив. Може да се представи добре.

— Точно така! — окуражи я той.

Келси му се усмихна.

— Чака ни много работа. Днес гледах как отнасят Гордост и ми беше ужасно мъчно. Никога не съм губила някой, когото съм обичала. Не знаех, че най-напред ще ми се случи с кон. Но наистина го обичах.

— Знам.

— Ти също. — Приближи се и докосна бузата му с ръка. — Съжалявам, ако съм била груба, когато ми предложи да останеш с мен. Ако ти бях позволила, сигурно щях да се предам, а чувствах сили да се справя сама.

— Помислих си, че не ме искаш около себе си, за да не ти напомням, че спечелих състезанието.

— Радвам се за победата ти. Това е единственият светъл лъч в целия ден. Ако можех, щях да те гледам как обикаляш на арената за победителя. Щеше да ми е приятно да видя как ти дават купата. — После внезапно се разсмя и бръкна в джоба си. — Божичко, забравих. Виждаш ли? — показа му два фиша — един за Гордост и един за Двойно или нищо. — Разпределих залозите си.

Гледаше хартийките, трогнат от тях като от вричане във вечна любов.

— Една и съща сума за двата коня.

— Изглежда и двата са ми били еднакво скъпи.

Гейб вдигна поглед. Червенината, появила се малко преди това от изблика на чувства, сега отново се бе отдръпнала и лицето й изглеждаше бледо и деликатно като фин порцелан. Дланта, която държеше в ръката си, беше закоравяла от работата, но си оставаше с все така дълги, тънки и елегантни пръсти. Още носеше шикозния син костюм и обувки с високи токове, които бе облякла специално за състезанието.

Протегна ръка и помилва косите, непокорно изскочили от старателно оформената прическа. Имаха цвят на жито, огряно от следобедното слънце.

Докосването и внезапното мълчание накараха пулса й да забие лудо. Сега съм уморена, припомни си. Съсипана. Часове наред прекара с репортерите или в опити да ги избегне. Отговори на безброй въпроси и парира твърдения, очевидно само началото на една поредица, която обещаваше да се превърне във вестникарска истерия. Защо тогава се чувства така заредена с енергия?

— Късно е. Трябва да си вървя. — Нямаше намерение да се отдръпне, но осъзна, че заема отбранителна позиция, когато той се изправи. — Искам да видя как е Наоми.

— Моузес е при нея.

— Въпреки всичко.

Той вече се усмихваше — бавно, без да откъсва настойчивия си поглед от лицето й.

— Въпреки всичко — повтори след нея.

— Денят ми се стори толкова дълъг.

— Най-дългият. От тези, които изцеждат сетивата ти и те оставят без капчица сила. Знаеш ли колко е възбуждащо да виждам изписано на лицето ти всичко, което изпитваш? — Приближи се, но не я докосна. — Притеснения, желания, съмнения… страсти.

Как няма да са изписани по лицето й, след като бушуваха в нея като ураганни ветрове?

— Не ме бива за това, Гейб. Сигурно и това се вижда.

— За какво не те бива?

— За… — Блъсна се в някакъв стол, изруга и го заобиколи. — Да съблазнявам, да отстъпвам, да изпитвам удоволствие. Пък и в този момент ще е като…

— Възползване — съгласи се той. — Възползвам се от момента. — Можеше да отстъпи и да я пусне да си върви. Щеше да страда, но можеше да го направи. — Ще се наложи да ми кажеш, че не ме искаш. Сега, веднага. Трябва да кажеш да или не, Келси. Тук и сега.

— Опитвам се, ако ме оставиш да помисля. — Отново се отдръпна, но той опря длани на стената от двете й страни.

— Мислиш го за рисковано, а не си преценила много добре залозите. — Старото познато безразсъдство отново го обземаше и го зареждаше с безумна дързост. Печели или губи, ще отиде докрай. — Залозите са високи и винаги е по-сигурно да се откажеш. Това ли искаш? Сигурност?

Почти без да съзнава, тя бавно завъртя глава надясно и наляво. Очите й дори за миг не се откъснаха от неговите и Гейб видя бързото им тържествуващо проблясване.

— По дяволите залозите — придърпа я по-близо той. — Нека рискуваме.

Отхвърли от себе си всяка логика и предпазливост. Не й бяха нужни сега. Нужно й беше точно това, което й предлагаше — жадни устни, нетърпеливи ръце. Какъвто и да беше рискът, тя вече се бе хвърлила в играта.

Дишането й премина в задъхан изумен стон, когато притисна гърба й към стената и рязко смъкна сакото й. Не беше очаквала такава неконтролирана страст от него. Нито от себе си. Но собствените й пръсти трескаво задърпаха ризата му, разкъсвайки копчета и плат в безумния си стремеж да достигнат до първичното усещане на голата кожа.

Най-сетне я почувства под ръцете си — стегнати мускули и хлътнали равнини. Устните й с ненаситна алчност се впиха в неговите и упорито искаха все повече и повече.

Не искаше нежни думи и внимателни ръце. Нещо вътре в нея се канеше да изригне и искаше да стане бързо, да стане в този безумен миг. Вземи ме. Тази мисъл, тази едничка мисъл пулсираше в главата и в кръвта й. Чу собствения си смях — дрезгав, задъхан и непознат, докато устните му чертаеха огнена диря надолу по шията и голото й рамо, изскочило изпод смъкнатата блуза.

Този звук помете и последната тънка преграда, която крепеше цивилизованото лустро. Издавайки нещо подобно на ръмжене, той стисна ръцете й и ги изви над главата й. Цялата трепереше, но очите й бяха станали почти напълно черни от страст и предизвикателство.

Стиснал китките й в желязна хватка с пръстите на едната си ръка, с другата той диво дръпна блузата й по средата и малките златни копчета се разхвърчаха безпомощно. Тялото й потръпна като грубо дръпната струна, но очите й дори за миг не се поколебаха.

Под коприната имаше още коприна, прозрачна дантелена фантазия, едва прикриваща гърдите й, после ръката му се смъкна надолу и се скри под полата. Не откъсваше поглед от лицето й, докато я плъзгаше нагоре по крака, достигайки ръба на чорапа — поръбения с дантела край на меката коприна. Наблюдаваше как очите й напълно престанаха да виждат, докато обхващаше в ръка огъня, който сам бе запалил. Докато безразсъдно си играеше с него.

Извика — изумена и потресена — и започна да се гърчи като обезумяла под търсещата му ръка, подобно на кобила, за първи път усетила тежестта на човек върху гърба си. Заляха я неподозирани усещания, задушаваха я и я зашеметяваха с невероятния си зной и блясък, а едно непоносимо и прекрасно желание се впи като овлажнял от пот юмрук в стомаха й. Обзета от паника и наслада, разтърси глава, докато тялото й не експлодира.

Освобождаването приличаше на гейзер, врящ дълбоко някъде във вътрешността й, който бучеше все по-близо и по-близо до повърхността. Отприщен. Когато й се струваше, че вече е източена докрай, когато дори въртящият се калейдоскоп от цветове зад клепачите й загуби своя блясък, той отново я пое.

Ръцете му, нетърпеливи и груби, задърпаха полата й. Устните му дръзко хапеха коприната върху гърдите й, после под нея, докато отново я потапяше в бездната на страстта. Плътта й имаше вкус на екзотичен плод, примесен с ухание на пот и беше мека като вода. Чуваше бързото й жадно дишане, задавените хълцания, които от време на време се изтръгваха от гърлото й, докато сърцето й туптеше лудешки под ръката и устните му.

Изпълваше се с чисто животинско удоволствие от драскането на ноктите й по гърба му, от тялото й, което се притискаше, тръпнеше и извиваше под ненаситните му ръце.

Същите ръце, които се боричкаха с нейните в трескавия си стремеж да смъкнат панталона му.

В мига, в който се освободи, той проникна в нея — смело и дълбоко, докато пръстите му оставяха дълбоки следи в бедрата й. Стоновете им се сляха в тишината, докато я повдигаше и изпъваше краката й, за да я разтвори докрай. После устните му отново се притиснаха в нейните, поглъщайки задъханите й стенания, докато препускаха заедно към горещия и влажен финал.

 

 

Главата й се отпусна на рамото му. Тялото й, до преди малко така пълно с наелектризирана енергия, се отпусна омекнало като мокра хартия.

— Кой спечели? — успя да отрони.

С малкото останал му въздух, той се разсмя.

— Равен. Мили Боже, ти си невероятна.

Нямаше сили да разпитва какво означава това. Мисълта й започваше да се прояснява и да осъзнава, че току-що се е любила права, грубо и като обезумяла и че останките от дрехите й, както и неговите, лежаха разхвърляни и разкъсани в краката им.

— Това никога преди не ми се е случвало. Нищо подобно не ми се е случвало до сега.

— Това е добре. — Даде си сметка, че могат да прекарат цялата нощ подпрени на стената като двама пияници, и я вдигна на ръце.

— Не, исках да кажа… — Замълча, замаяно забелязала как на единия й крак продължава да се крепи обувката с висок ток. С небрежно движение я изрита. — Исках да кажа изобщо. Докато бях женена, двамата просто… Искам да кажа… Няма значение.

— Продължавай — занесе я той в спалнята. — Обичам сравненията. Особено, когато са в моя полза.

— Мога да те сравнявам само с него. Освен Уейд не е… не съм имала други, освен Уейд.

Спря, готов да я остави в леглото. Погледът му стана настойчив.

— Не си имала друг преди него?

Ето какъв й беше проблемът в спалнята, мрачно си помисли Келси. Говореше прекалено много:

— Е, и?

— Добре. — Гейб я повдигна и отново я целуна. Вероятно беше старомодната мъжка мечта да си въобразява, че е единственият. Реши да елиминира Уейд и да се наслади на усещането. Хвърли я от високо в леглото и тялото й подскочи два пъти, преди да се отпусне окончателно. — Бившият ти съпруг е бил истинско копеле. Пълен глупак.

— Сигурно трябва да ти благодаря. — Понеже продължаваше да я гледа, тя подръпна презрамката на корсажа си… но установи, че е скъсана. — Ще трябва да ми дадеш назаем някой халат или нещо друго, за да се прибера в стаята си. — Продължи да се усмихва, докато се качваше на леглото и се излягаше върху й. — Наистина, Гейб, не мога да мина по коридора така. — Усети как изпомачканата коприна се надипля между телата им. — Или каквото е останало от него — поправи се бързо.

— Стои ти невероятно добре. — Плъзна ръка нагоре, докато дланта му нежно се сключи около гръдта й. — Но смятам този път напълно да те освободя от него.

— Този път? — Сърцето й затуптя, докато палецът му лениво чертаеше кръгове около зърното й. — Не е възможно. Не би могъл.

Веждите му се извиха в дъги, докато усмихнатите му устни се свеждаха към нейните.

— Да се обзаложим ли?

 

 

И тя загуби. Няколко пъти. Когато зората започна да се процежда през прозореца, тялото й бе отпуснато върху неговото и продължаваше да потръпва след последния щурм, а разумът й бе прекалено скован, за да заспи.

— Трябва да си вървя. Трябва да отида на хиподрума.

— Трябва да поспиш, а после да се нахраниш. И чак тогава ще отидем на хиподрума.

— Можем ли да си поръчаме кафе? — Думите й прозвучаха неуверено — умората вече се промъкваше и надделяваше над всичко останало.

— Разбира се. След мъничко. — Погали косата и гърба й, този път не за да я възбуди, а за да я приспи. — Забрави всичко за сега, скъпа.

— Колко е часът?

Погледна часовника и най-хладнокръвно излъга.

— Около четири — отвърна й, макар да минаваше шест.

— Добре. Има два часа. — Усети как се носи в някакъв тунел, лека като перце. — Само ще дремна малко.

Премести я бавно, отметна косата от лицето й и оправи усуканите около тялото й чаршафи. Лицето й беше все така бледо и сенките под очите й приличаха на две тъмни петна върху мрамор. За няколко мига остана да я наблюдава как спи. И докато я наблюдаваше как спи, разбра, че се е влюбил.

Стъписан от чувството, той се отдръпна от него и от леглото. Напомни си, че страхотният секс, независимо с колко чувство е подплатен, все още е много далече от любовта.

Беше я искал. Сега я имаше. Но това още не означаваше, че е наясно какво ще последва. Тя еднакво отчаяно се нуждаеше от приятел, както и от любовник. Тъй като смяташе да изпълнява и двете роли, по-добре ще е да започне с приятеля.

Взе душ и когато се върна да се облече, тя дори не беше помръднала. Без изобщо да се замисля за чувствата й, отиде в салона и взе чантата й. Портмоне, пакетче носни кърпи, кожен бележник с адреси и, нещо, което го развесели, кука за почистване на копита. Ключът й бе напъхан във вътрешното джобче с цип, заедно с червило, малко шишенце парфюм — позволи си да го помирише — и банкнота от двадесет долара. Сума, която предположи, че жена като Келси би искала винаги да има под ръка.

Пусна ключа в джоба си и я остави да спи сама.

Първата му спирка беше стаята на Наоми. Моузес отвори вратата още при първото почукване. Изглеждаше напрегнат и уморен, но посрещна Гейб със сърдечна усмивка и протегната ръка.

— Нямах възможност да те поздравя. Жребецът ти направи много добро бягане.

— Имаше страхотна конкуренция. Не ми се искаше да победи така.

— Наистина — пусна го вътре Моузес, като го потупа по гърба. — За всички ни е тежък удар, Гейб. А сега, като разбрахме и как е станало, ни е още по-тежко.

— Сигурно няма нова информация?

— Разследването продължава. „Трите върби“ ще провежда и свое собствено. — Очите му горяха като два кремъка върху покритото му с бръчки лице. — Знам само, че някой е искал този кон да умре. Жестока загуба.

— Всичко, което мога да направя… каквото някой от „Лонгшот“ би могъл да направи… Само кажи. Искам да разбера истината не по-малко от теб. — Погледът му се извърна към вратата на спалнята, която се отвори.

На прага застана Наоми. Ако ставаше дума за воин, Гейб би казал, че е в пълна бойна готовност. Нямаше и следа от крехката женственост, демонстрирана предния ден. Беше облечена в тъмночервен костюм, възможно най-подходящ за сутрешно излизане и на лицето й бе изписана мрачна решителност.

Както вече бе казал пред Келси, тя се беше справила.

Радвам се да те видя. — Приближи се, постави ръце на раменете му и притисна бузата си към неговата. — И за двама ни е много тежко. — Отдръпна се, но ръцете й останаха върху раменете му. — Много приказки ще се изприказват и за теб. Искам да сме в единен фронт.

— Аз също.

— Мъчно ми е за това, което се случи. Мъчно ми е заради мен, заради теб и заради конните състезания. Но ще се справим. Току-що насрочих пресконференция. Искам да присъстваш.

— Къде и кога?

Усмихна се и докосна лицето му.

— В дванадесет, на хиподрума. Смятам за важно да го направим там. Ще закараме Гордост у дома, веднага след аутопсията. — Изчака малко и дълбоко пое дъх. — И двамата трябва да сме готови за много въпроси от страна на пресата през следващите седмици… а с приближаването на състезанието в Прийкнес и с нови коментари. — Погледът й стана по-уверен. — Дяволски ми се иска да го спечелиш, Гейб.

— Така и смятам.

Доволна, тя само кимна.

— Ще оставя на Келси още един час и после ще се обадя в стаята й. Вчера много й се струпа. Никак не ми е приятно да я карам да понесе още.

— Имаше и още. — Тръпките, които пробягнаха по гърба му, му се сториха смешни. Пъхна ръце в джобовете си и напипа ключа от стаята й. — Нощес Келси беше с мен. Сега спи. Ще й взема някои неща от стаята и после ще гледам да хапне нещо.

Мълчанието сякаш продължи вечно. Пет секунди. Десет. Най-сетне Наоми го наруши с въздишка.

— Радвам се, че си бил с нея. Радвам се, че си бил ти.

— Може и да не се зарадваш много, като ти кажа, че смятам и само аз да си остана.

Тя вдигна вежди.

— За брак ли ми говориш, Гейб? — И за първи път от часове насам, се разсмя. — Аха, как пребледня. Колко типично за мъжете — потупа го по рамото, докато той не откъсваше очи от нея. — По-добре си тръгвай, скъпи, докато не съм започнала да ти задавам още по-неудобни въпроси. Ако успееш да доведеш Келси към единадесет, всички заедно ще отидем на хиподрума. О, и й вземи моряшкия костюм с кораловата блузка. — Избута го през вратата, затвори след него и се подпря с гръб. — О, Моузес, какво ужасно денонощие преживях. А ето че сега, макар и само за миг, се почувствах толкова добре. Мислиш ли, че тя знае, че е влюбен в нея?

 

 

Единственото, което Келси знаеше, беше, че е бясна заради него. Не само я остави да се успи, но се беше измъкнал… с ключовете й. Така се оказа завряна в стаята му без нито една прилична дреха.

Излезе изпод ледения душ, който не успя почти никак да я охлади и се загъна в хотелската хавлия, окачена на гърба на вратата. С коси, увити в кърпата, закрачи от банята до салона и обратно.

Замисли се дали да не позвъни в стаята на Наоми, но се смути при мисълта, че трябва да обясни как се е озовала практически напълно гола и изоставена в стаята на Гейб.

Когато чу отварянето на вратата, втурна се, готова да сипе огън и жупел.

— Бих искала да знам какво по дяволите си въобразяваш, че… О!

Двамата със сервитьора се взираха един в друг еднакво смутени.

— Извинете, мис. Господинът нареди да оставя закуската, без да вдигам шум, защото спите.

— Аха. Добре тогава. Е, вече станах. — После скръсти ръце и повика на помощ цялото си достойнство. — А къде е господинът?

— Не бих могъл да кажа, мис. Само получих нареждането. Искате ли да дойда по-късно?

— Не. — Няма да позволи да изнесат кафето от стаята. — Всичко е наред. Съжалявам, че ви стреснах.

Докато той сервираше, тя се колебаеше дали да събере разхвърляните дрехи, или да се престори, че не ги забелязва. Избра последното и пое сметката като добави бакшиш, от който се надяваше сърцето на Гейб да закърви, докато я подписваше със замах.

— Благодаря, мис. Приятна закуска.

Тъкмо си наливаше първата чашка кафе и в стаята връхлетя Гейб.

— Значи вече се събуди.

— Свиня такава! — Глътна кафето още горещо и горчиво и опари езика си. — Къде ми е ключът?

— Ето го — измъкна го от джоба си той, после остави костюма й на един стол. — Струва ми се успях да намеря всичко. Много подреден гост на хотела си. Кремовете, четката за зъби. Между другото имаш много хубаво бельо. Според мен това мъничко синичко нещо ще върви с костюма — размаха той едно боди. — Искаш ли да си го сложиш?

— Ровил си се в нещата ми — издърпа го от ръката му тя.

— Взех ти нещата. Майка ти предложи този костюм.

— Май… — Келси стисна зъби и напрегна цялото си търпение. — Ходил си при нея?

— Оправила се е. Напълно е готова да посрещне вражеските атаки. Насрочила е пресконференция на хиподрума за обяд. Как е кафето? — Наля малко и за себе си. — Трябва да отидем в стаята и в единадесет и ще тръгнем заедно. Предложи ми да взема костюма, но не ми каза какви други джунджурийки носиш с него. Така че ги подбрах по мой вкус.

— Значи тя ти каза кои дрехи да ми вземеш? — Келси дълбоко пое въздух и бавно го изпусна обратно. — Което ще рече, че си й казал, че съм тук.

Гейб седна и вдигна сребърния капак на една от чиниите и откри под него шунка с яйца.

— Казах й, че нощес си била при мен — стрелна я той. — Това проблем ли е?

— Не, но… Не. — Отказа се и притисна слепоочията си с ръце. — Вие ми се свят.

— Седни и хапни, ще се почувстваш по-добре. — Когато наистина го направи, той се пресегна и силно стисна ръката й в своята. — Ще бъдем заедно. Разбираш ли?

Келси се взираше в преплетените им ръце. Нямаше предвид пресконференцията — не само пресконференцията — знаеха го и двамата. Още един риск, помисли си тя, но вдигна очи, докато погледът й се изравни с неговия.

— Да, разбрах.