Нора Робъртс
Честни предателства (15)

Глава петнадесета

Наоми не разпитва за решението на Келси да се присъедини към тима в Кентъки. Желаеше го безумно, но не си позволи да вярва, че ще стане със сигурност. Наоми вече не вярваше, че нещо в живота й е напълно сигурно.

Единственото противоречие между тях възникна, когато Келси настоя сама да си плати разходите. Наоми успя да сдържи разбушувалия се гняв в себе си, докато траеха приготовленията на багажа, по време на полета и настаняването в хотела. Едва когато помоли Келси да дойде в нейния апартамент, сдържаните думи избухнаха.

— Но това е абсурдно! — Развълнувана, Наоми крачеше напред-назад, без да обръща внимание на леката вечеря и бутилката вино, които поръча, за да създаде по-непринудена атмосфера за разговора. — Ти си тук с екипа на фермата „Трите върби“. Помагаш на Богс в грижите за Гордост. Това си е служебна командировка.

— Тук съм — поправи я Келси, — защото така ми се иска и защото за нищо на света не бих пропуснала квалификациите в Блуграс или Дербито. Що се отнася до Гордост, аз съм само излишен товар. Моузес и екипът му нямат нужда от мен.

— Но аз имам — спонтанно възрази Наоми, преди да успее да се въздържи. — Знаеш ли какво означава за мен да си тук? Да знам, след всичкото това време и след всичко пропуснато, че ще стоиш до мен, не само в началото, но и през онези прекрасни луди мигове преди финалните две минути? Предпочитам присъствието ти до мен от сега до първата събота на май пред победата в дузина Дербита. А ти не искаш да ми позволиш да ти платя сметката в хотела.

Безкрайно изненадана, Келси наблюдаваше как майка й ядно крачи из стаята. Никога до сега не беше виждала Наоми така разгорещена и така открито да проявява чувствата си. Най-сетне това беше жената, усмихвала се на сватбената снимка, неуморно флиртувала с мъжете. И която беше убила един от тях.

— Просто ми се струва несправедливо — заговори Келси, но спря, щом Наоми се извърна към нея.

— Защо да е несправедливо? Защото не съм била порядъчна майка? Защото съм лежала в килията, когато е трябвало да те уча да си връзваш връзките на обувките?

— Не съм искала да…

— Не очаквам да ми простиш — рязко я прекъсна Наоми. — Не очаквам, че ще го забравиш. Не си длъжна да ме обичаш и дори не си длъжна да ме възприемаш като твоя майка. Но смятах, че започваш да гледаш на „Трите върби“ като на твой дом.

Как стана така, питаше се Келси, че предизвика цялата тази буря само, защото използва собствената си кредитна карта?

— Така е — внимателно изрече тя, готова да парира следващото избухване. — Но това не означава, че искам да се възползвам от положението или от теб.

Ново избухване не последва. Наоми седна, като се постара да потисне гнева си.

— Ако не желаеш да приемеш пътуването за моя сметка, бих искала да го приемеш за сметка на „Трите върби“. Обвързването ти с него може да ти коства поне част от наследството и аз много съжалявам за това.

— Значи е нещо като изкупване на вината? Добре — вдигна ръце Келси, когато видя, че очите на Наоми се замъглиха. — Глупаво е. Не знаех, че толкова държиш на това. Плати ми сметката, щом за теб е толкова важно. — После отметна косата си назад. — Знаеш ли, винаги съм се чудила откъде идва този мой темперамент. Татко е спокоен като езерна вода. А и ти беше толкова хладнокръвна, толкова сдържана, толкова овладяна.

Заслужаваше си да загубя един спор, за да видя, че неслучайно съм с такъв характер.

— Радвам се, ако съм успяла да разреша една от дребните житейски загадки за теб. — Наоми силно потрепери и взе една ягода от фруктиерата. — Печеля или губя, но винаги огладнявам. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Аха — избра си парче ябълка Келси. — Искам да ти кажа нещо — тонът й накара ръката на Наоми за момент да остане неподвижна, докато наливаше виното. — Вече те възприемам като моя майка. Иначе нямаше да съм още тук.

Наоми се наведе напред и я целуна по бузата; после, успявайки да укроти ръката си, напълни чашите.

— За жените от „Трите върби“ — чукна своята в тази на Келси. — Дълго чаках за този тост.

 

 

Дните до квалификациите в Блуграс преминаха като в мъгла. Келси се запозна с безчет нови хора. Всяка сутрин ставаше при изгрев-слънце, за да наблюдава тренировките и неспокойно да сравнява Гордост с останалите жребци и кобили, които препускаха сред мъглата. Непрекъснато се навърташе край конюшните да наблюдава жокеите, да преценява треньорите и за миг не оставяше на мира Богс, като го разпитваше за последните клюки, новини и слухове.

Всеки път щом налетеше на Рино, започваше да му досажда: даваше му акъл и най-подробно го съветваше за стратегията, която да избере, тревожеше се за него, за жребеца, за пистата.

— Хей — питаше я той, — кой ще язди този жребец, ти или аз?

Тя се понацупваше и се поклащаше на пети, останала за момент насаме с него край Гордост.

— Ти, но…

— Но предпочиташ ти да дърпаш юздите й.

Нацупените й устни се отпуснаха в усмивка.

— Може би. — Ръката й милваше муцуната на Гордост, наслаждавайки се на топлината и нежната му козина. — Май ме е хванала треската.

— Гледай да не изгориш — пъхна палци в джобовете на тъмносиния си копринен костюм Рино. Имаше жена, която го очакваше и разни други мисли му се въртяха в ума.

— Това си е част от играта, нали? Нервите, амбицията. — Извади ябълката, която беше запазила и я подаде на Гордост. — Също и любовта.

— Правилно — съгласи се Рино. Нямаше смисъл да й казва, че рано или късно и други неща ще се прибавят към тези невинни чувства. Като например номерата, триковете, залозите. И сама ще го открие, помисли си той и приятелски я тупна по гърба. — Гледай нашето момче да е щастливо, момичето ми. И му напомняй за оня жребец от Кентъки. Дръж го в бойна готовност.

После й намигна и бавно излезе от конюшнята.

— Няма смисъл да се тревожиш от усмивките му — успокоително потупа Гордост тя. — Изобщо не може да се сравнява с теб.

Конят продължи да дъвче ябълката, очевидно напълно солидарен с мнението й.

 

 

Полунощен час, един жребец от Кентъки беше местният фаворит. Той изненадващо беше спечелил бягането във Флорида, задминавайки Гордост и Двойно или нищо с една глава. Дребният и лесно плашлив петнист кон се радваше на голямо внимание от страна на националната преса.

Келси трябваше да признае, че наистина беше красавец. С класически форми, с непредсказуеми възможности и с пламък в очите. На пистата конят носеше наочници, за да не се плаши от сенките и други неща, които го смущаваха. Но за сметка на това наистина можеше да бяга. Беше се уверила със собствените си очи.

Кобилата на Бил Кънингам също си имаше поддръжници. Не е задължително човек непременно да харесва собственика, за да харесва и коня му. Шеба притежаваше смелост и кураж и излиташе като торнадо от стартовата врата. Но хрипливото й дишане след тежко бягане караше кръвта във вените на Келси да се смразява. И други проявяваха смелост и издръжливост и не на последно място сред тях беше конят на Гейб, но парите на Келси бяха заложени на Гордост. Казваше си, че това се дължи не само на лоялността, нито само на любовта й, а вече и на опитното око, което започваше да придобива под вещото наставничество на Моузес. Такъв жребец се раждаше един на милион. Същото беше сигурна, че важи и за нейната Чест.

В деня на квалификациите стоеше до майка си, нетърпелива да получи потвърждение на вярата си.

— Тази сутрин изглеждаше толкова добре. — Келси дълбоко пое въздух. Искаше й се да се наслади на парада, на бляскавото зрелище, на очакването, но не можеше да спре да говори. — Моузес каза, че е накарал Рино да го постегне малко, защото иска да го държи нащрек. Пистата е твърда и бърза, точно както я обича. Чух някои от момчетата, които засичат времето. По-сантименталните са на страната на Полунощен час, но трезво мислещите почти по равно се разпределят между Гордост и Двойно. — После замислено потърка устни с ръка. — И все пак Внезапна сила може да се окаже липсващата брънка. Това е онзи червеникав жребец от Арканзас. Тази сутрин ми изглежда в пълна форма. Не бива да пренебрегваме също и кобилата на Кънингам. Толкова е сърцата.

Развеселена и трогната, Наоми помилва с ръка рамото й, за да я успокои.

— Поеми дълбоко дъх. Само след минутки всичко ще приключи.

— Тъкмо ще имам време да пожелая късмет на моите две любими дами — вмъкна се между тях Гейб и ги целуна. — Май и за двамата залозите вървят седем към пет — каза той, загледан в дъската с цифрите. — Какво ще кажете победителят да плати вечерята?

— А от губещия ще бъде шампанското — бързо му се усмихна Наоми. — Винаги ми е било по-приятно мъж да ми поръчва пиенето.

— Добро попадение — измърмори Келси и преди да успее да поеме дъх, спря изобщо да диша. Конете вече влизаха в стартовите врати.

Изпод козирката на трибуните Рич наблюдаваше сина си. Момчето винаги е имало вкус към жените. И дяволски му е работил късмета с тях. Също като на стареца му, помисли си Рич и потупа задничето на дребната закръглена блондинка, която бе хванал предната вечер.

— Гледай номер три — каза й той. — Имам вложения в тоя кон. Значителни вложения.

Камбаната иззвъня. Конете се втурнаха напред и жената до него изпищя и шумно започна да подкрепя номер три.

Рич притисна присвитите си очи към просветващите стъкла. Местният фаворит излезе напред, а жребецът от Арканзас бягаше плътно до мантинелата. Движеха се в ярък пакет от цветове и препускащи крака, но той дори за миг не губеше от погледа си номер три. Кобилата на Кънингам бягаше много добре и на първия завой беше скъсила преднината на водача само до една глава, но Гордостта на Вирджиния вече се отделяше от основната група и скъсяваше дистанцията, изравяйки пръст под копитата си.

Рич бавно кимна и по устните му полека се разля усмивка. Двойно или нищо успя да заеме най-вътрешна позиция и на финалната права изскочи напред. Виковете на тълпата вече заглушаваха дори тропота на конските копита. За момент, един от онези невероятни моменти, като на филмова лента три коня тичаха глава до глава и краката им се вдигаха почти едновременно, а копринените блузи на жокеите припламваха отгоре им.

После Гордост дръпна напред, отначало само с един нос, после с една глава, с една дължина. Тримата пресякоха лентата за части от секундата Гордостта на Вирджиния, Двойно или нищо и Биг Шеба. Победител, втори и трети.

Рич отметна глава назад и се разсмя.

— Направих големия удар, сладурче.

Тя се нацупи и завъртя бирата си в ръка.

— Но номер три не победи.

Рич отново се разсмя и посочи фиша за хиляда долара, които бе заложил на Гордост.

— Ти така си мислиш, скъпа. Предчувствията на стария Рич винаги се оказват верни.

 

 

— О, божичко! — Келси продължаваше да притиска ръце към устните си. Към края едва беше устояла на изкушението да закрие очи. — Направи го! Спечели! — После с радостен вик обви ръце около Наоми. — Поздравления! Това е само прелюдията към Дербито. Чувствам го.

— И аз — притисна я силно Наоми, без да обръща внимание на внезапно струпалите се около тях фотографи и журналисти. Ела с мен на арената за победителя. Искам да си до мен.

— И да не искаш, няма да можеш да ме изгониш. — После се извърна към Гейб. За човек, току-що загубил с половин дължина, той изглеждаше невероятно доволен. — Жребецът ти направи добро бягане.

— Наистина. Но вашият бягаше по-добре — дръпна спуснатата на гърба й плитка той. — Поне този път. Ще се видим на вечеря.

 

 

Радостта от победата не даваше право на никого да пренебрегва всекидневните си задължения. Щяха да останат в Кентъки до самия ден на Дербито, като се придвижат от Кийнланд до Чърчил Даунс.

Утрото все така означаваше тренировки, хронометри, черно кафе и треньори, които наблюдават иззад мантинелата.

Само че сега на дневен ред беше Дербито. Тренировките вече не бяха лично дело. Още от момента, в който момчетата за езда ставаха от сън, репортерите вече бяха нагласили техниката си. Телевизия, вестници, списания — всички искаха подробности, всички искаха най-доброто интервю, най-добрата картина.

Келси вече знаеше каква би била нейната.

Спокойно утро, онзи невероятен вълшебен момент за конете и хората, когато се вдига мъглата, цветовете се сливат, а звуците са приглушени. От ведрата с гореща вода се издига пара и птичките пеят сутрешните си песни.

Пролетта беше настъпила в Луисвил, но в този час още се усещаше лек хлад — ободряваше и пробуждаше сетивата, а при завръщането на конете след поредния галоп, от хълбоците им се издигаха допълнителни бели облачета пара. Насърчавани и пришпорвани от ездачите си, те прелитаха през мъглата, вълшебни като пегаси и сякаш летяха с криле, а не препускаха по земята.

Но те бяха състезатели. Човек лесно забравяше, че петстотинкилограмовите създания, които балансират цялата тази тежест на стройните си крака, са родени, за да бягат.

От хилядите чистокръвни жребчета, раждани всяка година, само няколко — само малкото избрани — щяха някога да се разхождат в утринната мъгла по тази писта и в тази единствена седмица. И само един щеше да застане в събота с наметалото от червени рози върху лъщящия си гръб.

Конярите, понесли ведра и превръзки, продължаваха да се движат сред все по-оредяващата тълпа край конете, а слънцето бавно се издигаше на хоризонта и прогонваше и последните сенки на утрото като превръщаше капките роса в искрящи диаманти. Някъде се чуваше мяукане на котка, поскърцване на ботуши. После удар на копита в прахта, отначало призрачно безплътен, после усилващ се и все по-близък, докато сивкавата мъгла се разтваряше като вода и от нея изплуваше някой жребец.

Това беше представата, споменът, който Келси щеше да запази в себе си спокоен и съкровен сред блясъка и зрелищността на цветовете.

— Как си?

Отначало Келси не отговори нищо, само пое ръката на Гейб в своята. Трябваше да очаква, че ще се появи да заеме мястото си в картината, която щеше да съхрани в спомените си.

— Правя си снимка за спомен. Не искам всичко това да се загуби сред празненствата, журналистите и напрежението.

— Станала си рано за човек, който снощи си е легнал чак след два.

— Че кой може да спи?

В отговор Гейб кимна към едно момче от конюшнята, което дремеше подпряно на стената. Келси се засмя и дълбоко пое въздух, вдишвайки миризмата на коне, мехлеми, кожа и тор.

— За мен всичко е прекалено ново. Видях тази сутрин жокеят ти да разхожда Двойно. И двамата изглеждаха много добре.

— Видях те как се беше подпряла на мантинелата. Изглеждаше много добре.

— Чудя ти се как имаш сили да флиртуваш при цялото това напрежение. Струва ми се, че е нещо като Великден, Денят на благодарността и мача за Супер купата, събрани в едно — тръгна напред тя. — Паради, състезания с балони, вечеря на собствениците, вечеря на треньорите. Или това състезание с парни лодки вчера… Никога не съм виждала нещо подобно.

— Спечелих пет хиляди.

Келси изсумтя.

— Представям си. Кой е бил толкова глупав да играе с теб?

— Моузес — ухили й се в отговор той.

— Е — смъкна козирката на шапката си тя, — с десетте си процента от печалбата в събота, може да си го позволи.

— Ставаш много нахакана, скъпа.

— Винаги съм си била нахакана. Отиваш в музея за тегленето на жребия, нали?

— Не бих го пропуснал за нищо на света. — Не беше пропускал тегленето на местата от пет години. Присъствието или отсъствието му с нищо няма да повлияе на коридора, в който ще бяга жребецът му, но това е неговият жребец. — Преди това има закуска на стария манеж. Гладна ли си?

Келси простена и притисна ръка към стомаха си.

— Откакто съм в Луисвил, съм изяла повече храна от някоя ламя. Смятам да я пропусна. Освен ако… — Млъкна, забелязвайки, че я слуша разсеяно. И не само това, установи тя, нещо много повече. Вниманието му беше абсолютно съсредоточено и фокусирано, без да потрепва, в някаква точка зад сградата на конюшните. — Какво има?

— Нищо. — За момент му се стори, че вижда баща си — познатата наперена походка, костюма в пастелен цвят, толкова не на място сред дънките и памучните ризи. Но видението му се мярна само за миг. И разбира се, Рич Слейтър едва ли би се мотал край конюшните в Чърчил Даунс в този ранен час, почти при изгрев-слънце. — Няма нищо — повтори отново и отхвърли от себе си спонтанно обзелия го страх. — Ако не искаш да ядеш, ела поне да ме гледаш.

Повече не се замисли за това. Преди да стане време за обяд, Гейб вече бе зает да анализира заедно с Джемисън и жокея си позицията на своя жребец.

 

 

— Падна ни се вътрешния коридор. — Келси стоеше в конюшнята заедно с Богс и гризеше една от ябълките, които държеше в джобовете си, докато старият коняр защипваше наметките на въжето. — Това е Божие предзнаменование.

Богс откопча от крачола си щипка и старателно изпъна тъмносинята наметка.

— Предполагам, че и Бог, като всички останали, наблюдава Дербито. Вероятно си има любимци. — Прокара пръсти по едно доста износено седло, чиито метални части лично бе изтъркал и излъскал. — Може и да взема да заложа някой от тия умрели президенти в джоба ми на тоя жребец.

— Мислех, че никога не залагаш.

— Така си е. — С все същата мудна старателност, той преметна друго покривало върху въжето. — От април 1973. — Бързо я стрелна, за да провери дали се сеща, че точно тогава майка й уби Алек Брадли. После, понеже в погледа й не долови нищо друго, освен чисто любопитство, продължи: — Пак бяхме в Кийнланд. Близо до Лексингтън, за квалификациите. „Трите върби“ и тогава имаше надежди за Дербито. Прекрасен жребец. Обичах го повече, отколкото някога съм обичал, която и да е жена. Името му беше Слънчево петно. Май ме беше хванала някаква треска, защото заложих цялата си месечна надница на него. Излетя през вратата като вихрушка и като че ли вече виждаше финалната лента пред себе си. На първия завой конят до него се спъна и силно го блъсна. Петното падна. Още щом го погледнах и разбрах, че повече няма да бяга. Предният му ляв крак беше направо раздробен. Единственият изход беше да се убие. Майка ти сама постави пистолета зад ухото му. Беше нейният жребец и плачеше, докато стреляше, но направи каквото беше нужно. — Богс жално въздъхна. — Та от тогава не съм залагал повече. Боя се да не е на лошо, ако го направя.

Келси го прегърна през раменете и двамата се загледаха в предметите, които съставляваха неговия занаят — съхнещи превръзки, наочници, покривала и памучни подложки.

— Нищо не може да се случи на Гордост.

Той кимна и пое ябълката, която Келси му подаде.

— Човек прави грешка, като се влюби в някой кон, мис Келси — изтърка ябълката от ризата си и отново й я подаде. — Така или иначе накрая ти разбива сърцето.

Келси само се усмихна, подхвърли ябълката нагоре и отново я улови.

— За мен ли е, Богс, или за Гордост?

Лицето му разцъфна в беззъба усмивка.

— Обича си той ябълчиците.

— Тогава по-добре да му я дам.

Тъкмо се готвеше да иде при него и Богс се размърда, после се прокашля.

— Да знаете, днес видях един човек, дето не го бях виждал доста време. Един, дето го познавах още през оная 73-та година.

— Е?

Без да бърза, Богс взе ябълката от ръката й и я разчупи с напуканите си ръце на две равни половинки.

— Старецът на мистър Слейтър.

— Бащата на Гейб? Видял си го тук?

— Така ми се стори. Но очите ми вече не са като преди. Много чудно, ако е тук. Спомням си, че беше там и в деня, когато Петното падна. Вдигна голяма патърдия, сякаш мис Наоми е планирала точно в тоя ден да загуби състезанието и коня си. Пиян беше естествено. Но Рич Слейтър умее да убеждава и направиха проверка на коня за наркотици.

Келси стоеше с гръб към светлината и лицето й беше в сянка.

— И какво откриха?

— В жребеца не откриха нищо. Конете на Чадуик винаги са чисти. Но намериха в коня, който го блъсна. Амфетамини.

— И на кого беше конят?

— На Кънингам — изплю се той на пода. — Интересно, нали? Отначало обвиниха Кънингам, но после се оказа, че жокеят го е направил. Бени Моралес, страхотен ездач беше. Беше оставил бележка, в която си признаваше, преди да се обеси в склада за амунициите на Кънингам.

— Божичко, но това е ужасно!

— Много работи вонят край състезателните коне, мис Келси. Рич Слейтър си беше въобразил, че Чадуик са подкупили Бени да натъпче коня си, така че и да спечели, пак да го дисквалифицират като го разкрият. Чисти глупости, разбира се, но на човек като него все някой друг му е виновен. Истината е, че почти всички загубиха в онзи ден. Може и да не е бил той, дето го видях, но си мислех, че ако е той, хубаво е да стоите настрана от него.

— Ще стоя.

 

 

Рич Слейтър нямаше намерение да се изпречва на пътя на никого от „Трите върби“. Беше тук като зрител. И макар че за него би било доста по-разумно в събота да стои далеч от Луисвил, много му се искаше да седне на първия ред.

Беше в разцвет — дебела пачка банкноти в джоба, любяща жена в леглото и поредица пищни тържества, на които бе добре дошъл. Най-сетне го постигна, доживя своя звезден миг. А най-приятната, най-сладката за него част от забавлението бяха хората, които щяха да паднат в калта, докато той се издигаше.

Трябваше да се признае, че се справи блестящо… и внимаваше да не се напие дотолкова, че да му хрумне да сподели мнението си и с други. Не само щеше да се разплати за един свой стар дълг и да провали неблагодарния си син, но от всичко това щеше да натрупа и едно истинско малко състояние за себе си.

А всъщност не се налагаше да прави почти нищо. Само да постави нужния инструмент в нужните ръце.

Оная кучка Чадуик ще си плати. Промъкна се гол до барчето, за да направи преглед на рекламните бутилчици с алкохол. Придружителката му за седмицата на Дербито спеше в леглото, отпуснала дребното си тяло върху смачканите чаршафи. Отново бе доказал своята мъжественост, поздрави се мислено и вдигна тост към отражението си в огледалото.

Все още я притежаваше.

С шише в ръка Рич се изпъчи пред огледалото. Суетата му бе сляпа за отпуснатите меса и наедрялата му талия. Виждаше тялото си като на тридесет години — стройно и стегнато. Тяло, което беше предал на сина си — същият, който го изгони с чек за пет хиляди.

Значи не искаш да пуснеш баща си да преспи една нощ под твоя покрив? Но този покрив ще е мой, когато всичко приключи.

Надигна шишенцето с уиски и видя как отражението му в огледалото поглъща съдържанието. Момчето се мисли за нещо повече от другите. Винаги си е бил такъв. Но след няколко дни няма да е толкова високомерен и могъщ. След няколко дни ще си сменят местата.

Наистина трябва да е благодарен на обстоятелствата — минали и настоящи, — че му предоставиха такава възможност. Кънингам си е истинска премия, падна му направо наготово. Глупак е, разбира се, но глупаците са най-подходящи за скубане.

А той възнамерява да скубе Кънингам дълги години занапред. Едно хубавичко допълнително изнудване ще му осигурява хубавички допълнителни доходи. Но голямото разплащане, о, голямото разплащане ще стане малко преди шест часа вечерта в събота. Работата — вярваше, че всички биха признали — беше идеално изпипана.

Отвори нова бутилчица и си наля нова чаша. Чудеше се дали Наоми Чадуик ще си спомни за него. Ако се приближи и я ощипе за хубавото малко задниче, дали ще си спомни за него? Изкушаваше се да го направи — изкушаваше се да се приближи до нея, да я пощипне и да й намигне.

Хич не му се нравеше мисълта, че е възможно някоя жена — която и да е тя — да забрави Рич Слейтър.

Той добре си я спомняше. Спомняше си тази надута разглезена кучка как се разкарваше предизвикателно с късите си полички или впити по бедрата й дънки. Как се перчеше из хиподрума като разгонена кобила, готова да разтвори крачета за всеки мъжкар, способен да го навири.

Желаеше я, искаше я ужасно. Искаше да запретне тази накъдрена поличка и да го мушне под нея. Да й покаже на какво е способен истинският мъж. Но когато й предложи, тя го погледна сякаш е нещо, което е намазала на ботуша си, минавайки през двора на конюшнята. И му се изсмя. Смя се, докато му се прииска да забие юмрук в красивото й личице.

И може би наистина щеше да го направи, помисли си Рич и разсеяно заби свитата си на юмрук ръка в дланта на другата. Може би щеше да го направи, ако не беше пристигнал онзи полуевреин.

 

 

„Проблеми ли имате, мис Наоми?“

„Не, Моузес, никакви проблеми. Един глупак. Как е нашето момче?“

После наперено се отдалечи, развяла вързаната си на опашка коса, за да се лигави с драгоценния си жребец. А на Рич не му остана нищо друго, освен да се върне в мизерната стаичка, която беше наел и за компенсация да забие юмрук във втръсналото му безцветно лице на собствената си жена.

Смяташе се за нещо повече от него. В онзи ден засегна гордостта му, но пък той я засегна доста повече после, като уреди онова бягане. Разбира се, не това беше целта му. Никой не би могъл да предвиди, че Моралес ще загуби контрол над свръх стимулирания си кон и така силно ще се блъсне в нейния.

Но тогава, както и сега, помисли си Рич, и тогава нещата се наредиха идеално. Дори повече от идеално, защото беше действал умно, беше действал предпазливо и се възползва от обстоятелствата срещу нея. Върна й го наистина, но не беше напълно удовлетворен.

Десетте години, които прекара в затвора, бяха само част от разплатата. Останалата част от дълга ще си получи в събота.

 

 

В деня на Дербито Келси пропусна закуската в хотела на собствениците. Не само не можеше да хапне нищичко, но и самата мисъл да остане далеч от пистата й се струваше непоносима.

Краят на записването за първата серия беше определен точно за единадесет и половина. Заедно с конярите, жокеите и треньорите, и тя беше там още в шест. Струваше й се абсолютно невъзможно дори да помисли за връщане в хотела за обяд. Вместо това остана с Богс и някои от екипа и похапна малко от печеното пиле, което купи.

— Още ли си тук? — клекна до нея Моузес, после бръкна в кутията и си взе едно бутче.

— Къде да съм? — Келси ядеше повече от притеснение, отколкото от глад и автоматично отпиваше от безалкохолната бира.

— Да седиш в ложата си например. Представлението започва. Пистата е готова, трибуните се пълнят.

— Прекалено съм нервна. Освен това някой репортер всеки момент може да напъха в лицето ми микрофона или камерата си.

— И тук няма да ги избегнеш. Майка ти се оправя. Скрий се в официалния салон.

— М-м-м — облиза пръсти Келси. — Там е за бизнесмени. Все едно да седна в заседателна зала. Не е място за наблюдаване на надбягването. Как е Наоми?

— Напрегната. Човек не го долавя като я гледа, но знам, че е страшно напрегната. И до голяма степен се дължи на твоето присъствие. Много й се иска да държи трофея заедно с теб.

— Не е изключено да го направим, нали?

— Не искам да предизвиквам боговете — вдигна очи към небето той. — Хубав ден — сух, ясен. Пистата е бърза.

— Ходих сутринта, като я подготвяха. Много е красива така чистичко набраздена. Мислех да гледам някои от първите бягания, но направо се разтрепервам. — Тъй като в стомаха й все още оставаше прекалено много празно пространство, Келси взе ново парче от пилето. — Виждал ли си Гейб?

— В ложата е заедно с Наоми. Ще дойде насам, щом стане време да се оседлава жребецът му, за да ръчка Джейми.

— Вчера бях толкова заета, че почти не го видях. — И нито веднъж насаме. — Колебая се дали да му кажа, защото не знам как ще го приеме, но Богс ми спомена, че му се сторило, че мярнал бащата на Гейб.

— Кога? — Моузес зададе въпроса толкова рязко, че Келси се стресна.

— Ами, в четвъртък, късно сутринта. Каза, че не бил съвсем сигурен. Моузес? — Скочи на крака, тъй като той вече се беше изправил и бързо се насочи към конюшнята.

— Този човек носи неприятности — просъска през зъби. — Лош късмет.

— Лош късмет? — Искаше й се да се усмихне, но устните й не се подчиниха. — Хайде стига, Моузес.

— Има хора, които просто носят неприятности и обичат да ги сеят около себе си. Рич Слейтър е от тях. — Бързо се приближи до бокса на Гордост, увери се, че всичко е наред и направи усилие да се отпусне. Конете усещаха настроенията на хората. Искаше Гордост да бъде нащрек, готов за борба, но не и нервен. — Ако наистина е тук, не го искам наоколо.

— Охраната няма да пусне вътре никой, който не е упълномощен. Богс дори не беше сигурен. Пък и какво толкова може да направи?

— Нищо. — Моузес помилва муцуната на коня, като нежно му шепнеше. — Май и аз съм доста напрегнат. Слейтър е стара история. Неприятна, но стара.

— Богс ми разказа за бягането в Лексингтън, когато Слънчево петно паднал на пистата.

— Тежък удар. Беше много тежък удар за нея. Слейтър се опита да забърка голям скандал, но бяха избрали неподходящ човек. Бени Моралес беше добър жокей. През онази година тъкмо се беше върнал на пистата. Известно време не се състезаваше заради счупване на гърба. Кънингам го качи на жребеца си. Така и не разбрах със сигурност дали Бени беше натъпкал коня, защото толкова са му трябвали пари, или само за да победи на всяка цена коня на Чадуик. — Едва ли има значение защо го беше направил, помисли си Моузес. Най-лошото се беше случило. — Състезаваше се за „Трите върби“ преди да падне тежко на една сутрешна тренировка. Мина година и половина, преди да се възстанови. Господин Чадуик му предложи работа — помощник-треньор. Но Бени искаше да язди, искаше да докаже себе си. Затова Кънингам го взе и му позволи да се качи на коня.

— Биваше ли го?

— Не бих могъл да кажа. Тъпчеше се с всевъзможни лекарства. Здравата се беше измъчил, за да смъкне килограмите. Нямаше много желаещи да го наемат, така че Кънингам го взе евтино. Но в крайна сметка цялата работа му излезе доста солена. Както и да е — погали той отново Гордост по врата, — това е стара история. Сега ни предстои ново бягане. Най-важното. Почти стана време да извеждаме момчето ни на манежа.

 

 

Един кон може да измине този маршрут от конюшнята до манежа в първата събота на май само веднъж в живота си. Около три години по-рано, той все още е подтичвал безгрижно край майка си по зелената трева на пасището. Това е била само първата стъпка към мечтата. После, като едногодишно конче, е препускал по поляната и се е надбягвал с другарите и със собствената си сянка. Учил се е и е растял, докато мускулите и костите му са заяквали, усвоявал е поезията и мощта на движенията, присъщи само на неговата порода. После с желание или съпротива е позволил да му поставят хамута и в някое утро е усетил тежестта на човек върху гърба си под лъчите на изгряващото слънце.

Един ден са го подкарали към металната врата, за да го научат да свикне с ограничените пространства. Тренирал е на манежа и на пистата. Учил се е да разпознава миризмата на коняря си, да усеща горещината в краката си и ударите на камшика по гърба си.

Правил е това, за което е роден. Бягал е.

Но този маршрут, точно за това бягане, може да измине само веднъж. Втори шанс няма.

В пет часа и шест минути бяха на заградения манеж, а Гордост отведоха в бокса, за да бъде оседлан. Проверяваха се номерата, както и цветовете и маркировките на всеки от седемнадесетте участника. Нищо по-различно от всяко друго бягане и все пак различно от всички останали.

Отсъстваше само един. Никой не спомена за жребеца от Калифорния, паднал на сутрешната тренировка с рана на крака.

Лош късмет.

В съблекалнята на жокеите ездачите се качваха един по един на кантара. Петдесет и седем килограма, нито повече, нито по-малко, включително седлото. Рино стъпи отгоре, погледна стрелката и се усмихна. Часовете, прекарани в сауната, бяха постигнали целта си. Малко по-късно, облечени в ярките си копринени екипи, ездачите слязоха от втория етаж на съблекалнята долу на манежа.

Очакването беше почти към края си.

Хората по трибуните ставаха по-неспокойни, по-възбудени, по-оживени. Около пистата продължаваше веселбата, захранвана с вкараните тайно бутилчици алкохол в издълбани комати хляб или бебешки пелени.

Таблото със залозите непрекъснато примигваше, а пред гишетата за подаване на фишове се тълпеше навалица.

Пет и петнадесет. Състезателните коне бяха оседлани, а съпровождащите ги кончета се кипреха със сплетени опашки и цветя. Независимо от леките пухкави облачета в небето над главите, въздухът беше задушен. Напрежението сякаш се материализираше.

— Не бързай да излизаш напред — каза Моузес на Рино. — Остави жребеца от Кентъки да върви напред в първата обиколка. Гордост бяга добре в основната група.

— Ще се провре като игла — съгласи се Рино. Въпреки че гласът му бе спокоен и се опитваше да изглежда безгрижен, той се потеше под копринените си дрехи.

— И му говори. Говори му. Ако поискаш от него, той ще бяга с цялото си сърце.

Рино кимна и се помъчи да запази самоуверената си усмивка. Толкова много му предстоеше в тези две кратки минути езда.

— Ездачи, по местата!

При командата на съдията на манежа, Моузес потупа Рино по рамото и го повдигна на седлото. Сега трябва да се върнат обратно през тунела до пистата.

— Готова ли си? — Наоми хвана ръката на Келси.

— Да-а — дълбоко пое въздух тя. — Да.

— И аз. — Наоми направи две крачки и поклати глава. — Почакай за момент. — Облечена в елегантния си червен костюм с изискани перли, тя притича през манежа и като се разсмя, сграбчи Моузес, прегърна го и го целуна.

— Наоми! — дръпна се той, почервенял едновременно от гордост и смущение като ученик, хванат да пощипва някое момиче от агитката. — Какво ти става? Има толкова…

— Хора, които ни гледат — довърши тя и отново го целуна. — По дяволите репутацията ти, Моузес.

После, без да спира да се смее, притича обратно при Келси.

— Е, сега ми олекна.

Развеселена и някак особено трогната, Келси изравни крачките си с нейните.

— Наистина ли?

— Спорим вече от не знам колко години. Не иска връзката ни да се разчува, защото било неприлично за жена с моето положение. — Рязко отметна косата си назад. Божичко, чувстваше се млада, свободна и невероятно щастлива. — Това си е чисто и просто мъжката гордост, разбира се, която на всички им е в панталоните.

Келси се изсмя сподавено.

— Защо направо не се омъжиш за него?

— Никога не ме е молил. А пък изглежда женската гордост ме възпира аз да го направя. Като говорим за мъже — Наоми видя задаващия се насреща им Гейб, — преди да ме чуе искам да кажа, че тук имаме един от най-прекрасните екземпляри, които съм виждала през живота си, от тази порода.

— Има нещо в очите му — тихо прошушна Келси. — И в устата. Също и в скулите. — Устните й се извиха в лека усмивка. — И, разбира се, не мога да пропусна невероятните задни части.

— Забелязах — изкиска се Наоми. — Като съм достатъчно стара да му бъда майка, още не означава, че съм си загубила зрението.

— Дами — вирна насреща им глава Гейб. Когато очите на две жени светеха по този начин, нещо със сигурност се кроеше. — Ще споделите ли с мен на какво се смеете?

Двете се спогледаха и поклатиха глави в синхрон.

— Не.

После двете го хванаха под ръка и тримата поеха към ложата си под звуците на „Старата ми къща в Кентъки“.

 

 

Навътре сред трибуните, заобиколен от разноцветни шапки и копринени сака, Рич Слейтър надигна третото шишенце с ментово уиски. Местата, уредени от Бил Кънингам не бяха особено добри, но затова пък си позволи да купи нов джобен бинокъл. С негова помощ сега наблюдаваше как Гейб придружава двете жени до първокласната им ложа.

Ама че картинка са, помисли си Рич. Наоми в яркочервен костюм и дъщеря й в яркосин — и двете с блеснали руси коси. Две сексапилни украшения за високия тъмен мъж помежду им.

Чудеше се дали момчето вече бе прекарало и двете през леглото си. Какъв прекрасен рус сандвич би се получило с четири млечнобели крака и ръце. Обзалагаше се, че бяха издръжливи на чукане като зайки.

— Погледни, скъпи, колко са сладки кончетата с тези цветя в гривите?

Чери, която се задържа с него вече цяла седмица, благодарение неизтощимата си готовност за секс и проявената голяма издръжливост на чашките с джин фис, увисна на ръката му. Рич покорно отклони вниманието си отново към представлението на пистата.

— Наистина, миличко. Най-сладките на света.

В момента развеждаха участниците в състезанието около пистата, а ездачи в ливреи яздеха до украсените с цветя придружители. Жребецът от Арканзас се надигна и се опита да ухапе коня пред себе си. Ездачът на съпровождащия кон помогна на жокея да го успокои.

Състезателите преминаха в лек галоп по пистата под възторжените възгласи на тълпата.

— Невероятно е — възкликна Келси. — Всичко е направо невероятно. — После поклати глава, за да откаже на предложеното от Гейб питие. — Не мога да преглътна нищо. Едва дишам. О, божичко, вече ги подреждат зад вратите.

Всички бяха по местата си — коне, жокеи, помощници, официални лица. На съдийската трибуна стояха двама арбитри и се взираха през биноклите си в очакване на старта. Третият беше останал вътре в будката пред два телевизионни монитора. Имаше и още, разположени по трасето и на финалната линия.

От високоговорителите прозвуча команда.

— Готови за старт!

Някога старта на Дербито се е давал чрез удар с камшик. Сега това ставаше с натискане на бутон и думите, които всички очакваха.

— Тръгвай!

Изскачане от вратите, вик на тълпата и първите метри от състезанието вече бяха преодолени от проблясващите на слънцето копита. Сърцето на Келси подскочи в гърлото й и не помръдна от там.

Всички цветове и всички звуци се сливаха в замъгления поглед и учестения пулс. Конете профучаха в пакет покрай официалната трибуна и свиха на завоя край сградата на хиподрума. Първата четвърт от трасето бе преодоляна светкавично за малко повече от двадесет и две секунди, предвождани от фаворита от Кентъки.

С прилепен към очите си бинокъл, Келси се взираше в основната група, за да различи Гордост. Цветовете му блеснаха на слънцето, докато изскачаше напред и поемаше почти стъпка в стъпка с жребеца на Гейб. Помежду им препускаше Биг Шеба на Кънингам.

— Излиза напред! Излиза напред! — Крещеше, без да се усеща. Гласът й потъваше в морето от звуци. Пръстите на Наоми се бяха забили е ръката й.

На половин миля Гордост се измъкна пред Полунощен час с време точно четиридесет и пет секунди, а Рино не се отлепяше от гърба му.

Виждаше как хвърчат късовете трева, как се развяват копринените ръкави, докато свистят камшиците, наблюдаваше невероятната мощ на дългите стройни крака, които се спускаха, докосваха земята и отново се издигаха нагоре.

Полунощен час изостана четвърти, но кон и ездач продължаваха да се борят за пролука.

На три четвърти от дистанцията Гордост дръпна напред, първо с една глава, после с половин дължина, но жребецът на „Лонгшот“ ускори темпото и отново стопи разликата. Би могло да се каже, че състезанието е между двата коня и упоритата кобила, която ги следваше на две дължини разстояние при контролата на първата миля.

Жребецът от Арканзас се откъсна от групата и направи опит за пробив от дъното — тълпата се наелектризира.

И ето го последния спринт преди финала, всичко или нищо.

Стана бързо, точно преди последната контрола. Гордост се препъна и устремените му напред крака се пречупиха като тънки клечици. Рино, залюлян на стремената, полетя през главата му и се претърколи като камък във вътрешното поле. Докато коне и ездачи се засилваха и извиваха сред облак прах, за да избегнат сблъсъка, жребецът направи неуверен опит да се изправи и отново се строполи върху безпомощните си крака.

Двойно или нищо пресече финалната лента и спря хронометрите на две минути, три секунди и седемдесет и пет стотни, докато по пистата вече отвсякъде тичаха коняри, за да помогнат на ранения шампион.