Нора Робъртс
Честни предателства (14)

Глава четиринадесета

Пътуването от провинциална Вирджиния до урбанистичния Мериленд й се стори по-дълго от очакваното. Имаше много време, за да мисли. Келси не се съмняваше, че ще срещне съпротива. И то, освен ако нещата не са се променили през последните няколко седмици, жестока съпротива. Кендис се беше обадила на Милисън, за да я извести за пристигането на Келси.

По-добре да се справи с всички наведнъж, реши тя. Да ги шокира, да ги разочарова, да ги скандализира. Това съвсем точно отговаря на реакциите ми, иронично си помисли Келси. Кендис ще е шокирана, баща й — разочарован, а баба й — скандализирана.

Надяваше се тя самата да бъде щастлива.

Когато сви по алеята, баща й работеше в цветните лехи. Носеше стар пуловер с кръпки на лактите и зацапан на коленете памучен панталон и плевеше едва напъпилите азалии.

Докато тичаше от колата си през добре поддържаната трева, за да го прегърне, любовта й към него измести на заден план всичко останало. После застанаха прегърнати да се насладят на разцъфналите храсти.

— Обичам тази къща — възкликна Келси и облегна глава на рамото му. — Едва сега разбрах колко съм била щастлива, че съм израснала тук. — Спомни си за Гейб и леко докосна с ръка оранжево-розовите цветчета. — Колко съм била щастлива, че съм имала теб, че съм имала цветя в двора. — После леко се усмихна и добави: — И уроци по балет.

— Само след шест месеца намрази уроците си по балет — припомни й той.

— Да, но съм била късметлийка, да ги имам все пак.

Баща й се вгледа в лицето й и докосна спуснатата по раменете коса.

— Всичко наред ли е, Келси?

— Да.

— Тревожех се за теб. Последните събития…

— Знам — прекъсна го тя. — Случката с онези двама мъже е ужасна. Ще ми се да ти кажа, че не ме засяга, но не е така, разбира се. И въпреки това съм добре.

— Искаше ми се лично да се убедя. С телефонните разговори не е същото. — Събра градинарските си инструменти в телена кошница. — Е, сега си у дома и това е важното. Дай да минем отзад, че Кендис жив ще ме одере, ако изкалям пода.

Келси обви ръка около кръста му и двамата поеха към къщата.

— Виждам колата на баба.

— Да, Кендис й се обади, щом ни телефонира, че пристигаш. Вътре са и обсъждат пролетния благотворителен бал в клуба — усмихна й се насърчително. — Изглежда намирането на подходящ кавалер за теб е номер едно в списъка им.

Келси автоматично му отвърна с намигване, но после си спомни.

— Пролетният бал ли? Това е през май, нали?

— Да, първата събота.

В този ден пролетта пристига в Кентъки, помисли си тя. Винаги в един и същи ден всяка година. Денят на Дербито. Ако пропусне бала, това ще е поредното й прегрешение.

— Татко — изчака го да остави инструментите си в малкото килерче, безупречно чисто, както впрочем и цялата къща — няма да съм в града за тази събота.

— Няма да си в града? — Влезе в кухнята и се зае да си мие ръцете. — Но ти не си пропускала пролетния бал, откакто навърши шестнадесет, Келси.

— Знам. Съжалявам, но имам други планове. — Нищо не й отвърна, само подсуши ръцете си с кърпата. Разочарованието, помисли си Келси, вече е в ход. — Имам планове — повтори тя. — Предпочитам да ги съобщя пред всички наведнъж.

— Добре тогава — и той тръгна заедно с нея към всекидневната, като се опитваше да не се тревожи предварително.

Кендис и Милисън вече бяха там и разговаряха на сандвичи от мек хляб и чай, сервиран в дрезденски порцелан. Жасмин, реши Келси, след като дискретно подуши въздуха. Мина й през ума, че ако по това време беше в конюшнята, можеше да нагъва блудкав изстинал хамбургер и да пие силно черно кафе.

Заедно с толкова други неща вкусовете й също бързо се промениха.

— Келси — с възхитена усмивка Кендис стана и разцелува заварената си дъщеря по двете бузи. Келси долови ненатрапчивия аромат на Лер дьо Тан, примесен с уханието на чая и първокласния Шанел на баба й.

Миризми от салоните, помисли си Келси; беше привикнала почти само на тези от конюшните. Притисна Кендис доста по-ентусиазирано, сякаш да се извини.

— Изглеждаш прекрасно. Нова прическа?

Кендис инстинктивно попипа късите си руси кичури.

— Нали не е прекалено младежко? Кълна се, че Принстън е в състояние да ме проагитира за всичко.

— Идеално е — увери я Келси и изведнъж си спомни, че самата тя не е посещавала Принстън или някой друг фризьор вече седмици наред. — Здравей, бабо. — Поздравът, както и целувката, бяха неизменни и задължителни. — И ти изглеждаш много добре.

— Качила си някой килограм, както виждам. — Милисън отпи от чая си и я изгледа преценяващо над ръба на чашата. — Това е добре, но внимавай да не прекалиш все пак. На хората с дребни кости не им понасят много килограми.

— Повечето е мускули — сви ръка да демонстрира бицепсите си Келси и да ги подразни. — Направих ги от изриването на тор и разхвърлянето на слама. — После с усмивка се извърна към Кендис, която я наблюдаваше подозрително. — Бих искала малко чай. Не се притеснявай, изкъпах се след сутрешната тренировка.

— Разбира се, разбира се. Сядай, скъпа. Филип, нали не си домъкнал нещо от градината?

— Абсолютно нищо — седна той и безропотно пое чашата с чай и малкия сандвич. Знаеше си, че когато Ченинг се прибере тази вечер, ще си има компания в щурмуването на хладилника. — Тази година азалиите подраниха. Никога не са изглеждали по-добре.

— Казваш го всяка пролет — потупа го нежно по ръката Кендис. — Ние сме единствената къща в квартала без градинар, но никой двор не може да си съперничи с нашия. Не и докато Филип прави своите магии.

— Чудесно хоби — одобрително кимна и Милисън. — Винаги сама съм се занимавала с моите рози. — После насочи вниманието си към Келси. Момичето поне беше проявило достатъчно приличие да се облече подходящо. Почти беше сигурна, че Келси ще демонстрира проклетия си инат, като пристигне с кални ботуши. Сакото и клина с цвят на кайсия бяха напълно задоволителни. — С Кендис тъкмо обсъждахме украсата за пролетния бал. Двете сме в комитета. Ти имаш усет за тези неща, Келси. Ще те прикрепя към специалиста по аранжирането на цветята.

— Благодаря за доверието, но няма да мога. Боя се, че няма да съм тук.

— За бала? — отново се разсмя Кендис и наля допълнително чай. — Естествено, че ще си тук, скъпа. Разчитаме на теб. Разбирам, вероятно ще се чувстваш малко неловко заради окончателното получаване на развода, а и Уейд ще дойде с годеницата си, но не бива да допускаш това да те притеснява. В действителност ние с Милисън тъкмо действаме по разрешаването на проблема.

Келси понечи да обясни, но се отказа.

— О, така ли?

— Да, наистина. — Цялата сияеща от въодушевление, Кендис пусна нова бучка захар в чая си. — Много беше мило, разбира се, от страна на Ченинг да те придружи миналата година, но в никакъв случай не желаем да се превръща в традиция. При всички случаи хората ще говорят много по-малко, ако се появиш в подходяща компания. — После, като безупречна домакиня, предложи на всички подноса със сандвичите с кисели краставички. — Оказа се, че синът на Джун и Роджър Милър току-що се е завърнал. Сигурно си спомняш Паркър, Келси. През последните две години работеше като зъбен хирург в Ню Йорк и сега е получил много добро място по специалността си тук, във Вашингтон. — После добави с леко смутена усмивка: — Паркър още не се е женил.

— Да, спомням си го. — Чудесно семейство, прекрасно обществено положение. Добро училище, добра професия — изобщо всичко му е добро. Разбира се, вината не е негова, помисли си Келси, че го възприема като брат близнак на Уейд Монроу.

— Вече говорих със семейство Милърс. — Доволна от собствената си прозорливост, Милисън отпи от лекия ароматичен чай. — Паркър ще те придружава. Всичко е уредено.

Съвсем типично, помисли си Келси и се опита да потисне надигащия се гняв. Всичко беше толкова типично.

— Не се съмнявам колко са доволни господин и госпожа Милърс, че Паркър се е завърнал и разбира се, може да му предадете много поздрави от мен. Но няма да бъда тук. Следващата седмица заминавам за Кентъки и ще се върна чак след първата неделя на май.

— За Кентъки? — рязко постави чашата върху чинийката си Милисън. — Защо, за бога, ще ходиш в Кентъки?

— За Дербито. Дори и в твоите среди то се приема като важно събитие, бабо. Предполагам, на бала това ще бъде една от горещите теми за разговор, особено след като жребецът на „Трите върби“ го спечели. — Извърна поглед към баща си с надежда, че той ще я разбере. — И възнамерявам да съм там за събитието.

— Това е непростимо — почти извика Милисън. — Семейство Байдън са сред основателите на клуба още от времето на прадядо ти. Винаги сме присъствали на бала.

— Нещата се променят. — Келси полагаше усилие думите й да прозвучат по-разумно и не толкова грубо. — Имам си работа и задължения, а и такова е желанието ми. Не искам да ги пренебрегна заради един танц в кънтри клуба. Освен това, Кендис, колкото и да ценя загрижеността ти, няма нужда да ми уреждаш кавалер. Вече си имам.

— О — примигна Кендис и се опита да изглежда зарадвана. — Но, разбира се, скъпа, това е прекрасно. Трябва да го доведеш с теб.

— Не мисля — стисна приятелски ръката й тя. — Не го смятам подходящ за нашия клуб.

— Предполагам, някой от работниците ви в обора — грубо подхвърли Милисън.

— Не. — Неспособна да се овладее, Келси не й остана длъжна. — Комарджия е.

— Същата си като майка си. — Милисън се изправи, сякаш глътнала бастун. — Предупредих те — извърна се към Филип. — На времето не ме послуша за Наоми, не пожела да ме послушаш и за дъщеря й. Сега ще си плащаме за това.

— Милисън! — Кендис бързо скочи на крака и хукна навън след свекърва си.

Келси остави чашата с чай. Съжали за думите си почти веднага щом ги изрече. Не заради чувствата на Милисън, а заради баща си.

— Не беше много тактично от моя страна — обади се тя.

— Честността винаги е вземала превес над тактичността ти.

Гласът му прозвуча уморено и допълнително изостри чувството й за вина.

— Явно си разочарован. Иска ми се да има някакъв начин да направя каквото ми е нужно и същевременно да не те разстройвам.

— Положението е такова, че няма как да се хареса на всички. — Изправи се и й обърна гръб, като се приближи до прозореца. Виждаше азалиите — стегнатите пъпки, от които едва-едва се бяха освободили скритите вътре листенца. Няма да останат затворени за дълго и скоро ще пробият грижливата предпазна обвивка, за да разцъфнат дръзко за живот. — Сближила си се с нея — тихо продума отново. — Не мога да твърдя, че не съм го очаквал. Толкова си приличате — в толкова много неща, не само по външен вид. Част от мен — тази част, от която се срамувам — иска да ти каже, че допускаш грешка. Че не ти е там мястото. Тази част не иска да види колко щастлива изглеждаш от пребиваването си там.

— Струва ми се открих с какво трябва да се занимавам. Не е нужно повече да тичам непрекъснато, за да видя дали зад следващия ъгъл няма нещо още по-интересно, още по-важно. А нали точно това правя цял живот, знаем го и двамата.

— Просто търсеше своето място, Келси. Няма от какво да се срамуваш.

— Не се срамувам, а съм уморена. Чувствам се добре с конете и с хората. Не съм в състояние отново да се върна в апартамента си, да ходя в някакъв офис за запълване на времето или в клуба за уикендите. Усещам се, сякаш се…

— Разпукваш? — Гледката на цветята сега вече му причиняваше мъка и той се извърна от тях. — Освобождаваш се?

— Да, не знаех колко съм била неудовлетворена… особено от себе си.

— Възможно е — върна се в стаята Кендис. Устните й бяха здраво стиснати, а погледът — сърдит. — Но нямаш никакво основание да се държиш грубо. Аз и баща ти, също както и баба ти, само се опитваме да ти помогнем в този труден за теб момент.

— Струва ми се — бавно изрече Келси — проблемът е в това, че моментът за мен не е чак толкова труден, колкото го смятате вие.

— Би могла тогава да помислиш за другите около себе си. Например, как се чувства Филип. Или как изглежда всичко в очите на околните.

— Кендис — намеси се Филип, — няма нужда.

— Така ли?

— Може би си права, Кендис. Страшно много ме вълнува как се чувства татко. Съжалявам, но не споделям твоето виждане относно мнението на околните. Съжалявам, ако с това ви притеснявам — продължи тя — или ставам причина за възникване на проблеми помежду ви.

— И въпреки това си насърчила Ченинг да ме излъже и да остане при теб?

Тук вече стъпваме на хлъзгава почва, помисли си Келси и мислено изруга Ченинг, че я беше насадил в такова положение.

— Да, наистина го помолих да остане.

— И сега е обзет от някакви странни идеи да се върне пак и да работи там през лятото. — Обзета от силно вълнение, Кендис се хвана за облегалката на един стол. — Теб може и да те е съблазнила, Келси, но няма да позволя да поквари и Ченинг.

— Мили Боже! — безпомощно прокара ръце през косите си Келси. — Откъде ти идват на ум такива неща? Изобщо не си виждала тази жена, а я представяш като някаква прелъстителка от долнопробен филм, която съблазнява младите момченца и руши всичко, до което се докосне. Не е поканила Ченинг в дома си, за да го прелъстява или за да дразни някой от вас. Направи го заради мен. И му предложи да работи, защото той прояви интерес към фермата.

— Да, но няма да го позволя. — Кендис не обичаше да се повишава тон и й беше много неприятно, че твърдоглавието на Келси я предизвиква. — Не искам синът ми да се размотава по хиподрумите и да се движи с комарджии и хора, осъждани за убийство.

Келси отпусна ръце.

— Това си е ваша работа, между теб и Ченинг.

— Да, така е. Съвсем вярно е, че нямам право да ти казвам какво да правиш. — Устните й потрепериха. Беше се постарала да направи най-доброто за Келси, най-доброто, за да й бъде приятелка и да я насочва в живота, вместо да се държи като мащехата от приказките. А сега излизаше, че се е провалила. — Но и да го направя, ти пак ще постъпиш както си си наумила. Както си правила винаги.

Филип пристъпи напред, едновременно объркан и натъжен от това избухване.

— Кендис, мисля, че прекаляваш. Става дума само за един бал в клуба.

— Съжалявам, Филип. — Неприятната сцена с Милисън я беше предизвикала. За нея Милисън беше нещо повече от свекърва. Беше нейна приятелка и съмишленичка. — Имам право да изразя мнението си. Става дума за много повече от един бал. Става дума за лоялност и разумно поведение. Това не може да продължава повече. Достатъчно разстрои баща си като предпочете Наоми пред него.

— Така ли виждаш нещата? — Келси рязко се извърна към баща си. — И ти ли така смяташ? Не допускаш ли, че съм способна да обичам и двама ви? Да свикна да приемам нещата каквито са и да ви простя?

— Няма какво да прощаваш на Филип — непоколебимо изрече Кендис. — Той е постъпил съвършено правилно.

— Постъпих както смятах за най-добре — тихо изрече той. — Трудно ми е, Келси. Не мога да те излъжа, че не ми е трудно, но и сега искам само най-доброто за теб.

— И аз се опитвам да разбера какво е то. Ако не най-доброто, то поне най-правилното. Но не искам да се измъчваш.

— Сигурна съм, че не искаш — уморено каза Кендис. Никога не успя да разбере напълно заварената си дъщеря. Как би могла и сега? — Проблемът е все същият както винаги, Келси. Гледаш право напред към целта, която преследваш и не забелязваш последствията от постигането й. А когато я достигнеш, вече дори не я желаеш.

Този анализ на характера й, направен с няколко точни щрихи, я засегна повече, от което и да е гневно избухване.

— И затова съм безчувствена и повърхностна. — Гласът й потрепери, въпреки усилията да го овладее. — Не за първи път ми се изтъкват тези мои качества, така че трудно мога да ги оспоря.

— Не е вярно — прегърна я през раменете Филип. — Кендис нямаше предвид такова нещо, разбира се. Ти си упорита, Келси, и понякога проявяваш доста инат. Но това са колкото пороци, толкова и добродетели.

Кендис мислено отстъпи крачка назад. От опит знаеше, че нейното мнение не може да издържи срещу този обединен фронт.

— Загрижени сме за теб, Келси. Ако съм си позволила да те критикувам малко по-грубо, то е все заради тази загриженост, а и защото положението става много тежко за всички ни. Тези публикации напоследък отново възбудиха старите спомени. Хората отново заговориха и баща ти е в много деликатно положение.

— Бяха убити двама мъже — отстъпи назад Келси, вече по-спокойна. — Това не зависи от мен, нито пък мога да контролирам плъзналите слухове.

— Да, двама мъже бяха убити — повтори Филип. — Нима очакваш да останем спокойни?

— Не. Само ще ви кажа, че няма нищо общо с мен или с „Трите върби“. Навсякъде стават престъпления. Животът край конете не е някакъв развъдник на пороци и разврат. Няма нито време, нито сили за това, когато човек става сутрин преди изгрев-слънце. Там се работи. Тежка работа. Част от нея е скучна, друга част — вълнуваща, но, поне според мен, всичко си заслужава. Вечер няма никакви оргии с шампанско и гангстери. Божичко, та повечето вечери сме дълбоко заспали още преди десет. Наблюдавах как се раждат жребчета и съм виждала зрели мъже по цяла нощ да пеят на някой болен кон, за да го приспят. Не е като във филм на Уолт Дисни, но и не е низ от разгулни веселби.

Филип не каза нищо. Разбираше, че е загубил. Сякаш пред него стоеше Наоми и защитаваше един свят, който той никога не разбра и към който никога не би могъл да принадлежи.

— Убедена съм, че си има своите достойнства — опита се да успокои обстановката Кендис. — Аз също съм наблюдавала Дербито в Кентъки и не отричам, че конете са великолепни и цялото събитие е изключително вълнуващо. Ами че и семейство Хенъхенс бяха вложили в някакъв състезателен кон преди няколко години. Спомняш ли си, Филип? Не че искаме да отричаме цялата… професия — реши, че това е подходящата дума.

— Притесняват ни хората, с които се свързваш. Каза, че си се запознала с някакъв комарджия.

Келси изпъшка.

— Казах го, за да подразня баба. По-вярното е, че ми харесва собственика на съседната ферма. Съжалявам за неприятностите. И предварително се извинявам, но ще ви създам още. Няма да подновя договора за апартамента си. Ще остана в „Трите върби“, поне за сега. По-късно вероятно ще си потърся някоя къща, но ще продължавам да работя във фермата.

Кендис постави ръка на рамото на Филип — жест на подкрепа и съчувствие.

— Независимо от последствията?

— Ще се постарая да ги сведа до минимум. Няма да искате да идвате да ме виждате там, разбирам, затова ще ви посещавам, колкото мога по-често. Понякога ще се налага да отсъствам, но ще се обаждам по телефона. — Взе чантата си и започна да навива дръжката на ръката си. — Не искам да ви загубя, и двамата.

— Не би могла. Тук винаги ще бъде твоят дом. — Докато Филип притискаше дъщеря си към себе си, Кендис не каза нищо.

 

 

Стори й се, че обратният път й отне още повече време. Отсрочка, достатъчна за отрезвяване, през която Келси се люшкаше между сълзите и яростта. Когато сви към „Трите върби“, по-голямата част от гнева й се беше уталожил. Но така оставаше прекалено много място за мъката.

Не се насочи към входната врата. Не й се искаше да влезе вътре веднага и да се изправи пред Наоми. Много неприлично би било от нейна страна да обсъжда с майка си, казаното за нея и света, в който живее. По-добре, реши Келси, първо самата тя да го преодолее. Затова седна до преминалите вече нарциси и цъфналия кучешки дрян, докато бурята в нея поутихне.

Наложи се да се откаже от надеждата за усамотение, тъй като в дворчето се появи Гейб.

— Търсех те.

— О, мислех, че си заминал.

Седна до нея на каменната пейка, обърната към лехата с ранни карамфили и кандилки.

— Ще тръгна довечера. — Искаше му се да я види още веднъж. Достатъчно основателна причина, за да промени плановете си. Хвана брадичката й с ръка и я изгледа продължително. Беше плакала. Това, както и фактът, че се чувства разстроен заради нея, еднакво силно го изненада. — Какво има?

Келси тръсна глава и се измъкна.

— Случва ли ти се често да се отдаваш на самокритика?

— Не, стига да мога да го избегна.

— Трудно може да се избегне, ако наврат собствените ти грешки като огледало под носа ти. Поглеждаш и виждаш самия себе си.

Прегърна я през раменете и гласът му прозвуча с насмешка.

— Кой те е обиждал, маце? Ще го спукам от бой.

Келси се засмя не особено весело и се притисна към него, после отново се отдръпна.

— Не съм много приятна личност, Гейб. И почти не се замислям, че мога поне да се опитам да се променя. Винаги се изненадвах, ако някой ми кажеше, че съм разглезена, твърдоглава или самонадеяна. Успявах да се убедя в противното. Просто върша каквото ми се струва правилно. — Неспокойно се изправи и го остави сам на пейката, а тя се отдалечи на няколко крачки по застланата с плочки пътечка, криволичеща между младите цветя. — Когато Уейд твърдеше, че съм безчувствена и егоистична, безкомпромисна, злопаметна и всичко останало, се утешавах с желанието му да оправдае собствената си изневяра. Не бях достатъчно страстна в леглото и той си е намерил друга, която да е. Не му съчувствах достатъчно и не се интересувах достатъчно от кариерата му, но имаше други, които го правеха. Не желаех да забравя факта, че го заварих в леглото с друга жена. Ако съм се проявила като прекалено безчувствена, отказвайки да разбера физиологичните му нужди — това си е мой проблем. За мен никога не е представлявало проблем да изгоря покрай сухото и суровото. Нарушена е брачната клетва? Край на брака и толкова. Да, наистина, безкомпромисна съм. — Завъртя се обратно към него, готова да го предизвика за спор. — Това е правилно, това е грешно. Това е истина, това е лъжа. Това е законът, а това е престъплението. Да вземем, например, коланите.

— Добре, да вземем коланите — внимателно се съгласи той.

— Преди да излезе законът за ползването им, понякога съм забравяла да го слагам. Бързаш, зает си с нещо, отиваш само на една пряка. Защо да си даваш зор? Но щом станаха задължителни, Келси започна най-редовно да си поставя колана. Всеки път, без никакви изключения.

— И мислиш, че това те прави безкомпромисна?

— Преди да излезе законът беше не по-малко неразумно да не ги използваш. Законът не променя принципа на здравия разум. Обаче аз мога да пренебрегна здравия разум, но никога закона. Добре де, само ограничението на скоростта — съгласи се тя. — Но когато не го спазвам, винаги си намирам някакво оправдание. Ако съм отишла в Атланта, за да се опитам да заздравя брака си, ако знаех, че нещо в него не е наред и исках да положа усилия и да направя нещо, защо няма да искам да простя онова, което заварих там? Защото той е дал обещание. Защото е дал клетва и я е нарушил. За мен това е напълно достатъчно.

Гейб потърка брадичката си с ръка.

— Да не би да искаш да ти кажа, че си сгрешила като си разкарала оня мръсник, Келси? Не мога по две причини. Първо, съгласен съм с теб и второ, искам те за себе си. В допълнение само ще ти кажа, че ако ставаше дума за теб и мен и те сварех в леглото с някой тип, той щеше да е мъртъв, а теб щях да те накарам жестоко да се разкайваш. Това помага ли ти?

Келси затвори очи и покри лицето си с ръце.

— От къде изобщо ми дойдоха такива мисли?

— Предполагам, защото си имала тежък предобед. Къде ходи?

— Отидох да се видя с баща си. — Смешно, но й се прииска отново да се разплаче и извърна глава, докато успее да преглътне сълзите си. — Исках да му кажа очи в очи, че ще напусна апартамента и ще остана тук. Поне за сега.

— И той и вдигна скандал.

— Не. Всъщност не той… Той е най-добрият човек на света. Аз го наскърбих. — Остави сълзите да потекат. Да вървят по дяволите! — Не исках. Не исках да го натъжавам, но просто не съумявам да проявя достатъчно гъвкавост — поне не толкова, че да бъдат доволни всички.

Не каза нищо, само се изправи и я придърпа към себе си. Никога не се опитваше да победи сълзите с думи. Най-добре беше да ги остави да се леят, докато се освободи от натрупаното.

— Глупаво е — подсмръкна тя и зарови в джоба си за кърпа, после взе предложената й от Гейб. — Цялата история започна от един глупав бал, Дербито и зъболекаря.

— Защо не седнем отново и да ми разясниш по-подробно?

— Това е традиция — започна Келси и се тръшна на пейката. — И просто съм длъжна да се държа според очакванията на семейството. Не твърдя, че цялото ми детство е преминало сред неприятности, но винаги изискваха от мен да се държа достойно за името Байдън, особено когато въпросът опираше до баба ми. — Смачка носната кърпа на топка и страшно й се поиска заедно с нея да смачка гнева и омразата, които я изпълваха, а после да ги захвърли надалеч. — Още ми е сърдита, че се разведох с Уейд и лепнах петно на семейната чест. Безполезно е да казвам, че е бясна от престоя ми тук. — В опит да оправи настроението си, Келси направи усилие да се усмихне. — И така, по каноните на най-добрите готически традиции, просто бях зачеркната от завещанието й.

— Е… — Гейб хвана ръката й и започна да си играе с пръстите й. — Винаги можеш да се прехвърлиш при мен. Ще ти давам издръжка. Заслужава си да й натриеш носа.

— Исусе! За подобно нещо направо ще изтрият името ми от семейната библия.

Разбра, че не се шегува и пусна ръката й.

— Значи не може да се уреди, така ли? Да минем тогава на бала. Дербито и зъболекаря.

— Звучи като заглавие на някоя отвратителна пиеса. — Опита се да се успокои и вдигна косата над раменете и тила си, после отново я пусна да падне. — Когато отидох да видя татко, имах удоволствието да сваря баба ми и Кендис, втората ми майка, да си похапват сандвичи с кисели краставички и да обсъждат подреждането на цветята за пролетния бал в кънтри клуб. На който бал нито за миг не се съмняваха, че и аз ще присъствам. Дори ми бяха уредили кавалер, защото, след като се разделих с Уейд, не желаех да излизам с никого. Бяха…

— Задръж малко — вдигна ръка Гейб. — Поради лична заинтересованост, бих искал да те помоля да повториш отново последната част. По-специално за излизането.

— Две години не съм излизала с никого. Отчасти, защото до окончателното получаване на развода ми се струваше нередно и отчасти, и най-вече, защото не желаех. Сексът никога не е бил движеща сила в живота ми.

Отново вдигна ръката й и я целуна.

— Можем да го поправим.

— Опитвам се да ти обясня — дръпна ръката си тя, но установи, че е здраво впримчена в неговата и се отказа. — Зъболекарят — специалист по зъбна хирургия — е син на едни приятели и наскоро се е завърнал във Вашингтон. Отговаря на всички стандарти на семейство Байдън. А ти, между другото, не.

— Това е най-хубавото нещо, което си ми казвала. Хайде да отидем у дома и да го отпразнуваме.

— Караш ме да се чувствам по-добре. Още не съм готова да се чувствам по-добре — облегна глава на рамото му тя. — Във всеки случай се наложи да им съобщя, че напълно приемливия доктор не ме вълнува, но и нещо повече, че изобщо няма да ходя на пролетния бал. Той е в първата събота на май.

— Дербито. Сега вече всичко си дойде на мястото.

— Да, Дербито. Именно от него започна спора, доста цивилизован в началото, но баба просто ми лази по нервите. Затова — хвърли му дяволит поглед изпод спуснатите си мигли — й казах, че вече съм ангажирана с един комарджия — просто да я подразня.

— Имаш страхотни хрумвания. — Хвана с две ръце лицето й и я целуна, преди да е успяла да реши дали да се дръпне, или не. — Харесват ми.

— Но не и на тях. Баба ми изхвърча от стаята, баща ми изглеждаше напълно съкрушен, а Кендис ужасно се разгневи. И преди сме кръстосвали шпаги, но този път тя се целеше под кръста. И улучи целта. Колкото по-дълго продължавам да стоя тук, толкова повече разстройвам семейството. И понеже съм прекалено непреклонна, за да се подчиня на чуждата воля, не помислих за никакъв компромис.

— Понякога не може да се направи компромис.

— Порядъчните хора винаги успяват.

Много деликатно положение, помисли си Гейб и се вгледа в младите стръкове здравец в саксиите. Семейна история, а той почти няма опит със семейството.

— Никога ли не ти е минавало през ум, че семейството ти също не се старае да намери компромис? — Вгледа се в нея, докато тя бавно извърна лице към него. — Всичко или нищо. В основни линии точно така поставят въпроса, нали?

— Ами аз… не съм помисляла по този начин.

— Да, защото си толкова безкомпромисна, безсърдечна и непреклонна, че автоматично поемаш цялата вина върху себе си. Значи те могат да отхвърлят от себе си всякаква вина, да те заплашват с лишаване от наследство, да те наричат егоистка и за всичко само ти си виновна, така ли?

Доколкото си спомняше, никой никога не беше се нагърбвал да я защити пред семейство й. Във всеки случай, не и Уейд. Винаги тя беше виновна за сцените, винаги тя ги ядосваше. Странно, но никога и през ум не й бе минавало, че тяхното поведение е не по-малко неотстъпчиво от нейното.

— Правя каквото искам, независимо от…

— Независимо от какво? — зададе въпроса той. Може никога да не е имал семейство, което да се грижи за него, но и никога не е имал такова, което да го товари с чувство за вина и отговорности. — Независимо, че някои хора ще трябва да си променят мнението? Ако се появиш на бала с определения за целта зъболекар, това ще промени ли нещата?

— Не — отвърна след продължително мълчание тя. — Само ще отложи следващата сцена.

— Само за да ги дразниш ли стоиш тук?

— Разбира се, не — обидено отметна глава тя. Разбира се, не — повтори отново, вече не толкова рязко. — Сигурно всичко това ти се струва ужасно глупаво — цялата тази каша от благоразумие и традиции.

— Вече наистина започвам да проумявам колко дълго си се лутала да разбереш коя си и какво искаш. По-добре ли си вече?

— Много по-добре — въздъхна дълбоко и с облекчение тя. — Радвам се, че още беше тук, Слейтър.

— Исках да те видя още веднъж, преди да тръгна. — Върховете на пръстите му се плъзнаха по нежната кожа на тила й, предизвиквайки хладни тръпки. — Провали ми програмата, Келси.

— О? — Очите й продължаваха да се взират в кръстосаните в скута й ръце.

— Започвам да мисля за теб още преди да си отворя очите сутрин. Ако ме питаш, има три случая, когато мъжът е най-уязвим. Когато е пиян, когато е изпаднал в силна сексуална възбуда и в този именно миг, малко преди да се събуди. Не пия и не съм изпитвал никакво сексуално влечение към друга жена, откакто те видях. Но ти ме хващаш в тази единствена минута, когато съм най-беззащитен.

Случвало й се беше мъже да й рецитират поеми и пак не я бяха вълнували така дълбоко. В емоционален, сантиментален и сексуален смисъл. Погледът й бавно се вдигна към очите му, докато й говореше, привлечена от тихия и изкусителен глас. Сега тя беше уловена. Сега тя беше беззащитна.

— Страхувам се от теб. — Нямаше представа, че изпитва точно това, а още по-малко, че ще го изрече на глас.

— Божичко, значи чувствата ни са взаимни.

Хвана лицето й в двете си ръце и бавно издърпа с пръсти косите й назад, като се наслаждаваше на момента, за да могат и двамата да го запомнят. Птичи песни, пролетни цветя, косите лъчи на следобедното слънце. После разтърсващият допир на устните, бързото туптене на сърцето, дългият и бавен стон на взаимна наслада.

— Това, което става в мен, когато те целувам, ме кара да подлудявам от страх. — Гейб притисна чело към нейното, целият изпълнен с нови, но вече толкова познати усещания. — Но още повече ме плаши фактът, че едва приключил, и отново ми се иска да го направя.

— Мен също. Дали не е най-добре да се махнеш за няколко дни. Трябва да обмислим толкова неща.

— Вече окончателно престанах да мисля, Келси.

Дъхът й почти секна и тя само кимна.

— Аз също. — После с известно съжаление се отдръпна. — Късмет в Кийнланд и благодаря за предоставеното рамо. Нуждаех се от него. Нуждаех се и от теб.