Нора Робъртс
Честни предателства (12)

Глава дванадесета

Джек Моузер държеше заведението си чисто. Е, може би някои от клиентите му наемаха стая за по един час, но това не му влизаше в работата. Джак смяташе, че онова, което става зад затворените врати тук е абсолютно същото, което става и зад вратите на хотел Риц.

Само че там се плаща повече.

В хотела му не се навъртаха разни досадници и не допускаше вдигането на шум след полунощ. Освен това правеше допълнителни разходи, за да осигури на клиентите си кабелна телевизия.

За двадесет и девет долара на вечер в единична стая това си беше хубава сделка.

Децата под осемнадесет пребиваваха безплатно.

Допълнителни екстри за гостите му бяха малкото калъпче луксозен тоалетен сапун и малките хавлиени кърпи за баня, а освен това се беше договорил със съседния ресторант да им доставя храна по заявка между шест сутринта и десет вечерта.

Случваше се да прибере настрана част от плащанията в брой, а и не се престараваше с документите за самоличност, но това си беше негова работа.

Чаршафите бяха изпрани, баните дезинфекцирани, а на всяка врата имаше монтирана хубава здрава ключалка.

Предпочиташе летните месеци, когато поелите на север или юг семейства забелязваха примигващия му надпис за свободни места. Повечето просто се измъкваха от раздрънканите си фургони и направо се отпускаха в леглата. Нямаше опасност да опръскат стените с бира или да скъсат чаршафите.

Вече дванадесет години пред очите му пристигаха и заминаваха различни хора и той смяташе, че поназнайва едно друго за тях. Познаваше кога някоя двойка наема стая, за да мами половинките си, кога някоя жена се крие от мъж, който хем я иска, хем обича да я налага с юмруци. Разпознаваше неудачниците, скитниците, бегълците.

Този от стая 22 определи като беглец.

Не ми е работа, помисли си Джек, докато вземаше резервния ключ от таблото. Момчето си плати в брой за три вечери предварително, така че какво, ако около него се носи мирис на страх и постоянно поглежда през рамо, сякаш очаква някой да се появи отзад с нож в ръка?

Плати си осемдесет и седем долара плюс другите такси и от тогава изобщо не се показа.

В което беше и проблемът. Времето за престой в стая 22 беше изтекло и според хилавата Доти, камериерката, вратата все още била заключена, а отвън висяла табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ. Изобщо не я бил махал от три дни.

Е, ще трябва да го обезпокоят, помисли си Джак, докато крачеше през паркинга към редицата еднакви сиви врати и прозорци с капаци. Този от стая 22 ще трябва да плати за следващите дни или да си омита задника.

Джек Моузес не работеше на вересия.

Най-напред почука, силно и властно. Никой не знаеше за тайното удоволствие, което Джек изпитва, когато се налага да се оправи с някой нехранимайко.

— Управителят — извика отривисто и мярна Доти, която надзърна от 27-ма, където бе паркирана количката й.

— Сигурно е мъртво пиян — обади се тя.

Джек въздъхна и изправи увисналите си рамене.

— Гледай си работата, Доти. Аз ще се оправя. — Почука отново, без да види каква физиономия направи тя зад гърба му. — Управителят — повтори и пъхна ключа в ключалката.

Най-напред го блъсна ужасната воня, която го задуши. Първата му мисъл беше, че човекът от 22-ра стая е поръчал от ресторанта нещо, което хич не му е подействало добре. Втората — колко лизол ще отиде, за да се очисти тая свинщина.

После мисълта му напълно изключи. Защото видя онова, което седеше до малката очукана масичка с облещени очи и подпухнало тяло. Оня, дето се бе регистрирал в стая 22, се бе преобразил през тези три дни в нещо толкова ужасно, каквото Джек не беше виждал в никой от филмите на ужасите по телевизията.

Олюля се назад, напълно сразен от гледката и миризмата. В гърлото му заседна сподавен вик и той си плю на петите. Не можеше да спре. Продължи да бяга дори и след като Доти на свой ред изтърча в стая 22 и започна да пищи.

Когато Роси спря пред мотела, тялото вече беше прибрано в торбата. Чисто престараване и късмет беше, че изобщо отиде на мястото. Не надаваше ухо на всеки сигнал за подозрителна или неочаквана смърт, подаден в отдел Убийства. Но името Фред Липски удари някаква предупредителна камбанка в главата му. Това име фигурираше в списъка му и то сред онези, с които не бе успял да се види.

А сега изглежда му се предоставяше тази възможност.

Съдебният лекар, доктор Агнес Лоренцо, си събираше багажа. Роси кимна на дребничката атлетична жена с посивели коси и големи кръгли очи.

— Доктор Лоренцо!

— Роси! Мислех, че този случай е на Нюмън.

— Има връзка с един от моите. За какво става дума? — Закачи картата на джоба си и си проби път между униформените мъже, застанали пред отворената врата.

Ципът на пластмасовата торба вече бе затворен и тялото бе готово за транспортиране в моргата. Въздухът продължаваше да смърди отвратително, но него тази миризма изобщо вече не го трогваше. Огледа стаята, забелязвайки неоправеното легло, захвърлената в ъгъла чанта с дрехи и оставения навсякъде прах от съдебномедицинския екип. Бутилка джин, повече от половината празна, самотна чаша и пепелник, пълен с угарки от Лъки Страйк.

— Не ме питай за причината за смъртта — заговори доктор Лоренцо. — Знам само, че е настъпила преди около четиридесет и осем до шестдесет часа. Никакви наранявания, никакви следи от съпротива.

— Причина за смъртта?

Очакваше да я попита и леко се усмихна.

— Сърцето му е спряло, Роси. Винаги така става.

Не обърна внимание на иронията й и мислено оформи картината. Мъж пие сам. Ядосан? Виновен? Изплашен? Защо един мъж ще наеме евтина стая и ще седне да пие вътре, след като си има друга евтина стая само на петдесетина километра от тук?

А ако Липски е бягал, значи е имал нещо да крие.

Тъй като не реагира на сарказма й, доктор Лоренцо реши да не го дразни повече.

— Имал е около триста долара в портфейла си и изтекла кредитна карта. В чантата му има брой на Daily Racing Form отпреди четири дни, а в левия му ботуш е открит нож.

Роси наостри уши като ловджийски сетер.

— Какъв нож?

— Дълъг е петнадесет сантиметра, тънко острие, гладки ръбове.

Сърцето му на ченге се разтуптя. Хората от съдебномедицинския екип сигурно са взели ножа и ако по него има някакви следи от кръв, на човек или кон, ще го установят.

— Кой го е открил?

— Управителят. Казва се Моузер. Може би още е оттатък в офиса и си повръща червата.

— Не всички са смели като теб, Лоренцо.

— Ти ли ще ми го разправяш. — Излезе навън и за момент съжали, че към пролетния въздух се примесва шума от колите по шосе 15. Беше оставила един труп на дисекционната маса, а сега добави още един към запасите си. Всеки ден за нея бе истински пикник.

— Ще ми трябва копие от доклада от аутопсията.

— След два дни.

— Двадесет и четири часа, Лоренцо, нали си приятел.

— Ние не сме приятели на никого, Роси — извърна се тя и влезе в колата си.

— Чакай — успя да хване вратата й, преди да я затвори. Познаваше Агнес Лоренцо от три години. Нямаше много слаби места, но все пак бе открил няколко. — Помниш ли онзи човек, който оправи миналата седмица? Гордън. Майк Гордън. Старецът, наръган в корема.

Лекарката извади цигара — за този навик тя вече изобщо не чувстваше вина.

— Оня с разцепения череп и изтеклите вътрешности? Да, спомням си го.

— Според мен тоя тук е свършил работата.

Издуха замислено дима. Не беше обърнала много внимание на ножа, защото не се налагаше да се занимава с него. Но добре помнеше раната. В главата си имаше складирани десетки рани, които никога нямаше да забрави.

— Може и това да е оръжието — кимна тя. — Добре, Роси. Нощес ще поработя извънредно заради теб, но не ти обещавам, че ще направим всички тестове.

— Благодаря. — Затвори вратата й и веднага я забрави; концентрира се върху посещението в офиса и Джек Моузер.

 

 

Гейб разбра за Липски десет минути след завръщането си от Флорида. Пресата откри истинска златна мина в лицето на Доти, камериерката.

Новината за смъртта на Липски в мотелска стая се разпространи из конюшните и хиподрумите, между конярите и момчетата за тренировки. Прислужницата на Гейб, която идваше два пъти в седмицата, му донесе новината заедно с вестника буквално минути след като беше оставил чантата си на леглото.

Гневът му пламна като напоена с бензин факла. Опитваше се да го усмири, когато Роси се появи на прага.

— Радвам се отново да се видим, господин Слейтър.

— Лейтенант — подаде му вестника Гейб и седна в обляната от слънце всекидневна. — Обзалагам се, че идвате да ми съобщите за това.

— Печелите. — Роси остави вестника и се настани удобно. — Фред Липски е работел за вас допреди няколко седмици.

— Преди да го уволня. Сигурен съм, че вече го знаете. Беше пиян.

— И се е възпротивил на уволнението си.

— Точно така. Извади ми нож, аз го повалих и с това сметнах, напълно погрешно, цялата работа за приключена. — Без да променя непроницаемия израз на лицето си, той се приведе напред. — Ако дори за момент бях заподозрял, че ще използва ножа си, за да посегне на един от хората или конете ми, нямаше да се измъкне.

— Не бива да правите подобни изказвания пред полицията, господин Слейтър. В пресата още не се е появила информация, но ножът, намерен у Липски в момента на смъртта му, е оръжието, с което е бил убит Майк Гордън. До сега още никой не е споменал да е виждал Липски на мястото на престъплението по време на убийството. Обаче разполагаме с оръжието и с мотив… отмъщение.

— Значи случаят е приключен? — довърши Гейб.

— Обичам да ги изяснявам до край, преди да ги приключа. А този не ми е напълно ясен. Колко добре познавахте Липски?

— Не много добре. Получих го заедно с фермата.

Думите му накараха Роси да се усмихне.

— Интересен начин на изразяване.

— Когато я поех, задържах всички, които поискаха да останат. Те не бяха виновни, че Кънингам се е провалил на покер.

Заинтригуван, Роси потупа с химикал по бележника си.

— Значи тази история е вярна. Звучеше ми като измислица. Няма смисъл да споменавам, но законът не гледа с добро око на такава сделка.

— Никакъв смисъл — съгласи се Гейб.

— Ще поговоря отново с треньора и хората ви. Интересува ме дали някой от тези, които са го познавали, смята, че е бил склонен към самоубийство.

— Искате да ме накарате да повярвам, че Липски се е самоубил? — Гневът отново започна да се надига в него, като го разяждаше отвътре. — Защо? Чувство за вина? Угризения? Това са глупости, лейтенант. Той беше способен да си навре пистолет в устата или да си закачи въже на шията, колкото и да танцува на Бродуей.

— Казахте, че не сте го познавали добре, господин Слейтър.

— Него не, но този тип хора ми е добре познат. — Беше отгледан от такъв като Липски. — Винаги обвиняват другите, но никога себе си. И не се отказват от живота, защото винаги се хващат за някаква сламка. Могат да пият, да мамят и да говорят големи приказки. Но не се самоубиват.

— Интересна теория. — А и Роси напълно бе съгласен с нея. — Липски не е налапал пистолет, нито се е обесил. Изпил е някакъв отвратителен коктейл от джин и нещо, което ми назоваха като ацепромазин. Известно ли ви е?

Гласът на Гейб остана абсолютно безстрастен.

— Използва се за облекчаване болката на конете. Всъщност е транквилант.

— Да, и на мен така ми казаха. Интересно, мислех, че когато някой кон си счупи крака, му опирате дулото между очите.

— Това са приказки за непосветени — сухо отвърна Гейб. — Пък и не всяко падане е фатално. Могат да се направят много неща, без да се налага да се убива коня. Много често той отново може да бяга или да ражда. Когато наистина няма какво да се направи, ветеринарният му поставя инжекция. Предполага се, че не изпитва никаква болка. Винаги съм се чудил как, по дяволите, някой би могъл да го знае.

— Не можем да попитаме Липски. Държите ли от това лекарство тук?

— Поставя се от ветеринарен лекар, както вече ви казах. Никой не убива кон заради случайно хрумване, лейтенант.

— Убеден съм, че сте прав. Вероятно това е загуба на много вложени средства.

— Да — спокойно отвърна Гейб. — Виждали ли сте някога как става?

— Не.

— Конят се препъва на пистата и пада. Жокеят на минутата се смъква и панически започва да го дърпа да стане. Всичко наоколо притихва и от всички страни се спускат коняри. Не е нужно да е точно техния кон. Този кон може да е на когото и да било. После викат ветеринарния лекар и ако няма друг избор, ако нищо друго не може да се направи, той го довършва — зад параван, за да не разстройва останалите.

— Губили ли сте кон по този начин?

— Веднъж, преди около година, на една сутрешна тренировка. Тогава е по-опасно, отколкото на състезание. Ездачът не е така внимателен. Както и всички. — Още си спомняше — безсилието, безпомощния гняв. — Беше хубава кобила. Бях я нарекъл Дама каро. Конярят, който отговаряше за нея, плака като дете. Беше Майк. — Гейб устоя на желанието си да стисне юмруци. — Та ако според вас някой е довършил Липски, както се довършва неизлечимо ранен кон, длъжен съм да отбележа, че са го изпратили от този свят по начин, напълно подобаващ за него.

— Имахте ли му зъб, господин Слейтър?

— Да, лейтенант, имах му. — Очите на Гейб гледаха уверено и решително. Ако ще ме питате дали съм убил Липски, отговорът ми е не. Но не съм сигурен какъв щеше да бъде, ако знаех това, което сега ми съобщихте и пръв го бях открил.

— Знаете ли какво, господин Слейтър, харесвате ми.

— Наистина?

— Наистина — отправи му една от редките си усмивки Роси, която някак не пасваше добре на лицето му. — Някои хора се усукват около въпросите, други се смущават, трети се потят. Но не и вие. — Роси изтръска някаква невидима прашинка от панталона си. — Мразели сте кучия син и сте могли да го убиете при удобен случай. И не се боите да го кажете. Въпросът е, че не само ви харесвам, господин Слейтър, но и ви вярвам — изправи се той. — Възможно е, разбира се, сега да ме заблуждавате, а в последствие да открия, че сте прескочили набързо до онзи мотел. Но аз ще продължавам да душа наоколо, затова не се тревожа. — Отново го изгледа внимателно и настойчиво. — Но не допускам да е така. Липски щеше да ви види през шпионката и да се барикадира, докато бурята отмине. Имате ли нещо против сега да сляза долу и да поговоря с хората ви?

— Не, нищо. — Гейб остана на място; Роси вече познаваше пътя. Затвори очи и се концентрира да отпусне един по един всичките си крайници.

 

 

Остави на Роси един час преди и той самият да слезе надолу към конюшните. Въздухът бе зареден с онази комбинация от възбуда и печал, която винаги витае около мъртвите. При появата на Гейб мъжете спираха разговорите и веднага се залавяха по-усърдно за работа.

Завари Джемисън и Мат да обсъждат състоянието на ранения жребец.

— Възпалението е затихнало — обясняваше Мат. — Добре зараства. Продължавай да сменяш превръзката веднъж дневно и слагай от същия мехлем.

— Ще му остане белег.

Мат кимна и огледа дългия зарастващ разрез върху хълбока.

— Повече от вероятно.

— Много жалко — взе спринцовката Джемисън, за да промие раната. — Първокачествен красавец като него.

— Само ще повиши авторитета му — обади се Гейб и се приближи да хване поводите на коня. Прокара ръка по страната му, така както мъж би помилвал жена. Конят му отвърна, като щастливо поклати глава подобно на някаква детска играчка. — Това са бойни рани — продължи Гейб. — Няма да се отрази на времето, нито на амбицията му. След колко време ще можем да качим ездач на гърба му?

— Недейте да бързате — дръпна се Мат: този път конят завъртя глава и посегна към рамото му, но вече не като играчка, а като четиристотинкилограмова жива маса. Зъбите се разминаха с рамото му на два-три сантиметра. — Все се опитва да ме хване. Сякаш иска да си отхапе малко от мен, а приятел? — После, сигурен, че Гейб здраво държи юздите, добродушно потупа коня по врата. — В Кентъки ще се състезава за теб, Гейб. Ако бях от тези, дето залагат, щях да си заложа паричките на него.

Гейб изслуша диагнозата на Мат и се обърна към треньора си.

— Какво ще кажеш, Джейми?

— Ще направя нов график за тренировките. Или ще се получи, или няма да се получи.

— Така да бъде. Роси идва ли да говори с теб.

Погледът на Джемисън помръкна, докато довършваше новата превръзка.

— Аха. Идва тук да си зададе въпросите. Размъти им ума на всички. Според Петерсън е било саморазправа между някоя шайка. Кин мисли, че е заради жена. Линет не се съгласи и малко се посдърпаха. Намесиха се и останалите, всеки вземаше страна.

— Никой ли не допуска самоубийство?

Джемисън го изгледа и излезе от бокса.

— Никой, който го е познавал.

— Но би могъл да се докопа до малко ацепромазин — напомни му Мат. — Знаел е какво ще се случи. Пък и сигурно е разбирал, че рано или късно властите ще се доберат до него.

— Човек като Липски можеше да се покрие на сто места. — Джемисън отново се извърна към коня. Лично превързваше раната като изкупление на собствената си вина за нея. — Трябваше да го уволня още преди няколко месеца. Сега всичко можеше да е различно. — И Майк можеше да е жив, помисли си наум.

— Нищо вече не може да се върне — каза Гейб. — Но това не е краят. Който е дал на Липски това последно питие, също е замесен.

— Ще ти кажа това, което споделих и с Роси — потърка брадичката си Мат, докато излизаха навън. — Трябва да е някой, който познава конете и има достъп до ветеринарни препарати. — После се усмихна тъжно.

— Което не стеснява особено кръга на заподозрените.

— Включително и всички нас. — Гейб видя как Мат се стресна. — И още стотици други. Благодаря ти, че се отби.

Мат нервно преглътна.

— Няма проблем. Ще мина пак да нагледам жребеца след няколко дни. Мисля, хм… да ида към „Трите върби“.

— О, така ли? — Без да го изпуска от очи, Гейб извади пура и нехайно я запали. — Някакъв проблем ли имат?

— Не, не. Ами… просто.

Гейб се усмихна вече по-свободно. Голяма част от напрежението в него се стопи.

— Истинско удоволствие е да я види човек, нали?

Мат целия се изчерви — проклятието на светлата кожа.

— Не е спешно. Ченинг ми каза, че му се иска да остане още известно време. — Беше се постарал максимално да изкопчи повече подробности от Ченинг, но момчето или беше много дискретно, или прекалено чувствително, когато ставаше дума за заварената му сестра.

— О, струва ми се наистина ще остане още известно време. — Гейб щеше да се погрижи. — Гледай колкото си искаш — преметна ръка през раменете на Мат той, докато го съпровождаше до камионетката му. — И Господ Бог не би те винил за това. Но внимавай къде пипаш, докторе. — После, докато Мат се чудеше какво да отговори, отвори вратата на колата му и просто каза: — Моя е.

— Ти ли… — Млъкна, почервенял като домат. — Не съм разбрал. Келси никога не… Изобщо не съм я…

— Ако допусках, че си, щеше да се наложи да те понатупам. — Гейб му се усмихваше приятелски, дори с известна симпатия, но предупреждението му беше съвсем недвусмислено. — Предай на Келси много поздрави от мен, като я видиш.

— Разбира се. — В желанието си да потегли по-бързо, Мат се засуети, докато включваше колата. — Само че, знаеш ли, вероятно ще се прибера направо. Цял куп документи ме чакат за попълване.

— Тогава няма да те задържам. — Гейб отстъпи назад и се усмихна като наблюдаваше как колата потегля на зигзаг по алеята.

— Изкара акъла на момчето — разгъна един от любимите си черешови бонбони Джемисън.

— Спестих му някои бъдещи неприятности.

— Възможно е. — Загледан в пушилката зад колата на Мат, Джемисън се наслади на приятния освежаващ вкус в устата си. — Тя знае ли, че си я заплюл?

Гейб издуха дим и с удоволствие си припомни реакцията й, когато съвсем преднамерено я беше целунал на публично място.

— Келси е умна жена.

— Умните жени най-често създават неприятности на мъжете.

— Отдавна не съм имал неприятности. — И до сега не беше осъзнавал колко много му се иска да изживее нещо подобно. — Защо пък да не взема аз самият да отида и да видя дали няма да пораздвижа малко нещата. — Ще му се отрази добре да поразсее малко мислите си, реши той и се обърна към треньора. Докато бяха вътре, вниманието му бе насочено главно към жребеца и Мат. Едва сега забеляза хлътналото му от умора лице, сенките под очите. — Изглеждаш скапан, Джейми.

Много малко спеше и почти нищо не слагаше в уста след убийството на Майк.

— Доста работи ми се струпаха на главата.

— Но едно нещо си спести — с нищо не си виновен за случилото се с Майк. — Джемисън леко извърна поглед. Гейб хвърли пурата на земята и я смачка с крак. Изразът в очите на Джемисън само повтаряше собственото му чувство за вина. — Добре де, сгрешил си в преценката като си го задържал. И аз сгреших, като му казах пред хората, че го уволнявам. Така сме заредили оръжието, а? Но някой друг е натиснал спусъка.

— Всеки път, когато си затворя очите, го виждам — изрече с тих и напрегнат глас Джемисън. — Виждам погледа на Майк, когато Липски и конят са го повалили. Не биваше да се случи, Гейб. — После въздъхна. Нищо не можеше да се отговори на това. Знаеше, че не може. — Дербито е след три седмици и половина. Жребецът трябва да е подготвен и това е моя задача. Но щом го погледна и веднага си спомням колко се гордееше Майк, че му е коняр.

Без да каже нищо, Гейб се загледа към хълмовете. Неговите хълмове. Дербито беше нещо повече от състезание. Повече дори от цел, която преследва. То беше като Свещения Граал, към който се бе стремил през целия си живот.

И ето че сега, след цял живот борба, след пет години целенасочени усилия, почти го докосваше. Когато успее да го вземе в ръце, може и да се окаже, че е празен, но той трябва да разбере.

— Жребецът трябва да бяга, Джейми. Ако ти е трудно да се оправиш, ще го прехвърля на Дюк. — Дюк Бойд, помощник-треньорът също беше много добър. И двамата го знаеха. Но той не притежаваше онзи допълнителен усет за конете, с който Джемисън беше роден. — По един или друг начин, но трябва да е готов за Чърчил Даунс.

— Ще се справя — увери го Джемисън и потърка уморените си очи.

— За тази работа ми трябва сърцето ти.

Джемисън отпусна ръце.

— Добре знаеш, че го имаш, дявол да го вземе, както и душата ми.

Обърна се и решително закрачи към конюшнята.

 

 

Келси знаеше, че не бива да се влюбва в конете. Но разумът няма нищо общо с това. Възхищаваше се както на новородените жребчета с тънки крачка, така и на старите жребци и досега само веднъж получи ритник в отговор на своята любов.

Вероятно поради философския поглед върху нещата, сама се изправи и отупа от прахта, но Моузес започна да увеличава тренировките й.

Харесваше му как работи, как откликва на конете. И което беше по-важно — как те й откликваха.

И въпреки това, забеляза със задоволство, че освен нетърпелива, тя е и доста нервна, докато отиваха към конюшнята с младите коне. Беше разговарял с отговорника и двамата подбраха една кобилка — яка, червеникавокафява на цвят, тежеше вече триста и четиридесет килограма.

Светлината при изгрев-слънце преливаше в златно, почти като жива. Хвърляше отблясъци по козината на кобилата и тя пламтеше като огън. Келси стоеше насред бокса с блеснал поглед. Беше уверена, че никога през живота си не е виждала нещо по-прекрасно.

— Много е умна — увери я Моузес и продължи да подръпва юздите, за да я успокои. — И има благородна душа. Затова Наоми я нарече Чест. Честта на Наоми. — Сякаш в отговор на името си, кобилката силно блъсна Моузес. Ударът разтърси рамото му и той още по-силно стегна късата юзда. — Ти ще си първата тежест, която ще усети на гърба си. Недей да си мислиш, че е толкова сладка и миличка. Свикнала е да е свободна. Не знаем какво да очакваме. Освен това е значително по-силна от теб. — Изгледа я, сякаш не одобряваше слабичката й фигура в жокейско сако и шапка. — Затова се налага да си по-хитра. — Прокара ръка по гърба на коня, от шията до опашката. — И по-нежна.

Именно заради това беше избрал Келси. Никой не може да работи с младите коне, ако не е нежен с тях.

В помещението беше тихо. Моузес говореше така, сякаш се намират в църква. После успокоително изцъка с език на кобилата и даде знак на Келси да се приближи.

Сигурна бе, че кобилата чува колко силно и звучно тупти сърцето в гърдите й. Но ръцете й си оставаха внимателни, движенията й бавни. Заговори почти шепнешком и видя как ушите на Чест щръкнаха при звука на гласа й.

— Толкова си хубава. Толкова си красива, Чест. Нямам търпение да те пояздя. Ще станем приятели с теб. — Кобилата изпръхтя недоверчиво. Ушите й се отпуснаха назад, докато Моузес прекарваше юздата през главата й. — Стой спокойно — продължи да й говори тихичко Келси. — Никой няма да ти направи нищо лошо. Скоро ще станеш кралица по тези места. Обзалагам се, че ти се струва доста неудобно, а? — продължи да я успокоява, докато Моузес нагласяше седлото. — Трябва да опиташ с чорапогащи. Мога да се закълна, не са по-неудобни от това тънко седло.

Светлината неусетно се променяше, ставаше по-топла.

— Сега ще ти помогна да се качиш — обади се Моузес. — Запомни ли какво ти казах да правиш?

— Да — Наложи се да поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — Отначало да не сядам на седлото. Първо да я притисна на корема.

— Правилно. Запомни, това е като предупреждение. Все едно й казваш какво се очаква от нея. Бавно сега. И помни къде е вратата, ако се наложи бързо да се измъкнеш.

Тази мисъл накара Келси още веднъж дълбоко да поеме дъх, преди да постави крака и успеха си в ръцете на Моузес.

Кобилата изненадано трепна, раздразнена от движението на Келси, която се прехвърли през седлото. Тя усети движението под себе си и отказа да приеме възможността да се озове простряна на земята под няколкостотин килограмов разярен кон. Следваше указанията на Моузес и собствените си инстинкти, докато се наместваше отгоре й, като прехвърляше тежестта си върху седлото и стремената.

Чест затанцува — замахна със задния си крак и се опита да се завърти с желание да цапардоса здравата Моузес. Келси инстинктивно се приведе напред и кротко заговори в ухото на кобилката.

— Недей да правиш така. Нали не искаш всички да си мислят, че си някаква проста кобила.

Гласът й не оказа някакъв магически ефект. Тонът му не я успокои веднага. Но след още няколко предизвикателни движения, кобилата все пак застана на място.

— Хареса ме — обяви Келси.

— Мисли си как да те хвърли от гърба си.

— Не — усмихна му се тя. — Хареса ме.

— Ще видим. — Остави я да седи така, колкото сметна за достатъчно. — Добре, да се залавяме за работа.

Това сега, както й обясни Моузес, беше само детска игра. Келси просто трябваше да седи върху седлото, докато водачът разхожда Чест по специалния манеж за млади коне, чиито високи стени пречеха и на двамата да се разсейват от движението наоколо.

Щом кобилата привикне към ездача, ще започне да се движи, без да я водят и тогава Келси ще я управлява.

Двете ще се учат едновременно.

— Как се оправя? — попита Наоми, като застана до него.

— Както и очакваше. В нея има много от Чадуик. — Моузес постави ръка върху нейната и леко я стисна — една от малкото външни прояви на любовта му. — Очаквах, че ще дойдеш да видиш сама.

— Бях прекалено нервна. — Видя как Келси усмирява кобилата с леко придърпване на поводите. — Вече един месец е тук, Моузес. И нищо не е казвала за заминаване — пъхна палци в джобовете си Наоми. — След всичките истории през последните седмици тук, непрекъснато очаквам да си събере багажа и да си замине.

— Не си много наясно как стоят нещата, Наоми. — Моузес леко се усмихна като видя, че Келси забравя за тренировката и се наведе напред да притисне лице в гривата на коня. — Никъде няма да ходи. — По негов знак Келси се изправи и бавно се приближи към тях.

— Прекрасна е, нали?

— Да. — Обзелата я гордост почти я плашеше. Вдигна ръка да помилва кобилката и пръстите й леко докоснаха ръката на Келси. — Изглеждате прекрасно заедно.

— Чувствам се превъзходно. — Моузес подаде морков на Чест, за да я възнагради и Келси също протегна ръка. — Аз не заслужавам ли?

— О, да, полага ти се.

Пое един и отхапа.

— Вече престанах да се страхувам и сега само се наслаждавам. — Потупа коня по врата и, като се опитваше в гласа й да не прозвучи скритата й радост, се обърна към Моузес. — Утре ще работя ли с нея, Моузес?

— И вдругиден — отвърна й той. — Вече ти отговаряш за нея.

— Наистина ли? — Искаше й се да скочи и да го разцелува, но само го изгледа със сияещ поглед. — Няма да те разочаровам.

— Направиш ли го, намалявам ти заплатата.

Сега беше ред на Келси да се усмихне.

— Не съм на заплата.

— От две седмици те водим на ведомост. — Остана доволен, като видя как се опули насреща му. — Ще получиш първия чек в петък.

— Но това не е нужно. Аз само…

— Щом работиш, ти се плаща. — Тези думи бяха изречени твърдо. В края на краищата нали това му беше работата. — Разбира се, ще започнеш от най-ниската заплата. И ти от там тръгна, нали Наоми?

— От самото дъно — отвърна с кисела гримаса тя. — И баща ми настояваше да си заработвам всяко пени от надницата, независимо колко беше мизерна. Идеята му беше, че когато всичко стане мое, ще го ценя повече. И беше прав.

Келси се замисли. Дали не е по-добре да подходи като при обичайно договаряне на работа.

— Какво значи мизерна?

— Вероятно ще вземаш чисти около двеста на седмица — отвърна й Моузес.

— Кога ще получа повишение — попита с вдигнати вежди.

Наоми се разсмя и пристъпи по-близо.

— Първо ще трябва да те прецени. — Прокара нежно пръсти по шията на кобилата. — Харесала те е.

Келси самодоволно се усмихна на Моузес.

— И аз това му казвах.

— Пропуснала съм двадесет и три рождени дни. — Тонът на Наоми отново привлече вниманието на Келси. Очите й станаха неспокойни. — Двадесет и три коледи. Имам да наваксвам доста. — Опита се да се успокои и вдигна поглед, за да срещне очите на дъщеря си. — Ако ми позволиш, бих искала да започна от сега. Ще я приемеш ли?

— Да я приема? — взираше се в нея изумена Келси. — Чест? Искаш да ми я дадеш?

— Бих искала да я приемеш. Без никакви задължения. Разбирам, трудно е да се гледа кон в апартамент… — направи усилие гласът й да прозвучи небрежно — но може да остане тук, колкото искаш. Моузес ще я тренира, ако искаш. Но ако я приемеш, ще се знае, че е твоя.

Обзета от вълнение, Келси бавно слезе от коня. Ръцете й се овлажниха, докато стискаха юздата и усети горещия дъх на кобилата върху тила си.

— С удоволствие ще я приема. Благодаря ти.

— Няма защо. Трябва да се връщам. Имам среща за обяд.

Келси пристъпи напред, после спря и внезапно напъха поводите в ръцете на Моузес. Наложи се да подтичва, за да се изравни с широките крачки на Наоми. Неуверено постави ръка на рамото й и направи онова, което се получи много по-лесно и естествено, отколкото си бе представяла — целуна я.

— Благодаря ти — повтори, а другото заседна в гърлото й, когато Наоми силно я прегърна и притисна към себе си.

Но откъде, питаше се Келси, усетила вълнението и желанието, които разтърсваха тялото на майка й, откъде се бе появила тази страст? Как е могла да бъде там през цялото време и никога да не излезе на повърхността?

— Съжалявам — изрече Наоми и бързо се отдръпна. — Ще накарам да подготвят документите за собственост. Сега закъснявам — каза неуверено и бързо се отдалечи.

Келси се задъхваше от противоречиви чувства. Стоеше безпомощна и й се искаше да може да разбере себе си, а още повече жената, която й бе дала живот.

— Не знам какво да правя.

— Добре направи — отново й подаде юздите Моузес. — Върви сега да се погрижиш за коня си.