Нора Робъртс
Честни предателства (11)

Глава единадесета

— Сигурен ли си, че не искаш превръзка на очите? — Келси прегърна Ченинг през кръста. — А последна цигара?

Той нагласи слънчевите очила с червени рамки.

— Не се шегувай с мен, Келс.

— Ама наистина, имам чувството, че те изпращам на разстрел.

— Мога да се оправя с мама. — Ченинг освободи каската от задната седалка на своя „Харлей“. — Професорът не е проблем.

— Ами баба?

Направи гримаса и си сложи каската.

— Вече от години се пържа на този огън. Докато блестящият ми ум ме задържа сред първите петнадесет процента във випуска ми, не могат да ми се карат кой знае колко.

— Неотменимите привилегии на отличниците. — Самата тя се бе възползвала от тях. — А какво ще стане с лятото?

— Мама просто ще трябва да се примири, че в живота ми има и други неща, освен залягането над учебниците.

— Това е то моето братче — потупа с пръсти по каската му усмихната Келси. — Твърда глава.

— Всъщност Наоми ми предложи да работя тук това лято.

— Тук?

— Ченинг Осбърн, момче в конюшнята. Харесва ми. И тя ми харесва. — После с умело движение преметна крак през мотора. — Знаеш ли, отбих се, за да се уверя, че си добре. В главата ми се беше загнездила представа за някакво жестоко женище, което води разгулен живот с чаша в едната и двадесет и пети калибър в другата ръка.

— Създадена ти — иронично го прекъсна Келси — от Великолепната Милисън.

— С малко помощ и от страна на мама. Двете са в единен фронт против идването ти тук, също както бяха и за женитбата ти с миличкия ми Уейд — извърна поглед отново към къщата той. Представляваше наистина прекрасна гледка с раззеленилите се върби, нарцисите и зюмбюлите, разцъфтели с ярки великденски цветове в жълто, синьо и розово. — Изобщо не е такава, каквато я представят, нали?

— Така изглежда — отвърна Келси. — Радвам се, че дойде, Ченинг. Радвам се, че можа да се запознаеш с нея.

— Ей, ама да знаеш, това е най-интересното посрещане на пролетта, което съм карал. — Наведе се напред и я целуна за довиждане. — И ще се върна. Ще се видим пак след два месеца.

— Аз… — Искаше да му каже, че не е сигурна дали тогава още ще е тук, но той запали мотора. Помаха й за последен път и с оглушителен трясък подкара надолу по алеята.

Унесена в собствените си мисли, Келси пое обратно към къщата. Решила ли бе вече да остане? Месецът, за който Наоми я бе помолила, почти изтичаше. Но все още нито една от тях не бе споменала нищо за тръгване.

И какво я чакаше в Мериленд, в онзи модерен апартамент под наем? Търсене на работа, самотни вечери и от време на време някой обяд с приятелка, която ще й изкаже съчувствие за развода, а после съвсем случайно ще спомене за някой стар приятел от службата на братовчед й, останал в момента случайно свободен.

Тази мисъл беше повече от потискаща.

Тук имаше работа и един свят, който вече обичаше, начин на живот, хармоничен на природата й, хората я приемаха — такава, каквато е.

А съществуваше и Гейб.

Още не беше сигурна какво точно става, но със сигурност щеше да й е много по-трудно и до голяма степен невъзможно да си изясни нещата, в случай че си замине от тук.

Би било нечестно да твърди, че не я привлича. В един момент бе напълно невъзможно да се отгатне настроението му, в следващия изведнъж го демонстрираше по най-безцеремонен начин. Харесваше чувството му за хумор, неподправения му чар и не по-малко неподправената му арогантност.

Беше я впечатлил с толкова различни неща. С начина, по който страда за стария Майк, застанал тържествено в неясната светлина при изгрев-слънце, докато Богс бавно яздеше по тренировъчната писта и разпиляваше прахта на възрастния човек. Спомняше си как държи ръката й, вярвайки, че тя разбира смисъла на този ритуал.

На такава преданост и любов човек не се научава.

И въпреки това е бил достатъчно коравосърдечен и безскрупулен, за да спечели на комар истинско малко богатство. Това също я интригуваше, както и невероятната му дързост, тласнала го да разруши до основи чуждия дом и да изгради свой собствен.

И, разбира се, не бе в състояние да пренебрегне първичното физическо привличане, каквото никога преди не бе изпитвала към никой мъж. Дори и към съпруга си.

— Келси? — Наоми стоеше на последното стъпало. — Да не би вече да ти е мъчно за Ченинг?

— Не, мислех си за… — Келси не довърши и отметна от лицето си развените от вятъра коси. — Всъщност за нищо специално. — Опита се да постави ред в главата си и внимателно се вгледа в Наоми. Стройна, силна, уверена. — Много мило от твоя страна, че си му предложила работа за лятото.

— Не чак толкова мило. Той има як гръб, работливи ръце, а и ми е приятно да го виждам наоколо. Къщата толкова дълго стоя празна.

— Според мен иска му се да бъде ветеринарен лекар.

— Така ми каза.

— Казал ти значи — сподавено се разсмя Келси и поклати глава. — Пред мен никога не го е споменавал. Нито веднъж. Винаги съм смятала, че страстно желае да стане хирург като баща си.

— Понякога е по-лесно човек да сподели най-интимните си тайни с някой не толкова близък. Той те обича. Възхищава ти се. Възможно е да се е страхувал да не те разочарова.

— Как би могъл — нетърпеливо извика тя. — Но Кендис от години разправя как Ченинг ще продължи семейната традиция на Осбърн. Просто го смятах и за негово желание. Защо хората винаги се опитват да натрапят на децата си предварително определени модели на поведение?

— Семейната чест. Какво ужасно задължение.

Келси понечи да каже нещо, но отново затвори уста. Семейната чест. Не беше ли се омъжила за Уейд именно по такива съображения? Колко пъти й бяха повтаряли, че той е идеалният партньор за нея, докато накрая и сама повярва. От добро семейство, с добри перспективи, прекрасно обществено положение. В края на краищата беше длъжна да се омъжи добре и по подобаващ начин.

Божичко, беше ли го обичала изобщо?

— А ако случайно не успееш да изпълниш задължението си — бавно изрече на глас тя, — се отнасят към теб като към претърпял най-ужасен провал. Не искам Ченинг да изживее това.

— Ще постъпи както смята за най-добре. Както направи и ти.

— Но чак накрая.

— Ще говориш за край, когато станеш на моите години. Знаеш ли, Келси… — Не беше съвсем сигурна как да го каже. Реши, че може би ще е най-добре да го съобщи така, между другото. — Заминавам за Хайалия. Искам да видя как ще бяга Гордостта на Вирджиния. Пък и искам да съм близо до него след случилото се в Чарлстън.

— О! — Значи изобщо не се налага да остава още една седмица. — Струва ми се съвсем нормално. Кога заминаваш?

— Утре сутринта. Помислих дали няма да поискаш да дойдеш с мен.

— Във Флорида?

— Е, не е като посрещането на пролетта, но спектакълът си заслужава.

Предпазлива, не по-малко от Наоми, тя отвърна:

— Ще ми се да го видя.

— Добре. Какво ще кажеш да си вземем почивен ден следобед?

Келси учудено вдигна вежди. През тези три седмици не беше виждала Наоми да си даде повече от час почивка.

— И за какво?

— За какво мислиш? — засмя се с жив, силен и младежки смях Наоми. — Да пазаруваме. Какво му е удоволствието на едно пътуване, ако преди това не похарчиш малко пари за нови дрехи?

Келси незабавно разцъфна в усмивка.

— Ще си взема чантата.

 

 

В мизерната хотелска стая край шосе 15 Липски се наливаше с топъл джин. Машината за лед на няколко крачки от вратата му беше повредена. Не че му пукаше. Топъл или студен, алкохолът все еднакво се разливаше в кръвта му.

— Казвам ти, рано или късно ще започнат да ме търсят.

— Вероятно си прав. Оплеска работата. — Рич намести вратовръзката си. — Трябваше да пипаш внимателно, приятел.

— Щях само да се погрижа за кончето — пресегна се със свободната си ръка Липски и взе цигарата, която димеше в нащърбен стъклен пепелник, препълнен с фасове. — Колкото да не може да бяга, нищо повече.

— Това не ти влизаше в задачата — напомни му Рич е любезна усмивка. — Трябваше само да си отваряш очите и ушите, помниш ли? Да се оглеждаш и да се ослушваш, докато не ти кажа.

— Ама нямаше нищо против като подредих другия му жребец — злобно светнаха зачервените очи на Липски. — Даже ми даде още стотачка за тая работа.

— Хубава каша забърка, Фред. Нали ти казах да не рискуваш повече. Но… — широко разпери ръце той — това вече е зад нас. И любимият жребец на Гейб няма да може да се оседлае още една седмица или дори повече. — Всичко идеално пасваше на общия замисъл — нараняването на конете, дори убийството. Такива неща възбуждат клюки и раздвижват пресата. С чувство за собствената си щедрост, Рич бръкна в джоба. Носеше щастливата си щипка за банкноти — огромен сребърен доларов знак, — която си беше купил в Хюстън. Нищо друго не обичаше повече от това да я вижда разпъната от парички.

Обикновено напъхваше вътре еднодоларови банкноти, а върху тях слагаше някоя от петдесет или, при повече късмет, дори и от сто долара. Но този път наистина беше върхът. В шипката се мъдреше дебела пачка стотачки. Издърпа една и я постави на масата.

Липски я погледна със смесица от алчност и вина.

— Не трябваше да удрям Перкото. Никой не може да ми плати за това, че наръгах стария Майк.

— Нещастен случай — потупа го съчувствено по рамото Рич.

Липски отново отпи от джина.

— Никога не съм убивал. Може и да съм удрял някой, който си го е заслужавал, но никого не съм убивал до сега. — Още виждаше лицето на Майк — изненадата, болката, начина, по който извърна очи точно преди конят да се вдигне и да го стъпче.

Спомни си и как кръвта шурти и образува локвички, как синята шапка на Майк почервенява от нея…

Сграбчи бутилката и напълни поредната чаша.

— Не трябваше да си вре носа там.

— Съвсем точно казано. — Рич наля чаша и за себе си. Не обичаше да гледа как някой пие сам, пък бил той и гнусна отрепка като Липски. Все пак задържа цигарите и запалката си с монограм по-далече от него. — Сега трябва да обмислим следващата стъпка.

— Ченгетата ще дойдат да ме търсят. Сума ти народ ме видя на хиподрума и около конюшните оня ден.

— Оглеждал си конете — напомни му Рич. — Разрешено е за всички. Ти си познато лице на хиподрума, Фред. Иначе пазачите нямаше да те пуснат да влезеш в конюшните.

— Да де, и рано или късно някой ще си спомни, че съм влизал. После ще се сетят, че не съм се върнал — угаси цигарата си, като разпръсна пепел и стари фасове по одрасканата маса. — А след това ще си спомнят, че винаги нося нож.

— Много те бива в заключенията, няма що. Съветът ми е да бягаш и да се потулиш някъде във Флорида, Калифорния или Кентъки. А може и в Мексико. Има писти на юг от границата.

— Не ща да живея в чужбина. Аз съм американец.

— А, значи сме патриоти — поздрави го с чашата Рич. — Наистина имаш много качества, Фред. Можех да те взема да работиш за мен, но се боя, че при така стеклите се обстоятелства се налага да прекъснем отношенията си.

— Това ще струва повече от стотачка.

Усмивката на Рич дори не потрепна, но очите му станаха леденостудени.

— Хайде стига, Фред, да не вземеш сега да ме изнудваш?

Гърбът на Липски се овлажни от отчаяние. Усети дори миризмата му.

— Не мога да поема сам цялата вина. Ако ще бягам, ще ми трябват пари. Майната му, Рич, нали работех за теб. И ти имаш пръст в цялата работа.

— Така ли смяташ?

— Така както аз виждам нещата, ще ми трябват десет хиляди. За да се скрия и да си държа устата затворена за теб, ако все пак не успея да се увардя. Не ти искам чак толкоз много, Рич.

Рич изпъшка. Страхуваше се тъкмо от това.

— Разбирам положението ти, Фред. Наистина те разбирам. Виж какво, искам да се обадя по телефона, за да видя с какво мога да разполагам — и той подкрепи усмивката си с ново потупване по рамото на Липски. — Остави ме за мъничко сам, а?

— Добре де. И без това отивам да пусна една вода. — Стана и се заклатушка към банята.

Рич не посегна към телефона. Вместо това извади от вътрешния джоб на палтото си малко шишенце. Наистина беше много жалко, но не можеше да си позволи да рискува със заплахите на Липски. Дори и да му плати, беше повече от сигурен, че ще пропее в момента, в който ченгетата се докопат до него. А няма начин да не го спипат, помисли си Рич, докато изливаше течността в чашата му с джин.

— Можеш да се връщаш, Фред. Всичко е уредено. — Лицето му сияеше, когато Липски се върна в стаята, олюлявайки се. — Утре ще имам парите.

От облекчение и погълнатия джин, Липски не бе в състояние да се държи повече на краката си.

— Нали не ме будалкаш, Рич?

— Хайде сега, да не се знаем от вчера? Стари кримки като нас трябва да се поддържат — вдигна чашата той. — Наздраве за старото приятелство.

— Аха — с просълзени от благодарност очи поднесе своята към устните си Липски. — Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Така си е. — Усмивката на Рич застина, докато наблюдаваше как Липски се напива до смърт в истинския смисъл на думата. — Можеш да разчиташ на мен, Фред.

 

 

Палмови дървета и раирани сенници, ярко слънце и зелени увивни растения. Мъже с бели костюми и жени с отворени рокли. Тази атмосфера придаваше допълнителен блясък на пистата. Но Хайалия Парк все още се подготвяше за състезанието.

В конюшните, където се долавяше повея на Гълфстрийм, конете извиваха гърбове, подскачаха, душеха въздуха и като истински състезатели се подготвяха психически за борбата. До голяма част звуците и движенията бяха същите като в Чарлстън; продавачите все така разнасяха Daily Racing Form, а букмейкърите все така щъкаха насам-натам, уточнявайки залозите. Но тук, дори само поради превъзходното време, нещата изглеждаха по-различни от хладната пролет в Западна Вирджиния.

Келси се забавляваше да наблюдава как някаква жена силно се клатушка на острите си като пирони токчета, докато развежда една кобила в заграденото за разходки място. Огромните й обеци с изкуствени диаманти проблясваха на слънцето.

— Никой не може да твърди, че конят е глупаво животно, ако види това.

Келси вдигна поглед към Гейб.

— Тоест?

— Какво виждаш на лицето й?

— На кобилата или на жената?

— На кобилата.

Келси се извърна отново и внимателно се вгледа в кобилата, която бавно пристъпяше с наведена глава зад непреставащата да се киска жена.

— Неудобство.

— Позна. Последната придобивка на Кънингам.

— Кобилата или жената?

— И двете.

Разсмя се и отново установи колко е доволна от решението си да дойде. Може би заради бързия преход към лятото или поради усещането за принадлежност към едно сплотено общество, но наистина се чувстваше доволна.

— Чух, че си тук, но не те видях на сутрешната тренировка.

— Пристигнах едва преди час — отвърна той. — Какво ще кажеш за Маями?

— Ами, някои от конярите мърмореха тази сутрин, защото не могли да спят — пред хотелите им непрекъснато се стреляше, а вчера минах набързо по крайбрежния булевард и реших, че сигурно вече съм стара: изобщо не изпитвам никакво желание да се кача на люлките. Иначе ми харесва — дълбоко пое въздух тя. — Като красива градина е.

— Най-скромно казано. Но ние хората от хиподрума и без това не се интересуваме много от външния свят.

— Не бих отишла чак дотам.

— Ти не си от хиподрума — сведе поглед към нея той. — Поне засега.

Келси леко се намръщи, без да знае дали да приеме думите му като комплимент, или като обида. Отказа се да гадае и вместо това насочи вниманието си към завръщащите се след първата серия коне, които не бяха сред победителите. За тях знаеше, че ще бъдат отведени в „плювалника“, за да им вземат проби от урина и слюнка за допинг тест.

Сега обаче мислеше за загубилите и усети леко жегване в сърцето, докато ги наблюдаваше как накуцват с изпотени хълбоци и прашни лица. Щом една кобила се чувства засрамена, защото някаква натруфена кукла Барби я развежда на публично място, каква ли мъка от неуспеха си изпитват тези коне.

— Тъжна гледка, нали? — тихо заговори тя. — Приличат на войници, завърнали се от фронта. Толкова пъстрота и показност и за две минути всичко приключва.

— Две невероятни минути. Много лошо, че изпусна Дербито във Флорида. Виж, това се казва шоу — акробати, състезание с камили.

— Камили ли? Наистина?

— Никога не залагай на камила.

Минаха покрай стаичките за амуниции в задната част. Почти наближаваше времето за втората серия, а Гордост щеше да бяга в третата. Искаше да види Рино, преди Моузес да му помогне да се качи на коня. Станало й беше нещо като суеверие да му отправи последно пожелание за късмет, преди да изведе коня от заградения участък.

— Няма ли да отидем до гишетата? — попита я Гейб.

— Не. Вече определих фаворитите си. Гордост в третата и Тройка аса в петата. — Спря се и купи студено пепси от възрастен негър — Вече си имам моя система.

Гейб пое кутийката, пийна една глътка и й я върна обратно.

— И каква е тя?

— Чувствата. Просто залагам със сърцето си.

— Има много да губиш.

Келси сви рамене.

— Залагането не е забавно, ако няма риск.

— Дяволски си права. Ела тук.

Намираха се близо до бокса за оседлаване на Гордост и около тях минаваха много хора.

— Откажи се, Слейтър. — Но той вече я бе хванал за конската опашка, която се показваше през задната част на шапката й.

— Чисто и просто ще те целуна. Рискът е и за двамата.

Стори й се, че чува сподавения смях на конярите, преди напълно да загуби представа къде се намира. Питаше се дали тази първа, тази единствена умопомрачителна целувка беше някаква случайност. Някакво щастливо съвпадение. Халюцинация.

Очевидно не.

Имаше нещо в устните му. Нейните жадно се разтвориха под тях, поемайки вкуса, плътта и топлината им. Притискаха се към нейните, изкусни и мъчително бавни, сякаш разполагаха с всичкото време на света, за да се наслаждават. С одобрително стенание тя зарови ръце в косата му и остана така, докато всички шумове на хиподрума се сляха в един неясен и приглушен звук.

Искам. Това беше единственото, за което Гейб бе в състояние да мисли. Толкова често бе искал в живота си — добра храна, чисто легло, да живее, без да се страхува. Докато растеше и желанията му растяха успоредно с него. Искаше жени и власт, а също и пари, които щяха да му осигурят и двете.

Но никога не бе копнял за нищо — и със сигурност за никого — така страстно, както сега. Една жена. Една нощ. Би заложил всичко, което притежава, за възможността да я има.

— Колко още? — прошепна, допрял устни в нейните.

— Не знам — отдръпна се да си поеме въздух тя. — Не те познавам.

— Разбира се, че ме познаваш.

— Преди два месеца дори не знаех за съществуването ти. — Келси се пусна от него и остана изненадана, че краката й все още я държат. — Не съм… — Оправи шапката си с разтреперана ръка, докато около тях се разнесоха ръкопляскания. — Трябва да поговорим по-късно за това. Без публика.

— Добре — прокара пръст по скулите й той. — Все пак постигнах нещо. Вече се пусна слух, че си заета.

— Че съм… — Келси стисна зъби. — Затова ли беше всичко? Това да не е някакво обзалагане?

— Не. Беше за мен самия, скъпа. Но се получи. До скоро.

Келси ритна кутията от безалкохолното, която бе изтървала, докато се целуваха.

— Идиот — измърмори под носа си. Като се опитваше да запази достойнство, тя се обърна и едва не връхлетя върху Наоми.

— Много интересно — заговори тя, докато Келси се опитваше да намери подходящи думи. — Като ви гледах, ако ми позволиш аналогията, често съм изпитвала същото усещане, докато наблюдавам как извеждат някой от конете ми на пистата. То е, като да гледаш как детето ти се качва на училищния автобус или как рецитира стихчета в училищната пиеса. Изведнъж осъзнаваш, че това вече не е просто твоето детенце, че има още толкова много неща, които не знаеш за него.

— Направи го, за да ме ядоса.

Макар че сърцето й още бе свито, Наоми се усмихна.

— О, не мисля. — Реши да рискува и протегна ръка да докосне лицето на Келси. Смути ли се?

— Да.

Но не беше готова да разговаря.

— Искаш ли да поговоря с Гейб. Едва ли ще се трогне, но все пак ме обича достатъчно, за да ме обвини, че му се меся.

— Не, аз ще се оправя — огледа се смутено Келси. Около тях все още се виждаха няколко усмихнати лица.

— Не трябва ли да се готвим за състезанието? — остро изрече тя. — Не ни плащат, за да зяпаме.

Докато Келси крачеше бързо към мястото за оседлаване, Наоми се усмихна на себе си.

 

 

На пистата Гордост бягаше като стрела, излитайки през вратата с яростен поглед, докато Рино я насочваше напред. На първия завой все още се бореше да заеме добра позиция, но след това излезе напред. На правата вече имаше три дължини разстояние между него и най-близкия му съперник.

— Изглежда е на някой богат човек — чу тя коментари някъде зад себе си.

Да, така е, помисли си, но парите нямаха нищо общо с това.

При петата серия Гейб дойде при нея, спокоен и непринуден, сякаш малко преди това си бяха разделили сандвич, а не страстна целувка пред всички.

— Рино язди много добре.

— Двамата с Гордост са добър екип — стрелна го тя. — Най-добрият в състезанието.

— Ще видим — отговори той. Погледни Биг Шеба на Кънингам. Кажи ми какво забелязваш?

Келси присви очи и се загледа в конете, които се подреждаха в стартовите клетки. Едрата червеникавокафява кобила изглеждаше неспокойна и нервна. Удари с крак и силно отскочи, като събори един от конярите.

— Възбудена е. Не е нещо необичайно. — После премести поглед към Тройка аса. Той също се мъчеше да се отскубне от поводите си. — И твоят кон е доста игрив.

— Само гледай.

Камбаната иззвъня. Конете потеглиха. Кобилата на Кънингам пое водачеството, изпъвайки дългите си крака, които вдигаха облачета прах. Келси присви очи зад бинокъла. На първия завой Биг Шеба вече бе здраво изпотена.

— Бърза е. Защо я пришпорва толкова — потрепна тя, забелязвайки как жокеят често и силно размахва камшика.

— Прави каквото му е наредено.

По средата на разстоянието темпото й намаля — почти незабележимо, но достатъчно, за да я застигне основната група. Келси усети как очите й овлажняват. Биг Шеба притежаваше смелост, но се задъхваше. А освен това я нараняваха.

На последната права остана на половин дължина зад жребеца на Гейб, после на цяла и само с неимоверна воля успя да запази втората си позиция на сантиметри, преди да пресекат финала.

— Това е непростимо — извърна се разгневена към Гейб тя. — Трябва да има правила.

— Имаме си цял куп. Но никое не забранява да пришпорваш коня над възможностите му. Говори се, че има проблеми с белия дроб. Затова оня идиот кара жокея си да я язди с пълна сила по цялото трасе. Толкова иска да спечели проклетото Дерби, че е готов да я убие.

— Вземах го просто за глупак.

— Да, глупак е. Но амбициозен. Иска да получи първата перла.

— Не го ли искаме всички?

— Да, така е. Разликата е само колко далеч сме готови да стигнем, за да го получим.

Поведе я към кръга за победителите. Келси обърна гръб на пистата. Изведнъж тя бе загубила голяма част от притегателната си сила.