Робърт Тайн
Последният екшън герой (8)

7.

Полицейският участък беше съвсем различен от онзи, който Дани посети същата… вечер? Или ден?… Той не бе съвсем сигурен. Истинският участък в Ню Йорк беше решително старомоден и почти без оборудване — порутен бордей, обзаведен с класическите канцеларски мебели. А този тук, във филм, беше много, много по-чист и изпълнен със синкав дим, който идваше незнайно откъде. Участъкът също така бе пълен с хора.

Приемната представляваше витрина на безредието, тъй като там чакаха всякакви видове социални отрепки — проститутки, сводници, търговци на наркотици — и всички говореха едновременно. Ченгетата с мъка си проправяха път сред тълпата. Разгневени граждани крещяха на дежурния офицер… и като че ли всички телефони в залата звъняха.

Слейтър прегази през многоликата тълпа и сякаш хаосът не му направи никакво впечатление. Дани обаче спираше тук-там, за да може да запомни цялата тази забавна гюрултия.

Слейтър се спря.

— Какво гледаш?

— Преди малко бях в истински полицейски участък, но този тук е много по-хубав.

— Истински полицейски участък ли? Какво искаш да кажеш с това „истински“?

Дани изгледа Слейтър закачливо и с разбиране.

— Вие знаете — различен е от полицейски участък във филм.

Джек сграбчи Дани за яката на якето му и го повдигна от земята. После го замъкна в стаята на детективите така, както рибар би понесъл трофеен шаран.

— Филм ли?! Какъв филм?

— Джек! — извика един от детективите. — Бившата ти жена на втора линия!

— Страхотно! Само това ми липсваше!

Той стовари Дани върху стола с коравата седалка до бюрото си.

— Ей, ти — рече Слейтър и му се закани с пръст като на непослушно пале, — само да си мръднал!

После се настани зад бюрото, натисна копчето за втора линия върху телефона и се опита да впръска нещо като усмивка в своя уверен глас.

— Любима, как си? Ъхъ… да… да… ъхъ.

Докато говореше, той ровеше в едно от чекмеджетата на бюрото, търсейки нещо, заровено дълбоко сред ненужни дреболии.

Дани продължаваше да се оглежда наоколо, изцяло погълнат от полицейския участък. Беше досущ като във всички полицейски филми, които бе гледал, чак до вечната „неподходяща“ двойка партньори, превърнала се отдавна в клише.

Шефът на патрулните офицери седеше зад бюрото и разпределяше колегите си без никаква ирония в гласа.

— Ойлър^[1]! — изкрещя той. — Ти си двойка с Уотърман^[2].

Ойлър беше угоен като прасе и притежаваше всички характерни качества на мърляч. Уотърман разбира се беше строга, спретната и хубава жена.

— Краус! Ти си с Равин^[3]!

Не беше необходимо да се споменава, че Краус беше висок, рус и снажен ариец, а равин… е, Равин си беше равин.

Дани се усмихна и кимна на себе си.

— Някои неща са направо класика! Никога няма да им мине времето!

Слейтър все още говореше по телефона.

— Ъхъ… да… точно така… да…

В чекмеджето на бюрото му имаше пет-шест касети и върху всяка се мъдреше надпис: „Кредитори“, „Вътрешни работи“. Слейтър извади една, върху която имаше допълнителен надпис: „Опърничавата“^[4]. Той пъхна касетата в гнездото на касетофона и натисна копчето за старта. После постави слушалката до високоговорителя.

Касетата се завъртя.

— Да? Колко струва? Така ли?

Освободил се от необходимостта да говори по телефона, Слейтър стана от бюрото, за да си налее чаша кафе.

— Как да стигна до Карнеги Хол? — изкрещя някакъв мъж, влизайки в стаята.

Слейтър рязко се извърна.

— Практис!

Двамата мъже очевидно бяха стари приятели и горещо си стиснаха ръцете. Новодошлият бе облечен в строго консервативен сив костюм, снежнобяла риза и безлична вратовръзка, която във филмите означаваше ФБР.

— Джон Практис, ах ти КС^[5]! Защо си дошъл чак от Вашингтон?

Дани зяпна от изненада, не само защото виждаше за първи път Джек Слейтър да се усмихва, но също, защото мъжът, наречен Джон Практис, беше Ф. Мъри Ейбръхам, който играеше в „Амадеус“ и в „Белязаният“.

Агентът на ФБР понижи глас съучастнически.

— Във ФБР смятат, че става нещо странно между… това е строга тай…

— Бандата на Тони Вивалди се обединява с тази на Торели — прекъсна го Слейтър.

Практис поклати глава в изумлението си.

— Откъде знаеш, по дяволите? Ти се невероятен! Слушай, ще се видим по-късно. Трябва да се обадя във Вашингтон.

Дани почака, докато мъжът от ФБР се отдалечи и прошепна на Слейтър.

— По-добре да сте нащрек. Този човек уби Моцарт.

Усмивката на Слейтър изчезна.

— В някой филм, така ли?

Дани енергично кимна.

— Точно така! „Амадеус“… спечелил е осем Оскара.

— Оскар чий?

— Оскар чий ли?! — възкликна Дани.

Вярно, че хората от Академията не бяха засвидетелствали уважение на филмите с Джек Слейтър, каквото те заслужаваха, но все пак Дани не очакваше, че Слейтър изобщо не е и чувал за наградата.

— Виж какво, аз спасих живота на Джон Практис във Виетнам. Така че няма начин да не съм нащрек! А сега, стига вече с твоите филми!

Обаче клишетата, характерни за екшън филмите, продължаваха с пълна сила. В този миг стъклената врата в противоположния край на стаята с трясък се отвори и в рамката й застана огромният черен шеф на отдела — лейтенант Декър.

— Слейтър!

Декър се тресеше от гняв. Това състояние не беше толкова необикновено за него. Когато лейтенантът бе спокоен, той бе само с една степен преди апоплектичен припадък. А беше ли истински ядосан, очите му изхвърчаваха от орбитите си и жилите на врата му изпъкваха яростно. Дани се усмихна, когато видя своя стар другар от „Джек Слейтър II“.

— Хей, лейтенант! — извика Слейтър. — Как я карате?

— Марш в офиса ми! Веднага!

Дани се запита дали случайно тази сцена не бе такава, в която по-възрастният и с по-висок чин полицай накастря здраво по-младото, оригинално и извънредно буйно ченге.

— Мамка ти, Слейтър! — ревеше Декър. — Градският съветник ми сдъвка яйцата и ги направи на омлет, заради оня самолет, гдето ти го разби!

„Същата сцена е“, помисли си щастлив Дани. Слейтър понасяше стоически и невъзмутимо изригванията на шефа си.

— Кметът е предвидил да ми скъса задника от паради и маршировки заради оня номер, който ти изигра на брега! Всички са се приготвили да ме сбарат за топките! И то само заради тебе!

Слейтър бе неподвижен като статуя.

— Просто си върша работата.

На Декър обаче това не му прозвуча като разумно оправдание.

— Вършиш си работата ли?! Да скапеш половината от колите в отдела! Ти на това работа ли му викаш?! Ти да не би…

За миг Дани отклони вниманието си от словоизлиянията на лейтенанта. Тирадата беше интересна, но шефът на патрулните все още разпределяше колегите си, а това бе дори още по-интересно.

— Ратклиф! — извика той. — Ти ще дежуриш с Анимационния Котарак.

Ратклиф беше привлекателна жена, а Анимационният Котарак бе… герой от анимационен филм — висок метър и двадесет и с пухкава козина. Долната челюст на Дани увисна и той се огледа, за да разбере, дали имаше и други като него, които да се дивят на случилото се. Но на другите и окото им не трепваше.

Декър продължаваше да кастри Слейтър, а Слейтър продължаваше просто да стои прав и да понася стоически.

— Ти спечели за този отдел най-лошата слава в цялата страна! Шоколадената ми фабрика скоро ще започне да бълва продукцията си, а и на рибките много скоро ще им сменям водата! Ясно ли се изразявам, Слейтър?

Дани не можеше повече да сдържа езика си.

— Чакайте! Ще ви докажа, че това е само филм!

Декър извърна очи към момчето, като дула на две далекобойни оръдия на палубата на крайцер.

— Кой си ти, дявол да те вземе?

— Погледнете ето там! — посочи Дани. — Там има анимационен котарак!

— Е, и? — рече Слейтър. — Днес трябваше да се върне на работа. Беше в отпуска само за един месец.

— Котка-детектив, висока метър и двадесет?! Това не ви ли доказва достатъчно ясно, че сме във филм?

— Момче, отделът отдавна не обръща внимание на височината на служителите си.

— Хайде де! — не се предаваше Дани. — Да не би да искате да ми кажете, че това е истински полицейски участък? Истински полицейски участък, а току-що влезе един котарак от анимационен филм!

Слейтър сви рамене.

— Същото ще направи и утре. Какво се опитваш да ни внушиш?

— Котаракът е един от най-добрите ми хора — изръмжа Декър. — Слейтър, кое е това мискинче? И какво се е ухилил такъв?

Дани се бе ухилил до уши.

— Просто обожавам да ви слушам как се карате като зная какво всъщност изпитвате един към друг!

Декър скръсти ръце на гърдите си и изгледа Дани кръвнишки.

— И какво според тебе изпитвам към този скапан, лайнян търбух?

— О, много ясно! Вие сте много добри приятели!

— Така ли? И откъде знаеш? — попита Декър настойчиво.

— Ами виждате ли, когато вашата жена ви изостави заради онзи цирков акробат, Джек съобщи на всички, че я е откарал в клиниката за дифтерит в Ню Ингланд. Когато той се върна, вие му казахте: „Ти ме спаси от публично опозоряване. Джек, ти си ми най-добрият приятел“.

Декър беше слисан и ужасен. От изражението на лицето му бе ясно, че всичко, което бе казал Дани, е истина.

— Слейтър — изхриптя прегракнало Декър, — ти обеща да не казваш на никого.

Слейтър бе също толкова поразен, колкото своя най-добър приятел.

— Кълна се, че не съм!

— Тогава откъде знае той?

И двамата детективи се наведоха над Дани, изправяйки се в цял ръст.

— Е — рече Слейтър, — откъде знаеш?

Дани се усмихна хитро.

— Много просто! Има го в „Джек Слейтър II“!

— Джек Слейтър II ли?! Какво, по дяволите, е това?

— Филм — отвърна Дани.