Робърт Тайн
Последният екшън герой (26)

25.

Линейката се носеше по оживените и мокри от дъжда улици, а сирената виеше ли, виеше. Дани седеше до шофьора с глава обърната назад и наблюдаваше как хората от „Бърза помощ“ работят върху раздробеното тяло на Слейтър.

— Недостиг на въздух.

Един от лекарите постави слушалка на гърдите на Слейтър.

— Диафретик. Белите дробове отказват.

Гласът на служителя беше равен и бездушен.

Едно от следящите устройства, прикрепени към тялото на Слейтър, забипка злокобно.

— Течността в критично състояние — каза първият лекар.

— Включете системи и от двете страни. Отворете ги до край.

Лекарите се трудеха усърдно. Това вече не беше Джек Слейтър — кинозвездата, а просто още една жертва на престрелка в тази дъждовна манхатънска нощ. Главата на Джек се люшна встрани и това, което Дани видя в очите му се вряза дълбоко в него, сякаш го прободе нож. По лицето на Слейтър се четеше някаква далечна тъга. Сега той бе ранено животно, загубило се в цивилизацията, откъснато от родната гора, объркано и предадено от заобикалящата го среда.

Мониторът забипка още по-бързо и още по-силно. Лекарите се спогледаха мрачно. Един от тях обърна палците си надолу.

— Този май ще го изпуснем…

— Не можете ли да го спасите? — заекна Дани.

Лекарят не можа да го погледне.

— Правим всичко, каквото можем, момче.

— Но то не е достатъчно — каза разпалено Дани. — Той трябва да се върне у дома — там, където раната е просто телесна рана и където ще направи десет серии.

Хората от „Бърза помощ“ го изгледаха така, сякаш Дани беше полудял.

— Какви ги приказваш?!

— Нима не разбирате? — рече Дани с умоляващ тон. — Трябва да го закараме в киното!

— В киното ли?!

Дани направи онова, което бе необходимо: той извади револвера на Бенедикт от джоба на якето си и го размаха пред лицето на шофьора.

Шофьорът не се колеба нито миг: изправи се върху спирачките и линейката рязко спря. За секунда той отвори вратата на кабината и търти да бяга.

— Хей, върни се! Не можеш да ме оставиш така!

Дани се обърна и видя как тъкмо в този миг лекарите се втурват навън през задната врата на линейката.

— Страхотно! Направо върха! Винаги ме зарязват така!

Той се намести върху седалката зад волана и дълбоко въздъхна.

— Дръж се, Джек! — извика Дани и натисна газта.

Линейката подскочи и се стрелна напред, после направи най-некадърния завой на 360° в историята на градското движение в Ню Йорк и с рев се понесе обратно по Осмо авеню.

Слейтър с мъка се приповдигна от носилката.

— Можеш ли да караш?

— Разбира се! — изкрещя Дани, надвиквайки сирената. — Гледал съм ти как го правиш, нали?

При Четиридесет и втора улица Дани направи рязък завой на изток. После пред „Пандора“ той изви волана надясно, пресичайки пътя на три платна и нахлу право във фоайето на киното, разбивайки двойната врата на пух и прах. Посипа се дъжд от стъкло.

Дани бе понесен вече от прилива на адреналин в кръвта му: той прекоси фоайето с линейката и се спусна по централната пътека между редовете. Колата със скърцане спря сред множеството от столове. Дани с трясък отвори задната врата и измъкна Джек от линейката.

— Ник! Ник! Пусни прожекторите! Слейтър умира!

Ник надникна през малкото кръгло прозорче на прожекционната кабина високо над балкона.

— Взе ли билета? — извика той.

— Не! Но трябва да подейства! — отвърна Дани, мъкнейки Слейтър към екрана. — Трябва!

Ник веднага се залови за апаратите си и само след миг ярката бяла светлина на прожекторите огря големия екран. Дани се облегна на екрана, опипвайки трескаво с ръце и търсейки път обратно към света на киното. Слейтър бе застанал на колене и гледаше приятеля си с празни очи.

Дани заудря екрана с юмруците си.

— Няма да се отвори, Джек! Няма да се отвори! Трябва ни билетът!

Слейтър кимна и положи глава на пода.

— Няма нищо, момче. Стига вече. Ти се опита…

Той отново се закашля, въздъхна и сякаш животът съвсем го напусна.

Дани падна на колене, взе в ръцете си главата на Слейтър и нежно я притисна.

— Джек… моля те, Джек!… Моля те, не умирай…

И тогава сянката на смъртта падна върху тях… в буквалния смисъл. Застанала на пътя на ярката светлина, затъмнила сякаш и самата надежда, беше фигурата на самата черна жътварка.

Дани вдигна очи, но не загуби нито миг, а измъкна оръжието от колана си.

— Назад! — изрева грозно той. — Няма да го вземеш! Писна ми от тебе, да знаеш! Вечно ти ще казваш кой остава и кой заминава. Добре, сега ти казвам аз: този тук остава!

Точно както се очакваше смъртта заговори с дълбок и студен глас — гласа на съдбата. Не друго, а самите й думи поразиха Дани.

— Любопитна бях — реч смъртта и посочи с костеливия си пръст към Джек Слейтър. — Него го няма в нито един от моите списъци.

Тя помълча малко, после каза:

— Обаче тебе те има, Даниъл.

Даниъл реши, че вече е чул достатъчно.

— Сега ли?! — попита той.

Смъртта поклати глава.

— О, не… ти ще умреш стар. Ще имаш внуци.

Черната жътварка се обърна и тръгна нагоре по пътеката.

Дани хукна след нея.

— Хей! Чакай малко! Помогни ни! Трябва да го върнем! Можеш да го направиш! Зная, че можеш!

Смъртта бавно поклати глава.

— Аз не се занимавам с изкуство. Не е в моята област, съжалявам. Ти си много смел младеж. Някой добре те е научил…

Тя помълча близо минута, после продължи.

— Обаче за съжаление сякаш не си много досетлив. Ако бях на твое място, щях да търся другата половина от билета.

Дани премига бързо няколко пъти, мислейки усилено. После изведнъж удари с юмрук във въздуха.

— Да, беее!

Той хукна нагоре по пътеката и с цяло тяло блъсна стария варел на Ник, в който събираше използваните билети. Варелът се търкулна и билетите се разпиляха по пода като конфети. Дани зарови пръсти сред тях и го откри… но той не светеше.

Тичешком Дани се втурна обратно към Слейтър като през цялото време потупваше билета, развяваше го като знаме и му крещеше в желанието си да го накара отново да задейства. Толкова се бе засилил, че едва успя да спре. Показа билета на Слейтър така, сякаш беше свята реликва.

— Взех го, Джек… ще те заведа обратно у вас… Ще видиш. Ти няма да умреш.

И последната капка сила сякаш бе напуснала тялото на Джек. Той едва успя да се усмихне и да прошепне задъхано следните няколко думи:

— Зная… докато не умрат всички лоши…

Дани вдигна билета.

— Това ще ни спаси!

Слейтър успя да махне с ръка.

— Остави… хвърли тази глупава хартийка…

Ала в мига, в който той докосна билета, хартийката светна и от устата на Дани се изтръгна ликуващ вик. Изведнъж ярката бяла светлина се промени и от прожекторите бликнаха фосфорно искрящи цветове, които изпълниха екрана с фигури. Отначало неясни и мъгливи, но когато камерите фокусираха картината, на екрана се появи едно гигантско кафяво око. Беше окото на лейтенант Декър, изпълнено с гняв, който Дани Медигън така обичаше.

Декър крачеше напред-назад в кабинета си.

— Къде, по дяволите, е Слейтър?

Изведнъж те бяха във филма — Джек и Дани бяха там, където всичко бе възможно! Джек беше все още ранен и лежеше на пода в детективския отдел.

— Помощ! — извика Дани. — Помогнете!

Появи се Анимационният Котарак и се взря в Слейтър.

— О, не! Улучили са Слейтър!

— Извикайте лекар! — нареди Дани.

Слейтър пъхна билета в ръката на Дани.

— Бързо — каза той. — Трябва да тръгваш!

Дани поклати глава.

— Не! Аз няма да те изоставя!

— Дани — каза Джек умоляващо, — аз съм просто измислен герой, а ти трябва да живееш своя истински живот.

— Но ти за мене си истински! — рече с жар Дани. — Не виждаш ли? Ти си най-добрият в… Искам ти да…

— … да бъдеш там, където винаги ще мога да те намеря — довърши вместо него Слейтър. — А аз искам ти да бъдеш там в действителния свят, за да вярваш в мене… и да се грижиш за майка си вместо мене, защото…

— Майка ми ли?! Защото какво?

— Няма значение. Слушай! Целият ти живот е още пред тебе! Това е достатъчна причина.

Дани кимна.

— А също акнето и преждевременната еякулация, както чувам.

Обаче в съзнанието на Дани имаше още нещо — нещо, което той не се осмеляваше да произнесе?

— Какво? Какво има?

— Просто се боя, че ще ме забравиш — каза той, чувствайки се като пълен лигльо. Обаче това си беше самата истина!

Слейтър се усмихна.

— Всеки, който мисли така, прави… голяма грешка!

Дани не можа да сдържи усмивката си. Миг по-късно Анимационният Котарак въведе цяла орда от ченгета в стаята и те наобиколиха Слейтър, избутвайки Дани встрани. Той се дръпна назад, видя как Слейтър му намигна и се провря през екрана в действителния свят. После тръгна нагоре по пътеката между редовете, все още гледайки развитието на действието върху екрана.

— Направете път! Викали сте лекар, нали? Аз съм лекарят.

Докторът коленичи до Слейтър и отстрани висящите дрипи, останали от тениската му. Прегледът бе съвсем кратък и това бе най-малкото, което би могло да се каже.

— Вие да не си правите някаква шега? — попита лекарят. — Та това дори не е рана! Мустак, просто хубаво го измий и той ще се оправи!

— Благодаря, докторе — рече Анимационният Котарак.

Дани се усмихна и въздъхна. Това, което в действителния свят бе смъртоносна рана, в света на киното е само драскотина. Всичко беше отново на мястото си. Светът отново бе подреден и логичен.

Картината на екрана бързо се смени. Вратата на кабинета на Декър стремително и рязко изхвърча от пантите. Влезе Джек Слейтър, облечен в чисти дрехи и с нова пура в устата. По него нямаше и драскотина.

— Искали сте да ме видите, лейтенант?

— Така е, дявол да го вземе! — изкрещя Декър. — Къде беше? Парите за вратата ще ти бъдат удържани от твоята мизерна, но напълно незаслужена от тебе заплата, Слейтър.

После, без каквато и да е основателна причина, а просто защото му бе любим израз, Декър каза:

— Чувствам как ония от дружеството „Спасете орлите“ танцуват по тръбопровода ми…

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади отгоре всичките оръжия плюс значката на Слейтър.

— А сега — рече Декър, — вземи тия неща и изчезвай.

Слейтър се наведе и погледна Декър право в очите.

— Да се надяваме, че имаш мозък, защото няма да повтарям: от днес искам двойна заплата, плюс премия за всяко девствено момиче, което спасявам. Искам устройство за компактдискове, творбите на Моцарт и апартамент, но да не е до магистралата! Да е с тераса, за да мога да отглеждам цветя. Искам също истинско легло с кралски размери.

Джек се обърна с лице към камерата и енергично намигна на Дани.

— Моцарт ли? — извика Декър, смаян и невярващ.

Дани и Ник гледаха заедно, застанали по средата на киното.

Обаче Слейтър още не беше свършил.

— И още нещо: какви са тия пистолети и пушки?! Без друго в града има сто хиляди деца, които носят оръжие. Защо да не използваме други средства като например — специални програми. Не искам да отнемам живота на хората, а да го обогатявам. И не желая някой си холивудски гений да ми диктува всяко мое движение! Разбра ли?

— Разбрах — отвърна кисело Декър.

Дани и Ник се отправиха към изхода.

— Ти все пак трябва да си фокусник, Ник, защото билетът наистина действа. Ето…

И Дани подаде билета на Ник — законния притежател, обаче старецът поклати глава.

— Не, билетът е твой, Дани. А мисля, че и магията е твоя. Задръж го!

Очите на Дани светнаха и той пъхна билета в задния джоб на дънките си. Ник сложи ръка върху раменете на Дани и двамата отново поеха към изхода.

Към тях по пътека се зададе Айрин Медигън. Върху лицето й се четеше тревога и страх.

— Дани!

— Мамо!

Дани се хвърли прегръдките й и тя го притисна към себе си.

— Няма да те питам какво се е случило, нито къде си бил. Сигурно на моя смъртен одър ти ще ми разкажеш всичко и то ще звучи съвсем логично и разумно. О, боже, Дани, мислех, че и теб съм те загубила завинаги!

Дани зауспокоява майка си, говорейки като възрастен.

— Няма нищо, мамо. Всичко е наред сега. Аз се погрижих за всичко.

Майката на Дани се усмихна.

— За какво си се погрижил?! За бъдещето на света ли? — тя се отдръпна малко и го погледна. — Може би дори за бъдещето на Дани Медигън?

Дани се усмихна.

— Може би.

Ръка за ръка те тръгнаха към изхода.

— И така… ъммм… къде е Джек? — рече мисис Медигън.

— О! Ами той трябваше да отиде в Лос Анджелис.

Лицето на Айрин помръкна.

— О, така ли?

Дани я изгледа с любопитство.

— Защо?

Мисис Медигън поклати глава, сякаш нямаше значение.

— Просто мислех, че ние тримата можем да вечеряме… нали разбираш… от време на време. Или пък да ходим на кино…

Усмивката на Дани стана още по-дяволита и той пъхна ръка в задния джоб на дънките си.

— Мисля, че има начин това да се уреди — каза той и силно намигна на майка си. — Нали разбираш… от време на време…