Робърт Тайн
Последният екшън герой (16)

15.

Сега Практис владееше положението напълно. Оръжието му бе насочено право в главата на Слейтър, готово да я пръсне всеки момент.

— Господа — рече Практис, приготвяйки се да стреля, — някой някога ми бе казал, че говоря твърде много. Затова сега няма да има много приказки.

Разнесоха се два изстрела. Дани бе сигурен, че е мъртъв… обаче не беше. Той и Слейтър се извърнаха едновременно и видяха как Практис се свлича на колене с две смъртоносни дупки на гърдите, изцапали неговата федерална снежнобяла риза. В долния край на алеята стоеше Анимационният Котарак и в лапите си държеше димящ пистолет.

Слейтър погледна часовника си.

— Мустак! Къде се забави, по дяволите?!

— Извинявай, Джек, задържаха ме. Анимационната мишка е виновна!

Котаракът хвърли пищова си на Слейтър.

— Благодаря ти, Мустак! Задължен съм ти!

— За нищо! — рече леко навъсено Мустакът. — И ти много пъти си ми спасявал кожата.

Слейтър коленичи и претърси Практис. Той бързо прибра оръжието на нявгашния федерален, значката му и няколко евтини пури.

— Мустак! Заварди района! Има химическа бомба, която навярно ще избухне след пет минути!

— А аз какво да правя? — попита Дани леко смутен.

Слейтър посочи към големия кран, който стоеше на строителната площадка срещу хотела. На края на дългата му верига висеше тежка кука.

— Онова там! Онази кука трябва да бъде на покрива на хотела след две минути! Бягай!

Дани погледна крана и премига.

— А как ще ги накарам да го направят?

Слейтър имаше отговори за всякакви въпроси и много от отговорите му бяха свързани с оръжие. Той подаде на Дани пистолета на Практис и каза:

— Може би ще успееш да ги убедиш.

— Точно така! — извика Дани като грабна пистолета и хукна, отправяйки се към строителната площадка. Той бе сигурен в едно: дори с оръжие щеше доста да се поизпоти, докато убеди строителите, че техният кран му е нужен — веднага! — и че става въпрос за важна работа.

Оказа се обаче, че било много по-лесно, отколкото той си мислеше. Здравенякът, който управляваше крана, подскочи до небето, когато видя едно много дребно момче да насочва едно много голямо оръжие към него, извиквайки с всичка сила: „Мърдай тоя кран към покрива на хотела!“.

Точно така изкрещя Дани и размаха пистолета си.

Всеки ден във вестниците пишеха, че деветдесет хиляди деца в Лос Анжелос имат ръчно оръжие и много от тях го използват… а строителният работник вярваше на това, което пишеше във вестниците. Защо да се мотае наоколо? Той най-безцеремонно напусна работното си място, плю си на петите и хукна да бяга.

Дани се бе престарал в работата си. В плана си (дотолкова, доколкото имаше изобщо някакъв план) той предвиждаше да накара работника да… придвижи крана.

— Чакай! — извика Дани. — Спри! Как се работи с това нещо?

Той огледа невероятно сложното арматурно табло и додаде:

— Аз дори не умея да карам.

В средата на таблото имаше малко лостче — като ръчка за управление на самолет. Сигурно от там трябваше да се започне. Дани остави оръжието си и започна да се бори с различните копчета на таблото. За негова изненада машината потрепери, избръмча и дългата стрела започна да се върти и да се издига нагоре.

 

 

Слейтър се изкачи до покрива със стъкления асансьор, излезе от там и се озова в центъра на погребалната церемония. Изглеждаше съвсем не на място. Ченгетата никога не се чувстваха добре на мафиотски погребения, а още по-малко пък, ако бяха неподходящо облечени — в скъсани дънки и каубойски ботуши. Неколцина от опечалените го изгледаха под око и измърмориха нещо на език, който Слейтър не разбираше.

Ала той си имаше мисия. Спусна се сред тълпата, разчиствайки пътя си с лакти и блъскайки опечалените, които чакаха на опашка, за да се сбогуват с Лио Пръднята.

— Извинете… моля… — мърмореше Слейтър, блъскайки се в хората. — Моля, извинете… Съжалявам… Извинете.

За нула време Слейтър разблъска тълпата и стигна до ковчега. Там той застана неподвижен за миг със строго и почтително изражение на лицето.

— Лио… — рече Слейтър и тежко въздъхна. — Той беше добър човек… Той беше пърдящ човек…

Внезапно Слейтър се намръщи и върху лицето му се изписа изненада.

— Чакайте! Чухте ли това? — попита той хората наблизо.

Може би заради хеликоптера, който кръжеше наблизо, хората не бяха чули нищо.

— Какво да чуем? — попита един от гангстерите.

Слейтър се наведе и долепи ухо до устните на Лио, така, като че ли мъртвецът искаше да му пришепне нещо. Тогава Джек се втренчи слисан в подпухналото лице на починалия.

— Помощ! Изведете ме оттук! Хей, няма ли някой да ме извади от това нещо тук!

Това бяха първите стъпки на Джек Слейтър в областта на вентрилоквизма^[1]. Не беше много професионално, но резултатът бе мигновен.

Той светкавично се изправи и се обърна с лице към тълпата.

— Боже мой! Този човек не е мъртъв!

Под прикритието на фурора, който произведе сред опечалените, Слейтър започна да измъква огромния мъртъв мафиот от ковчега. Той с мъка повдигна сто и петдесет килограмовото туловище, стовари го върху гърба си и хукна към ръба на покрива.

— Бързо! Махнете се от пътя ми! Човекът има нужда от лекар!

Тълпата се разделяше, давайки път на Слейтър така, че да може да напредва безпрепятствено. Имаше няколко причини, поради които хората се отдръпваха. Едни просто бяха объркани и се дърпаха, защото някой им казваше да направят точно това, други искрено вярваха, че Лио е възкръснал и спешно се нуждае от медицинска помощ. По-голямата част от опечалените обаче смятаха, че е благоразумно да се държат на разстояние от някакъв побъркан, който бе нахлул тук и откраднал виновника за цялата тази церемония.

Като труп, увиснал във въздуха, куката несигурно пореше небето към покрива на хотела. Слейтър се насочи към нея, подскачайки трупешката с последни сили.

— Трябва ми лекар! — изкрещя той.

На пътя му се изпречи възрастен мъж и каза:

— Аз съм лекар.

Джек Слейтър не очакваше, че на мафиотско погребение ще има и лекар. Но, както бе казано вече, Слейтър имаше отговори почти за всичко… а когато отговорът не беше оръжие, то той много често биваше юмрук.

— Погледнете брадичката му — рече Слейтър със заповеден тон.

— Брадичката ли?

Лекарят се наведе да погледне, попадна първо на светкавичното кроше на Слейтър и припадна като едното нищо.

— Лекарят припадна! Някой да помогне на човека! Аз ще се погрижа за трупа… ъъъ… за пациента…

Джек Слейтър бързо се огледа и веднага разбра, че вече губи почва. Тук-там наизскачаха автомати, а това можеше да бъде само лош знак.

— Вижте! — изкрещя Слейтър. — Слон!

Беше единственото нещо, за което успя да се сети. После се хвърли право към ръба на покрива и застана съвсем на края, протягайки ръце към куката.

Зад него стотина автомата бяха извадени и насочени към гърба му.

— Спокойно! — извика някой. — Не стреляйте! Ще изпусне Лио!

Дани още не бе овладял напълно контролното табло на строителния кран. Куката бързо се приближаваше, но за нещастие той не можа да я спре навреме. Огромната закачалка мина точно покрай Джек и се вряза в тълпата, събаряйки гангстерите като кегли. Отчаян, Дани блъсна лоста на заден ход и куката промени траекторията си, тръгвайки в посоката, от която бе дошла и спущайки се по-ниско от покрива.

Слейтър буйно изруга и с това на бърза ръка промени характеристиката на филма „Позволен за деца“. Всичките сто автомата бяха насочени към него и готови да го издухат от ръба на покрива.

Джек замръзна, застанал на самия край, обърна се бавно и вдигна ръце умоляващо.

— Чакайте! Не стреляйте!

Тълпата не стреля. Те ахнаха. Като вдигна ръце, Слейтър изпусна безжизненото тяло на Лио и то изчезна някъде под покрива на сградата. Единодушно тълпата се втурна към перилата, за да види какво ще стане с Лио, когато се удари в земята.

Той обаче не можа да стигне до там. Увисна на куката, закачен за яката си, а главата му се люшкаше върху гърдите. Всички ясно видяха, че е мъртъв като пън. Лио висеше на куката, а Джек Слейтър хукна към асансьора.

Нямаше време да използва такива подробности като врати и прочие. Той скочи от покрива на сградата, за да се озове върху покрива на асансьорната кабина един-два етажа по-надолу. Ударът бе силен и стъклото се напука. Поради силата на удара Слейтър едва не падна от бързо слизащата кабина, но успя да се задържи с една ръка и се изтегли отгоре й.

Ревът на хеликоптера бе оглушителен. Сега той идваше към него и Слейтър видя в долната му част дебелите дула на картечниците, насочени към него. Определено беше време да се маха от там.

Като по чудо неговият „Блекхок“ се появи в ръцете му и Слейтър стреля в ключалката и натисна всички възможни копчета върху таблото.

— Динннг!

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Слейтър се втурна навън и изведнъж се спря. Като че ли целият хотел бе пълен с гангстери, а по стълбите идваха още.

— Хопалааа! — рече Слейтър и се хвърли на пода миг преди картечниците от хеликоптера да открият огън. Оръдията трещяха, бълвайки стотици куршуми във фоайето на хотела, минаващи над главата на Слейтър, но пък врязващи се в гангстерската тълпа.

— Динннг!

Вратите на асансьора отново се затвориха и кабината се спусна надолу. Хеликоптерът бръмчеше току до нея с наведена муцуна, следвайки я неотклонно, докато тя се приближаваше към най-долния етаж. Слейтър бе хванат в капан — хеликоптерът беше почти до самата капсула, огромен и застрашителен. Оръжията бяха насочени право към него. Нямаше начин да не го улучат…

Когато изведнъж, като гръм от ясно небе се появи небесната кука, на която все още висеше Лио като някаква огромна стръв върху огромна рибарска въдица, веригата се заплете в задната перка на хеликоптера и в същия миг се разнесе жално и пронизително скрибуцане от сблъсъка на двигателя с метала. Картечниците затракаха, хеликоптерът се обви в дим и се спусна стремглаво надолу, загубил напълно управление.

Куршумите надупчиха страничната стена на сградата и избиха откъм фасадата на хотела, точно над асансьора. Обаче нито един куршум не засегна Слейтър.

Хеликоптерът стремглаво се носеше към земята. Той се удари в паважа и избухна, превръщайки се в кълбо от черен дим и пламъци.

— Чао — рече Слейтър.

Но тревогите му далеч не бяха свършили още. Хеликоптерът така бе разбил асансьорната кабина, че почти я бе унищожил напълно. Внезапно покривът й се откъсна и Джек Слейтър полетя във въздуха.

Падането трая сякаш цели тридесет минути, но всъщност бе по-малко от секунда. Този път докато падаше, Слейтър си каза, че най-сетне е ударил и неговият час.

Обаче не беше. Имаше още един, последен трик. Пръстите на Слейтър обхванаха глезена на Лио Пръднята. Той се залюля силно миг-два и тъй като гангстерът имаше голяма слабост към копринените чорапи, опората на Джек, за която се бе вкопчил, беше хлъзгава и несигурна.

Все пак той успя да се задържи достатъчно дълго, за да извика на Дани:

— Когато ти кажа, спри крана!

След като вече бе поработил с крана, Дани се чувстваше много по-спокоен и уверен и той вдигна нагоре палците си, с което искаше да каже: „Разбрано!“.

Слейтър имаше план. Той започна да се катери по тялото на бандита, после нагоре по веригата, докато най-накрая се издигна над трупа. Куката се носеше надясно, отдалечавайки се от хотела и приближавайки катранената яма Ла Бриа, която бе на една пряка разстояние.

Слейтър погледна надолу към кипящия катран. Гъстата мазна течност бе точно под него. Това бе идеалното място, където можеха да изхвърлят тялото на Лио — напълно подходяща обител за останките му, като се имаше предвид неговия прякор приживе.

— Дани! — извика Слейтър. — Спри крана! Напълно!

Никакъв проблем. Върху контролното табло имаше голямо червено копче, върху което пишеше „стоп“. Дани го натисна с всичка сила.

Когато шумът от крана утихна, Слейтър чу нещо напълно ужасяващо… някакво тиктакане. Лио тиктакаше. А това не означаваше нищо добро.

Слейтър трескаво зарита мъртвия мафиот, опитвайки се да го изхвърли, да отпори яката на костюма му, за да я освободи от тъпия метален клюн на небесната кука.

Увиснал на една ръка, той се пресегна надолу и се помъчи с треперещи пръсти да я разпори по шева. Очевидно обаче Лио си бе купувал дрехи с определено качество и яката не поддаваше.

Лио не помръдваше, освен леките полюшвания и завъртания на тялото му върху куката. Неговото мъртво тебеширенобяло лице се хилеше грозно на Слейтър, сякаш се подиграваше на опитите му да се освободи от него.

Цъкането се чуваше по-силно… дори още по-лошо — то бе станало и по-бързо.

— Да те вземат мътните! — крещеше Слейтър срещу вятъра.

С грозен ядовит рев той се спусна от сравнително безопасното си място върху веригата и улови през кръста безжизненото тяло на Лио Пръднята в здрава мечешка прегръдка, прибавяйки своята голяма маса към истински огромната маса на трупа.

Обаче и двете тела все още не стигаха, за да бъде освободен Лио от куката. Слейтър се заизвива напред-назад заедно с трупа като териер, тръскащ някой плъх. Той отчаяно се мъчеше да откачи трупа от неумолимия клюн на куката.

— Хайде! Хайде, пръдльо такъв! — крещеше Слейтър. — Хайде!

И сякаш в отговор на сърдитото искане на Слейтър платът поддаде, скъса се изведнъж и двамата мъже полетяха във въздуха, премятайки се стремглаво към ямата — единият жив и ритащ, другият мъртъв и цъкащ.

Когато двете тела пльоснаха в катранената яма, над нея се надигна гигантска вълна от черна и мазна пяна. И двамата се скриха под повърхността, образувайки малки пенести мехурчета там, където бяха паднали. Ударът бе такъв, че би убил човек по-дребен от Джек Слейтър. Лио имаше късмет, че в случая това не се отнасяше за него. Той потъна като камък, отправил се устремно към преизподнята.

Катранените гейзери Ла Бриа са една от най-известните туристически атракции на Лос Анжелос. В момента, когато Лио и Джек Слейтър паднаха в катрана, около гейзерите имаше огромен брой посетители, които стояха и гледаха. Те просто зяпнаха и замръзнаха на местата си.

Слейтър мигновено изскочи от бълвоча, озъбил се грозно и сърдито, и с няколко катранени мехурчета на устните. Туристите сгърчиха лица.

Джек заплува мощно към брега в свободен стил, движейки се спокойно в желатинообразната течност. Той стигна черния бряг в мига, в който Дани дотича от строителната площадка. Слейтър вдигна оръжието си към небето и изпразни целия пълнител във въздуха.

— Всички навън! Веднага, ваш’та мамка!!!

Не беше нужно да се тревожи дали заповедта му ще бъде изпълнена. Двама мъже, паднали в катрана, от които се показва само един, и побъркан маниак с оръжие в ръка бяха двете неща, които напълно гарантираха опразването на терена.

Слейтър се измъкна от тинята и зачака, а Дани застана до него. От мезозойските дълбини на катранената яма се надигна грозен тътен — мощно клокочене от вътрешността на земята, което ставаше все по-силно.

Дани и Джек гледаха ужасени как от езерото с тинята се надига огромен балон с цевта на евтина изкуствена черна роза. Сякаш някое праисторическо животно бе възкръснало и се мъчеше да излезе от езерото. Издутината се движеше по повърхността, нараствайки така, както навярно бе нараствал Лио на младини, докато накрая достигна цели три метра в диаметър. И точно когато на всички се стори, че отровният балон ще се спука, той стихна постепенно, ставайки все по-малък и по-малък, докато най-накрая се скри напълно в катрана.

Дани и Слейтър въздъхнаха дълбоко и с облекчение — планът им, макар и импровизиран, бе успял.

— Мъртъв, но опасен^[2] — прошепна Слейтър.

— Браво! — каза Дани.

Като реверанс към посетителите на катранените гейзери Ла Бриа, отнякъде се появи раздавач на салфетки. Слейтър грабна цяла камара от тях и започна да бърше катрана от лицето си. Той лесно се почистваше, сякаш не беше лепкава и черна тиня, а най-обикновена вода.

През салфетките, с които бършеше устата си, Слейтър извика насечено и заповеднически:

— До-ка-рай ко-ла-та!

— Хеликоптерът падна върху нея — рече унило Дани.

— Много мразя, когато се случи такова нещо.

Слейтър бе успял да избърше катрана от лицето си и то беше вече чисто.

— Знаеш ли — рече язвително Дани, — катранът все пак е доста лепкав?!

— Да — отвърна Слейтър. — Какво имаш предвид?

Точно тогава се появи и Уитни, възседнала своя огромен, изрисуван в пламъци джип.

— Татко! — извика наперено тя. — Чух, че си тук и реших, че сигурно ще имаш нужда от дрехи. Разбира се, ако имаш нужда от превоз, джипът е винаги на разположение.

Дани сложи ръце на кръста си. Чисти дрехи, превозно средство… всичко това беше доста абсурдно!

— Никой ли не смята, че това е прекалено удобно? — попита Дани и подозрително изгледа Слейтър и дъщеря му. — Никой ли не е обезпокоен от това изумително невъобразимо съвпадение?!

Слейтър се ухили.

— Момче, ти през цялото време ми говореше, че това е филм.

Сега вече Джек бе напълно чист от катрана и облечен в чисти дрехи. Косата му бе в модерен безпорядък и толкоз! Великият детектив изглеждаше така, сякаш току-що се бе събудил от здрав сън и бе прекарал час във физкултурния салон.

— Но в другите ти филми поне имаше някакъв смисъл. Това тук е прекалено!

Джек сви рамене.

— Е, този сигурно са го оплескали филмовите режисьори…

Какво можеше да каже Дани?! Логично беше!