Робърт Тайн
Последният екшън герой (14)

13.

Лейтенант Декър бе толкова сърдит, че непрекъснато сменяше цвета на лицето си. Беше явление, което Дани наблюдаваше с огромен интерес, тъй като без друго не разбираше почти нищо от онова, което говореше Декър.

Той и Слейтър стояха в офиса на лейтенанта. И двамата имаха сажди по челата и брадичките си, което на езика на киното означаваше: „Преживях страхотна експлозия, но за щастие се отървах само с няколко драскотини и синини“.

— Майка му стара, Слейтър! — ревеше Декър. — Целият кабинет на губернатора се е заел с моите космати орехи, а съветникът в Калифорния готви своята чисто мъжка продукция на „Дневникът на Ан Франк“ в моя мъхест чеп! Малкият Тим се разхожда на пръсти из лалетата ми!!!

Дани забеляза, че от обичайния си кафяв цвят Декър бе станал черен, а сега придобиваше синьо-зелен оттенък. Супер!

— Ясно ли се изразявам? — ревеше Декър.

Слейтър пришепна на Дани:

— Ти разбираш ли нещо?

— Хъ?… Не — отвърна Дани и поклати глава.

Ала Декър не бе свършил още. Всъщност той изглеждаше още по-ядосан от преди, сякаш собствените му думи го бяха вбесили още повече. Изпускаше пара като прегрял радиатор.

— Ти, тъпоумна заплахо, с топки колкото грахови зърна! — крещеше Декър. — От тебе, шибан ебалнико, съм се насърбал с лайна чак до козирката! Вдигай гълъбите от гълъбарника!!!

— Почти съм сигурен, че говори на английски — измърмори Дани, а после добави: — Е, поне така мисля аз.

Всеки мускул на Декър беше издут. Изведнъж той сякаш стана един път и половина по-голям, отколкото в нормално състояние.

— Да видим сега дали и това няма да ти е ясно: дай ми значката си, Слейтър!

Джек Слейтър беше зашеметен, макар Дани да не разбираше защо. Във всеки филм на Слейтър му отнемаха значката, но после той отново я спечелваше с невероятните си подвизи в последните епизоди. Нима не го знаеше?

— Но, лейтенант, аз…

— Никакво „но“, Слейтър! Предай я! Кълна се, че този път ти няма да си я върнеш! Никога! Не и докато аз работя в полицията! По-ясно не мога да ти го кажа! Сега, дай ми значката си!

Слейтър плъзна върху бюрото кожения си портфейл, съдържащ любимата му полицейска значка. Декър го грабна, хвърли го в едно чекмедже и с трясък го затвори.

— А сега измитай се оттук и изпразни бюрото си.

Слейтър се обърна и излезе от кабинета на Декър мрачен като буреносен облак, влезе с тежка стъпка в детективския отдел и се тръшна върху стола зад бюрото си. За миг всяка дейност в стаята замря. Секунда-две колегите на Слейтър го гледаха изпитателно, за да разберат дали Джек ще се опита да застреля някого. Когато стана ясно, че няма такава опасност, гюрултията отново се надигна.

Началникът на патрулните офицери беше отново зад бюрото и разпределяше колегите си по двойки, събирайки в едно най-неподходящите. В това сякаш бе същината на неговата работа.

— Волшелегер! — извика посребрелият шеф. — Ти ще патрулираш с черно-белия дигитализиран образ на Хъмфри Богарт в ролята на Сам Спейд.

Дани зяпна, когато видя как черно-белият Хъмфри Богарт в класическия си тренчкот и мека шапка вдигна ръка за поздрав към новия си партньор.

— Хей, Джо — промълви с дрезгав глас старата филмова звезда. — Какво разбираш ти?

— Страхотно! — задъха се Дани. — Точно като реклама за диетична кока-кола!

Слейтър не проявяваше интерес. Колкото до него, това си беше работното ежедневие. Той се съсредоточи върху това да събере оскъдните си лични принадлежности в един платнен чувал.

Шефът на патрулните офицери отново погледна в списъка пред себе си. Дани с нетърпение чакаше обявяването на следващата двойка.

— Митчъл! Ти ще работиш с Уотсън!

Двамата детективи се изгледаха един друг смутено. Беше очевидно, че в тази двойка нямаше нищо нередно. Нямаше нито един елемент на несъответствие! И двамата бяха горе-долу на едни и същи години, почти еднакво телосложение… и двамата бяха чернокожи.

Митчъл се обърна към шефа:

— Ъъъ… сержант? — рече той малко объркано. — Неприятно ми е да ви занимавам с такова нещо, но… ние и двамата се… ъъъ…

Шефът на патрулните се плесна по челото.

— О, извинявайте! Просто не мислех в момента.

Джон Практис, приятелят на Слейтър от ФБР, отиде до него и седна на края на бюрото му.

— Аз работя по погребението — каза той. — А ти, Джек?

Слейтър поклати глава отрицателно.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — продължи Практис. — Виждал съм мафиотски погребения на времето, но това сигурно ще надмине всички. Чух, че Торели похарчил цяла бала пари. Наел хеликоптер да обикаля над сградата, мамка му! Ще бъде върху покрива. Какво ще кажеш за това?

Слейтър не може да се сдържи и попита:

— Кой е умрял?

— Лио Пръднята.

Слейтър повдигна учудено вежди.

— Лио? Не може да бъде!

Практис кимна.

— Обаче може. Бил е застрелян вчера. Някой се целел в Торели, но не го улучил.

Слейтър бе силно изненадан.

— Лио беше голям бандит.

— И още как! — рече Практис и тръгна към вратата. — Ако промениш решението си за погребението, Джек, ще те чакам пред главния вход.

Слейтър изглеждаше истински развълнуван от новината за внезапната кончина на Лио Пръднята. Той сложи последните си принадлежности в чувала.

— Познаваш ли този Лио? — попита го Дани.

— Да, Лио можеше много неща, но не беше издайник и клеветник. Хайде, да се махаме от тук.

 

 

Слейтър караше бавно, спокойно и мълчаливо през града като спираше на всеки червен светофар и съблюдаваше ограниченията за скоростта. Нито сблъсъци, нито престрелки, нито експлозии. Всичкият този екшън сякаш представяше в мига, в който човек престанеше да е ченге. Най-сетне Слейтър спря колата пред един грозен и безличен панелен блок в някакъв краен квартал.

Дани се огледа наоколо.

— Къде сме?

— У дома — отвърна Слейтър.

Отвътре „у дома“ изглеждаше също толкова зле, колкото и отвън. Апартаментът на Слейтър бе почти празен. Върху сивите стени нямаше картини. Нито книги, нито видео, нито телевизор. Единствените мебели бяха матракът на пода и телефонът до него.

Имаше шкаф за дрехи. В мига, когато Джек и Дани влязоха в апартамента, Слейтър смъкна своя „Блекхок“ и бързо стреля два пъти в шкафа. Трясъкът беше оглушителен и Дани едва се сдържа да не подскочи от страх.

Но преди да заглъхне и последното ехо от стрелбата, от шкафа се изтърколи някакъв тип с автомат. Мъртъв. Очевидно той не бе чул новината, че Слейтър вече не е в полицията.

— Леле! — извика Дани. — Откъде разбра, че вътре има някой?

Джек Слейтър уморено въздъхна.

— Вътре винаги има някой — рече той и поклати глава. — Пръснах цяло състояние за врати на шкафове.

— Точно така! Също като Стрелеца удушвач в „Джек Слейтър II“. Помниш ли онзи епизод, в който…

Но Слейтър не го слушаше. Той метна платнения чувал в шкафа, заеман доскоро от покойния бандит.

— Момче — каза Джек Слейтър, — представлението свърши. Това, което ти се струва забавно… за мене е ежедневие. А сега дори не съм ченге.

Той затвори вратата на шкафа, после се облегна на стената и започна да се свлича по нея, докато най-накрая седна на пода.

Дани седна до него, тъжен, че вижда героя си така съсипан.

— Обещавам ти, че ще си върнеш значката… Декър просто се правеше на много важен, защото сега ти предизвика повече безредие и разрушения, отколкото друг път. Това е всичко.

— Никога не съм го виждал така вбесен преди. Забеляза ли, че си смени цвета? А аз само стоях там и се правех на небрежно нахален.

— Джек — рече умолително Дани, — кълна ти се, че ти не си само мой герой, ти си герой на всички. Ще видиш, че всичко ще бъде отново супер! Обещавам ти!

Слейтър бавно поклати глава. Той изглеждаше уморен и изпаднал в дълбока меланхолия.

— Става все по-трудно, Дани. Аз започнах с идеята да бъда просто едно порядъчно ченге. После се забърках във всичките тези смахнати авантюри… но най-смахнатото нещо е, че аз все оцелявах.

Дани слушаше с насълзени очи. Нима бе възможно великият Джек Слейтър да се предаде? За него това бе краят на цивилизацията.

— Миналия месец — продължи тихо Слейтър, — две монахини останаха в горящата сграда, а Декър ми каза: „Слейтър, качи се по стената и ги спаси!“. Така и направих.

— Но… но това е велико!

Обаче Дани не можеше точно да се сети в кой епизод и в кой поред филм за Джек Слейтър беше този инцидент.

Слейтър сви рамене.

— Сигурно… но аз никога преди това не се бях изкачвал по външната стена на сграда. Пет-шест пъти едва не паднах. Когато се прибрах у дома, бях много изтощен. Взех шест адвила, за да ми мине главоболието.

— Но ти не се… — Дани не се решаваше да произнесе думата. — Ти не се уплаши, нали? — довърши най-сетне той.

Слейтър го погледна така, сякаш не знаеше какво означава думата уплаха.

— Не. Разбира се, че не.

— Оххх…! — отдъхна си Дани.

— Не се уплаших, но какво от това?

— Опитай се да видиш нещата откъм хубавата им страна — рече Дани като се мъчеше гласът му да звучи весело. — Виж колко хубави неща има в живота ти: имаш страхотна дъщеря, а и бившата ти съпруга не би те търсила толкова често, ако дълбоко в себе си не желаеше ти да се върнеш.

Изражението върху лицето на Слейтър показваше, че Дани навярно бе казал каквото не трябва. Изглежда Джек не обичаше да се споменава семейството му.

— Нима мислиш, че бих се оженил за някоя толкова глупава, че да не може да различи истински глас от аудиокасета, която непрекъснато повтаря „ъхъ“?

— Предполагам, че не — отвърна Дани, все още озадачен. — Кой тогава ти се обажда?

— Плащам на касиерката в дрогерията, за да ми се обажда.

— Не е ли бившата ти жена?

Слейтър поклати глава.

— Не. Бившата ми жена е омъжена повторно за някакъв ортодонтист и е много щастлива. Тя не поиска от мене издръжка. Нищо! И никога не ми се обажда.

— Е, ами Уитни? Тя наистина е…

Слейтър го прекъсна. Той започваше да се дразни и заговори по-високо от обикновено.

— Уитни! Да можеше да бъде просто като другите тийнейджъри… обаче къде ти?! Харесва й само да се упражнява в стрелба и да тренира карате.

Джек Слейтър, суперченгето, изчезна и бе заменен от Джек Слейтър, разочарования родител. За Дани това бе леко смущаващо. Колкото до недостатъците на Уитни, те бяха част от чара й.

— Тя може да набие всяко момче, с което излиза — продължаваше Слейтър. — И всички го знаят. Затова и не излизат с нея, за да не пострадат. Не видя ли с какво нетърпение очакваше появяването на шушумигата Скизи.

„Но пък винаги може да се обърне към мене“, помисли си Дани.

Джек Слейтър въздъхна дълбоко и тъжно.

— Уитни ще умре млада и неомъжена. Просто зная, че така ще стане.

В този миг Слейтър сякаш бе обзет от съвсем малко самосъжаление, защото добави:

— И аз май скоро ще хвърля топа.

Дани енергично поклати глава.

— Не разбираш ли? Ти не можеш да умреш, докато не пукнат всички главорези — Дани се силеше да развесели идола си. — Слушай, всеки е тъжен понякога. Мене ме ограбват и аз се разстройвам. А ти… ти не си счупил нищо вече няколко часа. Чувстваш, че са ти потънали гемиите, но ще премине.

Гласът на Дани затихна. Той виждаше, че този лековат разговор изобщо не оказва нужния ефект. И тогава го споходи блестяща идея. Начинът, по който можеше да бъде развеселен Джек Слейтър, не беше от рода на малоумните дрънканици: „Аз съм добре, ти си добре“. Приказките, които щяха да му повлияят, бяха: „Аз съм психопат, а ти имаш голяма мушка“.

— Онзи тип Вивалди… — рече хитричко Дани. — Чух го да казва, че нещо щяло да се случи на някакво погребение. И ето, че ще погребват Лио Пръднята. Доста странно съвпадение, не мислиш ли?

Въпреки мрачното си настроение, Джек Слейтър усети, че интересът му е събуден.

— Но той не каза на кое, нали?

— Е, не. Не можах да остана повече, да ти кажа на кое, но все пак каза, че когато Тони Вивалди запланува кървава баня, кървавата баня става. Това все значи нещо, нали така?

— Кървава баня…

Нищо не освежаваше Джек Слейтър така, както обещанието за една хубава касапница. В него вече се забелязваше признак на раздвижване.

— Ами ако си прав? — рече Слейтър.

Той грабна телефона и бързо натрака върху клавиатурата му някакъв номер. Филмовата логика започваше отново да идва на мястото си — онова качество, според което някои филмови герои би трябвало да имат много рядко срещана, блестяща и поради това невъобразима проницателност, която даваше възможност на действието отново да се развива.

— Ами ако са дали на моя втори братовчед Франк нарочно погрешна информация, за да я предаде на мене?

— Да! — възкликна Дани.

— Тук е Слейтър — извика Джек Слейтър в слушалката. — Прочетете ми списъка на обирите с взлом за последното денонощие — Джек слушаше. — Не… не… не… не… да! Това е!

Той затвори с трясък телефона.

— Какво става? — попита Дани.

— Снощи е имало обир с взлом в моргата на Тофути!

Слейтър хукна към вратата.

— И какво от това? — извика Дани, опитвайки се да бъде в крачка.

— Това, че Лио Пръднята е бил в моргата.

Това бе познатият на всички Слейтър. Той скочи зад волана на бонвила и с рев се понесе през града със средна скорост сто и двадесет километра в час.

— Джек, какво става?

Слейтър се бе сетил за всичко. Филмовата логика никога не му изневеряваше.

— Как ти се вижда следното: някой се опитва да убие стария Торели, нали? Не улучва и убива поради грешка Лио Пръднята.

Дани се наслаждаваше на високата скорост и здраво се държеше.

— Точно така.

— Да, да! Изобщо не е така! — изкрещя Слейтър. — Кой е стрелял? Може би Бенедикт? Вероятно. Той би ли допуснал грешка? Знаеш какъв е Бенедикт. Не би сгрешил. И дума не може да става за това! Освен ако е сгрешил умишлено!

— Искаш да кажеш, че съзнателно е убил Лио? Защо?

Ах, този Дани Медигън! Колко благороден беше по природа?!

— Защото, амиго… Лио Пръднята беше много, много, много дебел. Загря ли сега?

Дани поклати отрицателно глава.

— Не.

Момчето наистина беше доста близко до природата.

С две думи: дете-идиотче.

— Влезли с взлом снощи, срязали Лио като пуйка и го натъпкали с тротил. На погребението избухва и помита цялата банда на Торели. Всички наведнъж! А щом това стане, Вивалди завладява града.

Очите на Дани светнаха.

— Ехааа! Страхотно!

Мозъкът му препускаше и смилаше информацията, която току-що бе получил. Имаше само една грешка в данните.

— Не… не — рече Дани, все още замислен. — Не може да е само бомба. Във филма станаха вече десетина експлозии.

Джек Слейтър го изгледа свирепо.

— Не, не започвай пак, Дани… — и тогава изведнъж се сети: — Нервно-паралитичен газ!

— Какво?

— Три бидона с нервно-паралитичен газ са били откраднати от военните камиони онази нощ! Биха могли да ги натъпчат в трупа! — Слейтър стрелна Дани с очи. — А ти знаеш какво означава това, нали?

— Не.

— Лио Пръднята ще пусне газ още веднъж.