Робърт Тайн
Последният екшън герой (5)

4.

Тази нощ в 87-ми полицейски участък не бяха станали много престъпления, тъй че не беше нужно да се чака три-четири часа както обикновено, за да се даде ход на жалбата на Дани. Все пак работата отне повече от час, което даде на Дани достатъчно време, за да разгледа наоколо.

Чакалнята беше всъщност една извънредно мрачна стая. Четири-пет очукани бюра бяха разположени в средата — острови, отрупани с най-различни книжа. Един възрастен служител се бе привел над едно от бюрата и почти не помръдваше — като че ли беше умрял. Той пишеше на машината с един пръст и след всеки удар се бавеше най-малко по пет минути… или поне така се струваше на Дани.

Детективът, който взе показанията на Дани, не изглеждаше по-делови и бърз в работата си, но поне бе попълнил необходимите формуляри и му бе дал да разглежда някакви мърляви книги. Беше се обадил също на мисис Медигън в службата, за да я увери, че няма причини да се тревожи.

Дани се въртеше върху твърдата седалка, хвърляйки тревожни погледи към стенния часовник. Беше почти полунощ.

— Сега запомни — рече детективът. — Майка ти каза да се прибереш право вкъщи. Тя ще бъде при тебе веднага, щом свърши смяната й.

— Да, сър — отвърна Дани и измъкна нещо от джоба си. — Имате ли нужда от това?

— Какво е то?

— Ключът от белезниците, които онзи тип… нали се сещате, които използва върху мене.

— О!

— Може да ви трябват като улика или нещо такова.

— Не, всичко е наред. Задръж го ти.

Дани имаше определеното усещане, че в градската полиция на Ню Йорк не разбираха един много важен факт — това, което му се бе случило тази вечер, беше престъплението на века.

— Знаеш ли как да стигнеш до вас? — попита полицаят така, сякаш се надяваше, че няма да е нужно да урежда транспорт за момчето. Той също бе забелязал, че е полунощ — краят на неговата дълга смяна.

— Ще се оправя.

— Хубаво. Бил ли си ограбван и преди?

Дани кимна.

Полицаят тежко въздъхна.

— Моите деца също. Боя се, че такъв е светът, в който живеем днес. Ако открием крадеца, ще ви се обадим.

Дани знаеше как върви светът и рече:

— Обаче няма да го намерите, нали?

Ченгето не можа да срещне погледа му.

— Правим, каквото можем.

А това означаваше „не“.

— По-добре да тръгвам — рече Дани.

— Пази се…

* * *

Навън валеше и тъмните, почти пусти улици около „Таймс Скуеър“ изглеждаха по-страшни, отколкото когато гъмжаха от народ. Бездомниците спяха на големи картони, положени върху вентилационните отоплителни решетки на метрото, а други още по-страховити фигури се мяркаха из тъмните ъгли на малките улички. Една по една светлините пред кината на 42-ра улица изгасваха. Скоро градът, който никога не спеше, щеше да задреме.

Дани знаеше, че трябва да си отиде право вкъщи, но мисълта, че трябваше да влезе в претършувания и празен апартамент, го потискаше. Настроението му имаше нужда да се повиши по обичайния начин — тъмния салон на „Пандора“ и успокоителната гюрултия на „Джек Слейтър IV“.

В тъмнината и влагата „Пандора“ изглеждаше още по-очукана, отколкото през деня… още по-запусната (ако това бе възможно) и по-самотна, отколкото Дани я бе виждал преди. Мокър до кости, той опита да отвори входната врата, ала тя бе заключена.

— Затворихме — тросна му се момичето от гишето за билети. Тя броеше оскъдните пари и никак не й стана приятно, когато видя Дани.

— Търся Ник! — извика Дани през дебелото, инкрустирано стъкло.

— Виж страничния вход — рече тя и поклати глава с отвращение — според нея Ник бе един стар и побъркан киноман.

Дани хукна по пътеката, която минаваше покрай киното, после се втурна нагоре по желязната аварийна стълба и заблъска с всичка сила по надупчената желязна врата.

— Моля те, Ник — прошепна Дани.

Ако Ник бе започнал да прожектира филма и се бе затворил в кабината, той никога не би чул ударите на Дани по вратата.

Тогава, за негово най-голямо облекчение, вратата се отвори.

— Почти се бях отказал да те чакам — рече Ник.

Дани влезе вътре и се скри от дъжда. После се отръска като мокър кокер шпаньол.

— Извинявай!

— Е? — каза Ник с усмивка. — Как ти изглеждам?

Дани огледа Ник.

— Никога не съм виждал подобно нещо — рече тактично той.

Ник бе облечен в стара износена униформа — облеклото на разпоредителите в кината от времето, когато „Пандора“ навярно бе отворила вратите си. Костюмът беше червен на цвят, ала избелял. Имаше жълти метални копчета и златисти сърмени галони по шевовете. Ансамбълът се допълваше от бели гети и ръкавици и кръгла плоска шапка без козирка, модел „Филип Морис“. Освен това, костюмът беше много прилепнал — толкова прилепнал, че Дани се уплаши да не би Ник да си поеме по-дълбоко въздух. Тогава медните му копчета щяха да се разхвърчат из стаята като куршуми от картечница.

— Не ти ли се вижда малко тесничък? — попита Ник.

Той явно мислеше, че изглежда страхотно и очакваше комплименти.

— Ни най-малко. Пък и нали такава е била модата тогава?

Очите на Ник светеха от вълнение.

— Винаги съм искал да бъда илюзионист, обаче имам малки ръце.

Той вдигна ръцете си, за да ги покаже на Дани, който не бе забелязал досега, че дланите на Ник са действително малки за мъж.

— Но все пак — продължи Ник, — за мене това беше шоубизнес. Моята първа работа! Да бъда разпоредител тук в „Пандора“ тогава, когато тя беше театрален салон.

Ник гордо изпъчи гърди и опипа конците, които придържаха копчетата към плата.

— Но това беше само началото. За по-малко от двадесет години аз напуснах залата и се качих в прожекционната кабина. Най-добрият прожекционист в цял Ню Йорк!

— Страхотно Ник! — каза Дани. — Наистина!

Момчето бе развълнувано от факта, че старецът считаше своя не кой знае колко блестящ възход в света на развлеченията за достойно постижение в живота си.

— Хайде да започваме — каза Дани.

Но Ник препречи пътя му.

— Чакай! Не сме ли забравили нещо?

Дани го изгледа смутено.

— Да сме забравили нещо ли?

— Разбира се!

— Какво?

— Билет, Дани! Ти трябва да имаш билет, за да гледаш филма, нали?

Сърцето на Дани се сви.

— Но касата току-що затвори.

А като се имаше предвид нрава на момичето от гишето за билети, то Дани едва ли би могъл да я накара да отвори отново.

Ник поклати глава.

— Не става дума за обикновен билет. Едно частно представление изисква специален билет. И аз го имам.

С величествен жест на фокусник и малко тромаво движение на ръката той извади билета. Старецът беше прав. Това не беше обикновен билет. Беше по-голям от обикновен пропуск и много повече украсен. Този бе изрисуван в златисти и сребърни цветове и проблясваше в ръката на Ник, стегната в бялата ръкавица.

Дани отвори уста. Такова нещо той никога не бе виждал в живота си!

— Какво…? Какво е това нещо?

В гласа на Ник се прокрадна нотка на благоговение. Дани стоеше притихнал и слисан.

— Самият Хари Худини ми даде това, Дани. Бях на твоята възраст, когато татко ми ме заведе в гримьорната му след представлението.

— Наистина ли?

Ник кимна.

— И мистър Худини… да, мистър Худини направи фокус… а в ръката му се озова ето това. И тогава той ми прошепна… — Ник се наведе още повече към Дани и продължи. — „Това е вълшебен билет“, каза ми той. „Най-великият фокусник в Индия ми го даде, а на него му го дал най-великият Тибетски фокусник. Това е паспорт за един друг свят. Беше мой“, добави мистър Худини, „а сега е твой.“

Ник замълча за миг, после каза:

— А сега, Дани, той е твой.

— Мой ли?!

Дани взе билета и започна да го прехвърля в ръцете си, взирайки се в него.

— Какво може да прави? — попита той.

Ник го изгледа, сякаш малко смутен и каза:

— Не съм съвсем сигурен. Никога не съм имал смелостта да го използвам.

Той се усмихна тъжно и продължи.

— Държах го у себе си през всичките тези години и все исках да го изпробвам… обаче се боях, че той няма да действа. Разбираш ли, Хари Худини беше за мене нещо като господ… ами ако билетът не беше вълшебен? Не бих могъл да го понеса.

— Майчице! — възкликна Дани.

— Той ми каза и още нещо…

— Какво ти каза?

— Каза ми, че този билет имал свое собствено съзнание, млади момко, и прави онова, което си поиска.

— Какво означава това?

Ник бавно поклати глава.

— Не зная, но винаги ме е карало да бъда любопитен.

Дани закачливо се усмихна.

— Ами, има само един начин да разберем, нали?

Ник кимна и изведнъж в старческите му очи лумна шеговито пламъче. Той взе билета, затаи дъха си за миг и го скъса. За части от секундата нещо блесна — някаква искра, някаква ярка светкавица, шеметно златисто присветване — но то изчезна така бързо, както се беше появило. По някакъв странен начин обаче Ник и Дани усетиха едно и също нещо: билетът беше сякаш зареден.

Ник хвърли едната половина в старомодния кош за билети и подаде другата на Дани.

— Моля те, запази твоята половина.

— Можеш да бъдеш сигурен — рече Дани, пъхна билета в джобчето на ризата си и веднага го забрави.

Дани беше на седмото небе. Той бе седнал точно в средата на празния салон, а в скута си държеше пълна кутия с топли пуканки. По говорната уредба се разнесе гласът на Ник:

— Да видим ли дали мистър Слейтър побеждава и този път?

— Джек Слейтър не може да загуби! — извика Дани.

— Никога не е и никога няма да загуби!

Тогава светлините в киносалона започнаха постепенно да гаснат…