Робърт Тайн
Последният екшън герой (25)

24.

Вездесъщият мистър Бенедикт се бе облегнал на изхода за стълбището с оръжие в ръка. Без повече приказки той стреля.

— Дани, залегни! — изкрещя Слейтър, подкосявайки с един удар краката на момчето. Той го повали на земята и го блъсна извън обсега на оръжието. Заедно те запълзяха по мокрия и хлъзгав покрив, устремили се към единственото възможно прикритие — ниската тухлена стена, очертаваща шахтата на асансьора. Джек и Дани клекнаха зад прикритието си, без оръжие и напълно безпомощни. Слейтър разтърка рамото си, опитвайки се да притъпи някак болката.

— Предай се, Бенедикт! — изкрещя той. — Фоайето гъмжи от полицаи!

Бенедикт се изкиска подигравателно.

— Точно затова аз ще стоя надалеч от фоайето. А ако случайно попадна на служителите на закона — при тези думи той се тупна леко по окото, — имам още една изненадваща експлозия за тях — тогава Бенедикт нехайно тръгна към тях, а пистолетът му непрекъснато бълваше куршуми.

Тлъстите пиявици събориха част от прикритието на Джек и Дани.

— Господа — рече Бенедикт с глас, потопен в ирония и злъч, — тъй като без друго ще умрете, мога да ви разкажа какво ще се случи по-нататък.

— Щом си измислен герой — рече Дани с погнуса, — такъв ще си останеш завинаги!

Бенедикт захихика, извади билета от джоба си и го изгледа в захлас. Очите му светеха с безумен блясък.

— Сети се за някой злодей, Джек! Хайде, давай! Лесно е. Искаш Дракула? Няма проблем, ще ти го доведа! Дракула ли? По дяволите! Ще ти доведа Кинг Конг!

— Конг е бил неразбран — прошепна Дани.

Бенедикт отново стреля. Джек и Дани трепнаха, когато нов залп от куршуми срути още една част от тяхната барикада.

— Ще вечерям с Фреди Крюгер, ще си купувам триони заедно с Ледърфейс, ще организирам тържество по поръчка на Хитлер! Защо не? Ще поканя д-р Ноу и Ханибал Лектър и всички ние заедно ще кръстим бебето на Розмари. Помисли си за всички злодеи, Джек.

Бенедикт изглеждаше искрено очарован от пленителните си видения на злото в киното.

Сякаш за да придаде по-голяма тежест на думите си, той натисна спусъка и нов залп от куршуми потъна в нощта.

— Просто само трябва да щракна с пръсти и те ще дойдат… о, да… Ще се наредят на опашка, за да дойдат при мен. И знаеш ли защо, Джек? Защото тук, в действителния свят, Джек, лошите могат да побеждават.

Бенедикт се наведе над Слейтър, насочи оръжието към главата му и каза с искрено съжаление:

— Ще ми липсваш, Джек.

Тогава той дръпна спусъка.

От пистолета се разнесе особен звук — цък!

Бенедикт зяпна оръжието си.

— Цък ли?! — изкрещя той на пистолета си. — Какво означава това „цък“?!

Джек Слейтър се изправи и се усмихна, въпреки болката си.

— Божичко — рече той, — ти май направи грешка в сценария, а? — Слейтър бавно поклати глава, сякаш съчувстваше на филмовия злодей. — Действителността е мръсна, приятелче! Забравил си да си заредиш проклетия пищов… В ръцете ти бях.

Изражението на изненада и объркване върху лицето на Бенедикт бе заменено с обичайното злобно хилене.

— Съжалявам, Джек, но ти си все още в ръцете ми. Оставил съм само едно гнездо празно.

Тогава той стреля.

Куршумът удари Слейтър в гърдите. От удара той подскочи и полетя назад. После падна върху покрива като отсечен дъб.

Дани така широко разтвори очи, че те сякаш изскочиха от орбитите си. Джек Слейтър, неговият герой, лежеше проснат в локва дъждовна вода, червенееща от кръвта му.

— Джек… — простена Дани.

Слейтър отвори уста и се опита да каже нещо, но успя само да се закашля и на устните му се появи кръв. Той поклати глава бавно… и тъжно… а светлината в очите му гаснеше…

Бенедикт изглеждаше много доволен от работата, която бе свършил.

— Колко тъжно — рече той.

На Дани само толкова му трябваше. Той напълно изключи и се спусна върху Бенедикт с всичката сила, на която неговото мъничко тяло бе способно. Използваше всичко, което имаше, за да рани своя враг — риташе, драскаше, хапеше, удряше с юмруците си.

— Ах ти, копеле!

Но Дани едва ли можеше да се надява да повали толкова едър и здрав възрастен мъж. С презрение, но много жестоко, Бенедикт удари Дани през лицето, отхвърляйки го чак до тухлената стена. Момчето силно се блъсна в нея. Вдигна поглед и с лявата прихвана своята ранена дясна ръка. Той се втренчи в нея и изплака:

— Ръката ми! Ти ми счупи ръката! Ти ми счупи ръката!

Изведнъж Дани изхлипа, задавен от сълзите си и зарева като съвсем малко дете.

Бенедикт не му обърна никакво внимание, извърна се към Слейтър и наклони към него оръжието си, за да го довърши веднъж завинаги.

— Видя ли това, Джек? Във филмите човек никога няма да счупи ръката на някое симпатично дребосъче. Просто не може да се случи. А тук се случва всеки ден. Виждаш ли, Джек? Лошите побеждават!

Слейтър погледна право в дулото на оръжието, без да трепне, геройски очакващ смъртта. Зад стената Дани истерично хлипаше… Но не беше точно така. В очите му нямаше сълзи. Той бе получил добър урок от Уитни. Преструвай се на уплашен и стъписан и чакай своя звезден миг, за да нападнеш!

А този бе мигът на Дани. Беше пропилял шанса си с престъпния младеж, който бе разбил апартамента им. В училище беше извънредно страхлив, за да се бие. Но всичко това бе минало. Сега щеше да е съвсем различно.

Дани внимателни наблюдаваше Бенедикт, впивайки очи в гърба му. Беше време да нападне. Той се нахвърли върху него като още недорасъл локомотив и Бенедикт се строполи близо до Слейтър. Джек Слейтър се преобърна и го сграбчи за гърлото, блъсвайки го с все сила назад.

В следния миг Бенедикт беше на крака, опитвайки се да запази равновесие на самия ръб на покрива. Дани вдигна пистолета му и го хвърли към Слейтър.

— Джек, дръж!

Слейтър улови оръжието за приклада, вдигна го и се прицели в черното око на Бенедикт, съдържащо експлозива.

— За тебе няма повече серии! — каза той и стреля.

Куршумът попадна право в бомбата. Предния миг Бенедикт беше там, а в следващия вече го нямаше. На негово място се издигна огнен стълб чак до небето. Целият ъгъл на сградата бе отнесен заедно с Бенедикт. Изведнъж небето се изпълни с прахоляк, който се смеси с дъжда и падна на земята.

Слейтър отново се извъртя на гръб, изтощен от болката, пулсираща в тялото му.

— Ето — каза той. — Ето това беше проклетата ти експлозия!

— Трябва да извикаме помощ!

Подето от есенния вятър, като изсъхнал лист, се носеше димящо и леко овъглено късче хартия. Билетът, който дори сега светеше, пътуваше с вятъра, въртеше се във вихъра и бавно се насочваше надолу към ярко осветените улици. Той падна върху тротоара, хлъзна се напред метър-два и се завъртя във вихрушката, изникнала изведнъж пред входа на някакво кино.

Върху рекламното табло се четеше: „Само тази вечер! «Седмият тюлен»!“.

 

 

А вътре в киното Макс Фон Сидов играеше шах със самата смърт — черната жътварка, стиснала своята коса. Фон Сидов изигра поредния си ход и зачака страховитата призрачна фигура да отговори. Но смъртта сякаш бе загубила интерес към играта. Тя вдигна главата си, скрита в качулката, също като някое куче-пазач. После се изправи и слезе от екрана и от филма, мина по пътеката между редовете и излезе през главния вход на киното.

Мисис Медигън, една от малцината почитатели на този род филми, разположили се в подобния на пещера киносалон, направи онова, което всеки би направил, ако внезапно смъртта слезеше от екрана — хукна панически заедно с другите към изхода.