Робърт Тайн
Последният екшън герой (20)

19.

Да бъдеш герой във филм е извънредно уморително, така че Дани се стовари върху кушетката тази ранна утрин и заспа на часа, без изобщо да мисли за вълнуващите случки отминалото денонощие. Събуди се девет часа по-късно, някъде към средата на съботния следобед. Лежа в леглото още минута-две, чудейки се дали приключенията му не бяха просто сън — плод на развинтената му фантазия.

Тогава Дани чу гласове в кухнята: този на майка му и характерния, гърлен, малко провлечен говор на Джек Слейтър.

Дани бързо навлече дънките си, наметна някаква риза и забърза към кухнята. Айрин Медигън и Джек Слейтър седяха до малката масичка, а кафето в чашите им отдавна бе изпито. И всичко това бе на фона на класическата музика, която се носеше от радиото. Сцена на домашен уют… но веднага се забелязваше, че докато Дани бе спал, двамата възрастни се бяха сприятелили.

— Е — рече Айрин с усмивка, — добро утро… по-скоро добър ден! Искаш ли яйца?

— Да — рече Дани и кимна. — Бъркани, моля те.

Тогава той забеляза, че майка му все още носеше сервитьорската си униформа и възкликна:

— Какво?! Нима си била на крак цялата нощ?!

— Защо не ми каза, че Джек е полицай? — попита Айрин Медигън. — И че са те карали да разглеждаш снимки на престъпници?

Дани изгледа Джек с благодарност — по всичко личеше, че Слейтър го бе отървал от необходимостта да обяснява на майка си. Разбира се, Дани очакваше подобно нещо. Нали затова бяха партньори? За да се прикриват взаимно пред по-големи началници като: полицейски шефове, политически фигури и разгневени майки.

Обаче Джек не изглеждаше радостен.

— Защо не ми каза, че нямаш приятели? — попита той. — И какви са тези работи да ходиш на кино посред нощ, когато знаеш, че майка ти ще се тревожи?

Айрин погледна сина си с тържествуваща усмивка на устните. Дани разбра, че ако им се дадеше възможност да избират, възрастните винаги биха се държали един за друг.

— Мамо — рече той, — ти си го превърнала в глезльо.

Майката на Дани поклати глава.

— Просто стана по-триизмерен! Това е всичко. Препечена филийка?

— Не, благодаря.

Дани не се интересуваше от никакви препечени филийки. Беше много по-загрижен за своя герой. Докато мисис Медигън се суетеше с приготвянето на закуската, той успя да прошепне на партньора си:

— Джек, добре ли си?

Слейтър изглеждаше озадачен.

— Ние си говорихме. Аз никога не съм… говорил… просто така… с жена.

Дани го изгледа с присвити очи и измърмори едва чуто:

— Глезльо! Току-виж са започнали да ги вършат ония лигави работи…

Но в този миг по-важно беше да докара Джек до предишния му режим на работа — да бъде герой.

— Аз и Джек излизаме днес — обяви Дани. — Помагам му по един случай.

Майката на Дани се намръщи.

— Разрешителното ти да убиваш ти беше отнето, момче! — рече строго тя.

— Мамо — негодуваше Дани, — аз трябва да помогна! Свидетел съм!

Колкото до Айрин Медигън обаче, бурята по повод нощните подвизи на Дани още не бе отминала.

— Май ти ще имаш нужда от свидетел! Прибирам се от нощна смяна в четири сутринта, а тебе те няма! Какво се опитваш да направиш? Да ме убиеш ли?!

Слейтър се опита да се застъпи за Дани.

— Айрин… няма за какво да се безпокоите.

Дани учудено повдигна вежди. Айрин?! Охо, работата бе много по-зле, отколкото той си мислеше! Още малко и Слейтър вече нямаше да му дава оръжието си!

— Не се тревожете — продължаваше Джек. — В този град има само осем милиона човека… А аз съм много добър, когато трябва да хвана някого.

— Да — рече бодро Дани. — А пък може и бъдещето на света да зависи от това! А може би…

— Чакай! — прекъсна го Джек Слейтър и вдигна ръка. Той се бе заслушал в музиката, носеща се от радиото — ефирна и ромонеща мелодия, изпълнявана на пиано. — Моля ви, бихте ли увеличили малко?

Беше светла, оптимистична мелодия — проста и много хубава. Грубото мъжествено лице на Слейтър стана сякаш по-меко и нежно, докато той слушаше, а на устните му трепна малко глуповата усмивка.

— Какво е това? — попита Джек, снишил глас.

— Това е Моцарт — отвърна Айрин.

— Човекът, когото Практис е убил? — попита Слейтър, обръщайки се към Дани.

Всъщност от радиото се носеше Анданте на Моцартовия концерт за пиано номер 21, в до мажор, опус 467 — много по-известен като музика от филма „Елвира Медигън“.

Дани понечи да обясни за филма „Амадеус“, после реши, че ще е по-добре да мълчи.

— Точно така, Джек, същият човек е — каза той на глас.

Музиката развълнува Слейтър повече, отколкото той би признал пред себе си.

— Много е хубава…

— Харесвате ли класическа музика? — попита майката на Дани. Според нея полицаите нямаха кой знае колко развито естетическо чувство.

Слейтър поклати глава.

— Не зная… — отвърна той, все още заслушан във въздушната мелодия и нежните акорди. — Да, мисля, че бих харесал…

Дани отегчено вдигна очи към небето. Олеле-мале! Това, от което Джек имаше нужда сега, бе екшън!

— Трябва да те изведа от тук!

От площадката за гледане на Емпайър Стейт Билдинг Ню Йорк изглеждаше огромен, внушителен и напълно главозамайващ. От сто и втория етаж се виждаше как градът се простира надалече — чак до хоризонта. Дани разбра колко трудно ще бъде да се открие един човек в тази гъмжаща маса от хора. Истинският живот значително се различаваше от този във филмите.

Дани се взря в хилядите пешеходци по Тридесет и четвърта улица и поклати глава.

— Каза ли на майка ми кой си ти всъщност?

Слейтър кимна.

— Да. Казах й, че съм ченге от Лос Анжелос.

— Имам предвид наистина кой си.

— Това е достатъчна истина… засега.

Дани погледна на север към голямото струпване на небостъргачи в центъра на града.

— Наистина ли мислиш, че ще го хванеш?

Слейтър погледна надолу.

— Аз винаги и всичко хващам — отвърна той.

Дани го изгледа скептично.

— Така ли? И какво смяташ да направиш? Да го забележиш от тук сред тълпата?

Слейтър хвърли към партньора си един от своите снизходителни погледи, който сякаш казваше: „Ах, ти, неверни Тома!“.

— Виж, ти си от Пенсилвания, а аз никъде не съм бил в истинския живот. Просто се ориентирам — това е. Къде се намират повечето от кината?

Дани посочи на запад.

— Ей там.

— Хайде, трябва да се съсредоточим в този район!

Като тръгнаха из града, Слейтър се заозърта наоколо с широко отворени очи. Той познаваше Ню Йорк от филмите (поне такава беше славата му), но дори незавидното му положение не го бе подготвило за това колко… хм, колко странен е гладът. Тълпата по Бродуей беше като всички други тълпи — мъже и жени, забързани по свои дела в големия град… само че из тази тълпа се движеха хора с много необичайни дрехи… Разни типове, облечени като клоуни и таласъми, и горили, и травестити… и (това всъщност бе най-странно от всичко) никой сякаш не забелязваше!

Дани не обърна никакво внимание на няколкото чудновати морски животни, които минаха край него по улицата.

— Ъъъ, Дани…

— Да?

— Не забелязваш ли нещо… хм, странно?

Дани рязко извърна глава, когато край него минаха десетина човека, маскирани като еднакви парчета от пица.

— Не — отвърна той. — А ти?

— Ами…

Слейтър посочи към три деца, облечени като членове на британското кралско семейство, които идваха към тях.

— О! — рече Дани с усмивка. — Разбирам. Това е за празника на духовете. Всяка година има голям парад на Шесто авеню. Не спира цяла нощ.

— Ясно — рече Слейтър, после застана на едно място. — Погледни!

Дани погледна. Един мъж, облечен като монахиня, стоеше на ъгъла на улицата и палеше цигара, очаквайки светофарът да светне зелено.

— Джек, това не е истинска монахиня. Просто е маскараден костюм.

— Не, не той! Зад него! — каза Слейтър и посочи с ръка. — Онзи магазин там.

Дани погледна натам, където сочеше ръката на Джек. Беше малка витрина на магазин, скрита зад масивни решетки. Бяха му необходими няколко секунди, за да може да разчете надписите зад дебелите железа:

— Оръжия… Амуниции… Полицейско оборудване — произнесе Дани. — Да. Е, и?

— Тук ще чакаме Бенедикт — рече ясно и недвусмислено Слейтър.

Той спря и се пъхна в някакъв вход, като непрекъснато държеше под око оръжейния магазин.

Беше започнало да ръми и Дани вдигна яката си.

— Къде? Тук ли?! — попита той. — Очакваш Бенедикт да се появи тук и просто да ни потупа по рамото?! Това ли е твоят план?

По тона на гласа му се разбираше, че Дани няма много високо мнение за плана на Слейтър, ако той се състоеше само в това да чакат Бенедикт тук.

— Може би не — отвърна Джек и поклати глава. — Но той сигурно знае, че оръжието ми тук не е така ефикасно, както във филмите, а навярно е усетил, че и неговото не действа както трябва. Вероятно ще се опита да го изтъргува.

Според Дани това беше най-мижавият план, за който той някога бе чувал. Дори ако трябваше да се каже на езика на филмовата магия, този план бе доста неубедителен. Обаче Джек Слейтър не изглеждаше разтревожен. Всъщност той изглеждаше така, сякаш изобщо не мислеше за това. Гледаше съсредоточено във витрината на магазина, разположен до този за оръжия. Беше цветарски магазин и Джек Слейтър бе сякаш изцяло погълнат от изобилието на цветята, изложени на витрината.

— Цветята са много красиви — рече почтително той.

— Да, бе — отвърна Дани. — Страхотни са!

Този не бе същият Джек Слейтър, когото Дани познаваше и обичаше.

Мислите му бяха прекъснати. Някакво момченце на възраст почти като Дани и маскирано като скелет спря като ударено от гръм по средата на улицата и зяпна срещу Слейтър.

— Леееле! — ахна детето в захлас. — Това е Арнолд!

— Изчезвай! — процеди през зъби Слейтър.

— Джек — прошепна Дани, — децата тук… ти си техният идол…

Джек реши, че не бива да разочарова публиката си.

— Извинявай — каза той на детето скелет.

— Няма нищо — отвърна детето и вдигна палците си. — „Зов за завръщане“ беше жесток!

Слейтър погледна въпросително към Дани. „Зов за завръщане“?!

— За тайния агент на Марс — подсказа му Дани.

— А, да! Благодаря.

— Продължавай все така, Арнолд!

— Ще се старая — отвърна Слейтър и хвана Дани за ръката. — Тук нищо няма да стане. Да се махаме!

— Сега накъде?

— Към магазина за стъклени очи!

— Добра идея!

В телефонния указател за фирмите в Ню Йорк на „Стъклени очи“ те не намериха нищо… нито пък на „Протези — оптически“. Обаче попаднаха на златна мина, когато обърнаха на „Изкуствени очи — човешки“. Всъщност беше повече от златна мина, защото фирмите, които продаваха стъклени очи в Ню Йорк, изпълваха половин страница в указателя. Дани и Джек бяха доста впечатлени.

— Не знаех, че толкова се търсят — каза Слейтър.

— Ню Йоркска му работа! — рече Дани.

Най-накрая двамата се спряха на един магазин, който се намираше близо до площад „Таймс“ и до района на кината. Магазинът, избран от тях, имаше и още едно преимущество — до него се намираше магазин за картини — евтини репродукции на известни платна. Докато Дани наблюдаваше магазина за стъклени очи, Слейтър продължаваше образованието си върху красотите на действителния свят, разглеждайки внимателно картините на някои от френските импресионисти — най-вече Моне, Реноар и Сезан.

На Дани определено започваше да му писва. Освен това беше вече доста мокър, защото ръменето се бе превърнало в постоянен дъжд.

— Мислех, че трябва само да го потърсим, да го намерим и да свършим с него.

Слейтър с неохота откъсна очи от скиците на Руенската катедрала от Моне.

— В моя свят престъпниците оставят следи… Ако аз не мога да ги намеря, те се появяват и ме отвличат. Не се тревожи — каза Слейтър, вдигна палеца и показалеца си и ги притисна един към друг. — Ето, толкова ми остава да го хвана.

— Надявам се…

По улиците се носеше нова вълна от деца, облечени за празника на духовете. В миг Джек Слейтър бе заобиколен от един Терминатор, един Командо и една тийнейджърска костенурка Нинджа-мутант.

— „Хищник“ беше върхът! — извика Командото.

Слейтър погледна към Дани.

— „Хищник“?!

— Извънземен в джунглата — каза Дани.

— Извънземен в джунглата?! Звучи ужасно!

— Не е толкова ужасно. Направиха няколко серии.

— Сериозно?! А аз участвам ли?

— Не.

— Добре съм постъпил — рече Слейтър.