Робърт Тайн
Последният екшън герой (11)

10.

Тони Вивалди не беше щастлив. Той крачеше напред-назад из кабинета в своята голяма къща и гризеше нокътя на палеца си така, сякаш пръстът му беше палка за барабан. Вивалди изгледа Бенедикт свирепо.

— Как е разбрал Слейтър? — попита той. — Какво не бих дал да ми бъде съюзник… ама той е толкова откачен! Непрекъснато гони лошите — Вивалди се спря и се наведе към Бенедикт. — Къде пише, че аз съм лош?

Бенедикт сви рамене.

— Отде да знам.

— Трябва да разберем кой е пропял. Него първо ще убием, после Слейтър. Какво ти става? — изръмжа Вивалди на Бенедикт.

— Онова дете ме плаши — рече Бенедикт тихо и навъсено. — Това означава ли, че ще променим уговорката за погребението?

Вивалди рязко се извърна и погледна бияча си така, сякаш изведнъж му бяха пораснали две глави.

— Да не си се смахнал? Когато Тони Вивалди предвижда кървава баня, познай какво става… става кървава баня.

— Ето, това харесват хората в тебе — рече Бенедикт.

— Ти си предвидлив домакин… аз искам да проверя дребното приятелче на Слейтър.

Слейтър и дребното му приятелче бяха на стотици километри разстояние — в Холивуд Хилс, недалече от къщата на бившата жена на Слейтър. Бонвилът зави към паркинга няколко пресечки по-долу от къщата и Слейтър изключи двигателя.

— Хайде, Джек — каза разгорещено Дани. — Онзи човек все трябва да е виновен за нещо.

— Единственото нещо, за което е виновен — рече Слейтър, — е, че се държи като задник. Арестувам ли го за това, ще трябва да арестувам половината население на Лос Анжелос. Може би дори повече от половината.

Дани се огледа наоколо.

— Защо спряхме тук?

— Защото бившата ми съпруга може да си е у дома.

— Не се безпокой, не е.

— Откъде знаеш?

— Много просто! Името й го няма в надписите на филма.

Слейтър слезе от колата и така затръшна вратата й, че автомобилът се разлюля.

— Момче, какво лекуват лекарите?

— Болни хора?

— Опитай пак.

Дани помисли за миг.

— Пациенти?

Слейтър кимна.

— Точно така. Тоест хора с много търпение.

Слейтър вдигна едната си ръка и отново се обърна към Дани:

— Окей, сега погледни лакътя на ръкава на якето ми. Какво става с него?

Дани беше извънредно озадачен.

— Какво става ли? Ами, той е на ръката ти. Просто си стои там!

— В какво състояние е?

— Хъ?… Изтънял е.

— Браво! И като сглобиш двете в едно, какво се получава?

— Търпението ти е изтъняло… изчерпало се е — отвърна Дани и поклати глава, възмутен от плоската шега. — Ега ти, колко тъпо!

В алеята пред къщата бе паркиран огромен джип с четири задвижващи колела. Гюрукът беше смъкнат, а над седалките минаваше дебела, извита като арка, хромирана тръба, увенчана отгоре с пет-шест прожектора, подобно на корона. Отстрани на боядисаната в катраненочерно броня бе изрисувано кълбо от огнени пламъци.

Дани гледаше в захлас, макар че той очакваше точно такива неща от Джек Слейтър.

— Леле, това ли караш в празнични дни?!

Слейтър го изгледа леко обиден.

— Не, това е колата на дъщеря ми.

Дани кимна одобрително.

— Бих искал да срещна момичето, което кара такава кола — каза той.

Слейтър посочи към входната врата.

— Какво чакаш? Иди и виж дали си е вкъщи.

— Спокойно — рече си Дани, изкачи стъпалата и почука на вратата.

Миг по-късно вратата се отвори и пред него застана Мередит Кепрайс, невинно момиче, което сега играеше своята първа роля във филм с Джек Слейтър. В плът и кръв, тя беше също толкова прелестна, колкото на картонената реклама във фоайето на „Пандора“.

Имаше дълга, мека, руса коса, падаща върху раменете й, и големи, невинни, сини очи. Това, което най-много заинтригува Дани, бе фактът, че Мередит носеше хавлиен халат — само един хавлиен халат!

Обаче стана нещо още по-хубаво. Без да каже дума, но с усмивка на уста, Мередит протегна ръце, обхвана лицето на Дани с меките си длани и го целуна по устните. Дани кръстоса очи, после ги затвори и напълно се отдаде на целувката.

Искаше му се никога да не свършва, ала за негово най-голямо разочарование тя свърши. Дани залитна и отстъпи назад една-две крачки. Главата му се въртеше и бе останал без дъх.

— Мередит — рече той, все още замаян.

— Мередит ли? Надявам се, че имаш предвид Уитни.

Разбира се! Това не беше Мередит Кепрайс — актрисата, а Уитни Слейтър — героинята във филма.

Дани се помъчи с всички сили да се съвземе колкото е възможно по-бързо.

— Да! Ъъъ, извинявай. Уитни, разбира се.

— Ти да не си Скизи?

— Скизи ли? Не, аз съм…

Но Уитни вече не се интересуваше. Тя погледна над него и видя баща си.

— Татко — изписка Уитни и се хвърли в ръцете му.

Стандартната навъсеност на Джек Слейтър изчезна и лицето му светна, когато видя дъщеря си.

Двамата се прегърнаха на стълбите, залюлявайки се леко наляво и надясно, без да обръщат внимание на Дани, който трябваше да признае, че тази страна от характера на якото филмово ченге средният зрител никога не бе виждал: Джек Слейтър — семеен мъж.

Дани го последва в къщата. Беше скромно бунгало с две спални, но с една-две чудесни подробности: подове от тисово дърво и червена тухлена камина с пламтящ огън.

— Здрасти — рече Дани, опитвайки се да се вмъкне между бащата и дъщерята. — Аз съм Дани Медигън. Разбирам, че не съм живял кой знае колко, но след тази целувка трябва да знаеш, че животът ми тръгва надолу.

Уитни се усмихна. Усмивката й беше ослепителна и широкоекранна.

— Татко, той е толкова сладък.

Слейтър енергично поклати глава отрицателно.

— Не, не, не! Изобщо не е сладък, ами е безнадеждно откачен. Скоро ще започне да ти казва, че те обожава в „Отнесени от вихъра“.

— Не. Това сега е първият й филм.

Колкото до Слейтър, той смяташе, че казаното току-що от Дани потвърждаваше думите му.

— Видя ли? А сега, кой е този Скизи?

Като всеки баща, Джек Слейтър имаше много лошо мнение за приятелите на дъщеря си.

Уитни сви рамене и леко се засмя. Беше прелестен, звънлив смях, който накара Дани отново цял да изтръпне.

— Просто такава е практиката на женския клуб в университета. Прикрепят към тебе някой първокурсник и когато той дойде на вратата ти, ти го целуваш.

Дани се изпъчи гордо. Училището явно ставаше много по-интересно след време. Изведнъж той вече имаше причина да желае осъществяването на желанието на майка си да учи в колеж. Питаше се дали не може човек да е първокурсник през всичките четири години…

— Трябва да се обличам — съобщи Уитни. — Обади се на телефона… и ако е за мене, кажи, че ще се изкъпя и ще бъда готова… о, след по-малко от час.

Дани леко въздъхна, когато тя излезе от стаята и тогава сякаш се изтръгна от тъпоумното вцепенение, в което бе изпаднал. Огледа се наоколо. Най-забележителното нещо в стаята беше голямата купчина пари в банкноти от по сто долара, струпани върху бюрото в ъгъла. Толкова много пари Дани не беше виждал в живота си.

Слейтър проследи погледа му и се почувства задължен да обясни.

— Стара улика — рече той. — От един случай за голяма фалшификация на пари.

Дани разгледа отблизо една от банкнотите.

— Леле, изглежда като истинска!

— Така е — рече Слейтър, — но когато я запалиш променя цвета си по особен начин.

— Какво правят тук тези банкноти?

— Опитах с тях да платя издръжката на жена ми — отвърна Джек Слейтър глуповато. — Не стана. Не й минават такива на моята бивша.

Той отвори едно чекмедже в бюрото, за да прибере парите, после изведнъж се спря. Пребледня и се взря в чекмеджето така, сякаш бе видял призрак.

Заинтригуван, Дани надникна зад партньора си, за да разбере какво го бе извадило от равновесие. В известен смисъл Джек Слейтър наистина бе видял призрак. В чекмеджето имаше снимка. Беше снимка на Слейтър и малко момче на около една година, възседнало раменете на баща си. Несъмнено това беше Ендрю, синът на Слейтър, който така незабравимо се бе намесил в случая с Изкормвача във втората част от приключенията на Слейтър. Слейтър успя да се справи с обзелите го чувства и бързо се овладя. Той пъхна банкнотите в чекмеджето и го затвори с рязко движение, ала не можа да изтръгне от погледа си своята покруса.

— Какво има? — попита Дани.

— Нямаш ли случайно някоя пура в себе си? — попита тихо Джек Слейтър.

Дани поклати глава отрицателно.

— Съжалявам…

Слейтър се упъти към вратата.

— Ще се върна — измърмори той.

Дани го видя, че излиза и каза:

— Знаеш ли, Джек, не бива да преиграваш!

Навън Джек Слейтър бе обзет от някакво мрачно и тайнствено настроение, както става във филмите. Вътре бе уютно, гореше огън, чувстваше се сигурен и спокоен. Навън духаше неприятният, горещ вятър на Санта Ана, който го изнервяше и потискаше още повече. Слейтър вървеше с наведена глава и празен поглед, упътил се към магазинчето за пури на ъгъла.

Всъщност не му трябваше пура. Той просто искаше да излезе от къщата, да се махне от тъжния момент със снимката. Въпреки това, обаче не можеше да се освободи от ужасната картина, заседнала в съзнанието му…

Мигът, в който Изкормвача замахна с ножа към сърцето на Ендрю, Слейтър прониза с изстрела си рамото на злодея. Ударът бе толкова силен, че той полетя и се задържа едва на ръба на покрива, олюлявайки се там за миг, който на Слейтър се стори цяла вечност. За части от секундата изглеждаше, че всичко ще има щастлив край. Изкормвача среща заслужената си смърт, детето е спасено, Джек Слейтър е великият герой, както обикновено. Обаче сценарият излезе от руслото в последния възможен миг.

Докато се люлееше между живота и смъртта, Изкормвача успя да пъхне един от костеливите си пръсти в яката на Ендрю. Изкормвача полетя към коравата земя сред море от проблясващи червени и сини полицейски светлини… повличайки със себе си и Ендрю. Слейтър още чуваше писъка…

Онази нощ, там горе на покрива за Дани може би беше като на кино, ала за Джек Слейтър си беше живата истина.