Войната свърши с всеобща скръб. Не съм достатъчно стара, за да си спомням края на Първата световна война. Но смятам, че едва ли е било по-различно. Същото отчаяние, същата безпомощност, същото „Кажи ми, моля те, кажи ми — аз не знам защо отидох на война.“

Все същият бунт в душата на всеки войник. Същият страх пред бъдещето, страх от завръщането сред хората, били някога негово семейство, а сега са му като чужди. Страх да не остане сам както преди, без приятели, да няма с кого да сподели грижи и сълзи.

Да, трябва отново да бъде глава на семейство, измъчван от съпруга, която мрази да бъде съпруга, но е направила всичко необходимо, за да го „пипне в капана“, а след това го държи отговорен за всяко нещо, което не върви — от хладилника до отоплението, — и то в една страна, която не знае що е война.

Може би именно това е ненормалното в Америка, такава каквато я познаваме днес. Върху главите им никога не са падали бомби — затова една авария в електричеството е в състояние да ги изкара от равновесие. Да са живи и здрави с цялото си невежество. Какво ли би станало, ако им бяха падали бомби на главите? Лично аз познавам някои хора, които биха извлекли полза от това.

Ако се случи да спре телевизията, страната изпада в паника. Тъй като вече никой с никого не разговаря, никой не чете книги с часове, няма друго средство за прекарване на времето, освен телевизията.

Каква възможност има тогава войникът, завърнал се току-що у дома, да заговори с жена си и с децата си, след като те всички са зяпнали в екрана на телевизора?

Безброй са браковете и годежите, опропастени от войната. Отсъствието не прави сърцата по-нежни. Който твърди обратното, трябва да е непоправим оптимист.

Много войници са ми разправяли, че са се оженили за първото срещнато момиче, за да може някой — ако него го убият — да получи обезщетението от правителството. Затова е напълно естествено, че в такива случаи след неговото завръщане контактът се оказва неустойчив. Но тези случаи не са толкова тъжни. При тях не е имало надежда и очакване. Те засягат всички нации, изпратили мъже да се бият.

Тъжното е друго:

Виждала съм ги много след войната в къщите им в Куинс или Ню Йорк как куцукат на патерици край жените и децата си и се отнасят мило с тях.

Виждала съм ги всичките. Обичам ги и днес, когато целият свят ги е забравил.

В това отношение паметта ми е добра. Каквото съм видяла, не се изтрива.

Не се изтрива, защото още ги срещам. Шофьори на таксита, които разговарят с мен, си спомнят и ми казват: „Тогава бяхме по-щастливи.“ И тогава правим още една обиколка около Сентръл Парк — за да можем да си поговорим и да бъдем още малко заедно, както някога.

Най-много съжалявам, че го няма вече онова чувство за приятелство и усещане за общност, което имахме по време на войната. Единствено в несгодите се проявяват най-хубавите качества на човека. Днес в Съединените щати няма бедствено положение. Само дето страната не е в състояние да си отдъхне в общото объркване, настъпило след онова, което в ерата на Никсън бе окачествено като голям срам. Политиката винаги е била един мръсен гешефт. Според мен за голямата „депресия“, която прониза чак гръбначния мозък на Америка, няма никаква особена причина. Като че ли преди не са били допускани грешки! Просто не разговаряйте с войници, ако искате да е мирно и тихо в живота ви, така ще избегнете и кошмарите, и гузната съвест. И с нас не разговаряйте. Но пък и ние не сме склонни да обсъждаме с вас дребните ви неприятности.

Втората световна война се водеше — поне ние така мислехме, — за да се сложи край на всички войни. Върнахме се, когато всичко свърши — а ни посрещнаха с разни тъпи забележки. Мъжете не ги допускаха в ресторант без вратовръзка, независимо от ордените върху парашутистките им униформи.

В нюйоркския нощен клуб „Ел Мароко“ съм виждала как препречват пътя към входа на същите мъже, които са се били заради тях във войната. Но онези господа, пред чиниите с големите тлъсти стекове, които никога не са помирисвали война и не са чували бомба, те са узаконените; ние, другите, сме аутсайдерите, но трябва да кажа, че това ни харесваше. Пращахме ги по дяволите и това все пак беше най-меката възможна обида.

Дойдоха годините на „преориентацията“, както го наричаха. На мен лично ми беше нужно много, много време, за да се пренастроя. Вървях по улиците на Ню Йорк и не можех да повярвам, че всичко, което ни бяха обещали, се е оказало лъжа, само лъжа. Една голяма лъжа! Срещахме се по улиците, сядахме на приказки. Тръгвах с войници — вече бивши войници, — плащах им хотела, и правех всичко, за да не се чувстват така окаяни. Правителството не се грижеше. За тях нямаше работа, макар че ни караха да им обещаваме, когато разговаряхме с тях след представление. Те бяха и си останаха безработни, безцелно обикалящи по улиците.

Бюрокрацията. Вътрешният враг на страната ни.

Нито едно от многобройните обещания не беше изпълнено.

Защо се чувствах отговорна? Искам да обясня.

Чувствах се отговорна, защото в тежките дни из Ардените им казвах, че в родината ги очакват работни места. На всички тях аз внушавах надеждата, която сама имах, и ги карах да повярват, защото бях приела това за свое задължение.

В ледения студ на Ардените ми измръзнаха ръцете, без да забележа (това не се усеща в момента), а също и краката. Ръцете ми подпухнаха като балони. Дадоха ми едно желе за мазане, а под желето ръцете ми изглеждаха като лапи на някое животно. Но това не ми пречеше. Бях оптимистка. Не предполагах какви ще бъдат последиците от това измръзване. С краката беше още по-тежко. Но имахме ботуши, които бяха достатъчно големи и широки — това облекчаваше болката.

До днес ръцете ми придобиват от топлината странен цвят, а кожата върху тях е тънка и нежна като на детско дупе. Понякога седя на някоя маса и изведнъж виждам, че хората наоколо ме зяпат втренчено, тогава забелязвам, че ръцете ми са върху масата и не изглеждат никак добре. Тогава ги скривам.

Но някога, през войната, за мен това нямаше никакво значение. Нямаше нищо по-важно от дълга — стараех се да го изпълнявам възможно най-добре.

Както човек вече може да си представи — не ме обичаха особено много през есента и зимата на 1945 г.

Колкото повече войници се връщаха от района на Тихия океан, толкова по-трудно се намираше работа. Излизахме на улицата и протестирахме. Бяхме извън себе си от ярост. Не става дума за мен, а за задълженията, които имахме спрямо тях. Беше лошо време за всички нас, които им съчувствахме.

Болниците бяха претъпкани. Предприемахме безкрайни пътувания далеч от града, посещавахме ранени, за да хванем ръцете им, да ги успокоим, да им прочетем нещо и да им обещаем, както вече толкова пъти, че за тях ще се погрижат. Същите лъжи, същият диалог от типа „хайде да потанцуваме“. Дори при най-тежките случаи, при изгаряния от трета степен беше прието да се казва: „Скоро ще можеш отново да танцуваш.“ Безсмислено утешение — но те се усмихваха. Горчив, горчив следвоенен опит. Аз самата, след като оцелях през войната без рани — ако не смятаме измръзналите ръце и крака, — имах нужда от цяла една година, за да се приспособя. Една година, пълна с отчаяние и негодувание под принудата да преглъщам оскърбления, може би несъзнателни, но причиняващи болка. Това е обидата, която могат да ти нанесат добре охранените граждани на Съединените щати, които не се интересуват от нищо, освен от собственото си домашно благополучие.

Тогава си мислех, че всеки знае какво означават бомби, разрушения и смърт.

Те не знаеха. Не искаха да знаят. След Гражданската война американците не познаваха друга война. Осведомяваха се за войната от радиото и от вестниците. Жалко невежество. Но пък толкова удобно.

Не говоря за семействата на войници от фронта. Говоря за онези, които не са имали дори един ден, изпълнен с неудобства, който да е изменил с нещо жизнените им навици. Те не знаят нищо. И днес.

Щастлива страна.

Нация, която си мисли: ако изхвърлим един президент и сложим друг, всичко ще е наред.

Нужно е нещо повече, за да е всичко „наред“.

Парадирането с почтеност, твърде разпространено в Америка, е доста съмнително явление. Америка не е съградена на основата на почтеността. Напротив — всички ние знаем, че Америка е съградена върху всичко друго, само не и върху почтеност. Още от времето на „Мейфлауър“. Каквито и опити да се правят да се докаже обратното. Но с годините идеята, че Америка е страна, която се бори за правото, се превърна във всеобщо убеждение.

Още по-добре. На човек му се приисква да повярва в това.

Но тази роля, която Америка играе, е чужда и нагласена. Не бива да се съдят други страни за това дали в тях цари правда или неправда, ако животът в собствената ти страна почива на измама и престъпления, ако се крепи на войната срещу слабите и унищожението на коренните жители, на които — примерно — е платен долар за един полуостров, известен днес като Ню Йорк.

Оттогава Америка наистина е извървяла дълъг път и има надежда, че ще излезе от детската си възраст. От доста време вече тя се опитва да порасне.

През пролетта и лятото на 1977 г. вълна на чест и почтеност заля страната както никога преди. Всеки се биеше в гърдите, дълбоко убеден, че „да бъдеш американец“, означава да си „благонадежден и порядъчен“. Всъщност американците също са склонни да се самозалъгват в своя тесен кръгозор, подобно на всеки друг във всяка страна.

Когато беше в сила алкохолната забрана, това срещна съпротива в цялата страна — противно на всички наредби се купуваха алкохолни напитки, при това съвсем открито. Бях там и го знам. Идваха ти вкъщи, за да ти предлагат да си купиш, без всякакви угризения на съвестта. Просто си пиеха и бяха щастливи. Сега всички се опитват да изпързалят правителството: има книги, които свободно се продават навсякъде, където подробно е обяснено как се правят големите пари с помощта на така нареченото „право“ да не се плащат данъци. Това го разбирам, но, от друга страна, не разбирам защо внезапно се нахвърлят върху някого, който е допуснал грешка в управлението, защо са толкова строги в присъдите срещу всеки, който по тяхно мнение не е „благонадежден и порядъчен“ (като не ти е чиста работата, поне си налягай парцалите).

„Важното е да не те пипнат…“ Винаги ми е мъчно, когато „пипнат“ някого, защото познавам мнозина, дето не са ги пипнали, и си живеят прекрасно. Грешката на предишното правителство беше, че го пипнаха. В Америка да се оставиш да те пипнат, означава слабост. Не те ли хванат, всичко е наред. Хванат ли те, съсипан си.

Днес могат да се ловят всички телевизионни програми в Америка. И над всичко витае крилатата мисъл: Важното е да не те пипнат! Щом не са те заловили, това минава за смелост, съобразителност, интуиция, значи в теб има предвидливост, вещ си в хитрината и надхитрянето или както искат да го наричат.

То е като някаква игра. Както при повечето неща, с които се занимават американците. Те си играят игри, дори на война.

Като един вид компенсация! Все търсят компенсация. Крадяха бензин от една армия, за да го доставят в своята собствена. Трета армия крадеше бензин от Първа армия. Получаваха се ордени за това. Гордееха се с това. Американците продължават да си играят своите игри. Макар и вече с не толкова чиста съвест и без да са чак толкова горди.

След като войната по европейските фронтове свърши, Жан Габен се завърна в Париж в един нов живот, който не му харесваше, в един Париж, който той не познаваше.

Валеше сняг и кишата по улиците го дразнеше. Той винаги е бил със съзнанието, че е актьор, и затова не се осмеляваше да разбутва дремещото население, което спокойно приемаше и калта по улиците както всяка друга неуредица, стига да имаше хляб. Буржоазията винаги го е вбесявала, силата му не беше в търпението. Но с приятелите си той имаше търпение. Яростта го обземаше само когато се натъкне на несправедливости или на безсмислени забрани. Често изпитваше чувството, като толкова други войници, че се е бил напразно. Съзнанието му не беше пригодено да се приспособява. Габен беше отишъл доброволец на фронта и не се беше укривал зад привилегиите, отредени на „звездите“. Той беше заминал за фронта и беше посрещал нещата такива, каквито са.

Както винаги успяваше да се измъкне здрав и читав от всичко. Добрата му звезда го спасяваше от смърт и поражение — физическо и духовно. Със силата, която притежаваше, беше в състояние да надмогне и надживее всяка катастрофа. Странната смесица от дързост и деликатност беше най-хубавата страна на неговия характер. Във Франция не знаеха какво му е минало през главата. Мислеха както обикновено, че актьорите участват само така, „покрай другото“, без да се излагат на истинска опасност.

Аз пак бях отчаяна, а той не! Беше спокоен и се зае да си потърси жилище, където да прибере оскъдните си вещи.

По това време аз бях в Америка, но си пишехме и се чувахме по телефона винаги когато беше възможно. Той беше тъжен, а аз не можех да му помогна.

Войниците, когато се връщат от война, винаги са тъжни.

Това е особен род тъга, която не е свързана непременно със собствената личност — тя обзема хора, които са се борили и са убивали, а сега не могат да намерят вътрешен покой. Познавам това състояние добре. Позволено е да убиваш, ако си получил заповед да го направиш. Не е позволено да се убива без заповед. Отнемаш живота на друг човек, защото ти е било наредено. Може да ти дадат и орден!

Това Габен не успя да го проумее, нито пък аз.

Срещнахме се отново след войната. Той не можеше да си намери работа, както и аз, защото „твърде дълго не сме се появявали на екрана“. И това преглътна, както и аз трябваше да го преглътна. „Проклети цивилни!“ — наричахме така всички онези хора, които са си седели зад големите бюра и не са разбрали нищо от войната.

Те създаваха законите. А ние зависехме от тяхното благоволение. И естествено, бяхме фалирали. Но как би могъл да печелиш пари, докато си бил на война? Връщаш се без пари. Ама раздавали ордени! Ордените обаче не могат да се ядат.

Всички мои ордени висят на стената — заради децата ми. Обикновено ордените остават от бащите, по-рядко от майките. С необходимото чувство за хумор ги слагаме в рамка и ги окачваме на стената, за да могат приятелите ни да им се възхищават.

Най-високо ценя френските си ордени и американския „Медал за мир“. Истински щастлива бях с френските звания „Кавалер на почетния легион“ и „Офицер на почетния легион“. Това бе почит за обикновения американски „войник“ от Франция — страната, която толкова много съм обичала още от своето детство.

Върнах се във Франция, за да снимам един филм с Габен. Не се получи добър филм, макар че като четохме самата история, ни беше харесала.

Беше малко след войната, нямаше осветление и въглища, нямаше хранителни продукти. Но това за нас не беше нищо ново.

Играех типична провинциална хубавица, косата ми беше подложена на студено къдрене, което заедно с нескопосано скроените ми дрехи трябваше да подчертава характера на тази персона. Габен ми помагаше при изговора. Акуратното произношение не беше допустимо. Той ме учеше да сливам сричките, а когато играех без него в някой епизод, сядаше до камерата. Търпението му беше трогателно.

Режисьорът ни, Жорж Лакомб, имаше малък говорен дефект и аз трудно му разбирах. Затова Габен пое неговите задължения, поне що се отнасяше до мен.

Собственица на магазин с храни за птици и животни, много ухажвана жена в малък град, на която мнозина завиждат — от това можеше да стане добра роля. За съжаление не стана. Не бях достоверна в нея — грешката трябва да е била в мен или в „легендата“ за мен.

Когато човек има нужда от пари, прави какви ли не неща. Но пък и никога не се знае предварително дали един филм ще бъде добър или лош, преди да е заснет. Както знаем, това зависи от други хора. Никой не тръгва нарочно да прави слаб филм. Всеки е оптимистично настроен, дори момичетата, които ми помагаха в пробите на костюмите и едва държаха от студ карфиците — и те вярваха в този френски филм със заглавие „Мартин Руманяк“.

Жак Превер, който беше написал за мен текста на песента „Мъртвите листа“ за един друг филм, но аз после се отказах от него — страшно се ядоса и написа една много злобна рецензия в пресата.

Случва се — филмът нямаше успех. Имената и на двама ни — на Габен и моето — не притежаваха достатъчно притегателна сила, за да вкарат зрителите в салона.

Аз, естествено, приех всичко много навътре както винаги когато почувствам, че съм разочаровала някого. Габен изобщо не беше съкрушен. Само каза: „Ще поизчакаме.“

Със завръщането си в Америка се снимах в един филм просто за пари (вече обясних колко е болезнено това). Ние всички искахме да сме богати, за да имаме по-малко грижи. Парите могат да те направят щастлив — аз го казвам.

С тях не можеш да си купиш любов, но можеш да заплатиш на лекар, за операция, таксата за болница и за медицинска сестра, може да се осъществи пътуване на болни деца, за да ги оперират в друга страна — толкова хора можеш да направиш щастливи, толкова рани се лекуват, стига да имаш достатъчно пари. Когато съм имала пари, раздавала съм ги. Съществуват безброй възможности да ги похарчиш. Рядко за себе си. Коли, кожи, екстравагантности — това не е било цел за мен.

Постоянно обаче ме преследваха парични грижи. Не бях единствената, която страдаше от следвоенната криза. Измъкнах се от нея с помощта на Мичъл Лийзън — отидох в Холивуд да снимам филм с него, при това (след едно „толкова дълго отсъствие“ от екрана) — за хонорар, наполовина на онези, които получавах преди войната. Както обикновено правех всичко, което се очакваше от мен. Дори понякога повече. „Golden Earrings“ („Златните обици“) не стана добър филм.

Били Уайлдър беше дошъл чак в Париж да ме уговаря да изиграя една нацистка във филма му „A Foreign Affair“ („Чуждестранна афера“) — след като вече му бях отказала по телефона.

Тогава не подозирах, че на Били Уайлдър не можеш да му се изплъзнеш. Сюжетът беше свързан с Втората световна война. Всички епизоди, които се разиграваха в Берлин, той снимаше без главните изпълнители — в Париж дойде, за да ми обясни своите намерения. Естествено, приех.

Гъвкавостта е дарба, която притежават всички велики личности. Тъй като фантазия те имат в изобилие, с нейна помощ могат да преодолеят всяко препятствие. Лесно се пренагласят, изворът на идеите им е неизчерпаем, нищо не е в състояние да ги обърка. И понеже си владеят занаята, тайната на техния авторитет не е принудата, а методът на убеждението. Във времето, когато филмовата индустрия започна да се самоцензурира, многократно съм наблюдавала как големи режисьори разрешават непредвидени проблеми.

Репетирахме един епизод. Камера, осветление — всичко беше готово за снимки. Внезапно се появи един господин от цензурния отдел, за да каже на режисьора, че тази сцена не може да се снима така. В ония дни — а те не бяха толкова отдавна — две лица от различен пол не можеха да седят върху едно легло, дори да е съвсем старателно оправено. Действието се развиваше в разрушения Берлин, а конкретно този епизод в стаята на едно бедно момиче, където имаше един-единствен стол като възможност за сядане.

Били Уайлдър се усмихна, кимна няколко пъти и обеща на господина да направи желаните промени. Спомням си, че бях възмутена и му го казах — на което отговорът беше: „Обедна почивка. След един час всички отново в студиото!“

Не беше ядосан. Само си топна пръста в гърнето на собствената си фантазия и разреши проблема, докато ние обядвахме. Всичко беше готово за снимките, а той самият в най-добро настроение, усмихнат и остроумен, което си му беше присъщо.

По-късно ми обясни, че изискването да промени първоначалното си виждане по-скоро го успокоило, отколкото ядосало. „В главата ми има повече, отколкото се съдържа в първоначалната идея“, каза той. Тъй като Били Уайлдър беше не само режисьор, но и сценарист, той притежаваше достатъчно изобретателност и му доставяше удоволствие да я използва.

Най-хубавото, най-приятното време прекарах с него и с Чарлс Лаутон, когато снимахме „Witness of the Prosecution“ („Свидетел на обвинението“). Продуцентът ми се беше обадил в Ню Йорк, за да ми предложи ролята. Още същата вечер видях пиесата на Бродуей и бях радостно възбудена от шанса да изиграя тази роля. Естествено, доста се замислих над „другата жена“, но тръгнах като хрътка след лисица, като се опитах в двойната роля да се превърна в едно друго, неразпознаваемо същество. Тъй като цялата интрига зависеше от това да не бъда разпозната в двойната роля, не щадях усилия да вляза в кожата на една вулгарна, доста грозна жена, за да мога да заблудя съдиите на процеса. Опитах всичко. Промених носа си да стане по-дебел, като помолих Орсън Уелс да ми помогне — той беше специалист по носовете. Сложих си подплънки по тялото и краката, лепенки по пръстите, да изглеждат дебели, залепих си дълги, тъмно лакирани нокти върху моите, за да се промени видът на ръцете ми. Като всички големи режисьори, Били Уайлдър оставяше актьорите сами да се подготвят за снимки. Но имаше още едно затруднение: диалектът, на който трябваше да говори „другата жена“. Студията каза: „Ще я дублираме.“ Въпреки това трябваше да изговарям изреченията, поне да си мърдам устните. Чарлс Лаутон каза: „Ела, ще видиш как ще ги изпързаляме. Ще те науча да говориш кокни и си залагам главата, че всичко ще бъде точно. Какво разбират тия в Холивуд от това.“

Отидох при него. Елза Ланкастър, жена му, беше много мила с мен, седяхме край плувния басейн, докато той ме учеше на кокни.

Справях се леко, защото кокни се оказа твърде близко до берлинския диалект — много носов и с граматически грешки. Но съвсем друга работа беше да се играе убедително с този акцент. Чарлс Лаутон оставаше до късно в студиото, дори когато беше свободен да си върви. Като ястреб следеше моя акцент. Беше поел върху себе си отговорността за този особен аспект от филма. Били Уайлдър, който не беше познавач на кокни, изцяло се беше доверил на преценката на Лаутон. Но ми каза: „За тия работи няма да ти дадат «Оскар». Хората не обичат да ги правят на глупаци.“

Беше ми все едно. Оскарите — официално наречени „Академични награди“ — за мен не означават нищо^[1]. Те са най-голямата измама, изнамерена някога. Искате ли да знаете как протича присъждането на Оскарите? В него не участва широкото обществено мнение, всичко се решава от членовете на така наречената Академия. Ако в създаването на един филм са взели участие две хиляди нейни членове, естествено, че всички ще гласуват за техния си филм. Пред една малка студия или филмова компания, в която са заети само хиляда души, онези, разбира се, ще имат с хиляда гласа повече.

Чарлс Лаутон вечно се смееше по своя прелестен начин, когато ставаше дума за странната избирателна система на Академията. Той беше голям актьор, без трикове и претенции, без всичките онези капризи, с които мнозина добри актьори тормозеха режисьорите и продуцентите. Беше великодушен, щедър и извънредно интелигентен. Той казваше: „Дайте ми родя на слепец. Само трябва да си затвориш очите и да се хванеш за парапета на стълбата — няма нищо по-лесно от това — и пипнешком да заслизаш стъпало по стъпало. Мога да се обзаложа, че във всеки такъв филм задължително има стълба за улеснение на актьора. И ще видиш: наградите няма да имат край.“

Били Уайлдър беше прав. Нито веднъж не бях предложена за „Оскар“ и това все означава нещо. Защото самото излъчване на кандидатурата ти носи определен престиж. Ето един списък на ролите, които със сигурност гарантират „Оскар“:

Пастори.

Известни библейски фигури.

Жертва на следните пороци и недъзи: пиянство, слепота, немота, глухота.

Лудост — индивидуална или колективна — във филми, сполучливи като цяло. Колкото по-трагични страдания — толкова по-сигурна е академичната награда „Оскар“. Превъплъщаването в страдащи същества минава за особено трудно. Но това не е вярно! Тези образи са само по-засилено драматизирани, на което дължат въздействието си.

Тъй като присъждането на Оскарите зависи изключително от личности във филмовите среди, недопустимо е да се смесва актьорът с неговата роля. Публиката го прави и това е обяснимо. (Но и критици го правят, което вече е непростимо.)

За да могат Оскарите да се възприемат сериозно (за разлика от наградите на Нюйоркската театрална критика), трябва поне от време на време да получава „Оскар“ и някой актьор, изиграл изящно някоя малка роля в не особено сполучлив филм. Друга причина за скептицизма, съпътстващ наградите на Филмовата академия, е фактът, че гласуващите членове неизбежно се влияят от приятелски чувства или от завист.

Неотдавна се въведе и една нова награда „Оскар за смъртен одър“. Това не е „Оскар“ в обичайния смисъл. Удостоеният или изобщо вече не играе, или не е представен за отличие, или през последните години не е бил награждаван. Този нов „Оскар“ е предназначен да облекчи гузната съвест на членовете академици. Ненадмината безвкусица е, когато някоя известна звезда, очевидно развълнувана, обявява „Оскар за смъртен одър“. За всеки зрител е недвусмислено ясно защо наградата се връчва толкова спешно. Щастлив е актьорът, който е достатъчно болен, за да си спести гледането на тази церемония и по телевизията.

Била съм свидетелка как на едно такова представление на Академията Джеймс Стюарт изхълца в микрофона: „Почакай, Куп, идвам!“

Всички знаеха, че Гари Купър действително е на смъртен одър. Какъв цирк!

Съвестта се пробужда твърде късно. Академиците наистина си въобразяват, че по този начин могат да оправят грешките и пропуските си. Виждала съм актриси, които по-добре от мен би трябвало да знаят това, да се качват бездиханни на сцената и да благодарят на всеки — като се започне от жената в тоалетната до режисьора — без които те никога не биха могли да се справят и т.н. Нямаме актьор, който да каже просто: „Сам постигнах всичко, не съм задължен да благодаря на никого, а отличието — стократно съм си го заслужил.“ След което, без да целуне никого и без да пролее една сълза, да си слезе — без да вземе статуетката „Оскар“. Това вече би било нещо!

Никога не съм имала търпимост спрямо фалша, позьорството или лицемерието, липсвало ми е и желание да възпитам в себе си подобна търпимост. Човек трябва да притежава търпимост и състрадание, казваше майка ми.

Търпимост…

Една година след „Чуждестранната афера“ снимах един филм при Хичкок. У него най-силно впечатление ми правеше спокойствието и авторитетът му, умението му да издава заповеди, без да си придава важност на диктатор. За да притежаваш подобен авторитет, е нужно не само най-общо да познаваш материята, но да вникваш в проблемите на всички звена, обвързани в общото дело.

Нищо не подкопава авторитета повече от липсата на позиция за детайлите. Всеки, който ръководи едно колективно начинание, трябва да умее да оценява еднакво добре успехите и постиженията, както и причините, които спъват придвижването към крайния резултат. Личности на ръководни длъжности с култура и професионални познания, които проявяват толерантност, любов и разбиране към своите сътрудници, са уважавани и обичани.

Хичкок отговаря на тази характеристика.

Той очарова, пленява, възпитава, завладява и омагьосва всички, без да си мръдне пръста. Всъщност той е един стеснителен човек. Снимахме в Лондон „Stage Fright“ („Сценична треска“) по време, когато храната беше проблем. Той се справи и с тази ситуация — при това със замах. Поръча да се изпращат със самолет от Америка пържоли и шницели, отнасяше ги в най-добрите ресторанти на Лондон и ни канеше — Джейн Уаймън и мен — след работа на разкошни вечери. „Дамите трябва да се хранят добре“, обичаше да казва той, докато ние лакомо и с благодарност поглъщахме редките деликатеси. Но тези вечери останаха единствените ни извънслужебни контакти. Той поддържаше известна дистанция спрямо всички нас. Ако дадеш израз на своето възхищение към него, това го притесняваше — както е при толкова много гении.

Харесвах английското му чувство за хумор, с което щедро ни обсипваше, без да очаква признание или аплодисменти. Има един немски израз: „Мнозина са призвани, малцина избрани“. Хичкок бе от избраните.

Флечър Маркъл, „ученик“ на Орсън Уелс, беше мой режисьор в редица големи радиопредавания; с негова помощ изиграх в радиотеатъра много роли, като се започне от „Ана Каренина“ и „Дамата с камелиите“, до по-модерни произведения — каквито киното никога не ми е предлагало.

Радиото — отдавна изгубеният ми приятел! Телевизията го измести от някогашното му място. В Америка радиото достигаше навремето всички класи, особено бедните, които нямаха пари и за вестник. Радиото им съобщаваше най-важните новини, осигуряваше им удоволствие, музика и забава, създаваше на самотните хора илюзията, че не са сами.

Междувременно радиото в Америка се примири да заема най-долното стъпало на стълбата, вече почти не носи развлечение, новините са оскъдни, донякъде още плочите се държат, а програмата постоянно се прекъсва от мазните гласове на рекламите.

Участвах два пъти в радиошоу, веднъж за компанията Си Би Ес, втория — за Би Би Си. Едното беше приключенска поредица, другото — серия от съвети.

Четях писмата, които ми пишеха слушателите, и им отговарях всяка седмица по микрофона. Това бяха съветите. Приключенската серия ни отваряше повече работа, но си струваше труда. Мъри Бърнет и аз пишехме текстовете, а в края на седмината се излъчваше поредното предаване. Имахме си и постоянна мелодия: „Това е време за любов“.

Като мой контраперсонаж бяхме изнамерили едни мъж, естествено, едър, силен, груб и нахален. За него открихме един млад актьор, Мъри Хамилтън, който имаше точно такъв глас, макар и на вид да не изглеждаше така. Бяхме очаровани от този глас, включително и техниците в кабината. Той беше първокласен актьор и остана цяла година с нас. Бях горда, Мъри Бърнет беше горд, CBS — също. Всичко си вървеше по мед и масло, както казват у нас в Берлин.

В радиото бях у дома си, нещо, което днес много ми липсва.

Сигурна съм, че радиото липсва и на много други актьори, както на мен.

В телевизията доминира външността, а не талантът. Актьорът в радиото може да окрили въображението на слушателя само с гласа си. Актьорският глас дава възможност на слушателя да си изгради представа за един човек, когото никога не е виждал, но го усеща като жив пред себе си. Това е магията на радиото.

Тук искам да разкажа за няколко срещи от онези години — срещи с гениални мъже, оставили у мен незаличимо впечатление.

Хемингуей сякаш не го знаят всички…

Пътувах с кораб от Европа за Америка; годината не си спомням точно, но тя не е и важна. Беше след Испанската гражданска война, в това съм сигурна. Ан Уорнър, жената на всесилния продуцент Джек Уорнър, даваше парти на борда и аз бях поканена. Като се приближих, забелязах с бързия си поглед, че на масата седят дванайсет души.

Казах: „Извинете, моля, но не мога да седна, бихме станали тринайсет на масата — а аз съм суеверна.“ (Тогава бях.) Така останах права — и никой не мръдна.

Внезапно до мен изникна една огромна фигура. „Седнете, аз ще бъда четиринайсетият.“ Погледнах този мъж и казах: „Кой сте вие?“ По това може да се разбере колко глупава съм била.

Всичко се подреди; бяхме четиринайсет на масата, вместо тринайсет, на път за Ню Йорк. Сервираха вечерята, толкова разкошна, сякаш бяхме в „Максим“, и накрая високият мъж ме взе под ръка и ме придружи до каютата ми.

Заобичах го от първия момент. Обичах го „платонично“, каквото и да разправят хората.

Подчертавам това, защото любовта между Ърнест Хемингуей и мен беше такава, каквато вече трудно може да се срещне на този свят. Беше чиста и неопетнена, извън всяко съмнение, една безгранична любов и отвъд гроба, макар да знам, че там няма нищо.

Любовта ми към него и неговата любов към мен устоя много, много години, периоди без надежда и без желания. Понякога, изглежда, ни свързваше пълната безутешност, която той изпитваше, която изпитвах и аз. Никога не сме живели заедно, а вероятно това би могло да ни помогне.

Изпитвах уважение към Мери, жена му, единствената му съпруга, която познавах. Ревнувах го от предишните му жени точно толкова, колкото и Мери, но аз бях само негова приятелка и останах такава през всички следващи години. Имам писмата му до едно и ги пазя далеч от всяко любопитство. Те ми принадлежат. Той ги е писал на мен и никой няма да спечели пари от тях. Поне докато мога да го избягна!

Той бе моята „гибралтарска скала“. Минават години без него и всяка от тях е по-мъчителна от предишната. „Времето лекува всички рани“ — симпатична мисъл, само дето не е вярна. Иска ми се да е вярна. Хемингуей — далеч от нас, далеч от този свят — една празнина, която никога не ще се запълни. Липсва ни не само като писател, но и като човек. Без нас взе своето решение, не помисли за нас. Но имаше право на избор.

Пишехме си, докато беше в Куба, отговаряхме си с обратна поща. Говорехме си с часове по телефона, не се уморяваше да ми дава съвети. Никога не ми каза да окача слушалката и да го оставя на мира.

Изпращаше ми своите ръкописи. Казвал е на други за мен: „Тя обича литературата и е един интелигентен и съвестен критик. Щастлив съм, когато напиша нещо, за което съм сигурен, че е добро, и когато тя го прочете, също да й хареса. Тъй като тя познава нещата, за които пиша — хора, страни, живот, смърт, проблеми на брака и поведението, — ценя мнението й повече, отколкото на много критици. Познава любовта и знае, че е нещо, което или го има, или го няма, ценя нейното мнение повече, отколкото на всички професори. Защото съм убеден, че тя знае повече за любовта от всеки друг.“ Това беше, разбира се — както винаги, — безкрайно великодушно от негова страна.

Защо ме обичаше толкова „дълбоко“, както сам се изразяваше — за мен ще си остане една загадка. Но ние се обичахме и през време на войната, когато го срещах понякога — преди и след Бастон^[2]. Беше все лъчезарен, изпълнен с достойнство и сила — аз бях бледа и окаяна, но на висотата на положението всеки път, когато се виждахме. Беше написал едно стихотворение за войната и ме помоли да му го прочета на глас:

… Приеми тази курва смъртта

като своя законна съпруга…

„Чети нататък“, каза той, когато се запънах. Наричаше ме „зелка“, така беше.

Нямах специално обръщение за него. Прозвището „Папа“ не ми лежеше. Струва ми се, че го наричах просто „Ти“. „Ти ми кажи“, „Кажи ми, кажи ми…“ — загубено момиче, ето какво съм била в неговите очи, а и в моите собствени.

Той беше котвата, беше мъдрецът, най-убедителният съветник, главата на собствената ми, лична религия.

Ще ме попитате как преживях смъртта му. Не мога на никого да разкажа — не мога да отговоря на този въпрос. Който е загубил някога баща или брат, той ще ме разбере. Не можеш да го проумееш, докато огромната болка не напусне сърцето ти — след това заживяваш така, като че ли ще се зададе иззад ъгъла, във всеки момент от деня и нощта, и живееш така и знаеш, че никога няма да дойде отново.

Спикваш с болката. Самата болка не намалява, но навикът взима надмощие.

Навикът е добър. Всички мислят, че навикът е лошо нещо. В случай на скръб навикът помага. Хемингуей го твърдеше, и то във време, когато при мен не можеше и дума да става за лично нещастие. Той ме учеше на всичко за живота. Познавах само майчината любов (на което той се усмихваше — с рядката си усмивка, наполовина сладка, наполовина горчива) и нормалната, всекидневна любов. От него не научих нещо ново, но той узакони собствените ми чувства и с това ги направи валидни и силни, като нови.

Учеше ме да пиша. Тогава пишех статии за женското списание „Лейдис хоум джърнъл“. Обаждаше ми се по два пъти на ден да ме пита: „Размрази ли хладилника?“ Той познаваше слабостите на неустойчивите таланти и всички уговорки, с които се отклоняват от писалището.

От него се научих да се освобождавам от излишните прилагателни. Надявам се, че и досега ги изпускам навсякъде, където е възможно.

Ако не става другояче, пъхвам допълнително тук-там по някое.

Иначе спазвам неговите предписания. Той ми липсва. Ако имаше живот след смъртта, той щеше да говори с мен, сега или през дългите нощи. Но след смъртта няма живот и никаква жалба не може да го върне, както не се сбъдват желанията ми, колкото и да ми се иска.

Учиш се да „вървиш през живота“, учиш се да се задоволяваш с малко, учиш се на неща, които никога не си искал да учиш — на „полусъществуване“, което така го отвращаваше (мене също). „Кинг Конг ни напусна, а ти оставаш в безсъзнание на пода“. Това май е единственото сравнение, което ми идва наум.

Ядът не лекува. Ядът, че си останал сам, е като жена, която изисква издръжка, а не получава нищо. Бях много ядосана. Но ядът не е добро нещо.

Знам, той носеше яд в сърцето — срещу кого, не знам. У него имаше ярост. Какъв прекрасен живот, угаснал навеки, по такъв жалък и нищожен повод. В началото побеснях, сърдех се на себе си, за да се спася от болката.

Беше казал, че никога няма да ме изостави — но коя бях аз сред всички тези хора, които той напусна: децата му, жена му, ние, които зависехме от него? Бях петото колело на каруцата, ако изобщо влизах в сметката. Не е мислел за това. Живееше като всеки от нас, дето съществуваме по начин, сякаш сме безсмъртни. Но той прекъсна живота си далеч преди отредения му край. Това беше негов собствен избор. Уважавам го. Но продължавам да плача.

Както вече казах, пазя всичките му писма. Не мога да ги отнеса със себе си. Но не искам друг да ги получи. Те бяха написани до мен и аз ще ги задържа завинаги. В тези писма той ми се довери.

Не ни минава и през ум, че на някого може да му хрумне да извлича полза от нашата кореспонденция. Но има хора, които с привидно невинни писма търсят сближаване, за да получат това, което искат. Налага се да бъдат надхитрявани.

Не ходя на погребения; не присъствах и когато него го погребваха. Всичко съм изпитала и не искам повече. Докато човек е жив, правя всичко възможно да облекча болките и грижите му — след това нищо не ме интересува. Не мога да влияя на ужасната разрушителна сила, която ни превръща в песъчинки, която тържествува над нас и ни отнема хората, които обичаме.

Хемингуей не искаше да нарани никого от нас. Той обичаше Мери. Обичаше синовете си, обичаше и мен. Обичаше ме с гигантската сила на цялото си същество. Неговата висота аз не можех да достигна. Как се отвръща на такава любов? Правех го в границите на собствените си възможности — и той знаеше това. Тъй като никога не сме живели заедно, свързваха ни единствено телефонът и писмата. Всеки божи ден ми съобщаваше кръвното си налягане — като че ли това беше важно. Но за него беше от значение и аз го записвах. Накрая каза, че постъпил в „най-голямата клиника на света“ — клиниката, „Майо“, като гласуваше стопроцентово доверие на мнението им. Аз им нямах това доверие. Но кой ме е упълномощил да противореча на всички?

Когато познаваш много лекари в Америка, винаги се съмняваш. Американските хирурзи са най-добрите. Но ако не срежат и не погледнат вътре — са безпомощни. Диагнози се поставят много по-надеждно в Европа. По-големи лекари, по-голямо медицинско познание. Така и така умираш, но тук умираш по-бързо и с повече достойнство, отколкото в Америка. Америка е ужасно място за умиране. Там на смъртта е предоставено твърде малко пространство — става дума извън земята, а погребенията се превръщат в грандиозен театър. Хората там нямат същите усещания както в Европа.

Хемингуей знаеше какво върши, не може да бъде упрекнат, нито сега, нито тогава. Собствените ми възгледи, естествено, са съвсем различни, защото аз не съм безразсъдно смела личност, каквато беше той. Аз съм обикновена жена, неспособна на подобен драстичен избор. Щях да се боря с решението му — до последния момент, стига да знаех какво е наумил. Но той беше толкова по-силен от всички други — така че по всяка вероятност щях да се окажа на пода.

Ще разкажа и за дните, когато той се запозна с Мери. Бяха ме върнали в Париж за „обезвъшляване“, както се наричаше тогава, и ме настаниха в квартала Шату, предградие на Париж. Щом научих, че Хемингуей е в Париж, в хотел „Риц“, предназначен за висшите офицери, отидох с един джип и го намерих.

Разреши ми да се изкъпя в неговата баня, след което очаквал моя „рапорт“. Каза ми, че открил една „Венера джобен формат“, която на всяка цена искал да притежава.

Така започна моята мисия. Намерих я и говорих с нея. Беше много красива дребна жена, тя ми каза: „Той не ме интересува, не го искам!“

Като посланик започнах да се аргументирам, но тя не искаше да има нищо общо с мен. Бях отчаяна, изброявах й всичките му добри черти, опитвах се да й отворя очите, сравнявах нейния сегашен живот с живота, който би имала с него, обещах й, както ми беше наредено, женитба. Към обяд тя омекна.

Обедните часове в хотел „Риц“ — това е времето, в което момичетата отстъпват и премислят отново взетите преди това решения. Към тях спадаше и Мери Уелш, „Венерата джобен формат“, която ми каза, че „ще вземе под внимание направеното предложение“.

Бях неотстъпно край него, готова на всичко, за да му помогна, а когато дойде вечерта, цялата треперех от страх. Но тя се появи с лъчезарна усмивка и прие неговите опити за сближаване в присъствието на един-единствен свидетел — това бях аз.

Никога не съм виждала по-щастлив човек.

Той имаше дарбата да бъде по-щастлив от всеки друг. И което е още по-важно — можеше да го изрази. Цели снопове лъчи от светлина сякаш извираха от силното му тяло, за да направят и всички ни наоколо щастливи.

Тъй като малко след това трябваше отново да се върна на фронта, повече не ги видях до края на войната — нито него, нито нея.

Способността му да изживява щастие беше в противоречие с неговата очевидна съкрушеност и с трагичния „изход“. Аз, като реалист, не мога да приведа в съзвучие тези две страни. И той като мен имаше чувство за отговорност, чувство, което е несъвместимо със самоубийството му. Разговаряли сме много за отговорността и той я възприемаше по същия начин, както и аз.

Вероятно е мислел, че порасналите му деца вече не се нуждаят от него, или просто си е рекъл: „По дяволите всичко!“ — знам ли. Когато тялото не те следва, както си свикнал, и мозъкът не работи както досега — денонощно, тогава сигурно, ако си много смел, духваш свещта. Винаги ще си остане една загадка кое го накара да ни напусне.

Вярвам повече в едно импулсивно действие — не толкова в дълго обмисляното решение. Може това да е така нареченото „емоционално мислене“. Сигурна съм обаче, че тук не е замесен баща му или пък спомен от миналото.

Всичко, написано за него от така наречените „биографи“, в голямата си част е „блъф“, както казваше той. Книгата на жена му, която не съм чела още, сигурно ще върне по местата им изопачаваните и преиначавани факти, макар че и за нея трябва да е било трудно да събере всичко в едно цяло и да го опише: защото и тя, макар и писателка по професия, беше преди всичко жена, обичана от него. Съжалявам, че трябва да разочаровам читателите, очаквали да научат всичко за „любовната ми история“ с Хемингуей.

Нямаше такава.

Сигурно е трудно да се разберат отношенията ми с известни мъже.

Няма и да се опитвам да ги обяснявам. Човек или разбира, или не.

Ако някой е от хората, които под любов разбират единствено плътската любов, по-добре е да затвори тази книга, защото за този вид любов няма да разказвам много. И то по една проста причина. Доста съм некомпетентна в тази област.

През целия ми живот плътската любов неизменно е била свързана с любов, само с любов. Затова не съм имала връзки „от днес за утре“. Любовта ми към Хемингуей не беше някакво преходно мимолетно увлечение. Просто никога не сме били достатъчно дълго заедно в един и същи град — затова и не стигнахме по-далеч. Или той току-що беше закачил за себе си някое хубаво момиче, или аз бях обвързана някъде другаде, когато той беше свободен. Ако аз бях свободна, той не беше.

Тъй като никога не се намесвам и винаги се отнасям с уважение към „другата“, в живота си се разминах с няколко изключителни мъже — бяхме като „кораби“, които никога не се срещат. Но струва ми се, че така любовта им към мен е била по-трайна, отколкото ако бях кораб в пристанището.

Загубите означават самота. Боли те, когато не можеш да вдигнеш слушалката, за да чуеш гласа, за който копнееш. Трябва да призная, че тази болка започна да ме уморява.

Хемингуей ми липсва. Хуморът му също, който през разстоянията успяваше да ме разведри. Какъв беше този усет, с някаква малка шега да ми подскаже какво трябва да направя! И след това само „Лека нощ!“ Тези думи ме преследват и събуждат стария ми гняв — това, естествено, не ми помага да прекарам спокойно нощта.

Всички „професори“, взети заедно, както Хемингуей ги наричаше, не могат да разрешат нашите проблеми. Те само объркват обърканите. Да им се каже да ни оставят на мира, то е все едно да ги посъветваш да се откажат от приходите си. Обърканите жени (защото това са предимно жени) плащат и плащат на психоаналитика си да ги изслушва. Познавах един, който имаше слухов апарат и при желание го изключваше, докато продължаваше да си дава вид на крайно заинтересуван в словесния поток на своя пациент. Като човек реалист не мога да си представя да се плащат трудно спечелени пари на някакво съвършено чуждо лице само за да те изслуша.

Ноел Кауард — за мен „amitie amoureuse^[3]“. Този писател, поет, драматург, актьор, композитор и режисьор неведнъж е бил майсторски описван. Автобиографията му искри от хумор и самоирония. Нищо ново не бих могла да добавя. Мога да разкажа само за личните ни взаимоотношения.

Отнасяхме се така внимателно един към друг, както го правят само влюбени. Винаги в очакване на някакъв каприз или желание, което тутакси трябваше да се изпълни. Нямаше разправии, само спорове. Никой не се опитваше да напъха другия в някаква неприсъща за него форма.

Запознахме се в средата на 30-те години. Бях в Холивуд и видях филма „The Scoundrel“ („Негодникът“).

Когато съм емоционално възбудена, реагирам с удивителна бързина. Разбрах, че Ноел Кауард е в своята вила, казах името си по телефона — той затвори!

Набрах отново и му казах бързо всичко, което ме е възхитило във филма и в неговите диалози, накрая проговори и той. Помислил, че някой му прави номер, използвайки моето име. Не обичаше просташките шеги.

Разговаряхме дълго. От този момент нататък станахме приятели. Беше напълно естествен процес. Бях пълна противоположност на това, което му харесваше: нито изключително надарена, нито духовита. Не обичах приемите, не ме привличаше кръгът му от познати, не оценявах навиците му, не понасях рекламния шум, не гледах света с неговите очи. И въпреки всичко се чувствахме духовно свързани, като близнаци.

Веднъж той писа, както вече казах, за мен: „Тя е реалистка и клоун.“

По-късно ме накара да пея в Лондон, нещо, което дотогава не ми беше минавало през ум. Той самият ме представи на премиерата в лондонското Кафе дьо Пари и прочете стихотворение, написано специално за случая.

Тогава се появих в целия си блясък и заслизах по прочутата стълба право към протегнатата му ръка. Той ме отведе до микрофона и изчезна.

Примерът му беше последван и от този момент нататък най-големите актьори на английския театър пишеха за мен въведения и идваха да ги произнесат лично. Всяка вечер ме представяше някой от известните там актьори. Дълго време не можех да схвана какво става. Когато Алек Гинес ми се обади в хотел „Дорчестър“, за да поиска моето съгласие да ме изведе същата вечер на сцената със съответно слово, мислех, че някой си прави шега с мен. Но не щеш ли, той се появи в хотела, показа ми речта си и каза: „Моля ви, бихте ли могли да ми намерите един револвер?“ Беше написал пародия на сцена от уестърн.

Вероятно на всички тези големи артисти им е правело удоволствие да пишат текстовете за тези „представления“ и сами да участват в играта. Надявам се поне, че е било така.

Естествено, клубът беше претъпкан — не само заради мен и прекрасните ми костюми (тогава съвсем не пеех толкова добре) — колкото заради артистите.

Толкова ми хареса всичко, че приех предложението следващата година да дойда отново. Този път жени поеха въвеждането. Не само известни актриси, но и общественички, като мис Беси Брадок например, която се появи в семпъл костюм и значка със сърп и чук на ревера, за да се обърне от сцената към публика, облечена в смокинги и вечерни рокли. Но имаше гигантски успех в това необичайно обкръжение. Станахме приятелки и когато аз, много по-късно, предприех турне из Англия, тя ме водеше със себе си по болници и старчески домове преди концертите ми в театъра.

Ноел Кауард следеше всичко това с доволна, победоносна усмивка. Как умееше да се справя с положението, ми стана ясно, когато в Лондон ми предстоеше едно телевизионно предаване, а ден преди това ми съобщиха, че текстът на една широко известна песен там не можел да се излъчи. Начаса той беше готов да го промени. Песента на Коул Портър „I get a kick of you“ („Приятно ми е с теб“) беше представена на продуцентите седмици преди това и официално беше одобрена, както всички ние си мислехме.

Но не беше. Във втория куплет се казваше: „Кокаинът не ми носи радост.“ Не знам в коя година Коул Портър е написал тази песен, но знам, че е изпълнявана от всички големи певци, и то така, както е била написана. Спомних си за Бърнард Шоу, който е казвал: „Ако се налагат промени, то аз ще ги направя.“ Но Коул Портър вече не беше жив, когато трябваше да се вземе решение. Във всеки случай думата „кокаин“ не можела да остане.

В духа на моето мото „Само без ядове“ се опитах да намеря думи, близки по смисъл, които да съвпадат и с римата — да, ама не съм поет. Затова се обадих по телефона в Монтрьо. Ноел каза само: „Ще ти се обадя след малко.“ Чаках, обяснявах на могъщите господа, че ще получа нови думи, с които ще заменим старите, на което ми отговориха, че наследниците трябвало да „одобрят“ поправката.

След двайсет минути Ноел Кауард се обади.

„Пушенето е голяма гадост“ — беше намерил и римата, и стъпката. За него това не беше проблем.

Той много искаше да отида да поживея при него в прекрасната му къща, откъдето се виждаше цял Монтрьо. Рядко ми оставаше време — само понякога за ден-два. Веднъж, докато му гостувах, той ми каза: „Обзалагам се, че не можеш да оставиш пушенето.“ Казах му, че мога — и за да му докажа, си изгасих цигарата. Той направи същото. За мен беше по-лесно, защото не бях пристрастена. За него беше по-трудно.

Удържах си на думата и никога не запуших отново от глупост. Той продължи да пуши до края на живота си.

Искам да добавя още нещо към темата за пушенето.

Докато още пушех, спях като бебе. Откакто престанах, след онази вечер с Ноел Кауард, си загубих съня.

Завърнах се в Париж. Безсънни нощи. Вслушвах се във всички съвети. Обръщах си краката на север, на юг и на запад, избягвах изток и след четири месеца бях кълбо от нерви.

Но си удържах обещанието.

За голямо съжаление прибягнах към приспивателни, защото човек има нужда от сън, за да работи.

Моят много близък, обичан приятел, тенорът Ричард Таубер, който не е изпушил нито една цигара, почина от белодробен рак в болницата „Гей’с Хоспитъл“. Спомням си за това, защото се опитах да платя за операцията; беше през войната, когато чуждите вложения бяха блокирани, включително и моите.

Може да се умре от прекалено много аспирин, от много алкохол, от много сънотворни — с една дума, от всичко, когато е в прекалена доза. Защо, подобно на надписа върху американските пакети с цигари, не се отпечатва и върху бутилките с уиски и бърбън, които се продават на милиони хора: „По официални данни употребата на алкохол води до цироза на черния дроб“? Отговорът е прост: ако това се направи, ще се печелят милиони долари по-малко!

Нарушаването на мярката е опасно във всички области.

От шест цигари на ден не се получава белодробен рак.

Ноел Кауард реши отново да пропуши и беше прав.

Майка му беше мъртва, нямаше деца, затова носеше отговорност само за себе си. Единствено той можеше да решава какъв да бъде начинът му на живот през последните години. Мразеше да се чувства „инвалид“. Измисляхме купища весели игри, за да го отклоняваме от болките, които вече го съпътстваха. Когато отидохме на едно представление в Ню Йорк, озаглавено „О, Кауард“, той трябваше да изкачи безкрайни стъпала пред многобройните зрители. Напълно в неговия стил, това ни най-малко не го смути, но от самоиронията му едва не ми се пръсна сърцето.

Когато почина в Ямайка, аз бях на турне из Америка, пеех в театри със сцена — арена, от каквито той все се мъчеше да ме отклони. Получих тъжното известие по телефона, заедно с Джоу Дейвис, забележителния майстор по осветлението, който осветяваше и спектаклите ми в Кафе дьо Пари в Лондон — плаках с него.

Както знаем, скръбта е егоистична, но въпреки всичко тя не замъглява въображението. Познавах добре хладния егоизъм на Ноел Кауард, но това не ми пречеше да го обичам — и то по един реален начин.

Той можеше да живее без мен и аз можех да живея без него.

Но сега, толкова години по-късно, той ми липсва повече, отколкото тогава. Голяма празнина в един празен свят.

Нашият свят не му харесваше. И той го напусна без съжаление.

Игор Стравински. Години наред го обожавах, не съм и мислила, че някога ще го срещна. Но това се случи. Без усилие от моя страна. Никога не преследвам идолите си. Той седеше до мен на една вечеря, която даваше Базил Ратбоун. С възможно най-спокоен тон му обясних колко го уважавам и добавих: „Любимата ми част в «Пролетно тайнство» е, когато момичето се изтръгва от мъжа и с писък изчезва в гората.“

Той дълго ме гледа. И каза: „Такова нещо изобщо няма нито в музиката, която съм написал, нито в балета.“

Тогава му посочих, по-скоро му изтананиках откъсите, които имах предвид, и той търпеливо ме изслуша, докато свърша. Тогава каза: „Ако смятате, че музиката е написана, за да илюстрира това, което вие си представяте — е хубаво. Но трябва да ви кажа, че такава сцена в «Пролетно тайнство» няма.“

Това обаче не беше достатъчно да ме разколебае. В съзнанието ми тази музика е останала така, както си я представях, и нищо не е в състояние да ме разубеди.

С присъщото за него великодушие много по-късно той ми призна с какво удоволствие би написал това, което съм му разказала онази първа вечер.

Срещахме се, когато пътищата ни се пресичаха. Но те не се пресичаха твърде често, докато един ден той ни напусна завинаги.

Харолд Арлън. Колко го обичам! Колко обичам музиката му! И способността му да влиза в синхрон, и да бъде на ниво във всяка ситуация.

Той е един от големите ми приятели, приятел е и на дъщеря ми и на нейните деца. Една от своите песни той написа веднъж на стената в детската стая.

Великодушието и благородството му са безгранични. Когато набрах смелост да изпея една негова песен в Лондон, „One for my Baby, one for the road“ („Една за тебе, мила, една за из път“) — той долетя, а аз бях изплашена до смърт. Но успях. По-късно записах песента на плоча и тя му хареса.

Освен това той винаги ми дава пари назаем, когато ми потрябват.

След едно мое завръщане от Европа чух, че бил в болница в Ню Йорк. Оперирали го със съмнение за язва. Но след като го отворили, установили, че нищо не могат да направят. Лекарите били много добри, ала при това положение просто го зашили отново. Останах с него два ужасни дни в края на седмицата, когато големите доктори бяха по вилите си и не можеше да се стигне до тях. Човек никога не трябва да се оставя в ръцете на лекар с вила! Захвърлен си и си безсилен, без помощ отнийде в големия град. Богатите лекари са безполезни.

Тъй като не принадлежах към семейството на Арлън, не можех да взимам решения или да имам някакви изисквания.

Пълно отчаяние.

Когато лекарите най-после съобщиха на останалия персонал, че краят му се вижда, аз се обадих на най-големия специалист в тази област, д-р Блакмор. Вече го бях помолила в случай на нужда да ми окаже помощ и той се беше съгласил. Дойде веднага, след като му се обадих от една телефонна кабина в болницата.

Той каза: „Ако успеем да спрем кръвоизливите за петнайсет минути, ще го спасим.“ Той вкара празни балони в стомаха, напомпа ги и по този начин се опита да спре вътрешните кръвоизливи.

Успя.

Останах при Харолд Арлън. Шепнех в ухото му: „Върни се, Харолд, не ни оставяй, ела си!“ И той се върна. Беше спасен.

Сприятелих се с медицинската сестра, която му правеше десетки промивки. Заедно напускахме болницата в края на деня, когато вече нямаше никакво такси, и отивахме вкъщи ръка за ръка. Великолепно момиче. Знам, че тя не би желала да споменавам името й.

Харолд Арлън беше спасен — благодарение на д-р Блакмор. Жив е и сега, когато пиша тези редове. И нека още дълго бъде.

Голяма личност, голям композитор. Всеки ще се увери, стига да се опита да направи нещо по-добре от него или поне като него. Богатството на неговата изобретателност е неизчерпаемо. Нека някой само да опита!

Джакомети. От всички художници най-много обичам импресионистите. Сезан за мен е бог. Ще обясня защо. Винаги оставя място за твоята собствена фантазия. Понякога загатва гори и дървета само с лек щрих на четката — а виждаш целия пейзаж, така както го е видял той. Почти без цвят — а колко цветна е всяка негова мазка.

Сега за един скулптор — за Алберто Джакомети. Джакомети е скицирал едно куче и после е направил скулптурата на кучето, изложено в нюйоркския Музей на модерното изкуство. Влюбих се в това куче. Не само защото безкрайно обичам кучетата. Просто се влюбих в това особено куче на Джакомети.

По-късно в Париж един мой приятел, Алекс Либерман, ми уреди среща с Джакомети. Нито той, нито аз обичахме публичната реклама. Затова се срещнахме в едно бистро, далеч от любопитните очи на фотографите.

Бях смутена и не знаех какво да кажа, както обикновено при такива срещи. Той хвана лицето ми с две ръце и каза: „Не искате да ядете, нали? Да идем в моето ателие и там ще си поговорим.“

В момента работеше над една женска фигура, която беше толкова висока, че трябваше да се катери по дървена стълба, за да стига до най-горната част.

Ателието беше студено и неугледно. Той стоеше на стълбата високо над мен, а аз се бях свила долу, гледах към него и чаках да слезе или нещо да ми каже.

И това стана. Той слезе от стълбата, но това, което ми каза, беше толкова тъжно, че ако можех да плача, когато ми се плаче, положително щях да се разплача.

Той ми подаде една чудесна скулптурна фигурка, едно „момиче“, както го нарече. Зави го във вестник и каза: „Вземете я с вас в Америка и я дайте на детето си.“

Така и направих.

Държах малката статуйка в скута си, докато прелитах Атлантика. А мислех, че никога няма да го видя отново. Умря от нелепа болест твърде рано. Като всички големи в изкуството, и той беше тъжен човек. Вероятно му е било приятно да открие в мое лице свой почитател. Но аз не можех да възпра пристъпа на трагедията, която го застрашаваше, колкото и да исках.

Ходехме по кафенетата из Монмартър, сядахме в различни ресторанти; докато ядяхме, той ме гледаше, но беше болен — и сърцето, и тялото му. Сега съжалявам, че не приех всички съкровища, които ми предлагаше. Доброто възпитание ме възпираше да отнеса такова изобилие от подаръци.

Но приех любовта му. Не мога да кажа, че ме е обогатил. Аз бях тази, която се опитваше да го направи по-богат. Малко време имах за това. Прекалено малко време.

Един от най-значителните мъже, които съм имала привилегията да познавам, е Александър Флеминг. Вече споменах за него, когато разказвах за пеницилина и за ранените през Втората световна война. Сега ще опиша как се срещнах с този велик човек.

Беше през 1949 г. Снимах филма „Сценична треска“ с Хичкок в Лондон, когато най-добрите ми приятели Миша Шполянски и жена му ми предложиха да ме срещнат с Флеминг. Не проявявах особен интерес; исках само да го видя — макар и отдалеч. Но те казаха, че знаели точно как да се организира всичко. Имали един приятел, големия учен д-р Хиндле, известен с това, че бе победил жълтата треска. Най-добре щяло да бъде да се подготви една вечеря у тях, ако аз се погрижа за яденето.

Бях съвсем объркана. Телеграфирах на Ерих Мария Ремарк в Ню Йорк да го питам за най-добрите вина, които бих могла да сервирам. Той ме осведоми подробно! Притесних се, като ми казаха, че Александър Флеминг бил съвършен познавач на вината и изобщо голям ценител на добрата кухня. Това беше едно предизвикателство.

Получих разрешение да напусна студията по-рано, за да бъда съвсем навреме у моите приятели, та да мога да приготвя изтънчените ястия, които си бях намислила. Александър Флеминг се появи точно в осем, придружен от д-р Хиндле.

Поех палтото му и бях трогната едва ли не до сълзи, когато забелязах, че малката верижка, която му служеше за закачалка, беше скъсана.

Знаех, че е вдовец. Бяхме се уговорили с приятелите ми да не отваряме дума за пеницилина, убедена, че на него сигурно не му се слуша вече нищо на тази тема.

Сервирах яденето и го погледнах. Ядеше, като че ли не виждаше нищо особено. Аз мълчах. Господинът между нас обаче ядеше с дива страст, произнасяше се компетентно върху яденето и вината, върху вкуса на всяко ново ястие, което поднасях. Мислех, че го прави, за да ме успокои, че ако човек няма кой знае какви претенции, яденето си е добро. Отварях едно след друго препоръчаните от Ремарк вина — и накрая вечерята свърши.

Кулинарят се оказа д-р Хиндле!

Ценителят на добрата кухня се оказа д-р Хиндле!

Чувствах се неуверена, защото Флеминг не беше казал нито дума. Мислех си, че това се дължи на неговата стеснителност в обкръжение на почитатели, което добре разбирах. Станахме от масата и се преместихме във всекидневната. Отново мълчание, само моето притеснение нарастваше. Дали приятелите ми ще спазят своето обещание? Спазиха го. Заговорихме за големия успех на Миша Шполянски — „Tell me tonight“ („Кажи ми тази нощ“). Флеминг даже изтананика под нос няколко такта от „Тази нощ или никога!“ и беше горд, че знае част от текста.

Изведнъж бръкна в джобчето на жилетката си. За момент ние прекъснахме разговора. Оттам той извади нещо малко, подаде ми го и каза: „Донесох го за вас.“ Взех го от ръката му. Беше кръгло и вероятно от стъкло. Той каза: „Това е единственият подарък, който успях да измисля за вас. Първата проба пеницилин.“

Всички бяхме трогнати и вечерта завърши с целувки, прегръдки и обещания да поддържаме постоянна връзка.

Заминах за Америка и му изпращах яйца и продукти, които тогава в Англия още бяха оскъдни.

Слава богу, той отново се ожени, така че през последните си години не беше сам. Защото общото при всички гениални мъже е, че са самотни.

Сега се строят паметници дори на естрадни певци. Паметник на сър Александър Флеминг още не съм видяла. Може някъде и да има. Би било добре.

В една реч, изнесена от сър Александър Флеминг през 1951 г. в университета в Единбург, той между другото казва: „Първите стъпки в една област се правят от отделния, от самотния труженик. После откритията могат да бъдат доразвити от цяла група, но главната идея излиза винаги от предприемчивия дух и прозренията на индивида, на личността.“

Орсън Уелс, още тогава недостижим, стана мой приятел едва когато приех да заместя Рита Хейуърт в едно шоу за войници. Беше по време на мобилизацията в Америка.

Рита снимаше филм за „Кълъмбия“ и тиранинът на студията, Хари Коун, не й беше дал допълнителен отпуск, което й попречи да продължи участието си в това шоу. А Орсън Уелс имаше нужда от известна жена.

Притекох му се на помощ. Работата ми харесваше, макар да ми отнемаше възможността за други занимания вечер след седем часа. Орсън Уелс беше наел един ъглов парцел в Холивуд и там беше вдигнал огромна палатка. Агнес Морхед работеше вън на стрелбището, а аз вътре в палатката. Местата на първите два реда се продаваха на високи цени. С парите Орсън Уелс се стараеше да покрива разноските на представлението. Орсън беше усвоил всички познати фокуси, но това не му беше достатъчно. Той излизаше със същите трикове, с които от години се представяха и другите илюзионисти, но ги поднасяше различно. Започваше с финалния ефект и го разгръщаше назад до обичайното начало. Въздействието беше изумително. Наблюдавах го преди и след собствената си програма, но не успявах да разбера как го постига.

Когато тръгнах за армията и бързо трябваше да усвоя някакъв ефектен номер, той ме научи „да чета мисли“ назад и напред във времето. Много е отзивчив, като всички големи таланти, богато осенени от дарби, склонни да ги раздават, без сянка от скъперничество. Те споделят идеите, опита и мечтите си с нас. Лесно е да ги обича човек!

Като напуснах армията, напълно разорена, без един цент, Орсън Уелс ми предложи дома си. Живях там и работех с него в радиото, докато свърши и войната в Тихия океан.

Прекарвахме, така да се каже, ден и нощ в радиото. Говорехме денем и нощем на слушателите — Уелс беше многократно по-добър от мен, — докато най-после получихме известието, че всичко е свършило. Не се разцелувахме, не се запрегръщахме. Не беше в нашия стил. Приключихме работа, прибрахме си нещата в студиото и си тръгнахме към къщи.

По-късно отново имах щастието да поработя с Орсън Уелс. Филмът се казваше „Touch of Evil“ („Печатът на злото“). Компанията „Юнивърсъл“ му беше предоставила за снимките някакви стари неизползвани декори, но пари не му бяха отпуснали. Всичко, което получаваше от тях, приличаше на милостиня, така че той молеше главно приятели срещу минимално възнаграждение да играят във филма — и сред тях Мерседес Мак Кеймбридж и аз. Беше голям срам начинът, по който се отнасяха с него. Днес този филм се оценява по цял свят за класически. Но тогава го смятаха за непечеливш билет от лотарията. Когато години по-късно присъдиха на Уелс наградата „Оскар“, на него, когото бяха пъдили и унижавали, аз отказах да присъствам на тържеството. По-скоро бих сложила бомби под седалките на тези лицемери.

Но да се върна към работата в този филм. Орсън ми беше казал — напълно в стила на фон Щернберг — да бъда точно навреме в ателието, в костюм и готова за снимки. Снимахме в Санта Моника, където беше намерил и обзавел едно празно паянтово бунгало, обаче с пианола. Начало на снимките — осем часа вечерта.

Той ми каза: „Ти си мексиканска съдържателна на публичен дом. Намери си костюм и бъди готова.“

Намерих костюм и се приготвих. Обиколих всички шивашки ателиета на студиите, които познавах. Взех поли, якета, обици, перуки и т.н., за да му ги занеса той да избира. Разбира се, бях по-рано от предвиденото в Санта Моника и се явих в костюм пред него. Разчитах на одобрението му, а той ми обърна гръб, но само след миг рязко се обърна и тръгна към мен — едва сега ме беше познал. Това, разбира се, беше чудесно! Вдигна ме във въздуха с ликуващи възгласи от радост.

Работих само една снимачна нощ за него, ала мисля, че това беше най-доброто, което съм постигнала някога. Ролята беше малка, но изцяло отговаряше на това, което той искаше, и това ми беше достатъчно. Оттогава никога не съм работила повече с него. Все бяхме в различни страни, по различно време. Но много разговаряхме по телефона и всеки знаеше къде може да намери другия.

Към многото неща, на които ме научи Орсън Уелс, са и някои ценни познания за любовта.

Беше седнал на перваза на прозореца в парижката ми стая в хотел „Джордж V“, когато ми каза: „Моля те, не забравяй! Не можеш да направиш някого, когото обичаш, щастлив, дори да изпълняваш всичките му желания, ако ти самата не си щастлива.“

Какво да кажеш пред толкова мъдрост? Нямах представа. Мислех си, че ако си предан на някого, дори му кърпиш чорапите и изобщо правиш всичко за него, тогава той не може да не е щастлив. Някой може да ме сметне за наивна — наистина бях, и в известна степен още съм. Ако като мен от дете си имал един добре осигурен живот и после като девойка, а и като жена — няма откъде да научиш онова, което знаят другите жени, по-малко покровителствани в своя живот. Смятам собствената си наивност за някаква благословия. С това може за някои хора да съм скучна, но тези, които са се отегчавали от наивността ми, също не са намирали от своя страна място в сърцето ми.

Когато Орсън снимаше един френски филм в Елзас и Лотарингия, отидох да го посетя за няколко дни там, просто за духовен тонус. Да, той зарежда изтощени акумулатори, достатъчно е да е наблизо и само да те погледне. Мисля, че всички се нуждаем от време на време от вътрешно презареждане. Трудността се състои в това, че такава една бензиностанция невинаги е достъпна. Освен това трябва да знаеш от колко се нуждаеш.

За съжаление не разполагаме с арматурно табло, по което да отчитаме кога напрежението в акумулатора е спаднало. Внезапно, най-неочаквано се чувстваме празни, съсипани, тъжни. Тогава нищо не е в състояние да замени по-бързо и изцяло изгубената енергия, отколкото един надарен с богати заложби човек, човек, който е щастлив, ако може да ни даде онова, от което така неотложно се нуждаем.

Орсън Уелс е един такъв щедър източник, който положително зарежда акумулаторите и на други хора, не само моя. С него никога не обсъждаме личните си проблеми и грижи; той определя темите. При посещението ми в Отрот-льо-о седяхме в някой от почивните му дни, или когато се случеше преди обяд да не работи, и с часове си приказвахме — той беше пълен с идеи и хрумвания. Разбира се, никога не съм го притеснявала. Предполагам, че за Орсън Уелс аз също съм била един добър приятел. Ако някой го попита, сигурно ще го потвърди.

За Орсън Уелс като творец са писали големи писатели и критици. Трудно мога да добавя нещо повече.

Хубаво би било, ако Орсън Уелс се заеме и с преподавателска дейност, но не знам дали това го интересува. Знам само, че има изключителен талант за това. Според мен всеки продуктивен човек трябва да има в известна степен и една по-обща култура. Малкото наистина големи творчески личности, които съм познавала, са били и високо образовани. Това се отнася и за Орсън Уелс.

Трябва да отбележа още едно качество на Орсън Уелс — неговия глас, неговия говор.

Гласовете са от особено значение, във всички разновидности на нашата професия. Един глас излъчва светлина, друг глас отблъсква, трети намеква, четвърти предполага, пети успокоява… Гласовете играят определена роля не само в актьорската професия, но и във всекидневния живот. Има гласове, които упражняват насилие върху други гласове.

Орсън Уелс има глас, който изпълнява всички въжделения и желания. Дори и да не беше толкова завладяващо талантлив актьор, самият му глас беше в състояние да отнесе човека през облаците в небето.

Европейците обикновено презират американския начин на говорене. Мислят си, че това, което чуват от американските туристи, е „американски“. Повечето американски гласове действително са оскърбление за чувствителното ухо, особено женските гласове. Носовият изговор наистина трудно се понася. Нищо чудно, че американските туристи не са особено обичани в Европа, и то не само по причина на падащия долар. Дават малки бакшиши и рядко са учтиви — макар че в много страни именно американците минават за изключително любезни хора.

Американският английски е чудесен език — точно толкова красив, колкото и британският английски. Но трябва да се говори така, както го говори Орсън Уелс. Той говори чист американски (това, което за немците е Hochdeutsch^[4]) и никой не може да каже в кой щат е роден.

Моят глас далеч не е толкова известен и въпреки това в много критически статии е бил определян като „особен“. В сравнение с гласовете на някои други жени трябва да призная, че моят наистина звучи по-красиво. Говоря книжовен немски, без следа от вроден диалект. Затова и много хора казват, че моят немски е „различен“ от онзи, който обикновено са чували.

Орсън Уелс ми обясни всичко това, когато аз с цялата си наивност му казах, че за мен американският звучи така, сякаш говорещият има горещ картоф в устата. Опитвала съм всичко, за да го имитирам, но слава богу, не ми се е удавало.

Повечето американци говорят диалекта на щата, от който произхождат. Някои дори се гордеят с това. Аз например харесвам протяжния говор на тексасците. И все пак е много по-добре, ако един човек с определено положение в обществото говори езика чисто. Струва си усилията.

Който познава работата с камера, знае, че с долния ракурс Орсън Уелс извърши революция. След като Айзенщайн го беше използвал при външни снимки, Орсън Уелс го приложи в интериор. Павилионите с декор трябваше вече да се покриват, за да могат да се правят снимки с долен ракурс. По-рано декорът нямаше покрив. Вместо него имаше греди, на които се закрепваха тежките лампи, и около тях в адска горещина се въртяха осветителите. Постоянно треперех от страх — за тях, а в паузите между снимките им изпращах горе лимонада и кафе. Достатъчно бе да направят една погрешна стъпка, за да полетят надолу.

След като Орсън Уелс покри декора, вече не беше страшно. Той просто разместваше светлинните източници и снимаше цялото пространство отдолу. Движеше камерата така, както никой преди него не я беше движил — дори когато в кадъра попадаха шест, пък и повече изпълнители. Трябва да се види „Magnificent Andersons“ („Великолепните Андерсоновци“), за да се разбере какво имам предвид.

Забележителен творец и цар в занаята, революционер в областта на киноезика. Но за разлика от фон Щернберг, той не си създаваше врагове. Винаги дружелюбен и толерантен, около него не витаеше онази враждебност, която предизвикваше фон Щернберг. Той пръв въведе на мястото на големите тежкоподвижни камери ръчната камера. Днес ръчните камери се използват навсякъде, особено в документалното кино, но тогава още ги нямаше в студиите. Беше наистина прекрасно да бъдеш свидетел на всички тези нововъведения, да гледаш как младите оператори пълзят наоколо по пода със своите ръчни камери. Такова нещо не е имало никога преди в големите студии на Холивуд.

Приключихме снимките в Санта Моника и Орсън Уелс изглеждаше доволен. Повече не можеш да очакваш от един голям творец, тъй като истинският творец никога не е „съвсем доволен“. Винаги го измъчва съмнение от постигнатото. Няма го онова самодоволство, присъщо на творците от по-малък калибър.

Бях веднъж зад кулисите със Светослав Рихтер, големия руски пианист. Той взе ръката ми и каза: „Не беше съвършено, не беше дори добре“ — а в това време публиката в залата крещеше от възторг, така че той трябваше да пусне ръката ми, за да се върне на сцената и да свири бис. И по-късно, когато в Единбург или Париж сме седели мълчаливо след концерт, никога не е бил щастлив от резултата. Все намираше да критикува нещо — а аз не можех да му възразя. Той видя моето представление и беше във възторг, не беше склонен да се съгласи с жалбите ми.

Какъв артист! Присъствах на един негов концерт, когато публиката седеше около него на сцената. Докато той свиреше, една жена умря и я изнесоха. Помислих си: каква прекрасна смърт — да умреш, докато той свири! Сякаш огромна вълна от музика я пое и я отнесе. Той не се съгласи с мен, беше потресен — не се смяташе за толкова голям музикант, какъвто всъщност е. Както вече казах, малцина са големите мъже, които са най-строгите критици на самите себе си и рядко изпитват удовлетворение от крайния резултат.

Орсън Уелс можеше да си спомни стотици неща, които в неговите филми не са се получили така, както е искал. С най-големи подробности да ви изброи как е трябвало да стане всяко нещо — и както обикновено, по всички пунктове бе прав. Обвиняваше се безпощадно, защото според него не бил достатъчно последователен. Но, общо взето, той се бореше като лъв за своя замисъл и, естествено, за правото си да реже и монтира филма така, както той иска.

По този пункт е важно да се разбере, че един режисьор, който си владее занаята, има правото да монтира сам своя филм. Тези, които не разбират това, предоставят тази мъчителна и прецизна дейност на друг. Този „друг“ монтира филма по работната книга. Това означава: той взима работната книга и я следва стриктно, страница по страница — тук едър план, там общ, — по чисто механичен принцип на монтаж. Редовият монтажист няма нито знанието, нито таланта, нито опита да изгради един филм като майстор. Който се ръководи само от сценария, не е в състояние да се възползва от всички изменения, възникнали непринудено при репетициите и снимките. Със сценария, който е далеч от сценичната действителност, в периода на монтажа си напълно безпомощен.

Гигантът в нашата професия беше Чарлс Чаплин. Станахме приятели в периодите между неговите различни разводи и сме прекарвали не една ранна вечер заедно. Казвам „ранна вечер“, защото сутрин трябваше да работим — той по собствените си планове, аз по снимачния план на Парамаунт.

Свързваше ни сантименталността. Сантименталността се различава съществено от чувствата. Музиката, която той композираше, беше „сантиментална“, може би дори „сълзлива“. Но за мен тя беше манна небесна.

Само по един пункт имахме остри спорове. Това беше, когато открих, че той има един сериозен проблем, наречен „Хитлер“. Работата се състоеше в това, че беше изцяло обладан от ролята, която искаше да изиграе. Причините бяха по-дълбоки и създаваха условия за периодичните ни пререкания.

От друга страна, проявявах пълно разбиране за всичките му опустошителни начинания. За един арогантен мъж като него беше доста трудно да се оправя с една вироглава германка. Но на мен ми допадаше неговото предизвикателно самочувствие. Арогантността при мъжете от този тип даже е предимство — при жените трудно се понася. Арогантните жени просто ти ходят по нервите. Слава богу, с подобни дами никога не съм имала работа. В края на своя работен ден обаче той беше извор на вдъхновение и успокоение едновременно. И беше постоянно готов да ти даде добър съвет, опиянен от собствените си прозрения и възможности в киното.

За последен път се срещнахме в Париж при едно благотворително представление в Комеди Франсез. Но тогава той не беше вече само актьор, а и продуцент на своите филми и нямаше време за губене. Както винаги беше голямата звезда, омагьосващ и едновременно с това човечен, превъзхождащ всички останали, в това число, естествено, и мен.

Не знам какво бих могла да добавя към многобройните изследвания върху неговия гений. Може би само това, че сантименталността беше голямата му сила в един свят, пълен с мръсна политика. Да го благослови господ! Според мен има нещо общо между Чарлс Чаплин и Мохамед Али. Странно е наистина. Единият такъв дребен, слаб и несигурен, другият — едър и мощен. Единият безсилен, другият свръхсилен. Но и двамата имаха несломима вяра в себе си, и двамата знаеха, че името им ще ги надживее, независимо от обстоятелствата, независимо от това какво ще се случи в света.

Чарлс Чаплин с удоволствие би бил Мохамед Али. На малкия човек му се иска да бъде голям. Стара история. Но Али според мен притежава нещо, което надхвърля обичайния стремеж за големина и сила. Той е обичлив. Нормалните, обикновени мъже невинаги са. Али е такъв благодарение на своята открита и чистосърдечна природа и на спонтанните си реакции.

Да оставим настрана силата на неговия удар — голяма е, както всички знаем. Толкова повече винаги ме е изумявал умът му, с който е смайвал милиони хора по света. Това само между другото.

Много от партньорите ми в холивудските филми не бяха надарени особено щедро от майката природа с мозъчни клетки. Не искам с това да кажа, че в Холивуд не е имало интелигентни американски актьори. Но истински големи актьори за съжаление не са били мои партньори. Винаги се смяташе, че „сама ще се оправя“.

Единственият действително голям актьор, с когото съм работила, беше Спенсър Трейси — във филма „Judgement at Nuremberg“ („Нюрнбергският процес“). Стенли Крамър беше дошъл тогава — през 1961 г. — в Лас Вегас, където аз имах спектакли. Ролята ми за съжаление беше малка, но да играя под негова режисура и с такъв партньор, наистина беше съблазнително.

Съвместната работа със Спенсър Трейси беше от огромна полза за мен. Много се смеехме, чувството му за хумор беше сродно с моето.

По онова време Спенсър Трейси не беше добре със здравето и затуй се съобразявахме с неговите желания: работехме от 10 часа сутринта до обяд и от 2 до 3 следобед.

Той по принцип не беше съгласен да работи по всяко време само защото студията искала така. Придържаше се към собственото си разписание и всички, включително и аз, го чакахме да се появи в уречения час, както коне чакат сигнал за старт. Намирах, че има пълно право, затова нито веднъж не се възмутих.

Възхищавах му се. Имаше страшно чувство за хумор — в сравнение с другите. Но само с едно намигане можеше да похвали или да обиди. Обичах го заради тази особена дарба, обичах го и защото умееше да заповядва.

Да бъдеш егоист, това още не означава, че животът ти е лек. А той беше егоист, това е сигурно. И самотник — поне така изглеждаше. В моите очи да имаш Катрин Хепбърн за приятел и житейска спътница беше сигурен знак за взаимност. Възможно е обаче вътрешната самота да е била двигателят на неговия успех. Той беше loner^[5], преди този израз да влезе в широко обращение. Самия филм не мога да оценявам нито сега, нито можех да го сторя, когато го снимахме.

Имахме само един хубав епизод заедно. Не беше написан много талантливо; действието се въртеше около една чаша кафе и аз треперех, защото трябваше да произнеса съдбовното изречение, треперех, защото всичко зависеше от това да удържа настроението, а не просто да спечеля един нежелан почитател. Но благодарение на него всичко стана лесно и за мен, и за режисьора.

Великолепен човек. Великолепен актьор и несъмнено мъж, който много е страдал. Смъртта трябва да е била за него облекчение.

Джон Баримор, за да спомена още един от големите, беше категория сама за себе си. Когато за първи път пристигнах в Америка, той беше най-прочутият актьор, който някога се е раждал. Дори за нас, европейците, името му имаше магическо въздействие. Слушах го по радиото и му се възхищавах на сцената. Беше изключителен. Когато след години правих с него едно радиопредаване, той не приличаше на себе си, трябваше да го крепим, докато говори. Благодареше ни и напълно осъзнаваше своята непълноценност — в очите ни имаше сълзи, когато ни напусна.

Европейските актьори се различават много от техните американски колеги. Робърт Донат беше ослепителен, точно както Де Сика беше брилянтен, комичен и гениален като режисьор. Обичах Брайън Ахърн, надарен и умен, със сухия му английски хумор. За съжаление нямах шанса да работя с Дейвид Нивън. Ценях го не само като актьор, но и като писател. Каква радост е да бъдеш с него, каква радост е да четеш неговите книги!

По едно време живеех с чувството, че ме очаква особено щастие. Подготвяше се филм, в който щях да играя с един приятел, големия полски актьор Збигнев Цибулски. Той загина прекалено рано, прекалено рано и за него, и за мен. Един от най-известните му филми беше „Пепел и диамант“. Който го е гледал, не може да забрави лицето му: очите му, скрити зад тъмните очила. Този филм беше неговият „удар“, най-голямото му постижение. Срещнахме се по време на турнето ми в Полша. В момента той снимаше филм във Вроцлав и след работата си през деня дойде да види моето шоу. Харесахме се от първата минута. (Виж Гьоте, „Родство по избор“.) Вече го бях гледала да играе — но той ме виждаше за първи път и беше изненадан и въодушевен от присъствието ми на сцената. Мислел, че не съм нищо друго, освен едно холивудско творение. Идваше на всяка представление. Вечерта след последното ми шоу даде парти за всички мои музиканти и сътрудници. При това се оказа, че е единственият мъж, който е в състояние да отвори бутилка водка, запушена с коркова тапа, само като удари с длан дъното на шишето. Да удари даже не е точната дума той просто засилваше ръката си към дъното на бутилката и тапата изхвръкваше. Повтаряше номера многократно, защото от дългата маса сред всеобщо възхищение му подаваха все нови бутилки.

Трябваше да внимавам за времето, тъй като влакът ни тръгваше от гарата в полунощ. Цибулски остана с нас. Погрижи се да получим спален вагон; след това се сбогува тъжен и обеща, щом свърши филма, да се срещнем отново. И ето я ужасната история, която сега трябва да разкажа.

Той завършил филма. Поискал да вземе същия среднощен влак, с който бях отпътувала и аз. Закъснял, опитал се все пак да скочи в движение, докато влакът вече излизал от гарата. Подхлъзнал се, влакът го повлякъл и така загинал.

До днес не мога да се примиря с безсмислената смърт на този голям мъж и голям актьор. Не е имало на театралния небосвод друг актьор, който е могъл да играе, без да използва очите си, а съм сигурна, че и в бъдеще няма да има. Толкова по-добре! Винаги ще си спомняме за него, а това е повече, отколкото може да се каже за много други.

Няма да забравя Джордж Рафт, който се отличаваше с особена сърдечност, напълно противоречаща на външния му вид и на типа, който пресъздаваше в киното. Там той е бруталният мъж. А в действителност не е! Нещо повече, той е добър, верен приятел, нещо, което далеч не може да се каже за всички актьори, които съм познавала и с които съм работила.

Има актьори, които могат да се подредят в определени категория. Една група са например „актьорите“, за които всичко се изчерпва с дълбокомисленото „Хм, да“. Тях по погрешка ги наричат актьори, тъй като актьорството всъщност означава нещо повече от това да казваш само „Хм, да“ или да издаваш други подобни нечленоразделни звуци.

След това се нареждат мънкащите, за които изкуството е в това никой да не разбере какво казват, дори режисьорът, да не говорим за звукооператора. Бедните скриптерки, отдавна изгубили всякаква надежда, хвърлят отчаяни погледи към небето (което впрочем също не може да им помогне) с напразна вяра, че бележките им въпреки всичко имат някакво значение. Преди години тези мънкащи актьори бяха много на мода; даже ги смятаха за гениални — именно защото никой не можеше да установи какво казват. В тези филми някои други артисти, които иначе не се числяха към групата на „мънкачите“, се опитваха понякога дори да ги надминат, като започваха и те да мънкат в диалога; резултатът беше пълна неразбираемост, която много ни разсмиваше.

По-късно модата се смени и актьорите отново заговориха ясно и разбрано. Това беше, преди да се въведе методът „в търсене на другата обувка“. Откривателят на този особен стил на игра беше Джеймс Стюарт. Дори в любовна сцена той винаги се суетеше, сякаш е с една обувка и не може да намери втората. Веднъж му го казах, че изглежда точно така, на което той отвърна с едно „Хм!“ Никога не е имал чувство за хумор. Продължи да играе така и стана известен и богат. Сега вече не му се налага да си търси другата обувка.

В книгите, написани с претенция за пълна яснота върху живота и филмите ми, се споменават и „филми на Марлене Дитрих“, които никога не са били мои. Понякога съм се снимала за приятели или на шега в единичен епизод, който е бил толкова кратък, че никой не би могъл да каже със сигурност това аз ли съм, или не съм. Един от тези филми се нарича „Follow the Boys“ („Последвай момчетата“) — в него повторихме с Орсън Уелс сцените, които играехме във войнишкото представление.

Имало е и по-дълги епизоди, както беше във филма на Майкъл Тод „Around the World in 80 Days“ („80 дни около света“), но и този филм, дори при най-добро желание, не може да се нарече „филм на Марлене Дитрих“.

Това се отнася и за един друг филм. Бях в Париж, когато продуцентът и режисьорът решиха, че ще е много забавно, ако ме снимат как влизам в магазина на Кристиан Диор. Това и направих — нищо повече. Но когато този филм се обявява за мой филм — това ме нервира. Защото е крайно неуважително спрямо истинските звезди в тези филми, да не говорим, че не е и вярно.

Това, че подобни кратки прояви се наричаха gems, в смисъл на полускъпоценни камъни — не промени нищо в мен. Бях част от фона, знаех си мястото и то ми харесваше.

Има нещо много приятно в това да не носиш на гърба си отговорността за цял един филм, който струва милиони. Хубаво е да знаеш, че някой друг си рискува реномето и парите, а ти самият нямаш вина, ако филмът се окаже несполучлив.

Трябваше обаче да се откажа от тези участия по липса на време, тъй като постоянно пътувах из Америка и Европа. Единственият gem, на който все пак се съгласих, беше във филма „Gigolo“ („Жиголо“) в Париж през 1978 г. Направих го като услуга на един приятел, Дейвид Хемингс, и заради една звезда на песенния небосклон, Дейвид Боуи.

Един американец, Джошуа Синклер, не пожали сили и средства, премина през всички препятствия, докато накрая успя да ме убеди да приема този gem. Надявам се да си е струвало труда.

Имаше един филм, който се снимаше в Германия. За да ме улесни да изиграя своя епизод, продуцентът докара цялата продукция в Париж. Декорът се построи в едно парижко студио — трябваше да представлява бар „Еден“ от 20-те години в Берлин. В Париж дойдоха и всички актьори, заети в „моя“ епизод.

Голямата трудност дойде от това, че Дейвид Боуи беше възпрепятстван да участва в снимките. А ние представяхме всичко тъй, като че и той е там. Мисля, че само стар професионалист като мен можеше да се справи с тежката задача да играе без партньор и при все това да създаде впечатление, че неговите реплики (които режисьорът четеше) са си негови реплики. Това, което допълнително усложняваше нещата, беше, че сцените с Дейвид Боуи („с мен“, но всъщност без мен…) вече бяха заснети в Германия. Така ние в Париж трябваше много да внимаваме движенията ми да кореспондират с неговите, че да могат после заснетите в Париж епизоди да се монтират с онези, които вече от месеци лежаха във филмовите кутии.

Струва ми се, че успяхме благодарение на изумително съвършения екип — оператори и майстори по звука. Скриптерката, Мари Шьонекер, беше направо фантастична. Без нея всички усилия биха били напразни. Бях изумена, направо потресена от духа на цялата немска група, от уменията им, от познанията и голямата им изобретателност. Бяха все млади мъже и жени, постоянно готови да преодолеят всяка пречка и препятствие, да постигнат непостижимото, да осъществят невъзможното. Забележителен екип, големи професионалисти и преди всичко силно и благородно желание.

Бележки

[1] Годишна награда, която се присъжда от 1929 година насам от Американската академия на кинематографичните изкуства и науки както за най-добър американски филм и за постижения в различни области на американското кино (20 категории), така и за най-добър чуждестранен филм. „Оскар“ се присъжда и за цялостен принос в областта на киното. — Б.р. ↑

[2] Град във Франция. — Б.р. ↑

[3] Любовно приятелство (фр.). — Б.пр. ↑

[4] Книжовен немски език (нем.). — Б.пр. ↑

[5] Самотник (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Марлене Дитрих Живота ми вземете без остатък… (5)

Метаданни

Данни

Живота ми вземете без остатък…

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част

Марлене Дитрих
Живота ми вземете без остатък… (5)