Нора Робъртс
Сезони на любовта (6)

Пета глава

Настигна я на тротоара и бе толкова ядосан, че я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

— Слушай, какъв е проблемът? Достатъчно е да кажеш „Не, благодаря, не ме интересува“.

Лейна отметна косата си назад, внезапно ядосана, че бе разрошена.

— Не, благодаря, не ме интересува.

— Лъжкиня!

— Грубиян! — Обърна се и тръгна по тротоара. Не се изненада, че Д.К. се озова на крачка пред нея. Това я раздразни, но не я изненада.

— Там вътре не ме отблъскваше.

Тя рязко пое дъх и си напомни, че кафенетата по тротоара бяха пълни с хора. Нямаше, в никакъв случай нямаше да му позволи да я докара дотам, че да направи сцена.

— Бях леко любопитна — обясни с глас, от който лъхаше януарски студ. — Сега любопитството ми е задоволено.

— Извинявай, ала ми се струва, че и аз участвах в същия този малък експеримент. Ти се разтопи като масло.

— Това беше една обикновена целувка. — Трябваше да бъде, каза си Лейна с наново надигаща се паника. Не искаше да чувства онова, което бе почувствала, да иска онова, което бе поискала.

— Една обикновена целувка е това, което подаряваш на баба си за рождения й ден. — Той премести чантата на другото си рамо и се запита защо продължава да се рови. Когато една дама светне със стоповете си, ти натискаш спирачките. Край на историята.

Но, по дяволите, още чувстваше вкуса й.

— Лейна…

Този път тя се отърси от ръката му, която бе сложил на рамото й, после рязко се обърна да си върви у дома.

— Няма да ти позволя по този начин да ме поставиш в ъгъла.

— Ти сама си създаваш ъгли. Ако за момент спреш… — Изруга, когато Лейна само ускори крачка. — Просто почакай. — Хвана и двете й рамене и я спря. И добре се вгледа в лицето й.

Страните й бяха прекалено бледи, очите й прекалено тъмни. И в тях имаше повече тревога, отколкото гняв.

— Ти си изплашена. Аз те изплаших. — Знаеше, че това би трябвало да го накара да съжалява, ала го накара само да му се иска да се усмихне. — Не го очаквах от теб.

Тя рязко се обърна и за пръв път през живота си изпита истинско изкушение да удари друго човешко същество.

— Изобщо не ми е интересно да продължавам този разговор. А сега, ако ме извиниш, си отивам.

— Можем да приключим разговора. Нека вместо това да опитаме друго.

Лейна видя намерението му. В сърцето й се заблъска вълнение, обвито в страх.

— Не искам…

Но устните му бяха вече върху нейните. Този път нямаше лениво пробване, нямаше бавно, внимателно съблазняване. Д.К. завземаше, после побеждаваше, после опустошаваше. В съзнанието й избухнаха светлини, кръвта й закипя. Всичко, което можеше да прави, бе да се крепи на върха на тази висока и дива вълна.

Д.К. не бе осъзнал, че я бе вдигнал от земята, че се бе загубил във вкуса й, докато не почувства сърцето си да се блъска силно в гърдите. Винаги, винаги бе осъзнавал големината на тялото си, силата на ръцете си. Сега разбра, че не ги бе осъзнал и това го ужаси.

Пусна я да стъпи и отстъпи две крачки назад.

— Топката е у теб. — Обърна се и си отиде.

 

 

Дни наред се руга. Нощем спеше зле. Десет пъти реши да се извини и десет пъти реши да не го прави. Най-добре бе да стои настрани от нея, каза си той. Да остави това да отмине, да я остави да си отиде, преди отново да се бяха забъркали един с друг. Всеки път, когато стигаше до това решение, се чувстваше по-добре. Работеше като дявол часове наред. И после тя кой знае как се промъкваше в съзнанието му и го оставяше печален, неспокоен и сърдит.

Нищо не би могло да му достави по-голямо удоволствие от позвъняването на баща му, който му съобщи, че баба му и дядо му са дошли за малко на гости.

Една спокойна семейна вечеря щеше да му дойде добре. Да прекара вечерта с хора, които обича и разбира. Всъщност, би могъл да се върне на север с тях. Да погостува на Джулия, Калъм и малкия Тревър, да се види с някои от братовчедите си.

Можеше да нахвърля малко дрехи в един сак, да опакова няколко платна и боите си и да замине, където реши. Това, казваше си Д.К., докато вървеше към къщата на родителите си, бе част от красотата на неговия начин на живот.

Бе прост, бе естествен. Бе негов.

Последното, което му трябваше, бе някаква жена, която да му пречи на работата. Господ бе свидетел, че жени като Лейна Дрейк създават само усложнения.

Внезапен порив на вятъра го посипа с увяхващи черешови цветове. От другата страна на улицата бягаше дългокрака брюнетка с тесни колоездачни шорти и с лъскав черен лабрадор на сребърна верижка. Кучето излая щастливо. Жената подари на Д.К. дълга, бавна усмивка. Той гледа след нея достатъчно дълго, за да забележи, че тя хвърли през рамо поглед, от който се излъчваше покана.

И се проклинаше, задето нямаше и най-малкото желание да се възползва от нея. Дългокраките брюнетки с бавни, горещи усмивки винаги са били неговият тип, нали? Тогава защо, по дяволите, се бе лепнал за студена блондинка, която нямаше и един косъм не на място?

Смяната на пейзажа бе съвсем належаща, каза си Д.К. Щеше да прекара две седмици в Бостън и Хайанис Порт, да си поиграе с децата, да свърши малко работа и да се отърве от това глупаво обсебване от една жена.

Изкачи няколкото стъпала към алеята. От двете страни на портала бяха надвиснали увивни растения с яркочервени цветове. Майка му ги бе засадила. Те добавяха блясък към достойнството на къщата. Достойнство и блясък. Това бе идеално описание на неговите родители. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Грънчарката и политикът.

Двамата бяха направили така, че брака, дома и семейството да значат нещо. Да значат всичко, поправи се Д.К. и отново се усмихна, като чу през отворения прозорец боботещия смях на дядо си.

Не почука, влезе направо. Долови аромат на цветя и лимоново масло, чу от гостната още смях и гласове. Несигурното му настроение се разсея.

Затова когато влезе вътре, бе напълно неподготвен да види Лейна, седнала до Дениъл. Двамата се гледаха засмяно.

— Ето го момчето! — Дениъл скочи от стола си и се втурна към Д.К. със скорост, която сякаш се подиграваше на неговите повече от деветдесет години. Раменете му бяха широки, буйната коса снежнобяла, в тон с брадата. Сините му очи светеха от удоволствие. Той грабна внука си в мечешка прегръдка, потупа го яко по гърба и с удоволствие забеляза, че Д.К. още не можеше да отдели поглед от момичето, което той му бе избрал. — Време беше да дойдеш. Тези жени ми наливат в гърлото чай, когато всеки глупак може да види, че ми трябва уиски. Шелби, момчето иска едно уиски, а аз ще му правя компания.

— Два пръста, Шелби, не повече. — Чу се тихият и властен глас на Ана Макгрегър. Тя се усмихна на съпруга си, който горчиво се заоплаква, че и едно бебе може да изпие повече от два пръста и разтвори ръце да прегърне внука си.

— Здравей, бабо. — Д.К. се наведе и опря буза до нейната. Както винаги, намери и мекота, и сила. Затвори очи и я вдъхна.

Лейна погледна настрани, преди да се бе разчувствала. В тази прегръдка имаше такава пълна, безусловна и неподлежаща на съмнение любов, толкова много любов, че я прободе и завист, и копнеж.

Не искаше да я вижда, не искаше да я изпитва.

— Изглеждаш уморен — промълви Ана и хвана с две ръце лицето му.

— Работя. — Той отново я целуна, после нарочно погледна покрай Лейна. — Радвам се да те видя, лельо Майра.

Докато я целуваше по бузата, Майра се постара да хване здраво ръката му.

— Нали помниш Лейна?

— Да. — Той погледна право към нея, преценяващо. — Как си?

— Много добре. — Ръцете й искаха да затреперят, затова тя продължи да ги държи здраво сплетени в скута си.

— Седни тук и прави компания на Лейна, скъпи. — Майра стана и го побутна към стола. — Аз трябва да питам Дениъл за… За една инвестиция — импровизира тя.

— Много съжалявам — каза Лейна тихо, като се опитваше да нагласи на лицето си една любезна усмивка. — Не знаех, че ще бъдеш тук. Леля Майра ме помоли да я доведа да види баба ти и дядо ти. Тя има намерение да остане за вечеря, ала аз мога да се извиня и да си тръгна.

— Защо? — Д.К. се облегна назад и съжали, че не бе взел проклетото уиски, преди да седне. — На мен не ми пречи.

Това я жегна. Тя страдаше вече дни наред.

— Не искам да ти разваля вечерта със семейството. Разбирам, че последния път се скарахме…

— Мина ми. — Той предизвикателно вдигна вежди: — А на теб не ти ли е минало?

— Разбира се. — Лейна вирна глава, преизпълнена с достойнство. — Просто си помислих, че след като си отиде като сърдито дете, може да се чувстваш неудобно, когато съм тук.

— Доколкото си спомням, ти беше тази, която избяга от клуба като подплашен заек. — Д.К. сви вежди и изсумтя. — Ти не ме караш да се чувствам неудобно, Лейна.

— Само ги погледни, Дениъл — прошепна Майра с ъгълчето на устата си, като се преструваше, че не гледа към двойката в другия край на стаята. — Направо можеш да видиш как въздухът около тях пращи.

— Не разбирам защо им отнема толкова време — възмути се Дениъл. — Момчето само й се мръщи. Казвам ти, безпокоя се за него.

— О, те просто са се посдърпали. Нали ти казвам, Лейна дни наред е кисела. Радвам се, че дойде да видиш сам. Това може малко да ги позасили.

— Тежка ми е задачата — въздъхна Дениъл и с любов отпи от уискито си. — Не се тревожи, Майра, до лятото ще ги оженим. — Чукна се с нейната чашка за кафе. — Имаш думата ми.

И като човек, който държи на думата си, Дениъл не си губеше времето. Зае се с Д.К. в мига, в който Майра измъкна Лейна да разгледат кабинета на Шелби.

— Хубаво момиче — отбеляза той небрежно и, ослушвайки се за гласа на жена си, измъкна една пура. — Макар че можеше и да е по-ячка. Трябва да понатрупа малко месо върху кокалите си.

— На мен кокалите й ми изглеждат съвсем добре. — Д.К. наклони глава: — Ако баба дойде, докато пушиш, ще те скалпира.

— Няма да ме хване. — Дениъл доволно издуха дима и вдигна вежди към сина си. — Алън, този път ще изпия една истинска чаша уиски.

— Главата ми не струва толкова малко.

— Страхливец — измърмори Дениъл, но се задоволи с пурата. — Майра ми казва, че момичето прекалено се е заровило в работата си. Никакъв светски живот.

— Нейна си работа. — Сви рамене Д.К. и като улови печалния поглед на дядо си, въздъхна и му подаде каквото бе останало в собствената му чаша.

— Ти си много добро, почтително момче. — Той погледна навъсено към сина си и Алън се разсмя. — Поне един да не се страхува от бедната си стара баба. Сега, както ти казвах… Заради това младо момиче Майра ден и нощ се тормози. Доволен съм, че дойдох и я видях на какво прилича. Едно момиче има нужда от подходящ мъж до себе си. Банкер, така мисля, или някой издигащ се началник.

— Какво? — Д.К. спря да се чумери за достатъчно време, за да го чуе. — Банкер ли? За какво, по дяволите, говориш?

— Ами грижа се Лейна да си намери подходящ кавалер. Случайно познавам един младеж, тук във Вашингтон. Вече е стигнал до началник-отдел. Има глава на раменете си Хенри — подхвърли Дениъл първото име, което му дойде наум. — Пред него има бъдеще. Просто ще му се обадя.

— Чакай, чакай, по дяволите! — Д.К. се надигна от стола и се вторачи в дядо си. — Ти смяташ да се обадиш на някакъв дебеловрат банкер на име Хенри и да се опиташ да го уредиш с Лейна?

— Добро момче, от хубаво семейство. — Дениъл премита невинно със сините си очи. — Това е най-малкото, което мога да направя за Майра.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да си стоиш настрани. Лейна не се интересува да бъде изтъргувана с някакъв си банкер.

— Как можеш да говориш така? Изтъргувана! — Сърцето на Дениъл ликуваше, ала той се намръщи на внука си. — Говоря ти за уреждане на една съвсем приемлива връзка между двама млади. — Размаха пурата си във въздуха. — А ако ти се съсредоточиш върху намирането на подходяща жена за самия себе си, няма да се занимаваш с работите на другите. Какво значение има Лейна Дрейк за теб, бих искал да зная?

— Никакво! — изкрещя Д.К. с вдигнати ръце и достави неизказано удоволствие на дядо си. — Тя няма никакво значение за мен.

— Радвам се да го чуя. — Момчето здраво е налапало въдицата, реши Дениъл и помисли, че ще я дръпне само още малко. — Не можеше да си подхождате по-малко. Не ти трябва да гледаш натам, момче. Това, което ти трябва, е едно хубаво яко моме, което ще ти народи здрави бебета и няма да се притеснява, че маникюрът й се е изпочупил. Това момиче е прекалено елегантно като за теб, а ти имаш нужда от нещо по-земно.

— Мисля, че аз най-добре мога да преценя от какво имам нужда — отвърна Д.К. студено.

Дениъл се изправи и го изгледа с присвити очи.

— Ще направиш добре, ако слушаш по-старите, които са по-мъдри и по-опитни.

— Ха! — бе отговорът на Д.К. и Дениъл трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да не се разсмее и да разцелува гордо внука си.

Наблюдаваше с леден поглед как Д.К. излезе в коридора и започна да вика Лейна.

— Какво си намислил, Макгрегър? — попита Алън.

— Гледай, момче, гледай и се учи. — Остана прав и с каменно лице, когато Лейна слезе по стълбите. Ледът в гласа й можеше да заскрежи всички прозорци в къщата.

— Защо, за бога, викаш?

— Хайде! — Д.К. я хвана здраво за ръката и я задърпа по коридора.

— Какво? Пусни ме.

— Отиваме си.

— Аз не си отивам.

Той разреши проблема по начин, от който сърцето на Дениъл преля от семейна гордост. Грабна я на ръце и я изнесе през вратата.

— Ето, това се казва Макгрегър. Той… Мили боже, майка ти идва. — Дениъл пъхна уискито и пурата в ръцете на сина си и хукна към страничната врата. — Кажи й, че съм излязъл да се поразходя из градината — нареди той и избяга.

Първа влезе Шелби и прокара ръка през косата си.

— За какво са всички тези викове? — попита тя и огледа стаята. — Къде е Д.К.? Къде е Лейна? — Присви очи. — Къде е баща ти?

— Ами… — Алън дръпна от пурата и реши, че би могъл и да се възползва от нея. — Най-многото, което мога да кажа, е… — В този момент в стаята влязоха майка му и Майра. Той издуха дима и им се усмихна. — Баща ми каза на Д.К., че Лейна не е подходяща за него, от което естествено Д.К. кипна… Както се и очакваше. След като изръмжа на самия Макгрегър, той изнесе много ядосаната Лейна от къщата.

— Изнесе я? — Майра притисна ръце към сърцето си и очите й се изпълниха с романтични сълзи. — О, толкова съжалявам, че не съм го видяла. Знаех си, че още едно малко побутване ще… — Тя замълча, доловила ироничните погледи на спътничките си. — Това, което исках да кажа, беше… Хм…

— Майра — въздъхна Ана. — Не мога да повярвам, след всичките тези години, че ти всъщност си насърчавала Дениъл за това. А ти — обърна се тя към сина си, — кого си въобразяваш, че лъжеш с тази пура? Иди доведи баща си. — Ана седна и строго скръсти ръце. — А след това да чуем цялата история.