Нора Робъртс
Сезони на любовта (5)

Четвърта глава

Измисли десет причини да отмени срещата. Би предпочел да отиде сам, да се наслаждава на изложбата и да я възприеме по-добре. А и може би да намери една интересна жена, с която да я обсъди. На кафе и късна вечеря.

Това бе, напомни си Д.К., начинът, по който той действаше.

Ала не отмени срещата. Както и следващата, която се чу да й определя. Бе смаян от това, че компанията й му бе приятна. Това бе абсолютно безсмислено. Лейна обичаше изкуството да изразява нещо определено с осезаеми понятия. Предпочиташе тиха музика и филми със субтитри.

Оказваше се, че през половината време спорят, седнали пред димящо еспресо или чаша вино. По някакъв начин бяха успели да осъществят три доста цивилизовани срещи. Д.К. се чудеше дали и тя бе колкото него изненадана, че им бе приятно заедно.

Сега бяха на път да се срещнат за четвърти път. Четири срещи за две седмици, чудеше се той. Това бе… Ексцентрично.

Отстъпи крачка назад от платното и му се намръщи. Често за разнообразие работеше с водни бои. Не бе имал намерение да рисува портрет. Скиците, които бе направил на Лейна, бяха просто едно упражнение. Но го измъчваха, докато се предаде и започна да създава образа й върху хартия.

Водните бои щяха да й подхождат. Студени тонове, меки линии. Не бе избрал скица, на която тя се усмихваше. Отново и отново го привличаше бързо нахвърленият етюд, на който гледаше право напред, очите й бяха студени, а устните меки и сериозни.

Леден сексапил, помисли Д.К. Това бе изражението на жена, която предизвиква мъжа да разчупи леда и да достигне до топлината. А ако успееше, тогава какво? Дали това щеше да е пламък, или тлееща жарава, експлозия, или бавно изгаряне? Тези мисли бяха подлудяващи. И еротични. Да я нарисува така, бе едновременно интригуващо и смущаващо. Той трябваше да разбере. Никога нямаше да може да вдъхне живот на това лице, преди да бе разбрал какво се крие зад него.

Когато му хрумна тази мисъл, раменете му се отпуснаха, устните му трепнаха. Разбира се, това беше. Затова продължаваше да се връща. Искаше да я нарисува, а не можеше, преди да я опознае.

Остави четката, доволен, че бе разрешил загадката. Взе кафето си и отпи голяма глътка, преди да усети, че бе съвсем изстинало. С гримаса тръгна надолу по стълбите да си свари ново.

Когато на вратата се позвъни, промени посоката и откри, че на прага стои майка му.

— Прекъснах ти работата — каза Шелби.

— Не, почивах си. — Д.К. силно я прегърна с една ръка. — А сега ти можеш да направиш кафето.

— Съвсем честно. Когато се върна във Вашингтон, си бях обещала, че няма да ти се появявам без покана. — Усмихна му се и двамата тръгнаха към кухнята. — Ала Джулия ми изпрати нови снимки на Тревър, а баща ти не е вкъщи. Трябваше да ги покажа на някого.

— Дай да видя.

Той натрупа на масата неотворената поща, няколко мръсни чинии и един скицник. Шелби измъкна от чантата си купчина снимки, подаде му ги и се зае да търси кафето.

Синът й, помисли тя при вида на кухнята, живееше според баналната представа за гладен художник. Но ако така му харесваше, Шелби нямаше нищо против.

— Страхотен е, нали?

— Много прилича на теб, когато беше на тази възраст.

— Ами? — Д.К. доволно вдигна поглед от засмяното лице на племенника си.

— Тези Макгрегърови гени. Добра кръв — произнесе тя, имитирайки Дениъл. — Силна порода. Като стана дума за самия Макгрегър, чувал ли си го скоро?

— Мммм. Преди няколко дни. Обади се да ми благодари, че съм му направил услуга, после взе да ме припира да им отида на гости. Баба пак се била затъжила.

Шелби се засмя и започна да мели кафето.

— Да беше измислил нещо ново. Като го слуша човек, ще реши, че Ана по цял ден чезне. — Наклони глава да погледне към сина си. — Каква услуга си му направил?

— Лейна Дрейк — отвърна разсеяно Д.К., докато разглеждаше снимките. — Леля Майра му вадела душата заради нея. Искала да й кавалерствам онази вечер.

Шелби едва прикри усмивката си.

— О, така ли? И ти се хвана на това? Глупаво, глупаво момче.

— А? — Той премигна, после сви рамене. — Не, това не е обичайното му сватосване. Той мисли, че тя не е мой тип. Още отначало ми каза, че ме моли само за тази вечер, за да му се махне Майра от главата.

Шелби отвори уста, после отново я затвори. Много, много глупаво момче, реши тя развеселено.

— Разбирам. А ти какво мислиш за нея?

— Не е лоша. Има страхотно лице. Искам да я нарисувам.

— Ти… — Шелби едва не изпусна чистата чаша, която бе намерила в бюфета. — Ти не рисуваш портрети.

— От време на време. — Всъщност Д.К. обмисляше коя снимка да използва, за да нарисува малкия Тревър като подарък за сестра си.

Шелби и този път реши да си държи устата затворена. Синът й наистина понякога рисуваше портрети. На семейството, спомни си тя. На хората, които имаха значение за него.

Какво ли означаваше за него Лейна Дрейк?

— Помолил си я да ти позира?

— Не, работя по скици.

— Значи се срещате.

— Случвало се е. Няколко пъти. — Той вдигна поглед. — Защо?

— Просто любопитствам — отвърна безгрижно Шелби. — Бегло познавам родителите й. Струва ми се, че Лейна не прилича много на тях.

— Това хубаво ли е, или лошо? — Д.К. размърда неспокойно рамене. — Тя не говори много за семейството си.

— Ами… — Шелби се обърна и се облегна на масата. — Бих ги определила като повърхностни хора. Много блясък. Тя си има лустрото, ала ми се струва, че под него има нещо повече. Аз предпочитам подтекста, а ти?

— Да. — Той се усмихна, оценявайки факта, че майка му винаги можеше да напипа най-важното. — Сега се опитвам да стигна до него. Харесва ми. Още не мога да разбера защо, но ми харесва.

— Не е обичайният ти тип. Не че съм недоволна — добави тя със смях, когато усмивката на Д.К. се превърна в типичното мръщене на Макгрегърови. — Нито те критикувам. Просто отбелязвам, че обикновено избираш или бохемки, или по-ярки жени.

— Не съм казал, че съм я избрал. — Той отново се усмихна. — Освен това са ми казвали, че майка ми е била ярка бохемка.

Шелби вдигна вежди:

— Чувала съм го някъде. И какво стана с нея?

— Тя превърна това в мода и все още е най-важната жена в моя живот.

— О! — Трогната, Шелби се приближи до него, прегърна го и опря буза на главата му. — Толкова се радвам, че се върна, Д.К., че си тук и мога да се преструвам, че няма да наминавам да те видя.

— Татко вчера се преструваше, че не наминава. — Той обви ръце около кръста й и я притисна към себе си. — Не спирайте.

— Не можем — въздъхна тя. — Ала няма да се въртим непрекъснато около теб.

— Никога не сте го правили. Вие и двамата просто винаги сте били до мен… Дори когато ви е нямало.

— Това ни е работата. — Шелби го целуна по върха на главата и се обърна да налее кафето.

— Мога ли да задържа тази снимка? — попита Д.К. и показа Тревър, разкрил в усмивка първите си две зъбчета.

— Разбира се. Скиците ти тук ли са? — Шелби уж между другото отвори бележника на масата и го прелисти, докато стигна до няколкото рисунки на Лейна Дрейк. — Прекрасна е — промълви тя и въздъхна наум. — И ти много я харесваш.

— Има страхотно лице. — Майка му го погледна внимателно и той сви рамене: — Няма нищо особено. Дядо е прав, Лейна не е мой тип.

— Да, Макгрегър рядко бърка. — Хитър стар козел, помисли тя и седна да си изпие кафето. Сигурно вече планираше сватбеното празненство.

В този момент реши, че бе време да отиде на пазар. Щеше да види какво предлага „Дрейк“ в новата си пролетна колекция.

 

 

Помощничката на Лейна пъхна глава в кабинета й със светнали от страхопочитание очи.

— Госпожице Дрейк, госпожа Макгрегър иска да се срещне с вас — прошепна тя благоговейно.

— Макгрегър ли? — Лейна вдигна поглед от книгата с мострите.

— Да. Бившата Първа дама. Тя е тук. Направо не мога да повярвам!

— О! — Лейна смутено прокара ръка през косата си и бързо огледа кабинета си, за да види дали всичко е наред. — Покани я веднага.

Стана бързо, приглади полата си и придърпа сакото. После облиза устни да види дали отново бе изяла червилото си. Отговорът бе да, но сега нямаше време да рови в чантата. Насочи се с усмивка към вратата.

— Госпожо Макгрегър, какво удоволствие!

— Знам, че ти прекъсвам работата, ала дойдох да пазарувам и реших да се отбия за момент.

— Много ми е приятно. Седнете, моля. Мога ли да ви предложа нещо? Кафе, чай?

— Не, не, не се безпокой. — Шелби се усмихна любезно и огледа жената и нейния кабинет. Добър вкус, реши тя и си избра стол с висока облегалка и тапицерия на точки. Сдържана, но не студена, овладяна, но не скована. — Няма да те задържам. Просто разглеждах всекидневните дрехи. Имате прекрасна колекция.

— Благодаря. Разбира се, вече мислим за есента. На мода идва карето.

— На моя свекър ще му бъде много приятно. Ти не познаваш Дениъл, нали?

— Познавам го. Баба ми искаше да го посети, ала не смееше да пътува сама до Хайанис Порт. Миналата есен отидох с нея за два дни. Удивителна къща, а роднините ви са много симпатични хора.

— Да, наистина. — заговорът става все по-дебел. — От всички внуци Д.К. най-много прилича на Дениъл.

И го видя. — Това проблясване на очите, лекото поруменяване. Леле, леле, помисли Шелби. Хванала се е на въдицата.

— Да, предполагам, че е така. Те и двамата са малко извън общоприетото, нали?

— Всички Макгрегърови са такива. Те са настойчиви, чаровни, смущаващи, щедри. След като съм омъжена за един от тях, мога да кажа, че думата „скука“ изчезна от речника ми. И много често ключовата дума става „хаос“.

— Трябва много добре да се справяте с хаоса.

— О, Лейна, аз обожавам хаоса. — Шелби се изправи със смях. — Много ще ми бъде приятно някой ден да обядваме заедно.

— С удоволствие.

— Значи ще проверя програмата си и ще се уговорим. — Шелби хвана ръката й и за момент я задържа. — Когато мъжът е извън общоприетото — започна тя, — жената трябва да бъде умна. Ти ми правиш впечатление на умна жена, Лейна.

— А… Благодаря ви.

— Ще ти се обадя — обеща Шелби и излетя.

Но първо, реши тя, щеше да се обади на Дениъл. След като му издърпа ушите, задето се бърка в живота на сина й, щеше да му каже, че много одобрява избора му. Това, надяваше се, щеше малко да обърка стария дявол — достатъчно, за да даде време на Д.К. и Лейна да разберат, че започват да се влюбват.

 

 

Препълнените шумни клубове действаха стимулиращо. Затова Д.К. обичаше да се отбива понякога в тях. Можеше да слуша музиката, разговорите, да наблюдава движението. Най-вече можеше да вижда формата на мислите и чувствата. Когато нахвърляше скици в „Блус Корнър“, рисуваше не лица или тела, а чувства.

Лейна го наблюдаваше, разглеждаше резките черти и завъртулките върху листа. Не ги разбираше, ала в същото време те я очароваха. Също както и мъжът, който ги рисуваше.

Той се бе изтегнал назад до миниатюрната им масичка, опрял рамене на стената зад тях. Бе с джинси и черна тениска, а косата му бе завързана с тънка кожена лента. Синята светлина бе мека и приглушена, а край масите около тях бе препълнено с тела. Върху малкия подиум един мъж с коса до раменете изтръгваше дълбоки звуци от бас китарата, а друг с кръгли черни очила свиреше на саксофон, от който се лееше чувствен тенор. Болезнено слаб младеж галеше клавишите на очукано пиано. На една табуретка седеше стара негърка с набръчкано като мушмула лице и пееше с глас като уиски и сметана за нещастието на любовта.

Лейна не разбираше и музиката, въпреки че тя докосваше нещо дълбоко вътре в нея. Правеше я тъжна. Караше я да иска. Защото по някакъв начин певицата внушаваше, че любовта си заслужава всичкото нещастие, което идва с нея.

Лейна отпи от виното, или от онова, което клубът представяше за вино, и хвърли един поглед към Д.К. Той почти не й бе проговорил, откак я доведе тук. Изглеждаше като някакъв бохемски бог — разрошена гъста коса, мускули, изпъващи черната памучна тениска и джинсите.

Какво правеше тя тук? Какво правеше с него?

Това определено бе последният път, каза си Лейна. Абсолютно последният. Не би могла да бъде повече не на място.

Под масата кракът й потропваше в такт с баса, а сърцето й се късаше на парчета от бавния и плавен глас на певицата.

— Страхотна е, нали?

— Да. — Тя разсеяно размаха ръка да разсее дима, който се донасяше от съседната маса. — Но защо трябва да е толкова тъжно?

— Блусът достига до сърцето ти и сграбчва това, което е в него. Повечето пъти после сърцето ти олеква.

— Или се разтърсва — измърмори Лейна.

Д.К. погледна към нея и пусна скицника на масата.

— Музиката би трябвало да се докосне до теб, да ти подейства, да ти създаде настроение или да ти промени настроението.

— Това ли рисуваш ти? Настроения?

— Да. И музиката. — Той наклони глава. Тази вечер тя бе опънала косата си назад и я бе свила в нещо като кок. Това променяше лицето й, забеляза Д.К. Добавяше някаква крехкост. — В какво настроение си ти, Лейна?

— Доста спокойно и отпуснато.

— Ти никога не изглеждаш наистина спокойна и отпусната. Знаеш ли как изглеждаш?

— Не, ала съм сигурна, че ще ми кажеш.

— Съвършена. Съвсем малко прекалено съвършена. Никога не съм те виждал разхвърляна. — Импулсивно протегна ръка и бързо откопча шнолата. — Ето, сега не си съвсем съвършена.

— За бога! — Тя прокара пръсти през косата си в опит да я приглади, после се опита да грабне шнолата. — Дай си ми я!

— Не, и без това повече ми харесваш с разпусната коса. — Засмя се и отново я разроши. — Така си много добре. Съвсем малко рошава. Много секси, особено с тези гневни очи и с тази нацупена уста.

— Аз не се цупя.

— Аз виждам устата ти, не ти. — Погледът му се спусна към нея и дълго се задържа там. Сърцето й започна да трепти. — Харесва ми устата ти — измърмори той. — Всъщност…

— Чакай! — Лейна опря ръка на гърдите му. Бе глупаво, знаеше го. Не се ли бе чудила защо още не я бе целунал? Не се ли бе чудила какво би било, когато го направи? И въпреки това откри, че бе почти уплашена, че искаше да спечели време, за да събере защитните си сили, сигурна, че ще й потрябват, за да оцелее.

— Чакането вече го минахме. — Д.К. затвори ръката си върху нейната, а с другата я прегърна през врата. — Рано или късно трябваше да стигнем дотам… Да видим какво има там. Или какво няма. — Наведе глава точно толкова, че да улови долната й устна между зъбите си, да почувства как дъхът й трепва. — Да видим какво настроение ще създадем.

Пое устните й бавно. Искаше да ги вкуси и да ги погълне — аромата, тъканта, движението. Гладка тъкан. Плавни движения. Още. Устните й се разтвориха с тих стон, който отекна под плача на саксофона. Той плъзна езика си между тях, без да бърза и когато тя започна да трепери, промени ъгъла и направи целувката по-дълбока.

Господи, защо бе чакал толкова дълго? Това бе всичко, което успя да помисли. Привлече я по-близо и се потопи в нея.

Лейна се давеше, потъваше там, където въздухът бе прекалено сгъстен, за да диша, а музиката се просмукваше в кръвта й и пулсираше.

Не бе очаквала това, не и това. Събирането на защитните сили изобщо не й бе помогнало да се предпази от тази безкрайна и призрачна яростна атака. Съзнанието й се замъгли и единствено тялото й остана нащрек — една сладка и непрестанна болка. Сърцето й прескочи и спря.

Много му струваше да се отдръпне, да се насили да си спомни къде се намираха. Ръката му все още държеше нейната.

— А сега какво, Лейна? Ще довършим ли това, или ще го спрем?

— Не знам. — Как можеше да се очаква от нея да вземе разумно решение, когато главата й се въртеше?

— Ако оставиш на мен… — Устните му трепнаха в дяволита усмивка и отново докоснаха нейните.

— Не, не, не го оставям — възрази тя бързо и се отдръпна. — Трябва да направим крачка назад и да видим цялата картина.

— Това, което виждам аз, са двама души, пораснали и необвързани, които изпитват един към друг първично привличане.

— А аз още не съм сигурна какво виждам! — Лейна в паника грабна чантичката си, скочи от масата и се втурна навън.