Нора Робъртс
Сезони на любовта (4)

Трета глава

Д.К. имаше големи планове за съботата — да спи до късно, да изяде една огромна закуска, за която специално бе напазарувал, и да прекара два часа във фитнес клуба. След това най-трудното решение щеше да бъде дали следобед да си убива времето в самота, или да се разходи до блус фестивала на улица „М“.

Планът се разби на пух и прах още когато се събуди по изгрев-слънце. Раздразнено се опита отново да потъне в неспокойния сън, който го бе измъчвал цяла нощ. Ала всеки път, когато се унасяше, започваше да мисли за нея. Това бе по-дразнещо, отколкото да стане.

Нямаше причина Лейна Дрейк да е в главата му. Този единствен момент на физическа връзка, на усещане, бе кратко изключение в дългата и без събития вечер. Двамата старателно се държаха любезно един с друг, общуваха с останалите и провеждаха еднообразни и скучни кратки разговори, заедно и поотделно.

Той я закара до тях, като съзнателно поддържаше скоростта под разрешената, даваше мигач при всеки завой и спираше плавно. До вратата й си размениха апатични ръкостискания и пожелания за лека нощ. И Д.К. беше сигурен, че всеки от тях изпита огромно облекчение, когато се разделиха.

Така че бе глупаво тя да преследва мислите му, глупаво бе той да си спомня точно какво бе да я държи, да вдъхва аромата й, да вижда как по време на танца очите й стават по-топли и замечтани.

Причината бе в лицето й, това бе всичко. Д.К. бе заинтригуван от него. В художествен смисъл, разбира се.

Затова отиде рано във фитнес залата и два часа се поти, за да изкара безпокойството си. Каза си, че се чувства по-добре, по-бодър и с по-ясен ум. Когато се върна в апартамента си, бе готов за своята голяма закуска.

Пусна докрай стереото, нави ръкавите на черния си пуловер и сложи бекона да се пържи. Чувстваше се много по-весел и овладян и докато бъркаше яйцата, припяваше на Джон Фогърти.

Когато телефонът иззвъня, точно вадеше хрупкавия бекон от тигана.

— Значи вече си станал — избоботи Дениъл в ухото му. — Намали музиката, момче, ще оглушееш.

— Чакай малко. — Няколко секунди Д.К. се оглежда за дистанционното управление. Никога не можеше да намери проклетото нещо, когато имаше нужда от него. Накрая изтича до хола. По пътя обратно към кухнята лапна парче бекон. — Да, станал съм — каза в слушалката. — Вече бях във фитнес залата и сега ще задръстя артериите.

— Бекон с яйца? — Дениъл въздъхна замечтано. — Помня, навремето обичах в събота да закусвам така. Обаче баба ти, тя е толкова строга… И все се тормози заради пустия холестерин. Напоследък се радвам, ако ми даде да погледна бекон на снимка.

— Аз сега си хапвам. — С дяволита усмивка Д.К. задъвка шумно. — Божествено.

— Вие, младите, сте садисти. — Дениъл отново въздъхна. — И като си помисли човек, че се обаждам да ти благодаря, задето ми направи такава услуга. Сега вече се надявам да си прекарал ужасна вечер, докато си забавлявал кръщелницата на Майра.

— Преживях го.

— Е, благодарен съм ти. Знам, че има по-хубави неща, с които можеш да си запълниш времето. Не че момичето не е сладко, но не е твой тип. За теб търсим някое по-весело моме.

Д.К. се намръщи на това, което бе останало от парчето бекон.

— Мога и сам да си намеря.

— Е, защо тогава не си намериш? Затворил си се там с твоите бои и платна. Ха! Би трябвало да си навън с някоя подходяща жена. Знаеш ли как се тормози баба ти? Като си те представи съвсем самичък в онзи задушен апартамент, целия вмирисан на бои.

— Ъхъ. — Д.К. взе още едно парче бекон. Бе толкова свикнал с лекцията на дядо си, че можеше да я каже наизуст.

— Твоето жилище е направо пожароопасно. На твоята възраст ти трябва хубава къща, добра жена и палави деца. Ала не ти се обаждам да ти напомням за задълженията, които вече би трябвало да си изпълнил — продължи бързо Дениъл. — Благодарен съм ти за това, което направи. Спомням си вечерите, които прекарвах, преди да намеря баба ти, разноглед от скука с някое момиче, което не можеше да каже нищичко интересно. Това, което ти трябва, са общи интереси и искрица. Не можеш да си губиш времето с някоя без тези неща. А тях не можеш да ги намериш с малката Линда.

— Лейна — измърмори Д.К., кой знае защо раздразнен. — Казва се Лейна.

— А, да, вярно. Странно име, не мислиш ли? Е, няма значение. Вече свърши и няма нужда повече да си губиш вечерите с нея. Кога ще наминеш да видиш баба си? Затъжила се е за теб.

— Скоро ще ви дойда на гости. — Д.К. се намръщи и хвърли остатъка от бекона обратно в чинията. — Какво не й е наред на Лейна?

— На кой? — В кабинета си, в замъка в Хайанис Порт, Дениъл трябваше да затули с длан слушалката, за да овладее смеха си.

— Лейна — повтори през зъби Д.К. — Какво не й е наред на Лейна?

— О, всичко си й е наред. Хубава млада жена. Добри обноски, доколкото си спомням. Просто не е за теб. Студено създание, нали? И родителите й са студени и надути като пуяци, ако правилно си спомням. Хайде, изяж си закуската, момче, и намери време да минеш да видиш баба си, преди да ме е изтормозила.

— Добре, добре. Предай й много поздрави.

— Непременно. — И Дениъл затвори телефона, като се чудеше колко ли време щеше да отнеме на внука му да се обади на прелестната Лейна Дрейк.

Отне му по-малко от час — особено след като Д.К. откри, че бе загубил апетит и изхвърли яйцата. Сложи скицника, моливите и въглените си в изтъркана кожена чанта и я преметна през рамо. Реши да отиде пеша, за да има време да помисли.

Дядо му бе прав, разбира се. Това малко го дразнеше — мисълта, че старецът толкова уверено я отписваше. Дразнеше го точно толкова, откри той, колкото когато Дениъл му натрапваше избора си на подходящи кандидатки за женитба.

По дяволите, можеше и сам да си избере.

Разбира се, не мислеше за Лейна в този смисъл, просто искаше да нарисува лицето й. А тъй като повече или по-малко се бяха уговорили, че някой ден ще намине да го направи, можеше да го направи и сега.

Тя не отговори на почукването му. Със смътно чувство на раздразнение Д.К. премести чантата на другото рамо и си каза, че би било по-разумно да тръгне по улица „М“ и там да нахвърля някои скици. Но през отворения прозорец дочу светлите и ефирни ноти на Шопеновия концерт за пиано.

Сви рамене, натисна дръжката на вратата, тя се оказа отключена и той влезе.

— Лейна?

Огледа се с интерес. Снощи тя не го бе пуснала да прекрачи прага. Фоайето бе с полиран дъсчен под и стени с цвят на леко препечен хляб. Върху старинна масичка стоеше ваза с бели лалета.

Вниманието му привлякоха две графики на стената — улични сцени, нарисувани с тънко чувство за детайла и движение. Тръгна по стълбите, опря ръка на лъскавия парапет и извика. Помисли да се качи да я търси горе, после реши, че би било по-разумно първо да погледне на партера.

Нямаше я в гостната със строгите мебели, нито в пълната с книги библиотека, която миришеше на кожа и рози. След като надзърна в хола, в трапезарията и в кухнята, вече имаше достатъчно добра представа за вкуса й и за начина й на живот.

Елегантно, традиционно, подредено, тук-там с изненадващи цветни петна. Една консервативна жена, която харесва красиви неща, предпочита класиката в мебелите, книгите и музиката и държи всяко нещо на неговото логично място.

Видя я през прозореца на кухнята. Миниатюрният вътрешен двор бе пълен с цветя. Лейна садеше слънчевожълти теменужки между белите лалета.

Носеше кожени градинарски ръкавици, широкопола сламена шапка и кафява престилка над прости бежови панталони и тънка лятна блуза.

Изглеждаше, помисли Д.К., като картинка в някое провинциално списание, рекламираща подходящото облекло за утринна градинска работа.

Светлината бе добра, установи той, живописно процеждаща се между едва раззеленилите клонки. Както си стоеше в кухнята, Д.К. направи три бързи скици.

Беше му интересно и смешно да я гледа как прецизно работи — обръща земята с лопатка, смесва я с тор, внимателно измъква растението, поставя го точно в средата на подготвената дупка, запълва я и я затъпква.

Подреждаше ги като войници.

Когато излезе навън, той се усмихваше.

Тъй като цялото й внимание бе съсредоточено върху първия й опит в градинарството, звукът от захлопването на стъклената врата й подейства като куршум в сърцето. Тя скочи, извъртя се и лопатката отлетя на една страна, а теменужките на друга.

— Извинявай, стреснах те.

— Какво? Как попадна тук? — Лейна го гледаше, притиснала юмрук към сърцето си, което се опитваше да изхвръкне.

— Минах през къщата. Почуках, ала ти не ми отвори. — Д.К. остави чантата си на желязната маса в средата на дворчето, забеляза дебелата книга по градинарство, отворена на указанията за садене на едногодишни растения, и отиде да събере теменужките.

— Не можеш така да влизаш в чужда къща.

— Мога. — Той клекна до нея и й подаде растенията. — Щом като вратата не е заключена. Казах ти, че ще се отбия.

Миришеше на сапун, мина й през ума, и се движеше като голям, лъскав леопард.

— Със сигурност не си ми казвал такова нещо.

— Снощи. Би трябвало да ги садиш разпръснати, а не в редица. По-предизвикателно е. — Присви очи, хвана брадичката й и обърна главата й наляво. — Казах ти, че искам да нарисувам лицето ти.

Тя рязко се освободи, ядосана както от докосването му, така и от критиките му за първия й градинарски опит.

— Не помня нищо такова.

— Когато танцувахме. Тук навън светлината е хубава. Ще стане много добре. — Стана да вземе скицника си. — Ако искаш, просто продължавай да садиш.

Когато са танцували? Лейна приклекна на пети и се опита да мисли. Не можеше си спомни нищо, което се бе случило, докато танцуваха, освен че за момент си загуби ума.

А сега той седеше тук, върху малкия сгъваем стол, опънал напред дългите си крака и с молив в ръка.

— Няма нужда да позираш. — Усмихна й се така, че сърцето й се сви. — Просто си представи, че ме няма.

Все едно да не обръща внимание на голяма, охранена пантера, просната в хола й, помисли тя.

— Не мога да работя, докато ме гледаш. Искам да засадя тези цветя. Следобед обещават малко дъжд.

— Остават ти само десетина, така че почини си. — Издърпа с крак другия стол изпод масата. — Седни и си говори с мен.

Лейна се изправи и смъкна ръкавиците си.

— Не установихме ли ние, че нямаме какво да си кажем?

— Това ли установихме? — Д.К. знаеше как да подмами един опърничав модел и безмилостно пусна в ход усмивката си. — Ти обичаш музика. Аз също. Да поговорим за музиката. Шопен подхожда на твоя стил.

Тя пъхна ръкавиците в джоба на престилката си.

— Предполагам, че на твоя стил подхождат гайди.

Той вдигна вежди:

— Имаш ли нещо против гайдите?

Лейна само въздъхна сърдито, после се предаде и седна.

— Виж какво, Д.К., не искам да бъда груба, но…

— Ти никога не би могла да бъдеш груба, освен, ако не искаш. Твърде добре си възпитана. Хубава усмивка — забеляза той, като рисуваше бързо. — Жалко, че толкова ти се свиди.

— Не ми се свиди… Когато някой ми харесва.

Д.К. само се засмя:

— Виждаш ли, наистина искаше да си груба.

Тя не можа да се сдържи и също се засмя. Ала смехът й сепнато спря, когато Д.К. се наведе напред и дръпна шапката й.

— Засенчва ти очите — обясни той и я остави на масата.

— Това беше идеята. — Лейна озадачено се облегна назад. — Поправи ме, ако греша, но според мен снощи ние с теб по никакъв начин не си допаднахме.

— Е, и?

Тя отвори уста и отново я затвори. Странно, чувстваше се обидена от това, че се бе съгласил с нея.

— Е, и за какво си дошъл да ме рисуваш?

— Харесва ми лицето ти. То е силно, изцяло женствено. Сексапилни очи и елегантни черти. Не е необходимо да ме привличаш като жена, за да искам да те нарисувам.

— Оценявам откровеността ти — отбеляза Лейна студено.

— Не, не я оценяваш. Тя те обижда. — Д.К. отгърна страницата и започна да нахвърля нова скица. — Това също е женствено. Защо трябва да ти е неприятно, ако сме се разбрали, че ти не си моят тип, а аз не съм твоят? Това не означава, че не си красива. Красива си. Обърни си главата малко наляво. Трябва да си опънеш косата назад.

Наведе се напред сам да се погрижи за това. Пръстите му се плъзнаха по бузата й и двамата замряха.

Сърцето й изпърха в гърдите и продължи да танцува, колкото и да си казваше, че това бе глупава, рефлекторна реакция. Златистата, просмукваща се между листата светлина изведнъж й се стори много гореща. Гърлото й внезапно пресъхна.

— Имаш страхотна кожа — каза го тихо, бавно, сякаш произнасяше думи на чужд език. Спусна пръсти по брадичката й, после още по-надолу, така че да почувства как пулсът й бие силно и бясно.

Искаше му се да притисне устните си там, да вкуси дивите удари.

Спокойно, спокойно, каза си той и отново хвана молива. Макар че се чудеше как, по дяволите, можеше да рисува, когато пръстите му сякаш се бяха вдървили.

— Мислех… — Лейна се прокашля. — Мислех, че рисуваш форми… Съвременна школа.

— Рисувам това, което ми допада. — Очите му оставаха приковани върху нейните, докато моливът отново започна да се движи. — Очевидно ти ми допадаш. На някакво ниво.

Отпусни се, заповяда си тя, и разтвори под масата пръстите си, които се бяха свили в юмруци.

— Преди две години ти имаше изложба в Ню Йорк. Аз не я видях, ала една от моите приятелки е ходила.

— Няма значение. Аз не пазарувам много в „Дрейк“, но майка ми пазарува.

Лейна се засмя и усмивката остана на лицето й достатъчно дълго, за да му се завие свят.

— Е, предполагам, че вече сме си разменили изтънчените обиди. А сега какво?

— Можем да се опитаме да поговорим. Как ти харесва да се върнеш във Вашингтон?

— Много ми харесва. Винаги съм обичала тази къща, това място. — Тя огледа теменужките, които бе посадила. — Ще ми е приятно да го направя свой дом. — Сви вежди. — Какво имаше предвид, като каза да ги засадя разпръснати?

— Хм? А, цветята. По-разлято, в не толкова строги линии. Нещо в стила на Моне.

— Да, прав си. — Очите й се смекчиха и устните й отново трепнаха, като си го представи. — Когато се уча, имам навика да следвам указанията съвсем точно. Така човек прави по-малко грешки. — Наклони глава и светлината затрептя по лицето й, като отново го направи замечтано и меко. — Но пък ти гледаш на нещата като художник. И едва ли би се тревожил кой знае колко, че можеш да сбъркаш.

— Обикновено не. — Ала осъзнаваше, че в момента се тревожи да не сбърка. С нея. Тук, където светлината бе толкова красива, носеше се музика, а във въздуха витаеше едва доловим аромат на нея, на преобърната земя и цветя.

— А аз се тревожа, затова внимателно планирам нещата и много рядко се отклонявам от плана си. — Нещо в него я изкушаваше да направи импулсивен завой, почти го изискваше. И Лейна подозираше, че пътешествието би било точно толкова диво и бързо, както пътуването им снощи.

Пътуване, напомни си тя, което можеше да свърши за жената много рязко и много болезнено.

— Мисля, че засега е достатъчно. — Д.К. пъхна скицника в чантата. Трябваше да си тръгне, преди да бе направил нещо глупаво. Като например отново да я докосне. — Много ти благодаря.

— Няма защо. — Изправи се заедно с него с намерение да го изпрати. Но останаха един срещу друг, малко по-близо, отколкото биха се чувствали спокойни.

— Знам пътя. — Той направи първата крачка назад. Имаше чувството, че ако Лейна влезе с него вътре, няма да може да се спре да не направи онова глупаво нещо. Като например да я привлече към себе си и да вкуси устните й. Дълго и хубаво. После да я издърпа на пода и да вземе много повече, докато около тях гърми Шопен.

— Добре. Е… Довиждане.

— Довиждане. — Взе си чантата и се обърна. Почти стигна до къщата, преди да не устои и да я погледне. Тя още стоеше там. Слънцето играеше в косите й, а замъглените й зелени очи го гледаха. — В „Смитсониан“ ще има изложба на Дали. Открива се в сряда. Ще те взема в седем.

„Не, в никакъв случай!“

— Добре. — Изненадано се чу Лейна да казва. — Много ще ми бъде приятно.

Д.К. само кимна и влезе в къщата. Стигна чак до входната врата, преди да започне да се ругае.