Нора Робъртс
Сезони на любовта (29)

Девета глава

Бяха най-невероятното семейство, мислеше Нейъми. И й бяха позволили да бъде част от него, да сподели с тях един от техните вълшебни моменти.

Тя можа да застане до стъклото и да гледа красивото новородено бебе в ръцете на Калъм. Когато Кейн оповести, че всички отиват да празнуват, я повлякоха със себе си.

Никой не гледаше на нея като на чужд човек, на който не му е тук мястото.

Бяха открити и любвеобилни и повечето от тях честни. А Нейъми трябваше да си признае с тежко чувство на вина, че не беше. Не съвсем. Не и с Йън.

Когато се съгласи тази вечер да си отиде вкъщи с него, се подготви да бъде честна.

— Утре ще се стовари още една вълна от роднини — говореше й той, докато отключваше входната врата. — Можеш да си сигурна. Предвождана от самия Макгрегър, който първо малко ще попъхти, после ще подсмърча около бебето. След това, ако Д.К. и Лейна вече са пристигнали, ще иска да знае защо, по дяволите, те още не чакат бебе. — Мислеше, че ще е най-добре да я подготви за това, което непременно щеше да се случи. — После ще се заеме с теб.

— С мен ли? — Тя нервно се завъртя из гостната, оправи възглавниците, които нямаха нужда от оправяне.

— Защо такова прелестно младо момиче още не е женено? Не обичаш ли децата? Какво чакаш тогава? — Подчерта речта си със силен шотландски акцент, надявайки се, че Нейъми ще се усмихне.

Но очите й, когато се обърнаха към него, бяха сиви и сериозни.

— Йън, това не е правилно. Ти, твоите роднини… Всички сте толкова мили с мен.

— Какво неправилно има в това?

— Аз не бях честна. Ти дори не ме познаваш. Не ме харесваш.

— Извинявай, ала аз съм на друго мнение — възрази той и тръгна към нея.

— Не, недей. Наистина. — Тя притисна длани към устните му и се приготви да си признае. — Не трябваше да те оставям да мислиш, че това съм аз. — Разпери ръце, после ги отпусна. — Старая се това да стана аз, но просто не е честно към теб.

— Нейъми, не разбирам за какво говориш. Ето, гледам те. Държа те — добави, като я хвана за раменете.

— Само защото съм променила повърхността. Само преди две години изобщо не би ме погледнал. Пък и защо? Никой не ме поглеждаше. Топчеста, дебелееща, защото бе по-лесно да ям, отколкото да приема, наистина да приема, че никога няма да бъда като майка си каквото и да правя.

— Като майка ти ли? — Бе смутен от неочакваната страст в гласа й.

— Слаба, красива, напълно, естествено женствена. Никога нямаше да мога да бъда такава, затова просто… Ядях и се криех в книжарницата.

— Нейъми, много деца преминават през дебел период…

— Това не беше период. Това беше състояние, и само симптом за онова, което бях отвътре. Бях една повлекана, старомодна и недодялана. И започнах да се мъча да се променя, само защото започнах да ненавиждам това, което правех със себе си. Исках да открия какво всъщност има в мен и да се опитам да харесвам това, което съм аз.

— И си успяла. Сега не си нито старомодна, нито повлекана.

— Такава съм! — Тя нетърпеливо се отблъсна от него. — Все още не мога да измисля какво да облека сутрин, ако не си погледна в компютъра.

— В компютъра ли?

О, това бе унизително.

— Въвела съм целия си гардероб в компютъра, с препратки от вечерните аксесоари до обувките и оттенъка на червилото. Освен това имам друг файл, в който записвам кога къде какво съм носила, за да не се повтарям прекалено често.

— Наистина ли? — Той наклони глава. — Това е гениално.

— Гениално? Това е глупаво. Всяка нормална жена просто отваря гардероба и изважда нещо оттам. Миналата седмица беше спрял токът и не можах да включа компютъра. Едва не се поболях от ужас. — Нейъми въздъхна с отвращение. — Това е жалко.

— Не че не изглеждаш винаги страхотно, но не мисля, че има нужда толкова да се тревожиш за това.

— Ти не можеш да разбереш. Ти си красив, израснал си като красив, самоуверен и представителен. Моите родители са абсолютно потресаващи. Брат ми прилича на филмова звезда. И ето ме мен.

— Нейъми… — Йън отново я хвана за раменете. — Ти си красива жена.

— Не. Аз мога да съм съвсем прилична, ако внимавам. Това ми е достатъчно. Всъщност, много ме радва. И мисля, че с повече упражнения няма да е толкова трудно да го постигам.

— Ти май наистина си вярваш, а? — Смътно раздразнен, Йън я издърпа в коридора и я обърна с лице към огледалото. — Какво виждаш тук?

— Теб. — Сърцето й просто се преобърна в гърдите. — Само теб. Никой никога не ме е искал преди теб.

За пръв път Йън осъзна цялата тежест на този факт и той започна да го тревожи.

— Никога към никой не съм изпитвала нещо такова — промълви тя и затвърди чувството на вина, което се надигаше в него. — През целия си живот съм усещала, че съм изостанала с една крачка и никога не съм мислила, че някой ще държи на мен дотолкова, че да ми позволи да го настигна.

— Нейъми…

— Остави ме да довърша. — Страхуваше се да се обърне, да се озове лице в лице с него. — Не искам да продължаваш да мислиш, че аз съм нещо, което не съм, когато част от мен все още е същото непохватно момиче, което в училище е имало точно две срещи, и двете с приятели на брат ми, който ме съжаляваше. И младата жена, която цялото си време в колежа прекара заровена в книгите, защото това бе единственото място, където се чувстваше удобно. Често е така и досега. — Пое дълбоко въздух. — Ти беше първият мъж, който ми подари цветя, първият, който ме заведе на вечеря, първият, който просто седеше и ме слушаше, и докато ме слушаше, ме гледаше. — Гласът й прекъсна и тя с мъка довърши: — Ти си единственият мъж, който ме е докосвал, който ме е целувал.

Първият, помисли Йън, не само физически, а и емоционално. Нейъми спеше като пеперуда, чакаща да се освободи от какавидата, да разпери криле. А той я бе измъкнал оттам, преди да бе почувствала, че има сили да лети.

О, Боже, какво бе сторил? Какво щеше да прави сега?

— Аз не съм единственият, който ще те иска. И не си права, ако мислиш, че това не си ти. — Плъзна длани нагоре и надолу по ръцете й. — Точно тази жена тук. Просто си започнала сама да я виждаш.

Привлече я към себе си и опря буза на главата й. И осъзна, че ще трябва да направи нещо повече, отколкото просто да й даде време. Трябваше да я остави да си отиде и да се надява, че когато наистина открие себе си, приеме себе си, тя ще се върне.

Стисна леко ръцете й и се насили да отстъпи крачка назад.

— Ти си красива жена, Нейъми, очарователна жена.

— Ти си единственият, който някога е мислил така.

Сърцето му се късаше, като я слушаше да говори така, като гледаше блестящите в очите й сълзи.

— Не мисля, че си обръщала достатъчно внимание. И знаеш ли, идва ми наум, че през последните седмици обсебвах цялото ти свободно време.

— Моето свободно време?

— Не се бях замислял, че точно беше свършила с преустройствата в магазина, и започна да ми помагаш за библиотеката. — Мина покрай нея и влезе в гостната. Шест месеца, каза си ожесточено, щеше да й даде шест месеца и след това, за бога, щеше да дойде за нея. Да имаше късмет да не е готова. — Не ти дадох кой знае каква възможност да се приспособиш към този твой нов живот. — За да си създаде работа, приклекна и започна да пали огъня. — Движехме се доста бързо. Може би трябва да забавим темпото.

Тя отвори уста и отново я затвори, защото яростните удари на сърцето я оставиха без дъх.

— Извинявай, Йън, ала трябва да се изразиш по-ясно. Нямам достатъчно опит в отношенията, за да съм сигурна, че разбирам подтекста.

Точно в това бе проблемът, помисли той. Запали клечка кибрит и се загледа в огъня.

— Няма подтекст, Нейъми. Просто ще забавим темпото, може би ще си починем един от друг.

— Ти не искаш повече да се срещаме?

— Не, аз още искам да се срещаме. — Гледаше как огънят се разгаря, ала пламъкът не го стопляше. — Но предлагам нашите отношения да не изключват всички останали. — Йън стана и се обърна. Надяваше се съзнанието, че прави това, което е добро за нея, да излекува все някога това гадене, което усещаше в стомаха си. — Ти трябва да се срещаш и с други хора.

— Други хора… — Други жени, помисли тя. Той искаше да се среща с други жени. Разбира се, трябваше да го очаква. — Предполагам, че това е много разумно. Много логично. — На устните й трепна несигурна усмивка. — Нямаме ли голям късмет, че винаги съм била разумен и логичен човек? Предполагам, че много жени биха се ядосали, поне биха се раздразнили от такова предложение. Но пък аз не съм като повечето жени, нали?

— Не, не си — промълви Йън. — Ти си една на един милион.

Нейъми се изсмя късо.

— Една на един милион — повтори. Ала все пак не достатъчно добра.. — Е, днес беше напрегнат ден. Всичките тези вълнения. Уморена съм. Отивам си вкъщи.

— Нейъми, не искам тази вечер да си отиваш.

Тя го погледна за момент, с огъня, проблясващ зад него.

— А аз не искам да остана. — Тръгна към коридора и едва когато стигна до входната врата, се обърна. — Бях честна с теб, Йън, както трябваше да бъда от самото начало. Затова и ще довърша честно. Аз съм влюбена в теб. И съм влюбена от самото начало.

Излезе бързо навън, преди да бе успял да каже нещо мило, от което да я заболи още повече.

— Знам — въздъхна той в празната къща. — Но никога не си имала шанса да не си. Сега го имаш.

 

 

Бе нещастен един ден, отчаян още два, после цяла седмица кисел. Ала не вдигна телефона. Не й се обади. Не се поддаде на собствените си желания да отиде до апартамента й и да заблъска по вратата.

Бе го решил, по дяволите. Шест месеца. Времето минава, мислеше Йън, загледан през прозореца на своя кабинет, както май много често му се случваше напоследък.

Нейъми щеше да има шест месеца свобода, за да разбере коя е и какво иска. Шест месеца, за да срещне други мъже.

А ако някой от тях я докоснеше, той щеше да…

Не, точно в това бе работата, напомни си Йън. Как можеше тя да знае, че го обича, че наистина го обича за цял живот, ако никога никой друг не я е ухажвал, докосвал, любил?

На вратата се почука и той стисна устни. Искаше му се да не обръща внимание, а още по-добре да извика: „Разкарай се, по дяволите! Не виждаш ли, че ми е криво?“

— Какво има? — извика ядосано.

— Така ли се говори? — сгълча го Дениъл, като отвори вратата. — Така ли се държите с клиентите, господин адвокат, или само роднините заслужават такова отношение?

— Извинявай. — Йън се приближи да приеме мечешката прегръдка на дядо си и топлата целувка на баба си. — Имам си ядове.

— Няма да те задържаме. — Ана погледна предупредително към мъжа си, който се разположи удобно на един фотьойл. — Искахме само да ти кажем довиждане.

— Довиждане? Та вие пристигнахте само преди няколко дни.

— Тази жена не може да стои на едно място — изсумтя Дениъл.

— И ти не по-малко от мен искаш да се върнеш в собственото си легло — засмя се Ана. — Първо ще минем покрай Джулия да видим бебето и след това заминаваме.

— Ще ми липсвате.

— Защо тогава не ни идваш по-често на гости? — Дениъл удари с юмрук по облегалката на стола. — Много си зает да се мотаеш с някоя красива млада жена и нямаш време да посетиш бедните си стари баба и дядо.

— Ще дойда след две седмици. В момента не съм толкова зает да се мотая.

— А защо, по дяволите, не си? Къде е Нейъми?

— На работа, предполагам. — Йън наклони глава. — Защо?

— Цялото семейство говори за нея. — Дениъл сплете пръсти. — Освен теб, така де. Защо не ви виждам двамата заедно, откак съм дошъл, след като чувам, че седмици наред не сте се разделяли?

— Защото си почиваме един от друг.

— Почивате ли си? Почивате си! За какво, по дяволите? Вие сте родени един за друг. Това момиче е създадено за теб, тъпак такъв. Тя е умна и мила, от хубаво семейство, добра, силна порода. И не се оставяй тихият й характер да те излъже. Зад него се крие твърда жена, жена, която не се огъва.

— Изглежда, доста неща знаеш за момиче, което си срещал само два-три пъти в книжарницата.

Дениъл се навъси:

— Познавам семейството й, нали така?

— Ох, Дениъл — въздъхна Ана и поклати глава. — Трябваше да се сетя.

— Какво да се сетиш? — Сините му очи проблеснаха невинно.

— Все пак си ме сватосвал — реши Йън и приседна на ръба на бюрото. — „Намери ми тези книги, момче, и виж дали малката Нейъми няма да ти помогне.“ — Изсмя се и погледна към тавана. — Така и не бях разбрал.

— Е, и какво? Всичко, което направих, беше да те изпратя да свършиш някаква дреболия. Ако не ти е харесало това, което си видял — сякаш някой от моята кръв може да е толкова глупав — купуваш книгите и си заминаваш по пътя. Обаче ми се струва — продължи Дениъл с тънка усмивка, — че си харесал това, което си видял.

— Да, харесах го.

— И какво ще кажеш по този случай?

— Благодаря.

Дениъл премигна и присви очи, мъчейки се да види къде бе уловката.

— Благодаря ли?

— Благодаря, че си имал добрия вкус да познаеш коя ще е жената, за която се надявам да се оженя.

— Ха! — С изненадваща като за възрастта му скорост Дениъл скочи от стола да притисне Йън в прегръдките си. — Добро момче. Виждаш ли, Ана, това момче знае как да оцени мъдростта на дядо си. — Засия, облегна се назад и усмивката му угасна. — Какво искаш да кажеш с това, че се надяваш? Ще се ожениш ли, или няма да се ожениш за момичето? И очаквам да чуя, че ще се ожениш, защото не си глупак.

— Давам й малко време. Няколко месеца. След това се надявам да намеря нещата там, където съм ги оставил.

— Време? Няколко месеца? — изрева Дениъл. — Все пак си глупак! Как можеш да мислиш така, по дяволите? Иди вземи момичето, за бога.

— Дениъл, остави момчето на мира.

— Ами, как пък не! — изрева той на жена си, после леко перна отстрани по главата най-любимия си в момента внук. — Ти влюбен ли си в това прелестно младо момиче, или не си?

— Да, по дяволите! — Йън рядко се ядосваше, ала в такива моменти можеше да реве не по-малко страшно от дядо си. — Достатъчно, за да знам какво й трябва и да й го дам. Ти си започнал всичко и аз съм ти благодарен. Но оттук нататък ще се оправям сам.

— Ще се оправяш ли? Всичко ще оплескаш. Защо…

— Извинявайте — надвика ги от вратата Кейн. — Тук е място за работа. Семейните битки са забранени преди шест часа.

— Знаеш ли какво е намислило това момче? — изкрещя Дениъл. — Собственият ти син! Метнал се е по дебелоглавие на теб, да знаеш. Да вземеш да му набиеш малко акъл в главата, иначе си измивам ръцете.

— Каква хубава идея — съгласи се Кейн любезно. — Защо не отидеш да си измиеш ръцете, а аз ще поговоря с моя син.

— Да видим какво ще направиш — изсумтя Дениъл. — Ела да видим Джулия… Която, за разлика от някои други мои внуци има повече ум от една ряпа… И това хубаво бебе. А ти… — Отново перна Йън по главата. — Престани за малко да се правиш на тъпанар и иди вземи момичето.

Кейн целуна майка си, после баща си и се засмя, като видя как Ана дърпа навън все още сипещия огън и жупел Дениъл. След това затвори вратата, избра си един стол и продължи да се усмихва, докато Йън разтриваше ухото си.

— Има тежка ръка, а?

— Едва не ми отпори ушите. — Йън се насили да се усмихне. — Не ми се беше случвало, откак бях дванадесетгодишен.

— Разбирам те. Седни, Йън. — Лицето му стана сериозно. — Самият Макгрегър вярно го каза. Време е да поговорим. Бих искал да знам какво става с теб и защо през последната седмица се зъбиш на всеки срещнат.

— Имам си проблеми. По дяволите, не съм длъжен по цял ден да съм усмихнат.

Кейн само вдигна вежди.

— Казах да седнеш. И ще си спестиш доста главоболия, ако запомниш, че самият Макгрегър не е единственият, който може да ти отпори ушите.