Нора Робъртс
Сезони на любовта (26)

Шеста глава

Йън бе търпелив човек. Умееше да чака. Разбираше и ценеше изграждането на основи, развиването на отношения, създаването на приятелство.

Приятно му бе да не бърза, да се наслаждава на момента, да планира деня. Тези моменти, тези дни, които успяваше да прекара с Нейъми, бяха много ценни за него. И определено му бе приятно да научава по нещо повече за нея, да говорят за семействата си, за работата си, за общите интереси.

В края на краищата, не бе животно, чиято единствена цел в живота е сексът. Той бе един цивилизован и разумен мъж, който намираше удоволствие и удовлетворение в компанията на жената, която харесваше и уважаваше.

И мислеше, че ако не сложи скоро ръка върху Нейъми Брайтстоун, напълно ще се побърка.

Тя бе очарователна, прелестна и толкова непреднамерено сексапилна, че Йън прекарваше половината си време с нея, треперещ като жребец, полудял от желание да покрие кобилата. А другата половина — замаян от радост, че я бе открил.

Внимаваше да не я докосва — о, някое и друго братско потупване по рамото или целувчица, но нищо, макар и отдалеч напомнящо онази разгорещена прегръдка в неговата кухня. Нямаше да рискува да я подплаши.

А след като през последните няколко седмици я опозна, разбра, че Нейъми бе много по-срамежлива, по-уязвима и по-несигурна, отколкото му се бе сторило, когато я видя за пръв път.

Ходеха на концерти, на кино, на дълги разходки. Няколко пъти готвиха заедно и прекарваха невероятно много време в разговори по телефона късно вечер. Йън осъзнаваше, че не бе изживявал толкова наситена, чудесна, невинна и сексуално побъркваща връзка, откак бе в гимназията.

А когато един-два пъти опита почвата, тя се свиваше като заек пред пушка и го караше да се проклина.

Това му напомняше много убедително, че ако все пак станеха любовници, той щеше да й е първият и щеше да изпита не само удоволствието, ала и отговорността от това.

Не бе проста работа, не можеше да се приеме лесно или бързо. Но той бе търпелив човек, повтаряше си Йън, докато оглеждаше почти готовата библиотека. Винаги бе съумявал да работи последователно за това, което бе наистина важно.

Това бе важно по свой си начин, помисли той и прокара пръсти по прясно лакираното дърво. Създаването на нещо добре премислено, нещо правилно, нещо, което ще остане. Калъм работеше много добре. Прецизно, творчески. Черешовото дърво блестеше, ъглите му бяха меко заоблени.

Рафтовете бяха на различни височини, защото Йън искаше да избегне еднообразието. Не искаше в тази стая да има нищо сковано и строго. Между двата високи прозореца бе поставил огромно, весело лимоново дърво. Подарък от родителите му. Те винаги знаеха какво би му подхождало, помисли той и с усмивка погали едно лъскаво листо.

Вече бе подредил къта за сядане. Дълъг, подканващ диван в жизнерадостен син цвят, два широки фотьойла, ниски масички. При един от набезите им по магазините Нейъми му бе помогнала да избере лампите — изящни стойки, романтични абажури.

Величествените оловни свещници, които красяха камината, бяха семейна реликва, подарък от баба му и дядо му. Златистите невени в керамичната ваза между тях бяха от собствената му градина.

В тази стая имаше много от него, осъзна Йън. И от тези, които обичаше.

Включително от Нейъми.

Разположи се на един от големите фотьойли и прокара пръсти през изрусялата си по краищата коса. Нямаше смисъл да се лъже, каза си той. Бе влюбен в нея, бе почти сигурен, че се бе влюбил до уши още в момента, в който я зърна.

Вярваше в такива неща — в любовта от пръв поглед, в съдбата, в предопределеността. Дори в колежа, когато играеше толкова усърдно, колкото и работеше, винаги вниманието му бе насочено към това, което бе пред него.

Кариерата му и къде искаше тя да го отведе. Животът му и накъде искаше той да се насочи. А това бяха дом, брак, семейство, деца.

Скочи от стола и закрачи из стаята. Не можеше да използва чувствата си, за да притисне Нейъми. Бе съвсем сигурен, че ако й кажеше, че я обича, тя щеше да му разреши да прави любов с нея. Оттам можеше да я убеди да се премести при него и неусетно да я доведе до брак.

И щеше да има точно това, което искаше.

Без изобщо да бе ясно какво искаше Нейъми. Пъхна ръце в джобовете си и се загледа през прозореца.

Това трябваше да е нейно решение.

 

 

Нейъми не знаеше какво се очаква от нея да направи. Стигна до адреса, който Джулия й бе дала и спря пред красивата стара тухлена къща. Само на няколко преки от къщата на Йън.

Искаше да бъде с него. Колкото и да се измъчваше от това, искаше да бъде там, където бе и той.

Днес Йън щеше да подрежда книгите си, помисли тя с въздишка. Книгите, които заедно бяха гледали, книгите, които му бе помогнала да избере. Той я бе помолил да дойде и да се включи в последния етап от създаването на библиотеката. Толкова бе мил. Отново въздъхна.

Ала вече бе обещала да дойде тук за това, което Джулия бе нарекла „Момичешки ден“.

През последните няколко седмици, докато работеше с Йън по проекта за библиотеката, Нейъми дотолкова бе харесала Джулия, че не можа да се обади и да й измисли някакво извинение, че не може да дойде.

Взе лъскавата бяла кутия и излезе от колата. И докато вървеше към къщата в слънчевия неделен следобед, се усмихна. Е, все пак никога не бе ходила на Момичешки ден.

Когато бе момиче и другите момичета се носеха на тумби, говореха за момчета и дрехи, тя стоеше отстрани, неспособна да се потопи в тази прелестна омая на ранната женственост. Казваше си, че не иска.

Но, разбира се, искаше.

Сега, поне за ден, щеше да я вкуси.

Неофициално, бе казала Джулия. Нейъми опъна червения си пуловер и почука.

— Хей! — Още докато я дърпаше за ръката да влезе, Джулия се насочи към кутията. — Какво си донесла?

— Шоколадови сладки с орехи.

— Обичам те! И идваш точно навреме, защото точно сме сложили всички дребосъци да спят.

— О, аз се надявах да видя Тревис.

— Ще го видиш. Те с Дениъл на Лора никога не остават дълго в леглата. — Докато говореше, тя вмъкна Нейъми в красиво мебелирана гостна. — Нали познаваш Лора?

— Да, здравей.

— Здрасти, радвам се, че успя да дойдеш. — Лора седеше на пода и ядеше чипс от една купа. — Какво има в кутията?

— Шоколадови сладки с орехи.

— Господи! Дай.

— Не бъди лакома — сгълча я Джулия. — А това е братовчедка ми Гуен.

— Много съм слушала за теб. — Гуен се надигна от стола, където старателно лакираше ноктите на краката си. — По цял ден съм в твоя магазин. Другия месец Брансън ще участва в една от твоите авторски срещи.

— Той е чудесен! Брансън Магуайър е най-добрият писател — възкликна Нейъми. — Аз имам всичките му книги в моята лична колекция. С автограф от автора.

— А знаеш ли, че Гуен е прототипът на психопатката от „Не върши зло“?

— Не в психарската част — уточни Гуен със смях. — В частта за отдадената на работата си лекарка. Имаме горещ шоколад, шоколадов мус, шоколадов дропс и стафиди в шоколад.

— Джулия избра менюто — вметна Лора.

— Бъч го избра. — Джулия отвори кутията. — А от тези сладки ще е направо във възторг. Разполагай се, Нейъми, и понатрупай малко калории.

След един час организмът й звънтеше от кофеин, стомахът й стенеше от прекомерната доза удоволствия, каквато не си бе разрешавала повече от три години, а тя се бе смяла повече, отколкото можеше да си спомни някога да й се бе случвало.

Момичето, което бе някога, не би било способно да си угоди само веднъж. Не би могло да се разположи удобно на пода и да разговаря за толкова много чудесни и глупави неща, нито да се чувства като част от компанията.

Преди и След, помисли тя и едва не се засмя на себе си. Кога щеше да запомни, кога най-после щеше наистина да приеме, че вече твърдо бе стъпила в После?

Тук, за времето, което отнемаше унищожаването на една кутия сладки, Нейъми по някакъв начин бе успяла да намери три приятелки.

— Мммм. — Джулия облиза шоколада от пръстите си. — Чакай да видиш библиотеката на Йън — каза на Гуен. — Велика е.

— Калъм изработи фантастично вградените рафтове — отбеляза Лора и си сипа още течен шоколад.

— Хей, аз пък помагах да се проектират — намеси се Джулия и посочи към Нейъми. — Тя също.

— Аз не съм направила кой знае какво. Йън вече знаеше какво иска.

— Той подреди ли вече книгите?

— Днес ги подрежда.

— Ами… Как я карате вие двамата?

— О, чудесно. Йън е прекрасен приятел.

— Приятел? — прихна Лора. — Не бих казала, че погледите, които ти хвърляше последния път, когато минах, бяха много приятелски. На мен ми се стори, че му се искаше да те захапе за врата.

— Той не мисли за мен по този начин.

— Откога?

Нейъми сви рамене и реши, че още един шоколадов бонбон няма да й навреди.

— Мислеше, ала вече не мисли.

— Извинявай — вдигна ръка Джулия. — Нали вече всички сме приятелки? — Кимна, без да чака отговор. — Добре. Нейъми, ти побъркана ли си?

— Не разбирам за какво говориш.

— Йън е лапнал по теб, миличка. Хлътнал е до уши, изперкал е, изкукал е. Наречи го както ти искаш. Гуен, ти не си го виждала, но добре познаваш нашето момче, нали?

— Познавам го и го обичам — потвърди Гуен и протегна босите си крака да се порадва на ноктите си.

— Е, според твоето медицинско мнение и след като познаваш добре пациента, каква е диагнозата ти за мъж, който прекарва цялото си свободно време с една жена, говори непрекъснато за нея, ходи като отнесен и готви романтични вечери за двама?

— Хм. — Гуен стисна устни и размърда пръстите на краката си. — Медицинският термин е „изкукал“.

Джулия се потупа по корема да укроти бясно ритащия Бъч.

— Видя ли?

— И в службата се унася в мечти — отбеляза Лора. — А миналата седмица го чух да казва на секретарката си да не го свързва с никой, докато не си довърши досието, освен ако е госпожица Брайтстоун.

— Окончателно изперкал — заключи Гуен и кимна опечалено. — Разбиващо сърцето състояние, с което медицината и досега е безсилна да се справи.

— Не е! — Като не знаеше дали да се смее, или да плаче, Нейъми отново посегна към шоколада. — Той се отнася към мен като към сестра.

— Много е зле — измърмори Гуен. — Ако споделиш повече подробности, с удоволствие ще се опитам да предложа курс на лечение.

— Целува ме по бузата — започна Нейъми и неусетно се намръщи. — Потупва ме по главата. От време на време ме поглежда и аз си казвам, о, ето сега ще стане. После нищо. Преди да му призная, че никога не съм правила секс, ме целуваше до забрава, ала сега… О! — Тя бързо скочи и започна да тупа по гърба Лора, която се бе задавила. — Добре ли си?

— О, горкият Йън! — успя да произнесе Лора и избухна в дивашки смях.

Нейъми объркано стоеше и се оглеждаше. Трите приятелки се кикотиха, докато им потекоха сълзи.

— Извинявай, извинявай… — Лора притисна ръце към сърцето си. — Сигурно за теб не е смешно… Нито за него, но ние сме му роднини. Ние трябва да се посмеем. Той сигурно се мъчи като грешен дявол. Гуен? — Тя безпомощно махна с ръка към братовчедка си да продължи.

— Той се плаши от теб — обясни Гуен. Тази мисъл я накара да се усмихне. И да си спомни колко сладко, колко романтично Брендън бе станал нейният Първи.

— Това просто е глупаво.

— Не. — Гуен съчувствено протегна ръка. — Йън няма да иска да те насилва, не е такъв човек. Би се страхувал да не направи погрешна стъпка, да не те уплаши, да не те нарани. И ако е толкова влюбен, колкото мисля, тези братски целувки и милувки не са никак лесни за него. Той чака ти да направиш следващата стъпка, да бъдеш сигурна, че това е, което искаш. И точно така трябва да бъде.

Десет замаяни секунди Нейъми се взираше в трите смеещи се лица.

— Аз реших, че Йън просто вече не се интересува от мен по този начин, след като разбра, че нямам опит.

— Той никога не би насилвал една жена, Нейъми. — Лора стисна ръката й. — И колкото повече държи на теб, толкова ще е по-внимателен.

— Наистина ли мислите… — Нейъми замълча и се усмихна замечтано на празното пространство.

— Охо, доктор Магуайър, струва ми се, че имаме още един случай на изперкване — засмя се Джулия и намигна на братовчедките си. — Това може да прерасне в епидемия.

 

 

Здрачаваше се, когато Нейъми спря колата си пред къщата на Йън. Прозорците гостоприемно светеха. Дали бе още в библиотеката, дали подреждаше книги? Чудеше ли се дали тя ще се обади, или ще мине?

Дали искаше да мине?

Или роднините му грешаха? Може би тя бе права и той я приемаше просто като приятел? Може би не беше сам.

Тази мисъл се прокрадна в съзнанието й и Нейъми стисна здраво кормилото. Йън бе толкова красив, толкова чаровен, толкова… Всичко. Сигурно имаше поне десет жени, които биха дотичали, стига само с пръст да ги повика. Красиви, опитни, изискани жени.

Защо трябваше да чака нея?

— Престани, престани, престани! — Ядосана на себе си, тя удари с юмрук по кормилото. — Така мислеше Преди. Сега си различна.

Бе се направила различна. Може би още не бе свършила с този процес, ала наистина имаше напредък. Бе достатъчно хубава, ако отделеше време да се потруди. Можеше да поддържа разговор. Имаше собствен бизнес, за бога. Имаше служители и никой от тях не мислеше за нея като за някаква блудкава досадница. Три невероятно мили и интелигентни жени сега я приемаха за своя приятелка. О, тя щеше да цени това, помисли Нейъми и затвори очи. Цял живот щеше да си спомня този единствен глупав следобед.

И тези три жени познаваха и обичаха Йън, нали? Защо трябваше да се съмнява в тяхното мнение?

И защо не престанеше да се държи като хленчеща страхливка, защо не излезеше от колата и не видеше сама?

Добре. Сега. Отиваме.

Докато вървеше към вратата, направи успокояващите си десет вдишвания. Те обаче сякаш не й помогнаха. От кафето е, реши тя, овладя се и натисна звънеца.

Йън й отвори бос, облечен в избелели джинси и опърпана блуза с надпис „Харвардски университет, Правен факултет“. Бързата му усмивка стопли треперещото й сърце.

— Здрасти. Не мислех, че ще те видя тази вечер.

— Трябваше да ти се обадя. Но току-що тръгнах от Джулия и…

— Да, Момичешкия ден. — Той я хвана за двете ръце и я вмъкна вътре. — Събират се всеки два месеца. Какво, по дяволите, може да прави човек на Момичешки ден?

— Да си лакира ноктите. Да яде шоколад. Да говори за мъже.

— Така ли? Какво говорите за нас?

— Ами… Ще ми дадеш ли нещо да пийна?

— Разбира се, извинявай. Ела горе. В библиотеката имам малко вино и си умирам да ти покажа какво съм направил.

Искаше му се да я изяде. Страните й бяха поруменели, очите й тъмни, а като гледаше огромния й пуловер, пръстите го сърбяха да я намери под него. Затова пъхна ръце в джобовете си и тръгна по стълбите.

— Почти цял ден се занимавам с това — продължи той. — Щом веднъж започнах, не можех да престана. — Спря малко пред отворената врата. — Затвори си очите.

Когато Нейъми се подчини без никакви въпроси и просто остана със затворени очи, ръцете му в джобовете се свиха в юмруци. Отне му известни усилия да ги разтвори и да ги сложи леко на раменете й, за да я насочи към стаята.

— Добре. Сега ги отвори.

Тя отвори очи и веднага притисна ръце към сърцето си.

— О, Йън, чудесно е! Повече от чудесно. — Със светнали очи се обърна да огледа стаята, където красивите вградени рафтове бяха пълни с книги. Стари износени томчета, нови лъскави обвивки, кожени подвързии и избелели корици. — Идеално. И стълбата ти е пристигнала! Много ми харесва. — Завъртя се още веднъж и се обърна сияеща към него.

— Исках те тук. — Сърцето му се бе въртяло заедно с нея и сега биеше неспокойно в гърдите. — Исках да видя как ще изглежда стаята с теб вътре. — Отново пъхна ръце в джобовете си и отново ги извади. — Дай да ти сипя това вино.

Дланите, които още притискаше към сърцето си, се отпуснаха. Нейъми събра всичката си смелост.

— Йън, искаш ли да спиш с мен?

Той трепна, разля виното върху блузата си и изруга.

— Какво?!

— Не искам да бъда груба, нито да те поставям в неловко положение. Просто искам да знам дали още те привличам по този начин, или не. Ако не, прекрасно, ала ако те привличам, ако ти просто се опитваш да бъдеш внимателен, защото не съм била с мъж преди, бих предпочела да спреш да бъдеш толкова внимателен, ако това правиш.

Дъхът й свърши, думите свършиха и тя за компенсация сви рамене, докато Йън стоеше пред нея с бутилка вино в едната ръка, полупразна чаша в другата и с едно хубаво петно от каберне совиньон върху любимата му харвардска блуза.