Нора Робъртс
Сезони на любовта (25)

Пета глава

Безсмислено бе да се притеснява, че бе признала за пълната си липса на опит с мъжете. Една по-умна жена би казала, че има нужда от повече време или че не е сигурна дали иска да започне връзка.

Някои, представяше си Нейъми, биха се наслаждавали на тази огнена целувка, биха си позволявали и други, после студено биха оставили мъжа разтреперан.

„По-късно, скъпи. Може би.“

Такива тлеещи обещания биха се давали с дрезгав глас, с гърлен смях, докато мъжа се държи на една ръка разстояние с подмамващо драсване на красиво оформения маникюр по бузата и знойно поклащане на дълги тежки ресници.

Нейъми реши, че такова женско изкуство не може да си представи и насън, а още по-малко наяве.

Ала нямаше смисъл да се чувства неудобно, задето се бе изтървала да каже, че никога не е била с мъж.

Във всеки случай, това разсея напрежението във въздуха тази вечер.

Сигурно политикът в кръвта му позволи на Йън да изглади толкова бързо и толкова пълно неловкото положение и да я заведе на горния етаж, за да й покаже стаята, която бе определил за своите книги.

Докато стигнаха дотам, никой не би си представил, че двамата са се прегръщали с такава страст в кухнята.

 

 

След няколко дни тя самата трудно си го представяше.

Така е по-добре, каза си Нейъми. Ако си го представяше прекалено добре, пак щеше да я измъчва това вътрешно безпокойство. Работата бе много по-добър, много по-плодотворен начин да си прекарва времето.

Скръстила ръце, сега стоеше в ъгъла, който тя и нейният персонал бяха подготвяли толкова старателно, за да създадат новата „Вечер на жената“ на „Брайтстоун“. Поканената авторка бе приковала вниманието на публиката с импровизирани истории и кратки откъси от новата си книга „Срещи от ада… И как да ги преживеем“.

Спонтанният смях бе привлякъл и много други посетители, които сега стояха зад редиците от столове. По време на раздаването на автографи след срещата, предвиждаше Нейъми, продажбите щяха да вървят много добре.

Незабелязано се доближи до мястото за подписи, въпреки че нямаше нужда да се суети. Книгите бяха предвидливо подредени на масата, бяха приготвени химикалки. До тях чакаше кошница с цветя, която щеше да бъде подарена на авторката след края на беседата. Имаше кана с леденостудена вода, а щяха да й предложат и да си избере питие от кафенето.

Според Нейъми най-първата й програма в сряда вечер бе голям успех.

Тя прошепна на програмния координатор да напомни в края на срещата по микрофоните да бъде обявено, че авторката ще раздава автографи, после се обърна. И се блъсна в Йън.

— Извинявай. — Той хвана ръцете й да я задържи да не залитне. — Изглежда имам навик да се промъквам незабелязано.

— Аз не гледах… — Нейъми се взря в очите му и неочаквано можеше да си представи много добре, прекалено добре онази зашеметяваща целувка. Само дето не я вкусваше.

Йън стисна ръцете й леко, някак братски, и я пусна.

— Доста хора си събрала тази вечер.

— Да. — Зад нея публиката избухна в смях и тя погледна през рамо. — Шели Голдсмит.

— Видях обявата във вестника. Тази женска вечер е страхотна идея. Твоя ли е?

— Разработих я с моя програмен координатор. За лекцията ли си дошъл?

Чуха се ръкопляскания. Той вдигна вежди:

— Ако е било за това, малко съм закъснял.

— О! Извинявай. — Нейъми се забърза към подиума да стисне ръката на писателката.

Добре се справя, помисли Йън. Професионално, любезно, но топло. Думата „благодаря“ прозвуча по микрофона стегнато, весело и с покана към публиката да отиде с книгите си при авторката за подпис.

Не й пречеше, докато си вършеше работата, предложи да й вземе нещо от кафенето и после хвърли само един поглед на помощничката, която изтича да вземе кафето.

След това Нейъми се спря да поприказва с Голдсмит. Приведе се към нея и заговори тихо и с усмивка.

Способна, професионална. Невероятно секси в елегантната мъхеста зелена рокля и с коса — цялата тази страхотна коса — свита в стегнат кок на врата й. Вратът й бе много сладък. А той трябваше да спре да мисли за това.

Знаеше, че ще е заета. Намерението му бе от службата да си отиде право вкъщи. Не му влизаше в работа да обикаля книжарницата… Само за да я зърне. Не се ли бе заклел да не я притеснява? А сега, само няколко дни, след като едва не я схруска в кухнята, не се ли бе втурнал обратно, душещ около нея като кученце?

Това бе деморализиращо. Бе глупаво. Бе неустоимо.

Йън прецени опашката пред масата и реши, че госпожица Брайтстоун ще постои още малко със своята авторка. Затова тръгна да се поразходи.

Тя с ъгълчето на окото си го видя как си тръгва и се опита да не оклюма. Сигурно се бе отбил да вземе някоя книга. Та нали това бе книжарница, напомни си разпалено. Видял е тълпата и се е приближил да задоволи любопитството си.

Сега бе намерил своята книга и си отиваше. А всичко, която тя можеше да направи, бе да се втурне по петите му.

Овладя се и се обърна да поговори с някои от чакащите клиенти.

Когато срещата приключи, минаваше девет. Нейъми смяташе, че тези два часът бяха много плодотворни — след като бяха отнели за подготовката си четиридесет човекочаса. И всяка минута си струваше, реши тя, след като лично изпрати своята почетна гостенка до вратата.

Сега всичко, което искаше, бе едно тихо местенце, където да седне и да затвори очи за петнайсетина минути.

— Добре свършена работа. — Йън я бе чакал, ала не си бе губил времето. В ръката му тежеше пълен плик с книги.

— Не знаех, че си още тук.

— Бях решил да поразгледам. — Засмя се и разклати плика. — Ако продължавам така, ще трябва да добавя допълнителни лавици за библиотеката.

— „Брайтстоун“ високо оценява твоята подкрепа. — Нейъми се усмихна, когато го каза и успя да се сдържи да не пъхне пръсти в косата си. — Намери ли всичко, което търсеше?

„Намерих теб, нали?“

— Така ми се струва. И като допълнителна услуга малко шпионирах за теб.

— Шпионира ли?

— Е, във всеки случай подслушвах. Имаш някои много доволни клиентки. В новия отдел за фантастика имаше група жени, които доста оживено обсъждаха днешната среща и вече говореха как другия месец специално ще дойдат.

— Чудесно. Към това се стремим.

— Свърши ли, или имаш още работа?

— Не, това беше. — Тя въздъхна. — Слава богу.

Йън се засмя:

— Какво ще кажеш да ти купя едно отлично кафе от „Брайтстоун“? — Видя я как премигна, поколеба се и като отхвърли чувството за вина, настоя: — Наистина се надявах, че ще мога да ти покажа какви промени сме направили в проекта. Надявам се, че сега вече е добре.

— С удоволствие ще ги видя. Искаш ли да се качим горе?

Където щеше да бъде сам с нея? Не е добра идея, реши той.

— В кафенето ще е съвсем удобно.

— Добре. Но кафето е от „Брайтстоун“. Това е най-малкото, което можем да направим за такъв добър клиент.

Нейъми го поведе натам и по пътя забеляза, че детският кът трябваше да се подреди. Ако Йън не бе с нея, щеше да спре и сама да събере разпилените играчки и книги.

— Уморена ли си? — попита той, докато изкачваха няколкото стъпала към кафенето.

— Хм? Не, всъщност ми се струва, че съм малко пренапрегната. Аз сама одобрих разходите за рекламата. Почти виждам как баща ми потреперва по телефона.

— Той ти е дал доста голяма свобода на действията, нали?

— Да. Той ми вярва. — При тези думи гласът й стана по-топъл. — Много ще е хубаво да разбере, че не е сбъркал.

Тя огледа кафенето и с удоволствие забеляза, че бе почти пълно. Усмихна се широко, като забеляза една маса с жени, които четяха на глас книгата на Шели Голдсмит и се заливаха от смях.

— Ела. — Йън я хвана за лакътя и я насочи към една от малкото празни маси. — Имаме късмет, че намерихме място. Изглежда, че бар „Брайтстоун“ е популярно място.

— Да, така е. Понякога идвам тук и хем ми се завива свят, хем ми се доплаква. Глупаво е — добави бързо, ядосана на себе си, че бе изтърсила такова нещо.

— Не, не е. Ти оставяш свой отпечатък, Нейъми. Трябва да се гордееш с това, което си постигнала. Гледах те как работиш. Наистина си добра в професията си.

Тя не бе сигурна от какво се развълнува повече, от комплимента или от съзнанието, че той я бе гледал.

— Винаги съм искала да правя само това. Когато бях малка, често идвах тук с баща ми. Ровех се из книгите, пъхах се по ъглите, сядах зад гишетата на касите. Горката ми майка ми купуваше кукли, а аз ги използвах само като клиенти и продавачи, когато си играех на книжарница.

И се преструвах, че ги храня с бонбоните, с които самата аз се тъпчех, спомни си Нейъми, защото знаех колко бе разочарована мама, че не мога да бъда красивото издокарано момиченце, каквото й се искаше.

— Има хора, които са родени за нещо — отбеляза Йън. — Това е твоето.

— Да, това е моето. — И времето да се крие в ъглите бе отминало. Тя се обърна към сервитьорката, която бързаше към тях. — Много работа има тази вечер, Трейси.

— От пет и половина не сме спрели да бягаме. Какво да ви донеса, госпожице Брайтстоун?

— Два пъти капучино — поръча Нейъми, след като погледна към Йън и той кимна.

— Имате ги. Трябва да опитате едно парче от този „Шоколадов грях“. Страхотен е, а вие цял ден не сте сядали.

— О, аз…

— Ще си го разделим — предложи Йън и се усмихна на сервитьорката. — Благодаря.

— Шест милиона калории — измърмори Нейъми и той се засмя.

— Миличка, обзалагам се, че по време на срещата си ги изгорила. На кого приличаш?

Това „миличка“ я бе изкарало от релси, а рязката промяна на темата я довърши.

— Моля?

— Цветът ти. Имаш коса като на майка ми — такова дълбоко, наситено черно. Брайтстоунови индианци ли са?

— Всъщност да. По бащина линия имам малко чероки, малко френска и английска кръв, а по майчина английска и уелска. Тя обича да казва, че децата й са хибриди.

— Аз по майчина линия съм команч, но Лора е наследила цвета.

— Много е красива сестра ти.

— Да, красива е.

— Цялото ви семейство сте поразителни. Колкото пъти ви видя в някой вестник или по телевизията, ми се завива свят. Ти приличаш на баща си. Предполагам, че някой ден ще станеш нещо средно между изтъкнат държавник и Харвардски хубавец. — Йън трепна и тя направо зяпна от ужас. Наистина ли това бе излязло от нейната уста? — Извинявай, как можах да кажа такава глупост!

Йън наклони глава, развеселен, че Нейъми бе по-смутена от него.

— Значи не съм хубавец и нямам надежди да стана изтъкнат?

— Не, разбира се, че си, и… — Тя просто затвори очи и се зачуди дали Големият каньон в края на краищата не бе достатъчно дълбок.

Той се разсмя и се смя, докато го заболяха ребрата, с което накара сервитьорката да се усмихне доволно. Според Трейси бе крайно време на госпожица Брайтстоун да й излезе късметът. И изглежда бе ударила шестицата от тотото.

— Никога няма да надживея тази снимка — въздъхна Йън и разбърка кафето си. — На колко бях, двайсет и три или двайсет и четири? Бях излязъл да поплувам и на никого не пречех. Човек си сваля ризата да събере малко тен, и щрак! Увековечен е.

— Сигурно е много досадно… Пресата.

— Израснал съм с това. — Той загреба с вилицата сметанов крем от чинията между тях и й го предложи. — Човек свиква.

— Аз не съм сигурна, че бих могла. — Понеже Йън все пак не изглеждаше обиден, прие хапката. — Вече повече от година се занимавам с журналисти, рекламирам книжарницата, давам интервюта, такива неща. За магазина това е необходимо, ала не мога да кажа, че съм свикнала.

— Обикновено най-важното е да го правиш добре. — Опита и той от шоколада. — Много подходящо име. Грях. — Подложи се на мъчението да си представи вкуса й, смесен с вкуса на шоколада.

Стомахът й се сви.

— Ще трябва сам да съгрешиш. — Нейъми взе кафето си. — Аз ще устоя.

— Още една хапка. — Йън отчупи още едно парче и й го подаде. И когато тя го прие, с удоволствие разбра, че наистина можеше да бъде изкушена.

Освен това реши, че ако искаше да преживее тази вечер, трябваше да премине към по-делови тон.

— Е, да ти покажа какво имам. Кажи ми какво мислиш. — Отвори куфарчето си и извади проекта. — Утре ще го дам на Калъм. Той ще може веднага да го започне.

— Бързо работиш.

— Обикновено — измърмори Йън и разтвори чертежа.

Нейъми извади очилата от малката калъфка в джоба си, сложи си ги и веднага го подлуди. После се наведе над скицата и ароматът й долетя в ноздрите му.

— О, проектът е прекрасен. Просто прекрасен. Сложил си в библиотеката стълбата и масичката.

— Това бяха добри предложения. Благодаря ти.

— Много се радвам, че можах да ти помогна. Ще стане невероятно. Имаш чудесно пространство и за мебелите и с тази камина тук става идеалното място да се наслаждаваш на книгите, които ще подредиш.

Той си ги представи двамата да правят точно това. Разположени заедно на дивана пред пращящия огън, с една хубава бутилка червено вино и тиха музика за фон. Щеше да разтрие краката й. После да започне лекичко да ги хапе, докато стигне до… Спри, заповяда си Йън, благоразумно се отърси от този образ и се прокашля:

— Някакви промени, които би направила?

Тя продължаваше да разглежда в захлас. Поклати глава:

— Не. Мисля, че така е съвсем идеално. Много ми харесва, Йън.

— Добре. На мен също. — Искаше му се да докосне ръката й на масата, да погали кокалчетата на пръстите й, да плъзне палец по китката й.

Стига вече, каза си той и се утеши с остатъка от „Шоколадов грях“.

Дискретното съобщение, че след петнадесет минути магазинът затваря накара Нейъми да вдигне очи. Кога бе отлетяло това време?

— Не знаех, че е толкова късно.

— Имаш ли още нещо да правиш?

— Не. А и всъщност няма нужда да идвам тук до утре преди обед. Моето малко обезщетение за дванадесетте часа работа през последните няколко дни.

— Искаш ли да отидем на кино?

— На кино ли?

— Току-що се натъпкахме с толкова кофеин. — Йън се усмихна дружелюбно, забелязал колко бързо тя застана нащрек. Ако Нейъми се научеше да му вярва, ако свикнеше с него, той щеше да започне често да й предлага компанията си. — Никой от нас няма да заспи скоро. Защо да не отидем на едно кино?

— Е, мисля, че…

— Страхотно! — Разбърза се и събра чертежите. — Дошла си на работа пеша, нали? Колата ми е съвсем наблизо. После ще те закарам до вас.

Вече бе на крака. Държеше в една ръка чантата и куфарчето си, а другата протегна към нея.