Метаданни
Данни
- Серия
- Макгрегър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The MacGregor Grooms, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Георгиева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 125гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey(2009)
- Корекция
- Xesiona(2009)
- Допълнителна корекция
- asayva(2012)
- Форматиране
- smarfietka(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Сезони на любовта
ИК „Коломбина“, София, 1998
Американска. Първо издание
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-732-009-2
История
- —Добавяне
Трета глава
Йън тъкмо си завързваше вратовръзката, когато телефонът иззвъня. Не му обърна внимание, защото не искаше да губи време за разговори. По пътя към апартамента на Нейъми трябваше да мине и през цветарницата.
Ала когато от телефонния секретар един глас с гърлен шотландски акцент изгърмя: „Защо, по дяволите, не си вкъщи?“, той се усмихна и грабна слушалката.
— Е, вкъщи съм, но не за дълго.
— Не може ли някой от моите внуци да стои мирен? — настоя Дениъл. — Всичките само скитосвате. Баба ви няма и миг спокойствие, вечно се тревожи за вас.
— Така ли? Аз пък мислех, че тя се тревожи, че никога не излизам, че винаги седя с нос, забит в книгите по право.
— И за това също — веднага подзе Дениъл. — Ден и нощ се тормози. Кога ще дойдеш да я видиш?
— Дядо, нали бях там миналия месец на сватбата на Дънкан, не помниш ли?
— Е, и? Това си беше за миналия месец. Какво му е лошото на този?
— Нищо. Скоро ще намина.
— Гледай да го направиш. Да не мислиш, че искам баба ти да ме умори от опяване?
— Благодарение на теб сега отивам на вечеря с една красива жена.
— На мен ли? На мен! Ами че аз нищичко не съм направил. Да не си казал на баба си, че съм направил нещо. Всичко, което…
— Успокой се — засмя се Йън. — Не те обвинявам, че ме сватосваш. Това е просто щастливо съвпадение. Ти ме помоли да поискам в „Брайтстоун“ да намерят твоите книги, когато отивам да се срещна с Нейъми.
— И какво от това? Човек има право да си получи книгите, нали така?
— Да, дядо. — Йън вдигна очи към небесата. — Нейъми днес достави Уолтър Скот на бюрото ми, точно когато излязоха нейните документи. Затова вместо телефонния разговор, който щях да проведа заради документите, твоята книга ми спечели още една лична среща. И аз я поканих на вечеря. Така че… Благодаря.
— А, добре тогава. — В кабинета си в Хайанис Порт Дениъл се ухили като луд. Момчето бе умно, помисли той, ала не чак колкото дядо си. Ха! — Много хубаво. Добро момиче е малката Нейъми. Има обноски, има ум в главата.
— Това е просто вечеря, дядо. Не започвай пак.
— Какво да започвам? Казвам само, че е много хубаво дето отиваш на вечеря с една красива млада жена. Какво лошо има в това, бих искал да знам?
— Нищо, нищичко. — Йън погледна часовника си. — А аз трябва да излизам, иначе ще закъснея.
— Какво тогава се мотаеш? Тръгвай, момче, и се обади на баба си, преди да се е стопила от мъка.
Дениъл затвори и потри ръце. Е, помисли той, това беше лесно.
Нейъми се измъчваше от дилемата какво да облече, после преживя още един нещастен период, докато се чудеше какво да направи с косата си. Накрая се спря на семпла черна рокля с деколте на гърба, прилепнали ръкави и права пола, а косата остави разпусната.
Мислеше — надяваше се — че изглежда изискана и достатъчно спокойна, за да не си личи колко се бе измъчвала. Сложи си огърлицата от перли на баба си, обу черни обувки с високи токове, които още преди края на вечерта щяха да съсипят краката й, но я караха да се чувства силна, после се напръска с парфюма, който Йън бе похвалил.
— Ето — каза на своето отражение. — Всичко е наред.
Ти си готова и няма да се държиш като глупачка. Един много хубав мъж е толкова мил, че да те покани на вечеря, за да отпразнуваш един важен момент в своя живот. Това е всичко.
— Господи! — простена Нейъми, когато чу почукването. — Добре, добре. — Затвори очи и направи обичайните си десет дълбоки вдишвания.
Когато отвори вратата, бе спокойна и усмихната. И макар че сърцето й въздъхна, като го видя — красив, като принца от приказките — успя да запази самообладание.
— Каква красота!
— Благодаря, ти също.
Тя се засмя и не се чувстваше толкова глупава.
— Имах предвид цветята.
— А, тези ли? — Той погледна букета от рози в ръката си. — Предполагам, че ги искаш.
— Да, искам ги. — Нейъми ги взе. — Влез, ще ги сложа в една ваза. Разполагай се.
Щеше да бъде лесно, реши Йън. Жилището й бе красиво, практично и семпло. Като кабинета й. Той одобри стилните цветове — тъмнозелено и лилаво, традиционните линии от епохата на Кралица Ана и стила Чипъндейл, женствеността на малките статуетки. Нейъми се върна с розите, доволна, че макар да бяха първите, подарени й от мъж, който не й е роднина, съвсем за малко се отдаде на трепети и мечтания.
По-късно, обеща си тя, щеше да прекара колкото си искаше време в трепети и мечтания.
— Наистина са прекрасни, благодаря.
— Ти също. Харесва ми жилището ти.
— О! — Изправи се с облекчение, че ръцете й не изпуснаха вазата, която оставяше на масичката. — Исках да е нещо близо до работата… И не ми трябва да е голямо. Знам, че някои от новите комплекси може да са по-удобни, ала обичам старите сгради. С цялата им ексцентричност.
— Аз също. Само преди няколко месеца си купих къща. Подът скърца, тръбите шумят, а таванът капе. Обожавам я.
— Прилича ми на къщата, в която аз съм израснала. Още не мога да мина оттам, без да се разчувствам. Искаш ли нещо за пиене, преди да тръгнем?
— Не, благодаря. Ще ти трябва връхна дреха, започва да духа.
— Имам. — Нейъми се обърна да отвори вградения гардероб в късия коридор.
Йън за опит застана зад нея. Тя тъкмо се поздравяваше, че се държи нормално, когато се обърна, блъсна се в него, отскочи назад като на пружини и само дето не падна в гардероба.
Той я хвана за ръцете да я задържи и бавно се усмихна. О, да, помисли, наистина я правеше много нервна. Не беше ли това очарователно?
— Съжалявам — излъга, без да му мигне окото. — Не исках да те стресна.
— Не знаех, че си зад мен. Аз просто си вземах палтото… — Вдигна го между тях и едва не го удари по брадичката.
— Виждам. — Йън го взе от ръцете й. — Дай да ти помогна.
Нейъми искрено се съмняваше, че сърцето бе създадено да бие толкова силно. Мразеше своята непохватност, ненавиждаше се заради нея, ала си спомняше, че имаше време, когато би потърсила утеха от смущението в огромен плик чипс.
Сега се обърна и си заповяда да диша, докато той й държеше палтото.
Отдръпна се по-скоро бързо, отколкото грациозно и грабна чантичката си.
— Ще тръгваме ли?
В ресторанта бе по-лесно, с меката светлина на свещите и кадифения вкус на добро вино. С Йън бе прекрасно и да говори, и да го слуша. А тя наум се учудваше, че имат толкова много общи интереси.
— Обичам духа и чара на традиционната музика — каза Нейъми. — Затова ми харесва да свири в магазина. Мисля, че повишава настроението на клиентите, без да се натрапва.
— Ходи ли на келтския фестивал миналото лято?
— Прекарах почти цял ден там.
— Аз също. — Той й подаде една хапка от своите гъби на грил. — Чудесна музика. И танцьорите също, много бяха забавни.
— Обичам да гледам танцьори, които танцуват на пръсти. — Без да мисли, Нейъми се наведе напред и лапна гъбата от вилицата му. — Не е ли странно как нещо толкова дисциплинирано и точно може да е и толкова секси? Мммм. — Тя преглътна. — Това беше много хубаво.
— Искаш ли още?
— Не, стига ми. Просто имам слабост към италианската кухня.
— Аз също. Правя страхотно печено пиле „пиката“.
— Обичаш да готвиш? — Опита се да си го представи как се върти из кухнята, после реши да не рискува да си вдигне кръвното. — Аз също. И моят миден сос не пада по-долу от твоето пиле.
— Ще трябва да направим състезание по готвене. — Когато Нейъми само леко се усмихна, Йън си напомни да не бърза. Дядо му не бе единственият Макгрегър, който можеше да плете интриги. Йън вече имаше в главата си един план. — Всъщност, Нейъми, аз имам за теб едно малко делово предложение.
— Делово ли? — Тя го погледна озадачено, докато отнасяха чиниите им за предястие и сервираха ордьоврите.
— Надявам се, че за теб ще е същото удоволствие, каквото е и за мен. Искам да преустроя една от свободните си стаи в библиотека. Измислил съм един проект, който бих искал да погледнеш и да направиш някои предложения. После се надявам да ми помогнеш да си подбера колекцията от книги.
— Да, разбира се. — Нейъми потисна вълната от разочарование и си каза, че така е по-добре. Разбира се, че той се интересуваше от нея само професионално. Какво друго можеше да очаква? — Редки издания ли търсиш, цел вложение?
— Не, не е задължително. Искам библиотека, а не музей. Искам удобна стая и разнообразни книги. Не искам никой да има чувството, че ако вземе някое томче от лавицата, ще трябва да попълни заемна бележка. Бих искал да започна с любимите си книги, повечето от които вече имам. После имам желание да опитвам.
— Много ще ми бъде приятно да ти помогна. Ако ми дадеш списък какво имаш и какво търсиш, можем да започнем оттам.
— Прекрасно. Ще намериш ли време да погледнеш къщата и да прегледаш проекта?
— Добре. Кажи кога ще ти бъде удобно.
— Какво ще кажеш за събота, например в шест?
Тя бе прекалено изненадана и прекалено замаяна от усмивката му, за да направи нещо друго, освен да кимне.
Когато спря пред блока й, вятърът се бе усилил и шептеше в дърветата. Лунната светлина обливаше улиците и тротоарите, а музиката, която бе пуснал в колата, бе тиха и мечтателна.
Това според него бе една идеална вечер.
Лекото й ухание се носеше в затворената кола. Нейъми отново се бе отпуснала, помисли Йън, и особено се бе оживила, когато продължиха да говорят за книги. Можеше да се поздрави, че й бе намерил най-доброто развлечение.
Не бе точно развлечение, поправи се той. В края на краищата, наистина искаше да има библиотека, а Нейъми бе логичният източник на книги. Йън много вярваше на специалистите по събиране на книги. А това, че тя бе очарователна жена, която възбуждаше интереса му, бе просто един приятен страничен ефект.
А ако не бъркаше, и той възбуждаше нейния интерес.
— Беше чудесно. — Нейъми се обърна и разсеяно отметна тежката коса от лицето си. — Благодаря ти, че ми помогна да отпразнувам.
— Удоволствието беше мое.
Йън излезе от колата и заобиколи да й отвори вратата. Тя не се заплете в предпазния си колан, но бе на път. Преди да успее да му каже, че няма нужда да я изпраща до вратата, той вече я бе хванал за ръката.
Не под мишница, помисли Нейъми с внезапна паника, а за ръката. Докато вървяха, Йън я държеше за ръка и това бе по-лично, по-интимно…
Трябваше ли да го покани да влезе? Невъзможно, и дума не можеше да става. Не се бе сетила за това, когато си правеше плановете за вечерта, така че не бе подготвена и непременно щеше да направи нещо унизително.
— Предполагам, че утре ще искаш да започнеш работа рано — говореше той, докато влизаха във фоайето на блока. — Първият ти ден като съдружник.
— Да. — Тя едва не се разтопи от облекчение заради спасителния пояс, който й подхвърляше. — Ще има събрание на персонала и ще трябва да обсъждам с координатора на мероприятията нова авторска политика. В събота ще проведем първия си есенен детски „Час на приказките“.
— Значи не само продавате книги, така ли? — Йън лениво прокара пръст по китката й и с удоволствие откри, че пулсът й е ускорен.
— Не. — Пулсът й бе нищо в сравнение със свиването в стомаха, което усети, докато изкачваха стълбите към нейната врата. — Това е… Една добра книжарница трябва да бъде и център за общуване. Аз искам… Ние искаме да можем да предлагаме услуги и да организираме срещи, които да интересуват всички възрастови групи. Е… — Обърна се към вратата и се стресна, когато той хвана и другата й ръка и я спря. — Освен това спонсорираме три читателски клуба. Те провеждат редовни месечни сбирки в… в… — Как, по дяволите, се казваше?. — Кафенето — прошепна с въздишка. Издърпа едната си ръка, измъкна чантичката изпод мишницата си с идеята някак да извади от нея ключа. — Е, благодаря за чудесната вечеря.
Изпусна ключовете и почти си удари главата в неговата, когато и двамата се наведоха да ги вземат, после рязко се изправи, изпъната като струна.
Йън се поколеба за момент, сетне й подаде ключовете и обхвана лицето й с ръце, за да я задържи.
— Да опитаме по този начин — промърмори той и леко допря устните си до нейните.
По нея не трепна и едно мускулче, което го накара да се чуди дали не бе разбрал погрешно бъркотията от сигнали. После устните й се разтвориха под неговите в рязко поемане на въздух и Йън не можа да устои.
Пръстите му се плъзнаха във водопада на косите й. Докосна езика й със своя, привлече я по-близо и от гърдите му се изтръгна звук на удоволствие.
Ключовете за втори път се отрониха от ръката й и се приземиха с мелодичен звън на пода, а пръстите й се вкопчиха в раменете му, впиха се в палтото му. После бавно, олюлявайки се, Нейъми се облегна на него.
В главата й се въртяха дъги, размазани по краищата.
Йън се отдръпна и наблюдаваше как тежките й сиви очи, сега замъглени, рязко се отварят. Наблюдаваше как устата й, с изкусителната си пълна горна устна, потреперва от несигурното поемане на въздух.
Плъзна ръце надолу по раменете й и усети, че тя трепери.
— Ще трябва пак да го направя.
— О, добре. — Нейъми го гледаше, толкова явно зашеметена, че той се усмихна. — Добре.
Устните му отново уловиха нейните, този път малко по-дълбоко, малко по-горещо. Изпита същия остър прилив на желание, както първия път, когато я вкуси. Тя изпусна една тиха сексапилна въздишка, от която кръвта му закипя.
Потопи се във вкуса й, заобиколен от необикновения аромат, дразнещ сетивата му от мига, в който я срещна. Нейъми замъгляваше съзнанието му.
Колебливото й погалване по гърба му, бавното отстъпление на устните й под неговите го стреснаха. Знаеше, че още малко, и ще поиска нещо повече, затова се отдръпна.
Мълчаливо се наведе да вземе ключовете, после отключи вратата.
— Лека нощ, Нейъми. — Без да откъсва поглед от очите й, пъхна ключовете в ръката й.
— Да, лека нощ. Благодаря. — Тя с олюляване влезе в апартамента си и без да се обръща, затвори вратата под носа му.
Йън остана там за момент, като се чудеше дали бе сбъркал, че я целуна… Или бе сбъркал, че спря. После чу още веднъж мелодичното издрънчаване на ключовете на пода.
Тръгна си широко усмихнат. И за едното, и за другото не бе сбъркал, реши той. И имаше намерение отново да целуне интересната Нейъми Брайтстоун. Много скоро.