Метаданни
Данни
- Серия
- Макгрегър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The MacGregor Grooms, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Георгиева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 125гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey(2009)
- Корекция
- Xesiona(2009)
- Допълнителна корекция
- asayva(2012)
- Форматиране
- smarfietka(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Сезони на любовта
ИК „Коломбина“, София, 1998
Американска. Първо издание
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-732-009-2
История
- —Добавяне
Втора глава
Според Нейъми Големият Каньон не бе достатъчно голяма дупка, в която да се продъни. Само фактът, че бе обградена от книги — което винаги бе приятно — и че изпълняваше задача, й помогна да не загине, преди Йън да си бе тръгнал. След като намери две от книгите в неговия списък и обеща да потърси третата, тя му стисна официално ръката, благодари му отново и любезно го изпрати до долу.
После се върна в своя кабинет, затвори тихо вратата и оброни глава на бюрото си. Слабоумница. Идиотка.
Щеше ли да се превръща в мънкаща глупачка всеки път, когато един привлекателен мъж проявеше дори намек за личен интерес? Не се ли предполагаше това да бе един от положителните резултати от промените, които бе извършила в себе си? Преобразяването от шишкаво, непохватно и старомодно момиче в стройна, стилна и самоуверена жена?
Жена, която се бе направила на глупачка, защото Йън Макгрегър бе похвалил парфюма й.
Цяла седмица по-късно още не можеше да й мине.
Бе намерила книгата. Тя лежеше на бюрото й, красиво опакована, готова да бъде изпратена или взета. Все още не можеше да събере смелост да вдигне телефона и да съобщи на Йън, че заявката му бе изпълнена.
Слабоумница, помисли отново. Идиотка.
След всичката работа, която бе извършила, след всички усилия, които бе положила. „Брайтстоун“ не бе единственият проект, с който се бе заела с чувство за мъст.
През последните няколко години Нейъми систематично и с много труд си изграждаше нов образ.
Не бе само отслабването, което започна, когато тя най-после убеди себе си да спре да подхранва своята стеснителност, несръчност в обществото и неудовлетворението от собствения си образ като се тъпче, и започна да търси жената в себе си.
Жена, която Нейъми откри, че може да харесва и уважава.
Разумната диета, здравословните упражнения се превърнаха в навик, след като разбра, че всичко, което бе правила през нещастните си юношески години, е било да се крие.
Не бе просто гардеробът й, припомни си тя този период, въпреки че й отне месеци да изхвърли най-после старомодните дрехи и да ги замени с по-красиви и подчертаващи тялото. И за разнообразие цветни, помисли Нейъми и с въздишка погледна новия си зелен костюм. Свършиха дните на разумното синьо, на ненатрапчивото кафяво и безличното сиво. На панталони и висящи като чувал сака.
Ала това бе само на повърхността, също както козметиката, която старателно се бе научила да подбира и използва. Тя вече не бледнееше в тълпата. Бе се научила как да си създаде един достатъчно привлекателен, компетентен и професионален външен вид.
И бе успяла до голяма степен да извърши и вътре в себе си метаморфозата от скованост към общителност. Нямаше да си позволи да бъде стеснителна, да се крие по ъглите, да избягва хората, както бе правила през по-голямата част от живота си само защото не можеше да бъде красива и изискана колкото майка си, ярка и самоуверена колкото брат си.
„Брайтстоун“ изискваше умен, представителен управител и Нейъми бе станала такава.
И толкова добре се справяше, помисли отчаяно. Толкова се гордееше със себе си. Колко добре се държа на тази среща насаме с Йън Макгрегър. Който беше, помисли тая, бе точно от този тип мъже, от които й се връзваше езикът, преди да бе успяла да каже добър ден.
Харвардският хубавец. О, да, определено заслужаваше тази титла. Бе толкова красив, толкова любезен, а когато се усмихнеше… Е, сърцето й едва ли бе единственото женско сърце, което започваше да бие малко по-бързо.
Но Нейъми се справи. Пиха кафе, говориха, вършиха работа.
И после той й направи един бърз, неочакван личен комплимент и тя започна да мънка като глупачка. Започна да пелтечи. Изчерви се, за Бога! И всичко това, защото бе изкоментирал новия й парфюм.
И защо си слагаш парфюм, Нейъми, запита се тя злобно. Слагаш си, за да те забелязват хората, така че да се чувстваш и женствена, и самоуверена.
Мъж като него, с неговия външен вид, с неговото възпитание, с неговия чар сигурно добре умееше да прави комплименти на жените. И би очаквал от тях да реагират непринудено, изискано, или може би дори малко кокетно.
А това, което направи тя, бе да запелтечи и да се изчерви.
Можеше само да си представя как Йън по целия път към къщи се е смял на нелепата й и детинска реакция. Или по-лошо, много по-лошо, съжалявал я е.
Дори от мисълта за това потрепери. Бе прекарала прекалено много години от живота си като обект на присмех или съжаление.
Дори от собственото си семейство — въпреки че винаги я бяха обичали. Ала когато си единственото грозно пате в семейство от лебеди, няма как да не го разбираш.
Точно както разбираше колко се радваха всички те, че най-после бе започнала да полага усилия за външния си вид. Ами че на майка й едва не й се зави свят, когато поиска мнението й за модата, за кройките и цветовете. А точно преди да заминат за Аризона, баща й както винаги я грабна в мечешката си прегръдка. Само че този път вместо да я нарече неговото сладко момиче, какъвто му бе обичаят, я нарече неговото прекрасно момиче.
Това я накара да се почувства като принцеса — макар да бе глупаво, Нейъми бе сигурна.
Довериха й се за „Брайтстоун“, защото знаеха, че има ум в главата, знаеха, че ще работи, докато падне. И защото тя води дълга, трудна битка, за да ги спечели на своя страна. Баща й не искаше да прави промените, които бе замислила. Не искаше да влиза в разноски, да поема финансовия риск. Той искаше — доста разумно, според Нейъми — да се пенсионира и да остави магазина, който бе колкото средство за препитание, толкова и бреме, да потъне тихо в забрава.
Ала тя толкова го обичаше. И имаше нужда от него. Откак се помнеше, той бе нейното убежище, нейната радост, нейното сърце. Накрая семейството разбра това и й се довери.
Нейъми нямаше да ги подведе. Нямаше да подведе и себе си, помисли сега.
Мрачните мисли и пъшкането заради малкото препъване с Йън нямаше да променят нищо. Най-вероятно той вече бе забравил и за случката, и за нея. За да го забрави и тя и да продължи с усилията си да стане това, което искаше да бъде, трябваше да се изправи лице в лице с него.
Взе книгата от бюрото и се запъти към вратата, като едва се сдържа да не си изяде червилото. Нямаше да се обажда. Щеше лично да занесе книгата.
Когато Нейъми влезе в прекрасната двуетажна къща, в която се помещаваха канторите на „Макгрегър и Макгрегър“, си каза, че напълно се владее. В колата бе отделила време да освежи червилото си — защото наистина го бе изяла — и да направи десетте успокояващи вдишвания, които бе открила, че отпускат нервите й.
Нейният проблем, призна си тя, бе собствената й реакция към него. Реакция, която се стовари върху нея в момента, в който го видя да стои на втория етаж на „Брайтстоун“ и да се усмихва към младежите в читалнята.
Такова нещо често бе изпитвала и в миналото, винаги, когато виждаше нещо особено красиво, желано и напълно недостъпно. Нещо като глух и ярък копнеж.
Но сега се бе овладяла, след като си напомни — много пъти — че единственото, от което се интересуваше Йън Макгрегър, бе работата.
Отново си го каза, докато пресичаше красивата приемна, издържана в светлозелено и кремаво, с тих огън, пращящ в камината от розов мрамор.
Класа, помисли Нейъми. Традиция. Това бяха качества в бизнеса и в семейството, които много ценеше и добре разбираше.
Усмихна се на жената, седнала зад великолепното бюро от матово дърво.
— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезна?
— Казвам се Нейъми Брайтстоун. Аз… — Замълча насред дума, защото в този момент през вратата се втурна умопомрачителна вихрушка.
— Победих! Правосъдието още веднъж тържествува и децата ни ще живеят в един по-добър свят. — Жената, изумително красива брюнетка в тъмновиолетов костюм, подари на Нейъми една ослепителна усмивка. — Извинявайте. Обикновено тук се държим по-прилично. Аз съм Лора Кемърън.
— Аз съм Нейъми Брайтстоун. Моите поздравления.
— Благодаря. Вие чакате… Брайтстоун? Книжарницата?
— Да, точно така.
— О, обичам това място, винаги съм го обичала. — Лора прибра кичур коса, който се бе измъкнал от стегнатия й кок. — А новото кафене е страхотно.
Сърцето на Нейъми се отпусна.
— Благодаря. Много се гордеем с него.
— Ние работим по нещо за вас, нали? Или по-скоро Йън работи по нещо за вас.
— Да. Аз се отбих просто за да…
— Аз съм сестра му.
— Да, знам. Дядо ви искаше една книга. — Тя вдигна малкия найлонов плик. — Имах малко работа насам и реших да я донеса.
— А, така ли? Аз ли да я взема, или искате да се срещнете с Йън?
— Ами аз… — Усети се, че започва да заеква и изпита едновременно и объркване, и облекчение, когато мобифонът в чантата й иззвъня. — Не е ли това най-глупавото нещо? — засмя се тя. — Винаги ме стряска. Извинете ме за момент. — Извади малкия телефон. — Ало?
— Нейъми? Йън Макгрегър се обажда.
— О! — Почувства как страните й пламват. — Колко странно.
— Кое?
— Имах предвид, аз точно съм… Получих книгата, която искахте. Тъкмо…
— Страхотно, с един куршум ще ударим два заека. Документите ви са тук. Днес следобед ще ги регистрирам. Мога да отскоча да взема книгата, след като приключа в съда.
— Всъщност, не е необходимо. Виждате ли…
— Няма проблеми. На път ми е, нали помните?
— Да, помня. Ала аз съм долу.
— Къде? Тук? — Той радостно се засмя. — Чакайте! — нареди и затвори, като остави Нейъми да гледа объркано слушалката.
— Това беше брат ви — обърна се тя към Лора.
— Да. — Лора се усмихна. — Разбрах. Чудесата на техниката — добави, като се запита какво точно означаваше внезапното поруменяване на бузите на Нейъми.
Йън изтича надолу по стълбите. О, да, помисли той, тя изглеждаше точно толкова хубава, колкото си я спомняше. Протегна ръка, забеляза, че Нейъми още държи слушалката и се засмя:
— Вече можете да го затворите.
— О, да, сигурно. — Блестящо, Нейъми. Защо просто не изплезиш език и не припаднеш в краката му, докато си тук? — Имах насам малко работа и реших да донеса книгата на господин Макгрегър.
— Прекрасно. Качете се горе.
— Не искам да прекъсвам работата ви.
— Не я прекъсвате. — Йън погледна към сестра си и вдигна вежди: — Е?
— Разбих ги на пух и прах.
— Сигурен бях. — Удари я леко по рамото, което Нейъми изтълкува като братска любов. — После ще ми го разкажеш дума по дума. — Хвана Нейъми за ръката и я поведе към стълбите.
— Сигурно сте зает — започна тя. Сценарият, който си бе подготвила, не включваше посещение на неговия кабинет.
— Имам няколко минути. Не ви отне много да намерите книгата.
— Имаме няколко отлични доставчици. Цената е в границите на това, което ви споменах… Боя се, че към горната граница.
— Той я иска — отвърна Йън простичко, поведе я по коридора, облицован с матов махагон, и леко стисна ръката й.
Отново ухаеше невероятно, помисли той, но този път щеше да внимава да не спомене нещо за това и пак да я смути.
— Седнете.
Кабинетът му подхождаше на атмосферата на старата къща. Ако не се лъжеше, бюрото под купищата папки и модерния компютър бе от осемнайсети век, стил Чипъндейл, а килимът над прекрасния дъсчен под бе разкошен.
Едната стена бе покрита с дъбови шкафове, а другата с лавици с книги. Прозорецът гледаше към улицата, където красивите дървета едва започваха да се обагрят в есенно злато.
Като не можа да измисли възпитано извинение, седна на един от тъмночервените кожени фотьойли.
— Много изискана сграда.
— Баща ми я е купил преди родителите ми да се оженят. Още работел по преустройството й, когато майка ми наела тук кантора. Той искал — а после те искали — топлина и характер.
— Определено са успели.
— Едно кафе? Не че това, което мога да ви сервирам, ще има нещо общо с кафето, което вие ми поднесохте.
— Не, не, няма нужда. Аз наистина трябва да…
— Ще регистрирам документите — продължи Йън. В никакъв случай нямаше да я пусне да избяга, преди да навакса загубеното заради нетактичността си. Седна, ала не зад бюрото, както бе очаквала, а на фотьойла до нея. — Имам копия за вас — продължи той, — но оригиналите ще останат в съда. Не е абсолютно официално, преди да съм ги регистрирал, ала на практика вие сега сте пълноправен съдружник, вицепрезидент на „Брайтстоун“, с цялата власт и правомощия. Моите поздравления.
Нейъми отвори уста да му благодари любезно, но не можа да изрече и една дума, защото гърлото й се сви от напиращите чувства. Всичко, което успя да направи, бе да затвори очи.
— Добре ли сте? — попита Йън тихо.
Тя кимна и притисна ръце към очите си, докато сълзите от радост се оттеглиха.
— Да. Извинявайте.
— Няма за какво да се извинявате. — Без да се замисля, хвана ръката й. Нейъми изглеждаше толкова развълнувана и ужасена. — Това е голям момент.
— Най-големият. Мислех, че съм подготвена… Подготвена съм — поправи се тя. — Подготвена съм да върша работата. Ала е малко объркващо да го чуя, да знам, че е вярно. — Успя да се засмее. — Радвам се, че бях долу.
— Знам как се чувствате. Както аз в деня, когато влязох в този кабинет, седнах на това бюро и разбрах, че съм част от това, което е най-важно за мен. Седях тук… Трябва да беше цял час, и само се усмихвах. Еуфория и ужас?
— Точно така. — Ръката й се отпусна в неговата. — Човек изпитва страхопочитание, като знае, че е следващата стъпка в дългата семейна традиция, нали?
— Разбира се. Къде ще го отпразнувате?
— Да го отпразнувам ли? — Съзнанието й се изпразни. — Предполагам, че ще отида на работа.
— Не е достатъчно добре. А една вечеря?
— Вечеря? Да, ще си приготвя нещо, като се върна вкъщи.
Той я гледа известно време, после поклати глава. Добре, реши, без заобикалки.
— Нейъми, бих искал да ви заведа на вечеря, ако нямате други планове.
— О! Ами… Планове. Не, всъщност не. Хм… — Ох, моля ти се, моля ти се, пищеше отчаяно съзнанието й, не дрънкай глупости. — Няма нужда да се чувствате задължен да…
— Да го изразя по друг начин — каза Йън, очарован как към страните й се надига топла руменина. — Ще дойдете ли днес с мен на вечеря?
— А… Да, благодаря ви. Много ще ми бъде приятно.
— Добре. В седем ще ви бъде ли удобно?
— Седем, да, много добре.
— От магазина ли да ви взема, или от апартамента ви?
— От… От апартамента. Ще ви дам адреса си.
— Имам го — от вашите документи.
— О, да, разбира се. — Идиотка. — Не е далеч от магазина. Всеки ден мога да ходя пеша на работа. Обичам квартала. — Млъкни, млъкни и се махай оттук, преди да си станала пълна глупачка. — Трябва да се върна. — Изправи се и рязко спря, като осъзна, че ръката й все още бе уловена в неговата. — На работа. В магазина.
Очите й бяха огромни, прекрасни и по причини, които го смайваха, пълни с нерви.
— Добре ли сте?
— Да, прекрасно. Много съм добре. Благодаря ви.
— Ще ви изпратя до долу.
— Не, не, не си правете труда. — Вече отчаяна, измъкна ръката си. — Аз знам пътя.
— Нейъми? — обади се той, преди да бе успяла да излезе.
— Хм?
— Книгата.
— Книгата? О! — Проклинайки се наум, тя се обърна и му подаде плика, който още държеше. — Колко съм глупава. Съвсем забравих за нея. Е, довиждане.
— До довечера.
— Да, до довечера — успя Нейъми да отвърне и избяга.
Йън пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.
Странно, помисли, не му бе направила впечатление на разсеяна. Сигурно окончателното споразумение за съдружие бе замъглило ума й.
Или, разсъждаваше, той я правеше нервна. Нямаше ли това да е един приятен страничен ефект? Не би имал нищо против да прави красивата и способна Нейъми Брайтстоун нервна. Ни най-малко.
Върна се до бюрото, позвъни на секретарката си и я помоли да запази маса за двама за седем и половина в „Риналдо“. След това прибра документите в куфарчето и се запъти към съда, като си подсвиркваше.
Не помнеше някога с такова нетърпение да бе чакал вечерта.