Нора Робъртс
Сезони на любовта (16)

Пета глава

Останаха в Ню Орлийнз два дни и отплаваха на втората вечер. На тържеството по този случай имаше и нови, и познати лица. Музиката бе силна, напитките колоритни, настроението приповдигнато.

Дънкан обикаляше палубите, минаваше през салоните, поздравяваше новите пътници, бъбреше с тези, които бяха останали за пътуването обратно на север през следващата седмица. Ала не можеше да намери Кет.

Едва когато не успя, разбра, че през цялото време бе търсил нея.

Следвайки инстинкта си, слезе в кухнята. Подготовката за вечерята бе в разгара си. Тенджерите пускаха пара, тиганите съскаха, ножовете свистяха. Той разсеяно взе един от подредените като войници моркови и го захрупа.

— Хей, шефе, ние тук си имаме работа — обади се Чарли. — Да не си дошъл да разбъркаш някоя тенджера?

— Просто минавам. Как е тази вечер червената риба?

— Прясна и хубава. Искаш ли да ти препържа едно парче? Има и чеснов сос… Освен ако нямаш среща! — Чарли се изкиска над тенджерите. — Чувам, че има разни готини мадами. Цял отбор сестрички, една от друга по-хубавки.

— Да, Кингстънови. Четири стройни блондинки. — Намигна и захапа моркова. — Запазил съм ги за теб, Чарли. Да си избереш съпруга номер четири.

— Няма да има номер четири. Заклел съм се да не се женя повече.

— Това вече съм го чувал. Виждал ли си Кет наоколо?

— И тя мина. Това момиче има много здрав апетит. — Погледна към Дънкан и размърда вежди: — Да не се надяваш, че ще схруска и теб?

— Няма да ме заболи. Значи мина оттук?

— Вечеря преди представлението, както обикновено. И тя обича червената риба препържена и с много подправки. Взе си ягодовия сладкиш в каютата. Ако имаш дълги крака, може и да я хванеш.

— Имам… — започна Дънкан и в този момент подвижният му телефон иззвъня. Викаха го в казиното. — Но ще трябва да я хвана по-късно.

Не успя да намери свободно време до средата на второто представление.

Салонният управител лежеше с мигрена, а двама от най-добрите му дилъри се бяха натровили с развалена консерва от раци. В казиното имаше остър недостиг на хора.

Дънкан пое задълженията на дилър на блекджек и се зае да развлича играещите на своята маса — сестрите Кингстън.

Бяха хубавици, помисли той. Добродушни жени с дълбоки джобове и здрава сестринска любов. И нито една от тях не можеше да играе.

— Миличка, не трябва да останеш на четиринайсет, когато дилърът показва десет. Целта на играта е да обереш банката. Трябва да ме разбиеш.

— С удоволствие. — Тя прихна весело, а сестрите й започнаха да дюдюкат. — Добре, красавецо, дай ми карта.

Даде й шест и сестрите изръкопляскаха. После ги обиколи една по една да им показва.

Изплати две, получени от чипове от другата двойка, после раздаде следващата ръка. При нормални обстоятелства нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от игра и флирт с квартет красиви блондинки. Ала умът му все летеше вън от казиното и към салона на долния етаж…

Тя сега сигурно пееше, застанала в средата на сцената с микрофон в ръка и с някаква секси рокличка, която едва я прикрива. Гласът й изпълваше залата, носеше се през нея. Дълбок, звучен и мек.

Осъзна, че иска не само да я види, а и да я чуе. Искаше да намери една маса в дъното на салона, в тъмното, и просто да я слуша.

— Имам дванайсет! — Сестрата в края на масата мигаше с огромните си бебешки сини очи и искаше да й се обърне внимание. — Какво да правя, Дънкан?

— Опитай си шанса. Аз показвам девет, значи ти трябва да направиш деветнайсет.

— Добре, но бъди мил с мен.

Дънкан я би с поп и й се усмихна съчувствено.

— О, пфу! — Тя се нацупи сладко. — Може би просто съм по-добра в други игри.

Сигналът бе получен, помисли той. Подаден високо и ясно. И какво, по дяволите, ставаше с него? Не чувстваше и най-малко изкушение да подаде ответен сигнал. И не изпита нищо, освен облекчение, когато Глория застана до него.

— Смяна на дилърите, дами — съобщи тя весело и се засмя на последвалия хор от ахкания и охкания. — Кажи лека нощ, Дънкан.

— Лека нощ, дами. Оттук нататък ти имаш думата — каза той тихо на своята управителка.

— Да, всичко е наред. Защо не отидеш в салона да догледаш представлението… След като и без това умът ти през последния час е там?

— Може и така да направя. — Перна я леко по носа. — Глория ще се грижи добре за вас — обърна се той към масата, откъдето четири чифта сини очи го проследиха до вратата.

— Влюбен ли е?

Глория вдигна вежди към блондинката отсреща, после се усмихна:

— Да, само че още не го знае. Дами, направете залозите си. — Аз моя вече съм го направила, помисли тя и се засмя наум.

Дънкан влезе тихо в салона, като се приспособи към приглушената светлина и към топлотата на гласа на Кет.

Тя пееше какво е да обичаш не който трябва мъж, а в думите имаше колкото тъга, толкова и предизвикателство.

Бе решил да се разположи отстрани в дъното, да си поръча едно бренди и да седи и пийва, докато я слуша. Но остана където си беше, в сенките отляво до сцената.

Кет разбра, че бе там. Можеше да се закълне, че в момента, в който влезе, въздухът се промени — нещо заредено и остро, от което кожата й настръхна. Сякаш за да изпита и двамата, погледът й срещна неговия и го задържа. Позволи на песента да се лее от нея към него.

Едва когато прозвучаха аплодисментите, осъзна, че трябва да прекъсне връзката. Отпусна микрофона, за да не се чуе треперливата й въздишка, после се усмихна ослепително на публиката.

Имаше текст, част от него бе записан в паметта й, повечето й идваше според настроението — нейното и тяхното. Ала знаеше как да си играе със слушателите и това й харесваше, защото харесваше публиката.

Затова щеше да се съсредоточи върху тях, вместо върху опасния мъж, изправен в сянката.

Той още не си бе поел дъх, когато тя започна да говори, влезе в интимен разговор с тези, които седяха около масите.

Очароваше ги, забеляза Дънкан, докато даваше знак на прожектора да се насочи към едно семейство близо до сцената, което празнуваше двадесет и петата годишнина от сватбата си. Пусна няколко пикантни шеги, от които публиката се запревива от смях, после се включи и музиката и Кет запя право към мъжа една доста предизвикателна версия на „Човек на живота“.

Галеше го по бузата, вплиташе пръсти в косата му, накрая седна в скута му. Жена му се кискаше безпомощно, а по лицето на мъжа се разля ярка червенина, подчертана от глуповата усмивка.

Дънкан се усети, че също се усмихва. По дяволите, биваше си я. Можеше да ги върти на пръста си.

И правеше съвсем същото и с него.

Но разликата бе, каза си Дънкан, че и той имаше намерение да я върти на пръста си.

Облегнат на стената, продължи да я гледа, докато представлението свърши.

Кет се чувстваше нервна, като знаеше, че Дънкан бе още там, че откак дойде, не бе помръднал от мястото си, и тя не можеше да не мине покрай него по пътя към гримьорната си.

И понеже бе нервна, бе още по-решена да се преструва, че не може да я интересува по-малко.

— Обикновено не стоиш толкова дълго — забеляза Кет и отвори бутилката с минерална вода, която винаги държеше близо до сцената. — Проверяваш как е дарованието?

— Исках да те видя. — Каза го просто, защото бе истина… И защото знаеше, че това ще я смути.

— Е… Видя ме. — Тя понечи да отмине, ала спря, защото бе хванал китката й.

— Ела да излезем навън.

— Не, благодаря. Трябва да се преоблека.

— Не, не трябва. Харесвам те в това приятно подобие на рокля. — Тази вечер роклята й бе черна, с дълбоки деколтета отпред и отзад.

— Уморена съм, Дънкан.

— Не си. Превъзбудена си.

Усещаше енергията, струяща от нея, и искаше да я улови. Вгледан в очите й, поднесе ръката й към устните си.

— На палубата е топло и има луна. Разходи се с мен. Няма да те докосна, освен ако ти не пожелаеш.

Това бе проблемът, помисли Кет. Желаеше той да я докосне. Може би вече бе време да престане да се преструва, че не е така.

— Добре, ще се поразходим. Бих глътнала малко въздух. Тази вечер има много хора.

Дънкан я поведе между масите. Излязоха навън.

— Ти направи това да е най-незабравимата вечер в живота на юбиляря. Може би най-незабравимата година.

Тя се засмя, отметна назад косите си и вдъхна дълбокия, тъмен аромат на водата.

— Жена му се договори с мен преди представлението, плати ми петдесет долара.

— Не си е хвърлила парите на вятъра. Да се качим горе, по-близо до луната.

— Чух, че си голям хит сред сестрите Кингстън — обади се Кет, докато се изкачваха по стълбите.

— Откъде чу?

— Бяха дошли в салона, кискаха се и въздишаха по теб.

— За мъжа няма по-голяма награда от това, да накара жените да се кискат и да въздишат. — Той стигна до третата палуба и с удоволствие видя, че бе празна.

— Сигурна съм. — Тя се приближи до перилата и се облегна. — Господи, страхотно е. Наистина е страхотно. Обичам нощта на реката.

— Любимото ми време. Надявах се да те изтощя достатъчно, за да те доведа тук с мен. — Бавно я обърна към себе си. — През нощта на реката.

— Не е това мястото, на което ме искаш, Дънкан.

— Това е само едно от многото места. — Плъзна ръце нагоре по раменете й, но не я привлече към себе си. — Ти пя за мен.

Сърцето й започна да пърха — едно смущаващо и според нея идиотско усещане.

— Пях за всички. Това ми е работата.

— Ти пя за мен — повтори той. — Това ме накара да те желая така, че ме заболя до мозъка на костите. — Пръстите му стигнаха до шията й. — И ме накара да видя, че и ти ме желаеш. — Наведе глава и приближи устни на един дъх разстояние от нейните. — Ще трябва да ме помолиш, защото ти обещах, че няма.

— Винаги ли държиш на думата си, Дънкан?

— Да. — Дъхът му трептеше върху устните й.

— А аз никога не се моля — отсече Кет, впи пръсти в косата му и го привлече към себе си.

Краката му се подкосиха от див и неочакван изблик на страст. Устните й бяха огнени — жигосваха го, изгаряха го и го караха отчаяно да иска още. Знаеше, че ако не се овладее, можеше просто да се забрави и да я вземе направо тук.

Прекъсна целувката, заповяда на ръцете си да не стискат толкова силно раменете й.

— Каютата ми е точно зад нас.

Тя наклони глава и се усмихна. Желанието бавно и сигурно се разгаряше в кръвта й.

Той се отдръпна, спусна ръце към китките й и я привлече я към себе си. После я прегърна с една ръка, а с другата бръкна в джоба си да извади ключа. Пъхна го в ключалката, без да откъсва очи от нея.

— Защо да не влезем вътре?

— Защо да не влезем? — прошепна Кет, обърна се и влезе.

Бе оставил нощната лампа да свети, а широкия прозорец отворен към луната. Въпреки че кръвта й продължаваше да пулсира тежко и горещо, тя безгрижно се завъртя из стаята.

Имаше старинна маса, украсена с картини в сребърни рамки, столове с пухкави яркосини възглавници, месингови лампи със стъклени абажури, грациозно извита ниша, пълна с книги и още снимки.

Леглото също бе месингово, с меки форми и огромен размер.

— Хубаво местенце. — Чу драсването на кибритена клечка и погледна през рамо. Със смесица от изненада и удоволствие видя как Дънкан запали няколко тънки бели свещи. — Май си доста романтичен, а?

Той духна клечката и отиде да изгаси нощната лампа. Останаха в мекото сияние на танцуващите светлини и сенки.

— Това неприятно ли ти е?

— Не, не особено. — Ала я правеше мъничко несигурна. За да се пребори с това, посегна да разкопчае роклята си.

— Недей. — Дънкан пристъпи към нея и прокара пръст от шията й до деколтето от червена коприна. — Искам аз да те съблека.

Кет отпусна ръце.

— Какво те спира?

— Нищо. — Наведе глава и леко захапа врата й. — Нищичко. Миришеш както изглеждаш.

Тя се мъчеше да проясни съзнанието си.

— Ти ми купи този парфюм… „Човек на живота“.

Дънкан се засмя и я захапа.

— На вкус си както изглеждаш.

Дишането й бе накъсано въпреки усилията й да го овладее.

— И преди си ме опитвал един-два пъти.

— Не беше достатъчно. Съвсем не. — Върна се към устните й, но едва ги докосна. — Да ти кажа ли какво искам да направя с теб… Или да те изненадам?

Господи! Това бе всичко, което можеше да помисли.

— Не се изненадвам лесно.

— Да видим тогава какво ще мога да направя.

Устните му докоснаха устните й веднъж, два пъти, докато ги разтвориха. Езикът му прелъсти нейния в ленив танц и я подмами в мъгла, която бавно и приятно се сгъстяваше.

Никой никога не я бе целувал така, не бе отделял толкова време, не бе проявявал такова търпение. И когато започна да разкопчава ципа на гърба й, Кет вече тръпнеше от сладостно очакване.

Ала той не смъкна роклята, само я разтвори и плъзна длани по гърба й. Искаше да се наслади на всеки сантиметър от нея, на всеки момент от този първи път. Дори когато ръцете й се впиха в него, когато ноктите й започнаха да драскат по ризата му, Дънкан продължи да не бърза.

Удоволствието нарастваше бавно, пласт след пласт топлина, смесени с пласт след пласт желание. Затова, когато смъкна роклята от раменете й и я чу как изшумоля на пода, бе готов да отведе и двамата на следващото стъпало.

Замислено прокара пръст по извивката на гърдите й, по ръба на сутиена й.

— Много хубаво — каза тихо, после плъзна пръста си надолу, по корема й и по тънкия колан на жартиерите. — Много, много хубаво.

— Да видим дали мога и аз да кажа същото. — Като се мъчеше да задържи ръцете си стабилни, Кет свали сакото му и започна да разкопчава ризата. Светлината на свещта блещукаше върху кожата му, върху това прекрасно тъмно злато, проблясваше върху стройното му тяло, върху дългите мускули. Тя облиза устни и вдигна поглед. — Много, много, много хубаво.

Той я грабна на ръце и сърцето й подскочи.

— Ще стане още по-хубаво.