Нора Робъртс
Сезони на любовта (11)

Десета глава

Последното, което Д.К. очакваше да види, когато излезе от колата си пред крепостта, построена от самия Макгрегър върху скалите над неспокойното море, бе братовчед му, прехвърлил дружески ръка през раменете на Лейна.

Мъката, която го преследваше през целия път на север, внезапно и злобно се превърна в яркозелена ярост.

Косите на Лейна се развяваха от вятъра, страните й бяха зачервени. Представи си, че току-що се връщат от разходка на скалите и тази мисъл го вбеси. Докато ги наблюдаваше, тя се спря, погледна го и прелестната руменина се оттече от лицето й.

— Хей! — Дънкан радостно се усмихна и се приближи да прегърне силно братовчед си и да го потупа по гърба. — Не знаех, че ще идваш.

— Очевидно. Какво, по дяволите, е това? — Очите му, хвърлящи сини пламъци, се спряха върху Лейна.

— Аз… Аз дойдох с леля Майра за няколко дни. Нямах представа, че и ти ще си тук.

— Замина, без да кажеш и една дума.

— Казах ти, че ще си взема няколко дни отпуск.

— Не знаех къде си, по дяволите.

— Това беше спонтанно решение. — Тя изправи рамене. — Мое решение.

— Доколкото разбирам, вие двамата се познавате — вметна Дънкан.

— Млъкни! Това е между Лейна и мен.

— Между нас няма нищо — сопна се Лейна. — Дънкан, извини ме. — Тя се обърна и се втурна по стълбите.

— Имаш ли една минутка? — попита Дънкан и прегради пътя на братовчед си, преди да бе успял да хукне след нея. Картината изведнъж му се изясни. Дядо, хитър стар мошенико, засмя се той наум с любов и реши, че най-малкото, което можеше да направи, бе да изиграе отредената му роля.

— Махай се от пътя ми! — Д.К. сви ръце в юмруци. — И да не си я докоснал, че ще ти строша главата.

Дънкан вдигна вежди и усмивката му стана по-остра.

— О, можем и да се сбием. Случвало ни се е. Но защо първо не се разберем за какво ще се бием?

— Тя е моя! — Д.К. заби пръст в гърдите на братовчед си. — Това е всичко, което ти трябва да знаеш.

И това, осъзна Д.К., бе всичко, което на самия него му трябваше да знае. Тя бе негова. Това беше.

— Наистина ли? На мен не ми изглеждаше, че тя го знае. Доколкото разбирам, че и дядо не го знае, след като я е избрал за мен. — Струваше си една насинена челюст, за да види братовчед си на стълба на мъченията, помисли Дънкан, като забеляза как Д.К. стисна вежди.

— Ами, как пък не!

— Той мисли, че ще си подхождаме — обясни Дънкан безгрижно. — Може пък и да е прав. Тя е страхотна, умна, приятна събеседничка. А и този секси смях… — Той почти не мигна, когато Д.К. го сграбчи за яката на ризата и го повдигна от земята. Би било мъдро да не забравя, че братовчед му бе с цели петнайсет килограма по-тежък от него.

— Докоснал ли си я?

— Аз обикновено не протягам лапи към жени, които познавам по-малко от един ден. Обаче, ако искаш да определим границите, по-добре да го направим сега. Решил си да я сваляш, прекрасно, само че…

Останалата част от думите се разтърсиха в гърлото му и Дънкан се зачуди дали ако продължи да играе играта на дядо си, няма да стигне до болницата.

— Не съм решил да я свалям, глупак такъв. Аз я обичам!

— Че да беше си казал! — извика в отговор Дънкан и като забеляза, че братовчед му изглеждаше като ударен в главата, побърза да се освободи.

— Току-що го разбрах.

— Би било по-разумно да й го кажеш, вместо да стоиш тук и да се биеш с мен заради това. — Дънкан приглади с длан ризата си. — Аз съм съвсем невинен страничен наблюдател.

— По-лесно ми е да се бия с теб. — Д.К. пъхна ръце в джобовете си и се запъти към къщата.

Намери ги в стаята, която семейството наричаше Тронната зала в чест на огромния стол, на който Дениъл сядаше, за да председателства събиранията. Днешното събиране приличаше на много цивилизован следобеден чай. В момента, в който той влезе, все още разтреперан от ярост, баба му стана и се забърза към него.

— Д.К.! Каква прекрасна изненада. Радвам се да те видя.

— Обадих се на дядо, че ще дойда за няколко дни да рисувам.

— Вярно, обади ми се — засия от стола си Дениъл. — Забравих да ти кажа, Ана. Всички тези вълнения… Е, влизай, влизай. Сега като си тук, тези жени може да ми дадат малко уиски към чая. Къде е братовчед ти?

— Навън. Лейна, искам да говоря с теб.

Тя едва бе успяла да се овладее.

— Разбира се — каза, като продължаваше да пие чая си.

— Насаме — процеди той през зъби.

— В момента не е удобно. Госпожо Макгрегър, тези кифлички са чудесни.

— Благодаря. Това е един от специалитетите на нашия готвач. — Ана завъртя очи към Дениъл и отново седна. — Д.К., те са ти любимите. Да ти приготвя ли една чиния?

— Не, не искам нищо. Не е вярно, искам. Много искам нещо. Лейна, ще дойдеш ли навън с мен, или трябва да те изнеса?

Тя го погледна спокойно над ръба на чашата. В очите й отново се бе появил хапливия пламък, който Д.К. толкова обичаше.

— Предлагам ти да седнеш и да пийнеш чай. Когато свършим, ако имаш нещо да ми казваш, с удоволствие ще те изслушам.

— Ти искаш аз да седна и да пия чай? Искаш да седна и да изпия една хубава чаша, след като идвам и те заварвам да висиш на врата на братовчед ми?

Лейна остави с трясък чашата си.

— Не съм висяла на врата на никого!

— Принуден съм да се съглася — обади се весело от вратата Дънкан. — Обаче имам надежди. Кифлички? — Той с удоволствие се нахвърли върху таблата.

— Казах ти да не се бъркаш или ще ти разбия красивото лице.

Шокирана, Лейна ахна и се надигна, докато Ана спокойно наливаше още чай.

— Как смееш да устройваш такава грозна сцена, да заплашваш Дънкан, да ме унижаваш и да тревожиш така семейството си?

— Остави го, момиче! — извика Дениъл и тупна с юмрук по облегалката на стола.

— Не бих устройвал сцени, не бих заплашвал, унижавал или тревожил когото и да е, ако беше дошла навън, когато те помолих. Всичко това е заради дебелата ти глава.

— Е, ще продължим с обидите. — Лейна пристъпи напред с опасно присвити очи. — Аз нямаше да съм тук, ако знаех, че и ти ще идваш. И след като това е твоята семейна къща, аз си отивам.

— Никъде няма да ходиш, преди да свършим.

— С това съм съгласна. Извинете ни — каза тя величествено и излезе от стаята.

— Навън — изръмжа Д.К. и я хвана за рамото да я насочи към вратата.

— Махни си ръцете от мен, мога и сама да стигна. — Освободи се и рязко отвори вратата. — Мислех си, че повече от това не можеш да ме унижиш, ала съм се лъгала. Ти надмина себе си.

Продължи да крачи по двора, без да забелязва, че хората вътре в къщата се бяха наредили до прозореца.

— Ти си унижена? Ти?! Как си мислиш, че се чувствам аз, когато идвам да посетя баба си и дядо си и те заварвам да се натискаш с братовчед ми?

Лейна се извъртя рязко към него:

— Първо на първо, не съм се натискала с никого. Водех един напълно невинен разговор с един много симпатичен мъж. Освен това, не е твоя работа какво правя и с кого го правя.

— Помисли си още веднъж, миличка — посъветва я той с подозрително тих глас.

— Аз премислих, точно както ти казах, че имам намерение да направя. И реших, че каквото и да е започнало между нас, то трябва да спре.

— На куково лято! — Д.К. я сграбчи, вплете пръсти в косите й, отметна главата й назад и изкара яда си на устните й.

 

 

— Не би трябвало да гледаме това — отбеляза Ана, докато се наместваше пред прозореца, за да може да вижда по-добре.

— Ах, но погледни ги само! — Дениъл с насълзени очи я прегърна през рамо. — Не би могло да се нареди по-хубаво.

— Налапал е въдицата — измърмори Дънкан съчувствено и захапа още една кифличка. — Горкият!

— И твоят ред идва, момче — предупреди го Дениъл.

— Не и ако мога да го избегна. — Уверен в способността си да се измъкне, той дояде кифличката и се загледа в братовчед си.

 

 

Целувката се промени, топлината се превърна в огън. Огън, който я погуби.

— Недей — прошепна тя и плъзна ръце по лицето му. — Не прави това. То не е отговорът.

— Отговор е, когато сърцето ми е в него. — Потърка буза в нейната. — Не виждаш ли, че държиш моето сърце?

Защото внезапно го видя, изписано в очите му, сърцето й прескочи.

— Не мога да направя това. Не знам как. То променя всичко. Пусни ме, Д.К.

— Мислех, че мога. Исках да мога. — Наистина я пусна, така че да могат да се гледат в очите. Вятърът се извиваше в косата му и я караше да танцува. — Мислиш ли, че ти си единствената, която е имала планове, която е била сигурна, че знае точно къде иска да отиде и точно как да стигне дотам? Аз не исках това. Не исках теб. Сега не искам нищо друго, освен теб.

— Не може да се получи. Беше много хубаво, докато просто се желаехме. Докато беше толкова просто.

— Няма нищо просто в начина, по който аз те желая. А ако си се чувствала по този начин, защо плачеш? — Той протегна ръка и болезнено нежната му длан изтри една сълза от бузата й. — Аз също съм хванал сърцето ти. Няма да го нараня.

— Ти можеш да кажеш това, можеш да вярваш в него заради семейството, в което си израснал. Твоето семейство е толкова прекрасно, толкова любещо. Моето е празно. То е само име, начин на живот.

— Ти не си твоите родители.

— Не, но…

— А ние и двамата не сме съвсем същите хора, които бяхме, когато се запознахме, нали?

Лейна кръстоса ръце пред гърдите си.

— Вярно е, не сме.

— Вече сме започнали да правим компромиси и да изграждаме нещо заедно. Всеки от нас вече е допуснал другия до себе си. Не го забелязахме веднага, защото беше естествено и правилно. Просто беше правилно. Аз те обичам. — Нежно обхвана с ръце лицето й. — Можеш да ме погледнеш и да го видиш.

— Да. — Това бе и вълнуващо, и плашещо. — Аз също те желая, прекалено много. Ала ако нищо не излезе, ако не успея да го направя да се получи?

— Ами ако сега си отидеш и никога не се опитаме?

— Тогава бих се върнала там, където мислех, че искам да бъда. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — И бих била невероятно нещастна. Не искам да си отивам от теб, от нас.

Точно под сърцето му започна да блещука радост и устните му трепнаха.

— Тогава направи това пътешествие с мен. — Затвори ръката си върху нейната и вплете пръсти. — Ние няма винаги да искаме да вървим в една и съща посока или с една и съща скорост. Но може накрая да се окажем там, където и двамата искаме да бъдем.

Лейна погледна към сплетените им ръце. Толкова различни, помисли тя. Нейната тясна, неговата широка. Нейната почти крехка, неговата силна. Но как си пасваха!

— Никога не съм била влюбена. — Вдигна поглед и се взря в очите му. — Винаги съм можела да го спра. Любовта никога не ми е пречила, защото аз не й позволявах. Ала с теб не можах да я спра. Това толкова ме ядоса, толкова ме обърка, че не можех просто да се отдръпна и да си кажа, че сме стигнали достатъчно далеч. Защото не беше достатъчно далеч. — Пръстите й стиснаха неговите. — Искам да отида много по-далеч.

Той поднесе съединените им пръсти към устните си.

— Никоя жена преди теб не е имала значение. Омъжи се за мен. Хайде да изградим живота си заедно.

— Мисля, че вече сме започнали. — Погали го по бузата. — Само дето ми отне известно време да разбера, че това е точно животът, който искам.

— Бих казал, че това е да.

Усмивката й разцъфтя.

— Бих казала, че си прав.

Д.К. я грабна и я завъртя в кръг. Лейна се разсмя.

— Ела да кажем на семейството! — Той я целуна, силно и дълго, после отново я завъртя. — Нека самият Макгрегър види, че не може да излъже всичките си внуци да се хванат, с когото той им е избрал. Не си била моят тип. Ха! — Пак я целуна.

Вътре Дениъл избърса една сълза.

 

 

Из личните спомени на Дениъл Дънкан Макгрегър

След като човек достигне една определена възраст, сезоните идват и си отиват по-бързо. Пролетта преминава в лято толкова скоро, че още преди да си видял лалетата да разцъфтяват, те вече са прецъфтели. Без семейството, без неговата любов преминаването на времето е един вид самота.

Аз съм човек, който никога не е самотен.

През всеки ден от моя живот благодаря за това. За прекрасната жена, която е прекарала с мен всички тези преминаващи сезони, за децата, които двамата ние отгледахме, за внуците, които тези деца ни подариха. И осъзнах — мисля, по-добре от много други, — че когато човек е получил такива дарове, той е задължен да се грижи за тях.

Едва вчера стоях в църквата, където се ожени най-големият ми син, и гледах как неговият син се венчава със своята невяста. Сезоните преминават, а с тях почти толкова бързо — и поколенията. Знам какво изпитваше моето момче, когато гледаше как неговото момче прави тази следваща стъпка в своя живот. Гордостта, горчиво-сладката загуба, надеждите за бъдещето.

Е, бих могъл да кажа на Алън, че няма нужда да се безпокои за бъдещето на Д.К. и Лейна. Та нали аз съм ги избрал един за друг! Не че бихме споменали за това пред други, освен пред малцина избрани. Внукът ми може самодоволно да си вярва, че е направил всичко сам. От това ще бъде по-добър мъж, така си мисля.

Хубава двойка бяха, такава красива гледка, когато си разменяха венчалните халки под светлината на свещите. Д.К., струва ми се, доста приличаше на дядо си отпреди шейсет години, а Лейна бе толкова елегантна с карето на Макгрегърови на сватбената си рокля и булото на Макгрегърови върху златистата си коса.

Дечицата, които ще създадат за мен… Е, и за баба си, разбира се. Тя вече вдига шум около това. Тази жена няма никакво търпение.

Сега, след като ги изпратихме на сватбено пътешествие, ще ги оставим да започнат да изграждат съвместния си живот.

Днес отидох до скалите с моята Ана. Под нас бушуваше морето, неспокойно както винаги, а небето над него бе с ясносин летен цвят. Чувствах вятъра в лицето си и ръката на Ана в моята ръка.

Много пъти сме правили заедно тази разходка.

От скалите се виждаше къщата, която сме построили. Някои я наричат замък или крепост. И в нея има по нещо и от двете. Тя е внушителна, направена от добър местен камък, с горди кули и силни линии, а над входната врата е гербът на моя клан. Човек не трябва да забравя корените си.

Но най-вече тя е дом. Мястото, в което ние с Ана водехме своите сражения, правехме любов… И деца. Където ги отгледахме и ги наблюдавахме как растат. Това е домът, който все още споделяме, макар че децата имат деца, а някои от тях имат свои деца.

Благодарение на мен, разбира се.

Щастлив съм, когато насоча моите хора по правия път. Дом и семейство. Каквото и да прави човек в живота си, това е основата за всичко друго.

И докъде са стигнали останалите ми внуци, бих искал да знам?

Не че там нямаме някакъв напредък, ала човек не може да живее вечно. Дори един Макгрегър. Вече съм видял пет от децата на моите деца оженени. И дечицата, за които аз… Тоест, Ана се вълнува, вече идват. Имаме четири правнучета, а още две са на път. Каква радост са те за нас! Само да ни посещаваха по-често.

Но децата трябва да имат свой живот, в края на краищата. За това се грижа аз. По мой си начин.

Сега задачата ми е младият Дънкан — вторият син на моята прекрасна Серина и нашия красив Джъстин — да си уреди живота. О, момчето мисли, че вече го е направило, и то точно както му харесва. Пътува си нагоре-надолу по Мисисипи с плаващото си казино, свободен като птичка. Умно момче е Дънкан Блейд, пък е и чаровник. Управлява „Принцесата на команчите“ със здрава ръка, защото зад тази дяволита усмивка се крие добър усет за бизнеса. Тежко на човека, който види само красивото му лице и му излезе насреща. В края на краищата, в жилите на момчето тече кръвта на Макгрегърови.

За него няма да подхожда някоя превзета, срамежлива госпожица. На него му трябва напориста, дръзка жена. Имам подръка точно такава.

Всичко, което съм направил — за да отговоря на онези, които ме наричат сводник — е да ги събера за известно време заедно. Точно както направих с майката и бащата на момчето преди години. Като се сетя за това, ставам сантиментален. И не се ли затваря кръгът, като давам на сина на дъщеря си същата възможност?

Да видим какво ще направи той с нея.

А ако не го направи достатъчно бързо… Е, какво пък, мисля, че на нас с Ана ще ни е приятно да прекараме няколко дни по реката. Аз също съм комарджия.