Нора Робъртс
Сезони на любовта (8)

Седма глава

— Живееш като прасе.

Лейна седеше в кухнята, пиеше мерло и ядеше спагети. Д.К. само изсумтя, разчупи едно чесново хлебче и й подаде половината.

— Все си мисля да си взема икономка, но не обичам да има хора около мен, когато работя.

— Трябва ти не икономка, а мебелировка. Откога живееш в този апартамент?

— От два месеца.

— Нещата ти са още по кашоните.

Той сви рамене:

— Рано или късно ще стигна и до тях.

— Но как можеш да мислиш в такъв безпорядък? Как можеш да работиш?

Д.К. бързо й се усмихна.

— Сестра ми казва, че това е, защото през голямата част от детството си съм бил принуден да приемам реда. В Белия дом някой все подреждаше.

Тя вдигна изящните си вежди:

— Не мислиш ли, че вече трябва да си преживял бунтарския си период?

— Очевидно не съм. Ти обичаш нещата да са на местата си, нали?

— Нещата винаги си бяха на местата, докато растях. Това опростява живота.

— Простото невинаги е задоволяващо.

— Мисля, можем да се съгласим, че нямаме нищо общо. Ето защо тази ситуация е грешка…

— Да бъдем любовници не е ситуация, а факт. И само защото ти обичаш да е подредено, а аз не, от това не следва, че не те искам дяволски.

— Ние не можем да започнем никакви отношения.

— Мила моя, ние имаме връзка.

— Сексът не е отношения. — Лейна със сключени вежди нави още спагети на вилицата си.

— На мен ми се струва, че имахме нещо много близко до отношения, още преди да имаме секс.

— Не. — Ала това я разтревожи, защото бе неприятно вярно. — Не искам връзка, не искам сериозна връзка. Не ми харесва какво прави тя с хората.

— Така ли? — Той вдигна любопитно вежди, но погледът му бе станал остър. Тук имаше някакъв подземен пласт, от който очите й отново станаха студени. — Като например?

— Хората не се понасят. И заради това си изменят или не обръщат внимание на измяната. — Поколеба се и накрая реши, че обстоятелствата изискваха откровеност. — Моето семейство не може да поддържа здрава връзка. Родителите ми имат споразумение, което ги устройва, ала аз не търся това. Дрейкови са… Егоисти — реши Лейна, поради липса на по-добра дума. — За да бъдеш сериозно с някого, се изискват определени компромиси и липса на егоизъм.

— Имала си тежко детство? — попита Д.К. тихо.

— Не. Не. — Тя въздъхна. Трудно й беше да обясни на друг онова, което тя самата не разбираше напълно. — Имах много хубаво детство. Имах прекрасен дом, възможности да пътувам, достъп до отлично образование.

Д.К. поклати глава. Ако някой му зададеше същия въпрос, тези неща щяха да са най-накрая в списъка. Дори когато плуваше във водите на световната политика, той бе имал любовта, топлотата, вниманието и разбирането на семейството си.

— Те обичаха ли те? Твоите родители.

— Разбира се. — Но понеже често сама си бе задавала същия въпрос, вдигна чашата да овлажни пресъхналото си гърло. — Ние не сме като вас, като твоето семейство. Липсва ни тази откритост на сърцето, тази лекота при изразяването на чувства. Това просто е различен начин на живот. Много различен — добави Лейна и отново го погледна. — Помня, виждала съм по телевизията снимки на твоето семейство, ти и сестра ти, родителите ви. Човек може да почувства любовта между вас. Това е възхитително, Д.К., чудесно е. Ала при мен не е така. — По-късно щеше да се чуди дали виното бе развързало езика й, или причината бе в това, че той я гледаше и слушаше. — Бракът на моите родители им е удобен. Те си живеят живота, заедно и поотделно. И са дискретни в любовните си афери. Дрейкови не обичат скандалите. Разбирам ги и предпочитам да избягвам обвързването.

Д.К. се чудеше дали тя знае, че семейството й я прави тъжна, или наистина вярваше, че това, което говори, това, което чувства, бе неизбежно.

— Този път не го избегна.

— Точно това се опитвам да направя. — И не успяваше кой знае колко, призна си наум. Не и когато седеше в нелепо разхвърляната му кухня, облечена с нелепо дрипавия му халат. — То е като цветята — започна Лейна.

— Какви цветя?

— Теменужките. Идваше ми отвътре да ги насадя прецизно. Ето така. — Показа с ръце. — Беше логично, защото беше подредено. Ти би ги разпръснал. Може би беше прав — по твоя начин изглеждат по-добре, по-творчески. Но аз по-добре се справям с нещата, ако имам определен план.

Бе толкова откровена с него, помисли той. Прииска му се да я прегърне в скута си.

— Ала можеш да промениш плановете си, ако видиш предимствата в другата посока.

— Избягвам да ги променям, когато виждам толкова много недостатъци. Моят план е да се съсредоточа върху кариерата си, без да се разсейвам. Обичам да съм сама. Обичам да съм соло.

— Аз също. Освен това обичам да съм с теб. Представа нямам защо. Ти не си мой тип.

— Наистина ли? — В гласа й се прокрадна хлад. — И какъв е твоят тип?

Д.К. развеселено я наблюдаваше и ядеше.

— Ти си възпитана, изтънчена, сдържана, самоуверена, със склонност към снобизъм и надменност. — Продължи да се усмихва и когато очите й пламнаха. — Може да се каже, че моят тип е противоположният.

— Ти си властен, немарлив, нахален, със склонност към дразнещо поведение и егоизъм. Може да се каже, че моят тип е противоположният.

— Виждаш ли, това го изяснихме. — Без да се обижда, й доля вино. — Но въпреки това те искам. Дори те харесвам, поради някаква странна причина. И дяволски добре знам, че искам да те нарисувам.

— Ако си мислиш, че това ме ласкае…

— Не съм искал да те лаская. Бих могъл — добави замислено, — ала ти всичко това си го чувала и преди и не искам да си губя времето. Ти си красива жена и сдържаната ти сексуалност е много властна — почти жестока сега, когато знам какво се крие под нея. Ние и двамата сме големи хора, свободни и здрави и изпитваме силно привличане един към друг. Поддаваме му се. Няма нужда да е нито повече, нито по-малко от това, освен ако поискаме.

Тя за момент не каза нищо. Това, което той бе очертал, бе напълно разумно. Не можеше да каже защо то малко я уплаши и малко я натъжи.

— А ако продължим да му се поддаваме, и двамата трябва да осъзнаем ограниченията си.

— Не обичам думата „ограничения“ — подразни го да я чуе от нея точно сега, когато седеше с него в неговата кухня, облечена в древния опърпан халат, който майка му преди години му бе подарила за Коледа. Когато още усещаше аромата на душа и секса, които бяха споделили. — Докато спим един с друг, няма да спим с никой друг.

Лейна вдигна вежди от резкия му глас.

— Бих нарекла това не ограничение, а най-обикновено възпитание.

— Наричай го както искаш. Никой няма да те докосва, освен мен.

— Един момент.

— И ако самият Макгрегър ти пробутва Хенри Банкера, веднага ще му биеш шута.

— Не познавам никой на име Хенри. — Отново започваше да се обърква. — И нямам никаква представа защо мислиш, че дядо ти ще ми пробутва някакъв банкер. На мен не ми трябва нов банкер.

— Той ти пробутва съпруг.

Тя прихна, надигна виното и бързо го изгълта.

— Моля?

Доставяше му някакво мрачно удоволствие да гледа слисаното й изражение.

— Щях да ти обясня, но се разсеяхме. Той те е харесал.

— Хенри ли?

— Не, за бога, ти не познаваш Хенри, нали? Дядо ми.

Лейна остави чашата и вдигна ръце.

— Нищо не разбирам. Дядо ти е щастливо женен и е над деветдесетгодишен.

Д.К. присви очи.

— Не се прави на малоумна. Да опитаме отново. Самият Макгрегър те е харесал. Той мисли, че ти си една прекрасна млада жена, и това само по себе си му е достатъчно, за да реши, че ти е нужно да имаш до себе си един прекрасен млад мъж. Трябва да се ожениш и да имаш деца. Казвам ти, този човек не мисли за нищо друго. Това му е фиксидея.

— Е, той никога не ми е казвал нищо такова. Наистина, спомена, че баба ти се тормози, задето още не си се установил и не си създал семейство.

— Ха!

Тя се дръпна стреснато, когато Д.К. остави с трясък чашата си и я мушна с пръст.

— Ха! — възкликна той отново. — Видя ли? Баба ми няма нищо общо. Това е той. Използва я, за да ни накара да се чувстваме виновни и да правим точно това, което иска. Виждал съм го да се случва и преди. Заема се с нас един по един, все едно че разработва проект. После пуска в скута ни идеалната партия, преструвайки се, че няма нищо общо с това. Братовчедите ми падат като мухи в паяжината му, ала това не му стига. Докато и един от нас е останал неженен, няма да се укроти. Той е неумолим.

Лейна изчака тирадата да свърши.

— Добре, няма да споря с теб. Ти го познаваш по-добре. Макар че не виждам как може да докара интелигентни възрастни хора дотам, че да се оженят. Но и така да е — продължи тя, като видя, че Д.К. е на път да избухне. — Аз изобщо нямам намерение да се омъжвам за когото и да е. Така че това не ме засяга.

— Ето тук ти е грешката, и точно затова ще те хване. — Д.К. размаха вилицата си към нея. — Той се е заинтересувал от теб, Лейна. За мен това е облекчение, защото си е отклонил малко вниманието от мен, ала съм длъжен да те предупредя. Той ще действа хитро, уж между другото ще спомене, че познава този блестящ младеж. После ще намери начин да уреди вие двамата да се срещнете.

— И това ще бъде Хенри.

— Да. Така че просто кажи на стария сводник, че не се интересуваш от никакъв Хенри.

Тя не се сдържа и се усмихна сладко:

— Банкер, казваш? Чудя се дали е приличен. Спомена ли дядо ти как изглежда той?

— О, шегувай се ти. Да видим дали още ще се смееш, когато уреждаш сватбата.

— Мисля, че мога да се справя с един малък опит да ме сватосат. Освен това съм поласкана, че дядо ти се интересува от моето бъдеще.

— И това е другият начин да те оплете в мрежите си — изръмжа Д.К.

Лейна за момент се замисли, после избута настрани чинията си и се наведе напред.

— Значи това е причината да обезумееш, да ме измъкнеш от къщата на твоите родители и да ме понесеш по улицата? Всичко това, защото дядо ти казал, че ще ме запознае с някакъв банкер? Това подозрително много ми прилича на ревност.

— Ревност, значи? — Очите му светнаха. — И това е благодарността, която получавам, задето се грижа за теб. Обиди!

Тя се изправи и отнесе чинията си във вече препълнения умивалник.

— Просто наблюдение.

— Значи трябва да отидеш на очен лекар.

— Когато кажеш. — Махна с ръка. — Кажи ми, всъщност пускал ли си някога тази миялна машина?

— Не бях ревнив. Бях загрижен…

— Ъхъ. — Лейна постави чинията си в празната машина.

— Ако бях ревнив, щях да заплаша, че ще разбия този Хенри на парчета.

— Ясно. — Тъй като бе тук, и както и двамата бяха в кухнята, тя започна да зарежда планината от чинии в машината.

— Щях да го проследя и убия.

— Е, много вълнуващо. Свърши ли с чинията си?

— Не съм ревнив. Просто си пазя територията.

— Прекрасно. Ти го наричай по твоя начин, аз по моя.

Той изсумтя, повдигна я на пръсти и улови веселото предизвикателство в очите й. Усети как устните му трепнаха и се разсмя.

— Да върви по дяволите — изръмжа и я целуна с усмивка.

 

 

Ала не бе ревнив, каза си Д.К. по-късно, много по-късно, когато лежеше в тъмното, а Лейна спеше до него. Той просто пазеше това, което бе решил, че ще е негово.

Временно негово.

Харесваше му тя да е край него, въпреки че го насили да разчистят кухнята, преди да се остави да я подмами отново в леглото. Харесваше тези нейни студени, премерени погледи, когато разговаряха, и горещите й ненаситни очи, когато бяха във вихъра на секса. Харесваше му звука на нейния глас. Отново студен, когато обсъждаха някаква тема от живописта или музиката. Дрезгав, когато произнасяше името му в тъмното.

И бе трогнат, и му беше мъчно за малкото момиченце, което е била някога и което е получавало толкова малко любов и радост в живота си. Предимства, бе казала Лейна, но според него бе имала много малко предимства. А тази липса на стабилност и любов я бе накарала да зачеркне възможността един ден да има свое собствено семейство.

Това му се струваше ужасно тъжно.

Не че той самият се беше засилил, помисли бързо. Ала някой ден, със сигурност… Когато моментът бе подходящ, когато жената бе подходяща, щеше да иска семейство, деца, къща, пълна с шум и пъстрота. Не можеше да си представи да не иска всички тези неща.

И си помисли, че някъде вътре в жената, която можеше да се усмихва така замечтано на теменужките, имаше сърце, което искаше да се разтвори, да се сподели и да бъде ценено.

Още я виждаше как изглежда в стария му халат, старателно навила ръкавите, с боси крака, пригладена коса и сочни устни.

И този сериозен поглед, когато му обясняваше защо всъщност между тях не можеше да започне нищо.

Сега се бе сгушила до него, облечена с една от тениските му да я пази от пролетния нощен студ. Бяха открили поне едно общо нещо — и двамата предпочитаха да спят на отворен прозорец.

Не, не беше ревнив, повтори си Д.К., прегърна я собственически и я привлече по-близо до себе си. Просто й се наслаждаваше. За толкова време, колкото продължеше.