Нора Робъртс
Сезони на любовта (28)

Осма глава

Йън затвори телефона и поклати глава. Напоследък дядо му определено поддържаше близка връзка с него. Това бе третото обаждане за по-малко от две седмици.

Наистина трябваше скоро да намери време да отиде до Хайанис Порт, реши той и отново се обърна към компютъра си, за да провери призовката, която подготвяше. Много му се искаше да вземе Нейъми със себе си за събота и неделя.

Но…

Не хранеше никакви съмнения, че ако самият Макгрегър я хареса, ще започне да ги сватосва — не особено тънки намеци за сватба, за дълг, за продължаването на рода на Макгрегърови. Усмихна се и промени една фраза на екрана. Самият Макгрегър не можеше да знае какво се върти в главата на внука му.

А Йън искаше така и да си остане.

На вратата се почука. Той погледна и като видя майка си, вдигна вежди.

— Зает ли си?

— Не много.

Тя влезе — висока, стройна, със сресана назад тъмна коса, която откриваше волевото й красиво лице. Остави купчина папки на бюрото му.

— Виж ти. Е, сега си зает.

— Само да не е пак Перински.

Даяна се усмихна весело на ужаса на сина си.

— Позна от първи опит. Този път е решила да съди близкия магазин, задето не доставят чая, който тя пие. Твърди, че това е нарушаване на човешките й права.

Йън прегледа набързо една папка. Бе пълна с писанията, които госпожа Перински толкова обичаше да съчинява. Стара чудачка, помисли той, ала с някакво неволно възхищение. Вдигна поглед с надежда:

— Лора толкова по-добре се оправя с нея.

— Госпожа Перински харесва най-много теб. — Даяна със смях се облегна на бюрото му. — Мисля, че ти е хвърлила око, миличък.

— Тя е поне сто кила.

— И не е забравила удоволствието да има изцяло на свое разположение един красив млад мъж. Знам, че е досадно, Йън, но тя ни е клиентка отпреди да се родиш.

— Отпреди ти да се родиш — измърмори той и майка му отново се засмя.

— Почти, ала във всеки случай, тя е просто самотна и търси внимание. Ще й го дадеш, ще хапнеш малко от нейните сладки и ще си поговорите как ще заведеш един глупав иск срещу нейния изтормозен бакалин.

— Това мога да направя. Но ще си ми задължена.

— Един домашен обед ще плати ли сметката?

Йън се замисли. Всичко, свързано с госпожа Перински, изискваше твърда компенсация.

— Може би, ако е дреболии в гърне, почти ще я покрие.

— Мисля, че мога да го уредя. В неделя става ли?

— Може, ако поканиш още един човек.

— Нейъми?

— Да. — Тъй като не я бяха обсъждали, Йън се вгледа в лицето на майка си. — Имаш ли нещо против?

— Аз много я харесвам.

— Аз съм влюбен в нея.

— О! — Даяна почувства как очите й овлажняват и, неспособна да се спре, вдигна ръка към лицето си. — Извинявай.

— Чакай. — Той разтревожено стана да затвори вратата и бързо се върна да прегърне майка си през раменете. — Мислех, че я харесваш.

— Харесвам я, харесвам я. — Даяна махна с ръка и го погали по бузата. — Ти си моят бебчо. — Изправи се и опря лице до неговото, като си спомни стотици сладки и глупави моменти. — Моят бебчо — промълви отново. — О, Йън, толкова съм щастлива за теб.

— За малко да ти повярвам.

— Не, наистина. — Тя се засмя през сълзи и се отдръпна. — Но за мен винаги ще бъдеш моето малко момченце. И в същото време съм невероятно горда с мъжа, който си станал.

Този път той опря буза на нейната.

— Още малко, и аз ще се разрева.

Даяна поривисто го прегърна.

— Знам, че си имал и други момичета, други жени. — Пое дълбоко въздух, изпусна го с въздишка и отстъпи назад.

— Кой, аз? Момичета, жени? Това пък откъде ти дойде наум?

Тя отново се засмя, сега по-ведро.

— Може би заради начина, по който говореше по телефона, докато беше в колежа. Но… — Хвана в длани лицето му. — Това е първия път, когато ме поглеждаш и ми казваш, че си влюбен. Затова знам, че е вярно.

— Да. Съвсем вярно.

— Тя е много щастлива жена. — Даяна го целуна леко. — И го казвам съвсем непредубедено.

— В такъв случаи, когато дойдем на обед, може би ще споменеш няколко думи какво страхотно момче съм аз.

— Мисля, че бих могла.

— Обаче внимателно. Тя лесно се плаши, а аз не искам да я стресна.

Майка му вдигна вежди изненадано:

— Не си ли й казал за чувствата си?

— Подготвям се. Вече съм планирал как ще го направя.

— Йън, ако имам някаква забележка към теб, тя е, че имаш склонността да планираш нещата малко прекалено внимателно. Или може би — продължи Даяна със закачливо пламъче в очите, — думата не е „план“, а „заговор“. В стила на самия Макгрегър.

— Това работи за него — отбеляза Йън весело. — Няма ли малко да се поуспокои, когато му представя жената, за която смятам да се оженя, преди той да е успял да се заеме с това?

Даяна сви устни, спомнила си списъка с книги, които Дениъл бе поръчал на Йън да му купи, когато нищо не му струваше да вдигне телефона и сам да си ги поръча.

— Наистина — съгласи се тя и реши да остави своя бебчо да продължава да храни илюзии.

 

 

Нейъми лично уреди представянето на последния трилър на Брансън Магуайър. Сега, след като се бе запознала с жена му, тя чувстваше особен интерес към него. Дори си бе играла с децата му.

Бяха толкова хубави момиченца. Както синовете на Лора бяха прекрасни момченца. И Тревис. Е, Нейъми трябваше да признае, че имаше слабост към палавия син на Джулия.

Винаги се бе разбирала с децата, мислеше тя, докато старателно подреждаше в спирална кула копията на „Бягството на убиеца“. Едно от първите й задължения в „Брайтстоун“ вече като голяма бе поддържането на детския кът и провеждането на ежеседмичния „Час за четене“.

И въпреки това рядко си позволяваше да мисли какво би било да има свои собствени деца. Както сега.

Ако не направеше нещо, с което да го разруши, Йън би могъл да се влюби в нея. Не беше невъзможно. Вече нищо не беше невъзможно. Той я желаеше и Нейъми знаеше, че изпитва силни чувства към нея. Нямаше причина тези чувства да не прераснат в любов.

Такава дълбока, разтърсваща, всепоглъщаща любов, каквато изпитваше тя към него.

И тогава един ден Йън можеше да хване с две ръце лицето й, както правеше понякога, да я погледне в очите и да каже: „Обичам те, Нейъми“.

— Нейъми?

Бодрото потупване по рамото я върна на земята. Тя погледна объркано към Джулия.

— Добре ли пътува?

— О… — Нейъми със смях поклати глава да се отърси от мислите си. — Бях се отнесла. Джулия! Та ти всеки момент ще раждаш. Не би трябвало да караш.

— Боже, говориш също като Калъм. — Джулия завъртя очи. — И сигурно ще ти е приятно да научиш, че той е отвън, търси място за паркиране. Остави ме пред вратата, за да мога да се доклатушкам вътре. Напоследък така се придвижвам. — Тя притисна ръка към кръста си.

— Знаеш, че ако искаш нещо от магазина, ще ти го донеса.

Трогната, Джулия се усмихна и погледът й омекна.

— Знам. Ти си абсолютна душичка, Нейъми. Ала ми се искаше за малко да поизляза. Чувствах се неспокойна — призна тя. — И сигурно побърквам Калъм. На него му дойде блестящата идея да ме разсее с една шоколадова мока.

— Добре, хайде да отидем в кафенето да ти я вземем.

— Да, хайде. Между другото, това изглежда много добре — добави Джулия и посочи към изложбата. — Бран ще иска да ги подреди в редица по подиума.

Нейъми погледна към почти готовата изложба и хвана Джулия за ръка.

— Прочете ли я вече?

— Не мога да се съсредоточа достатъчно задълго, за да чета. Така бях и точно преди да се роди Тревис. Но съм я сложила в чантата, която съм приготвила за болницата. Щом родя, мога да се излежавам с часове като котка.

— Много ще ти хареса. Кръвта ти се смразява.

— Може би ще взема още една-две книги, докато съм тук. — Все още опряла ръка на кръста си, тя се огледа намръщено и изведнъж реши, че не може да избере. — Не съм в настроение за пазаруване.

— Искаш ли да ти избера нещо?

— Да, много ще е хубаво. Уха! — Тя рязко спря, протегна ръка да се опре на една лавица и събори три книги.

— Рита ли? Искаш ли да седнеш?

— Не, не рита. Чука да излезе. Нищо чудно, че цял ден съм толкова напрегната.

— Да излезе? — Нейъми изпадна в паника, като и видя как се наведе и се задъха. — Искащ да кажеш, навън? Сега?!

— Не точно в момента — успя да прошепне Джулия, малко изненадана от силата на контракциите. С Тревис отначало бяха започнали леко. — Обаче много скоро. О, по дяволите, така и няма да изям тази мока.

— Трябва да седнеш. Да седнеш. — Нейъми отчаяно обикаляше магазина, който познаваше като петте си пръста, защото напълно бе забравила къде бе най-близкото място за сядане. — Ето там. Просто седни и прави… Каквото там. Аз ще отида да намеря Калъм.

— Добра идея. — Джулия се отпусна на един красив диван. — И знаеш ли какво? Кажи му да побърза. Не мисля, че Бъч ще си губи времето.

Два часа по-късно Нейъми кръстосваше болничната чакалня, пълна с Макгрегърови. Не разбираше как могат да са толкова спокойни, как могат да си бъбрят, да се смеят, да си разказват семейни истории.

Тя самата имаше чувството, че стомахът й се е свил на топка, а дланите й се потяха.

Майката на Йън се бе разположила на един фотьойл и весело разговаряше по телефона с бившия президент и бившата Първа дама. Родителите на Джулия пътуваха към Бостън и периодично се обаждаха по мобифона да научат докъде е стигнало.

Кейн говореше по собствения си мобифон и се смееше с бъдещия прадядо.

А Йън никакъв го нямаше, помисли Нейъми, като отново надзърна в коридора.

Ала видя Гуен да излиза от родилната зала и преди да се бе сетила, че не е роднина, се нахвърли върху нея:

— Как е тя? Какво става? — През вратата долетя поток яростни ругатни и очите й се разшириха.

— Не ми казвай да дишам, Мърдок. Глупак такъв, аз знам как се диша. Защо не опиташ ти?

Гуен се засмя и потупа Нейъми по пребледнялата буза:

— Тя се справя прекрасно. Ще бъде бързо раждане и няма никакви усложнения. Сърдечните тонове на плода са силни. — Без да сваля ръка от рамото на Нейъми, се усмихна на тълпата от лица в чакалнята: — Връщам се вътре. Тя е готова да започне да се напъва, така че пригответе пурите.

— Шелби, чу ли? — засмя се Даяна. — Не, аз ще остана на телефона. Тя почти е свършила. Да, знам. Гуен ще й предаде много поздрави от теб.

— Добре — обеща Гуен и махна с ръка към коридора. — Здравей, Йън.

— Изпуснах ли? — Бе малко задъхан от бягането от паркинга до болницата и после нагоре по стълбите. Асансьорите бяха прекалено бавни за него.

— Почти. — Тя отвори вратата на родилната зала и оттам се изля следващият порой от обиди:

— Не ми казвай да не напъвам още, садист такъв! Разкарай се.

— Това е третият път, когато го разкарва. С Тревис стигна до пет. — Очевидно развеселена, Гуен влезе и затвори вратата.

— Сигурно я боли — кършеше ръце Нейъми. — Сигурно е уплашена.

— Уплашена? Джулия? Не и в този живот.

— О, какво знаеш ти? — Нейъми се извъртя към Йън и го принуди да отстъпи крачка назад. И той, и останалите я погледнаха изненадано. — Та ти дори не беше там! Къде беше?

— А, бях заседнал с една раздразнителна старица и с безкрайните й стари сладки. Измъкнах се, веднага щом получих съобщението. Искаш ли малко вода, Нейъми?

— Не, не искам вода. — Тя изблъска ръката му и тръгна по коридора. Когато се върна, забеляза морето от лица, повечето, от които не бяха успели да скрият усмивките си.

Изчерви се и заекна:

— Аз… Извинявай. Много извинявай. Никога не ми се е случвало нищо такова. Нервна съм. Защо никой друг не е нервен?

— През последните няколко години доста редовното преминаваме през това — обясни й Йън. — Миличка, защо ме седнеш?

— Не мога. — Но затвори очи и направи своите десет дълбоки вдишвания. — Извинявай — повтори Нейъми и отново го погледна. — Не трябваше така да се нахвърлям върху теб.

— Позволено ти е да се нахвърляш, когато имаш нужда. Надявах се да си тук. — Йън обви ръка около раменете й и я поведе към един свободен фотьойл. — Когато получих съобщението от Джулия, се обадих в магазина. Исках да ти кажа какво става, а твоята секретарка ме осведоми. Сега там вървят залагания.

Тя се озова седнала. Опитваше се да стои спокойно, ала не успяваше.

— Мислиш ли, че ще продължи още много?

— Трудно е да се каже. Струва ми се, че Тревис й отне… Ами, около десет години.

— Четиринадесет часа — поправи го Лора. — Три часа по-малко, отколкото раждах първия и един час по-малко, отколкото втория.

— Все също — реши Йън, спомнил си, че когато се раждаше първото дете на Лора, бе също толкова уплашен и неспокоен, както сега Нейъми. — За мен това са си все десет години. — Огледа се из стаята. — Къде е Бран?

— Изтегли лош жребий — засмя се Кейн. — Всички деца са при него. Поръча да се молим за него. Ето — добави той и намести в ръцете на Нейъми чаша чай.

— О, благодаря. — Прекалено смутена, за да му каже, че нищо не иска, тя послушно започна да пие. Слушаше бъбренето, бързия смях и не осъзна, че стомахът й се бе успокоил, преди да пресуши чашата.

— Дами и господа. — Гуен отново стоеше на вратата. Лицето й блестеше от пот и сияеше от радост. — Бих искала да ви съобщя за раждането на Фиона Джой Мърдок. Появи се на този свят в четири и четиридесет и три следобед, с тегло точно четири килограма. Майката, бащата и дъщерята се чувстват прекрасно. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Абсолютно прекрасно.

После всички едновременно заговориха, втурнаха се да се прегръщат и плачеха, без да се стесняват. Нейъми се оказа целувана, прегръщана и въртяна. Когато бащата на Йън й предложи пура, тя се вторачи слисана в нея.

След това Йън я грабна на ръце.

— Не е ли страхотно?