Нора Робъртс
Сезони на любовта (21)

Първа глава

Понякога, мислеше Йън, денонощието просто няма достатъчно часове. Той мразеше да бърза, независимо дали ставаше дума за работа, за удоволствие или за живота като цяло. Ала трябваше да признае, че напоследък не правеше нищо друго, освен да препуска. Което включваше и да се провира през лудия хаос на бостънското движение във върховите часове.

Още една спирка, каза си, и след това можеше да си отиде у дома. В новия си дом. Само мисълта за елегантната стара къща, сгушена зад гордите стари кленове, го накара да се усмихне и да не обърне внимание на острото изсвирване на автомобилен клаксон, когато движението пак се обърка.

Бе имал два месеца да й се наслаждава, да обикаля магазините за антикварни мебели и за кухненско обзавеждане, за да подреди всяка стая точно както иска.

И всеки път, когато пъхаше ключа в ключалката и влизаше в изящното антре с тъмнозелени стени и златисти подове, потреперваше от радост, че годините в студентски общежития и шумни апартаменти бяха останали зад гърба му.

Не че не обичаше да има компания или хора, които да му се мотаят в краката. Произхождаше от прекалено голямо семейство, за да не цени объркването, сблъсъка на характери, веселието, което бе свързано с многото хора.

Ала искаше свое собствено местенце. Имаше нужда от свое собствено местенце. И все още благославяше братовчедка си Джулия, която му помогна да намери идеалната къща на идеалното място.

Старо и улегнало — това искаше и това взе. Достойнство, стил и характер. Предполагаше, че потребността от такива неща се предаваше с кръвта на Макгрегърови.

Бе израснал сред достойнство, стил и характер и вкъщи, и на работа. Юридическите кантори на Макгрегър и Макгрегър притежаваха всички тези качества. Родителите му също, както и баба му и дядо му и цялото семейство, което произхождаше от тях.

Сега заедно с родителите си и със сестра си Йън бе член на тази уважавана адвокатска фирма. Имаше намерение да се наложи там, да утвърди тези традиции и може би след време да последва стъпките на баща си и чичо си във Вашингтон.

Пресата от време на време намекваше, че Йън Макгрегър се подготвя за политиката. Пишеха, че вече има семейна традиция, след като баща му е бил главен прокурор, а чичо му главнокомандващ. Имаше и добра външност — златиста коса, спокойни сини очи, мъжествени черти и твърди устни, които караха жените да въздишат, а мъжете да му вярват.

Булевардните вестници веднъж го бяха уловили само по бански, докато плаваше на „Чарлз“. Резултатът бе голямо увеличение на продажбите на вестниците и прякорът Харвардски хубавец, който му се лепна за негов ужас и за смях на семейството.

Прие го с чувство за хумор. Какво друго му оставаше? И възразяваше на онези, които казваха, че той е просто още един преуспяващ младок, завършил престижен университет между първите десет по успех и дипломирал се от пръв път.

Йън Макгрегър получаваше това, към което се стремеше, а откак се помнеше, се бе стремял към правото.

Но като оставим настрани почестите и хвалебствията, той бе най-младият член на фирмата и като такъв често изпадаше до положението на момче за всичко.

Сегашната му задача бе съвсем малко по-добра.

Йън обиколи, като търсеше без много надежда място за паркиране. Примири се да спре на шест пресечки от целта си и помисли, че би могъл и да си отиде до вкъщи и да се върне пеша.

Въпреки това взе куфарчето си и се отпусна достатъчно, за да поразгледа красиво подредените витрини по пътя към „Брайтстоун“.

Бе мека ранна есен, прекрасно време в Ню Ингланд. В дърветата започваха да се забелязват дивите цветове, в които щяха да се обагрят във вечерната светлина на бавно потъмняващото небе. Когато се върнеше вкъщи, обеща си Йън, щеше да си вземе една чаша вино, да седне на задната си тераса и да огледа своето царство.

С развяващ се от силния вятър шлифер спря пред „Брайтстоун“ и се взря в якото старо здание от изветрени червени тухли.

То бе истинска институция в Бостън, която той съжаляваше, че през последните години не бе имал време да изследва. Ала сега, когато живееше съвсем наблизо, мислеше, че ще намери възможност да се поскита из него, да се разходи между купчините, пътеките, кулите от книги.

„Брайтстоун“ — това бяха книгите в Бостън.

Помнеше как като дете майка му го държеше за ръка, когато идваше да пазарува тук, после го оставяше в детския кът с някоя книжка с картинки. Персоналът винаги бе услужлив и ненатрапчив, настроението сериозно, книгите много.

И като си спомняше приятните часове, които бе прекарвал вътре, помисли, че би било добра идея да превърне една от свободните си стаи в библиотека.

Влезе вътре и с удоволствие видя познатите извисяващи се тавани с техните натруфени корнизи, полираните до блясък кестенови подове, огромното пространство, пълно с книги.

На втория етаж, доколкото си спомняше, трябваше да са историята, биографиите, местни автори. А на третия — цяло съкровище от редки книги.

Докато се оглеждаше, забеляза, че бизнесът върви добре. Това малко го изненада. Преди около година бе прочел, че старото бостънско учреждение има сериозни проблеми и изглежда не може да се конкурира със супермаркетите. Ала сега доста купувачи преглеждаха рафтовете, други плащаха на красивата стара каса, а някои се бяха разположили в примамливите кътчета за отдих, разположени тук-там.

Това май бе ново, учуди се той. Тези удобни фотьойли и масивни старинни маси? Видя също, че в дъното, където си спомняше високи лавици, бе добавено малко кафене.

А мелодията, която се носеше като тих фон, не бе строгата класическа музика, която помнеше, а нещо леко с арфи и флейти.

Обиколи заинтересован и забеляза, че детският кът си бе останал на мястото, но сега в него имаше и кошница с ярки пластмасови играчки и красиви плакати със сцени от приказки.

Тук пък имаше настолни лампи, поставки за книги и различни други подаръци, подходящи за любителите на книги. Докато вървеше, до него достигна изкусителната миризма на кафе.

Умно, много умно, реши Йън. Човек трябва да има много силна воля, за да отмине, без да опита… И без да си купи нещо. Като си каза, че няма време нито за едното, нито за другото, се насочи към една служителка.

— Търся Нейъми Брайтстоун. Тя ме очаква. Аз съм Йън Макгрегър.

— Госпожица Брайтстоун е в кабинета си на втория етаж. Бихте ли желали да изпратя да я повикат?

Добре възпитаният и услужлив персонал очевидно все още бе задължителен тук. Йън се усмихна и поклати глава:

— Не, благодаря. Аз ще се кача.

— Ще й съобщя, че отивате при нея, господин Макгрегър.

— Благодаря ви. — Той пое по стръмните стълби и внезапно пред очите му живо изплува образът на майка му, която му се усмихваше и му казваше, че ако е кротък, докато тя пазарува, после ще отидат за сладолед. — „Роки Роуд“ — прошепна Йън. Винаги бе обичал „Роки Роуд“, а майка му винаги го бе държала здраво за ръката, докато пресичаха улицата, за да си купят фунийки със сладолед.

Добра памет, реши той и забеляза, че вторият етаж вече не бе мрачен и плашещ. Сигурно причината не беше само, че сега бе два пъти по-висок.

Бяха сложени допълнителни лампи, а тъмнокафявите рафтове бяха сменени със светло дърво. Имаше две дълги маси със столове край тях, които образуваха нещо като читалня. Сега там имаше момче и момиче, вероятно гимназисти, които изглежда повече се интересуваха един от друг, отколкото от книгите.

Сега, като си помислеше, имаше някои много приятни спомени от срещи в не толкова приятни ъгълчета на училищната си библиотека.

За още нещо в момента денят нямаше достатъчно часове. Не за учене, Господ му бе свидетел, а за срещи. Съвсем скоро отново трябваше да се впусне във водовъртежа.

Липсваха му жени.

— Господин Макгрегър?

Обърна се и видя приближаващата се жена. Хубаво парче, реши Йън. Като от картинка, с елегантен червен костюм и обувки с ниски токове. Косата й бе лъскава и черна, стегната в дебела плитка, която висеше на гърба й и откриваше спокойното й красиво лице.

Устните й бяха пълни, съвсем малко по-големи, и начервени в тон с костюма. От ушите й висяха семпли златни обици, а ръката, която му протегна, бе тясна и без пръстени.

— Госпожица Брайтстоун?

— Да. — Тя се усмихна. — Извинявайте, че не бях долу, когато дойдохте.

— Няма защо. Не можех да знам кога точно ще стигна.

— Заповядайте в моя кабинет. Мога ли да ви предложа нещо? Кафе, капучино?

— Капучиното толкова ли е хубаво, колкото мирише?

Този път усмивката достигна до ясните й сиви очи.

— По-хубаво, особено ако отстрани добавите една от нашите лешникови бишкоти.

— Съгласен съм.

— Няма да съжалявате. — Младата жена го поведе между лавиците към една врата над кафенето. — Ще се обадя да го донесат. Извинете за безпорядъка — вметна, като се провираше между една стълба и бояджийска кофа. — Още не сме довършили козметичните ремонти.

— Забелязах промените. Много хубаво.

— Благодаря. — Тя погледна назад и отвори друга врата. — Получаваме много положителни отзиви.

Кабинетът й създаваше чувството за скорошно преустройство. Стените бяха перленобели, украсени с картини на бостънски улични сцени, нарисувани с меки, замъглени цветове. Блестящото черешово бюро бе подредено и подхождаше на нейния размер и стил. Младата жена посочи към два стола с весела тапицерия на райета.

— Ще се обадя за кафето.

Той се разположи и имаше време да я огледа добре. От документите в куфарчето си знаеше, че тя е дъщеря на собствениците — което, според неговите изчисления, означаваше четвърто поколение в „Брайтстоун“.

Бе очаквал да е по-възрастна, по-скована, ала й даваше малко над двадесет години. Експедитивна, но стилна. И добре сложена, добави наум, като забеляза как добре червеният костюм очертаваше извивките й.

Госпожица Брайтстоун затвори телефона, седна срещу него и скръсти ръце в скута си.

— Сега ще пристигне. Искам да ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем тук. Напоследък магазинът отнема всичкото ми време.

Гласът й, забеляза Йън, бе също толкова ясен и спокоен като очите й.

— Познавам това чувство. И за мен е удоволствие да ви услужа. Пък и сте ми на път за към вкъщи.

— Значи е удобно. Вашата секретарка каза, че документите са готови и мога да ги прегледам и подпиша.

— Споразумението за съдружие, да. Доста стандартно, и мисля, че сме оформили всичко както каза баща ви. — Отвори куфарчето и докато прехвърляше документите, даде воля на любопитството си: — Мога ли да приема, че баща ви се е оттеглил?

— Повече или по-малко. Двамата с майка ми искат да прекарват повече време в зимната си къща в Аризона, може би да се пренесат там за постоянно. Брат ми и семейството му вече се преместиха.

— А у вас няма ли жажда за пътуване на запад?

— Не. Бостън е мой. — Както и магазинът, добави тя наум и сърцето й леко изпърха. Или щеше да бъде. — През последната година и половина поемам повече отговорности по „Брайтстоун“.

— Промените ваша идея ли са?

— Да. — Бе се борила за тях със зъби и нокти. — Пазарът се променя, а с него и изискванията и очакванията на клиентите. Време е да отговорим на тях… — На вратата се почука, тя стана и взе кафето от момчето, което го донесе. — Първо, кафенето — продължи, докато подаваше на Йън голямата чаша с капучино. — Това е услуга, която хората днес искат да имат в една книжарница. Те вече търсят не само книги, а и атмосфера, място за срещи, център. — Отново се усмихна и седна. — И хубаво кафе.

— Е, за последното мога да свидетелствам — отбеляза Йън след първата глътка. — Кафето е страхотно. И тъй като прегледах вашите ведомости, приходните и разходни документи и така нататък, струва ми се, че промените са дали резултат.

— През последните девет месецът сме увеличили продажбите с петнадесет процента. — Нямаше да мисли, поне не точно сега, какво й струваше да направи тези промени, които да доведат до това увеличение. — По моя оценка през следващите шест месеца ще ги увеличим с още петнадесет.

— Като дете винаги обичах да идвам тук.

— А били ли сте клиент на „Брайтстоун“ през последната година?

Той поклати глава:

— Хванахте ме. Но ще бъда. — Остави кафето на малката масичка между тях и й подаде документите. — Прегледайте ги, готов съм да отговоря на всички ваши въпроси.

— Благодаря. — Тя извади от бюрото си очила за четене с телени рамки. В момента, в който си ги сложи, Йън усети, че бавно и неспасяемо се разтопява.

Бе луд по жени с очила.

Завъртя очи, вдигна чашата с кафе и си каза да се стегне. Тя бе клиентка.

Чиито сериозни и интелигентни очи изглеждаха невероятно зад тези лещи. После тези ярко начервени и сексапилни устни. Сочното тяло в спретнатия, почти с военна кройка костюм. Практични обувки. Страхотни крака.

От всичко това и светец би се побъркал, успокои се той. А Макгрегърови не се славеха като светци.

Въпреки това насочи вниманието си към кафето, опитвайки се да не мисли, че дебелата плитка и почти неуловимият женствен парфюм бяха допълнителни щрихи, която би трябвало да добави към цялото.

Освен това, какво лошо имаше да я покани да излезе с него? На вечеря. Не, на обед, реши Йън. На обед бе определено по-добре. По-делово. Можеха да отидат на обед. Много непреднамерен, приемлив обед… Където той нито за миг нямаше да си помисли да я захапе леко по шията, за да види дали там ароматът й бе най-топъл.

Ноктите й бяха къси, заоблени и без лак. Не носеше пръстен и Йън се надяваше това да означава, че е свободна.

Седеше, чакаше я да дочете и обмисляше как точно да повдигне въпроса за един приятен малък обед към края на седмицата.

Нейъми прочете всеки ред и си позволи една дълга, тиха въздишка. Това, което символизираха студените официални документи, за нея бе събитие от изключително значение. Ако бе сама, може би щеше да ги притисне до гърдите си и да заплаче. Или да извика от радост. Ала не бе сама, затова ги остави на бюрото и свали очилата си.

— Всичко изглежда наред.

— Някакви въпроси?

— Не, разбирам ги. Учила съм фирмено право.

— Добре тогава. Ако сте доволна, можете да ги подпишете още сега. Ще ви трябва свидетел. След това ще ги изпратя на родителите ви в Скотсдейл. След като те ги подпишат и върнат, всичко ще е готово.

— Ще повикам секретарката си.

Пет минути по-късно Нейъми протегна ръка:

— Много благодаря, че се заехте с това вместо нас.

— Радвам се, че ви помогнах. Слушайте, тук имам един списък. Дядо ми… Срещали сте се с него.

— Да, много пъти. — Очите й отново станаха топли, яркочервените устни леко трепнаха. — Той и баба ви често идват, когато са в Бостън.

— Дядо търси някои първи издания. Помоли да видите какво можете да направите… След като и така и така съм дошъл.

— С удоволствие. Ще отидем на третия етаж и ако не намерим онова, което търсим, ще направим проучване.

— Прекрасно.

Тя пристъпи напред, а Йън остана, където си беше. Когато погледът й попадна върху неговия, той се усмихна бавно:

— Ухаете невероятно.

— О! — По страните й изби топъл цвят и тя сведе очи. Ръцете й, които досега бяха спокойни и грациозни, трепнаха, после се сключиха и Нейъми видимо се сви в себе си. — Благодаря. Той е… Нов. Тоест, аз току-що… Е — смотолеви тя притеснена, — можем да се качим горе.

Дявол да го вземе, помисли Йън, отвори вратата и я пусна пред себе си. Всичко оплеска, Макгрегър.