Нора Робъртс
Сезони на любовта (19)

Осма глава

До края на седмицата не направи нищо — не разкриваше картите си и чакаше мизата.

Това не бе точно жертване, реши Дънкан, докато минаваше през казиното. Колкото повече се отпускаше Кет, толкова по… По-демонстративно се държеше.

А на него му бе приятно да я наблюдава как флиртува с дядо му, как постепенно се сближава с баба му. Веднъж ги свари двете на палубата, допрели глави, и можеше да се закълне, че сексапилната Кет и спокойната Ана си споделяха тайни.

Той самият имаше нужда да поговори с Кет, но този следобед не бе успял да намери време. Бе прегледал договора й, за да си припомни подробностите за възможността да го продължи. Струваше му се, че ще е честно да поговори с нея, преди да се обади на нейния импресарио и да преподпише.

Освен това днес сутринта му се обади Рийд Велънтайн от „Велънтайн Рекърдс“. Сигурно Кет щеше много да се зарадва, като разбере колко добре са били приети нейните записи, които той бе изпратил.

Това бе нещо, което не искаше да й каже в движение. Такава новина, разсъждаваше Дънкан, изискваше нужната обстановка. Вече бе взел мерки да я осигури след второто й представление.

От мисълта за това се усмихна и топлотата от усмивката обля една от сестрите Кингстън, която скочи от масата за блекджек и сграбчи ръката му.

— О, колко ще ми липсва това! — Озари го с най-хубавата си усмивка. — Не мога да повярвам, че утре ваканцията ни свършва.

— Надявам се, че ви е харесала. — Коя точно бе тази? Синди? Сенди? Канди?

— От началото до края. Говорихме догодина отново да го направим. Толкова е забавно.

— Нашият стремеж е да доставяме удоволствие. Имаше ли късмет?

Тя не откъсваше бебешко сините си очи от неговите.

— Не толкова, колкото бих желала.

Той се засмя:

— Имах предвид с картите.

— И там, ала поне беше занимателно. Предполагам, че никога не стигаш до Филаделфия.

— Случвало се е. — В този момент видя Кет да влиза в казиното и всичко друго изхвърча от ума му. — Извинявай.

Блондинката го проследи с погледи въздъхна с копнеж.

— Върви им на някои хора — сподели тя с дилъра.

Кет също го наблюдаваше — начина, по който се движи, минава между масите, край машините, през изкусителните звуци на спечелени и изгубени пари.

О, да, помисли тя. Тук той определено бе в свои води.

— Хей! — Дънкан хвана ръката й и започна да си играе с пръстите й. — Ти никога не влизаш тук.

— Нямам причина да влизам. Аз не…

— Не играеш комар. Като правило. Нарушаваш ли някога правилата?

— През цялото време, сладурче.

— Искаш ли една игра?

— Имам само двайсет минути, докато дойде моят ред.

— Достатъчно време. — Той забеляза една свободна маса. Добре, че бе избрала такъв ранен час. — Ела. Аз съм от стар род на картоиграчи.

— Сигурно.

— Добре, от млад род на картоиграчи. Майка ми е била дилър. Така се е запознала с баща ми.

— Наистина ли? — Това я заинтригува дотолкова, че се остави да я заведе до масата. — И кой победил?

— И двамата. Ще ти дам назаем сто долара.

— Имам пари за залога си.

— Прекрасно, значи ще играеш на кредит. — Пъргавите му пръсти отброиха чиповете й. — Тази вечер си особено прелестна, скъпа.

По дяволите, помисли Кет и седна. Вечерната й синя рокля прилепваше по всяка извивка на тялото и блестеше под лампите.

— Това е последната вечер, преди да пристигнем. Винаги искам да ги изпратя щастливи. — Сложи един петдоларов чип. — Раздай картите, сладурче.

Дънкан й даде петица и седмица, а на себе си асо.

— Възможен блекджек. Ще се презастраховаш ли?

— Нямам такъв навик. Дай ми карта. — Получи осмица и се усмихна.

— Ръката е двайсет. — Хвърли най-долната си карта. — Дилърът има седем или седемнайсет, взема десет, губи при двайсет и четири. — Подаде й спечеленото и взе още карти от купчината. — Какво ще кажеш за една среща по-късно, красавице?

— Може би. — Тя погледна картите си. Осемнайсет. И неговите. Виждаше се шестица. — Аз съм дотук.

— Спира на осемнайсет, дилърът има петнайсет, печели с деветнайсет. — Обърна четворка и се ухили.

— Често ли обявяваш ударите си?

— Колкото е възможно по-често.

Бе добър. Сигурно бе добър във всяка игра, която играеше. Но пък тя също. И най-често играеше, за да оцелее, затова никога, ама никога не залагаше нещо, което не би могла да си позволи да загуби.

Нито време, нито пари. И никога сърцето си. Ала когато залагаше, играеше, за да спечели.

— Раздавай. — Усмихна му се Кет.

Следващите три пъти я би и тя започна да го гледа подозрително.

— Нямам нищо в ръкава си. — Увери я Дънкан. — Играем чисто.

— Човек не може да бие банката.

— Ти не играеш комар — обясни той. — Твърде лесно спираш и те е страх да рискуваш.

— Не мога да контролирам картите, особено като не ги раздавам аз.

— Искаш да се сменим? Хайде.

Кет понечи да откаже, после сви рамене:

— Защо не? Човек никога не знае кога ще му се наложи да си смени професията. — Заобиколи масата и развеселена огледа казиното. — Различна гледна точка, нали?

— Същата игра, същият шанс.

— Само че сега той е в моя полза. Ще те изработя, сладурче. Залагай.

Дънкан й подаде един от нейните чипове и зачака картите си. Кет изглеждаше съвсем доволна от себе си, когато повдигна ъгълчето на картата под деветката си.

Дънкан имаше две осмици.

— Цепи. Дай ми още две.

— Знам как се прави — каза тя сухо, после вдигна вежди, когато видя картите му. Сега той имаше шестнайсет. — Ще вземеш ли още?

— Да. Една петица ще ми свърши работа. — Когато получи четворка, кимна: — Достатъчно близо. Спри тук, вземи там. — Посочи към втората ръка от тринайсет. Кет сложи върху нея осмица и изруга под носа си.

— Деветнайсет губи — измърмори и хвърли отгоре дамата си. Не бяха само картите, реши тя. Непрекъснато губеше от него, а Дънкан непрекъснато я изкушаваше да рискува още малко. И всеки път, когато го направеше, всеки път, когато си позволеше да се отпусне, й бе все по-трудно да си спомни колко много струваше да загуби играта… Или сърцето си.

— Добър си, Блейд.

— Това ми е работата.

— Е, след като току-що ми обра трийсет долара за по-малко от пет минути, аз вече съм разорена. Ако продължаваш така, ще ми смъкнеш и ризата от гърба, преди да е дошъл моят номер.

— По-късно можем да играем за стриптийз.

Кет се засмя и се наведе над масата. Това бе игра, която можеше да си позволи — игра, в която шансовете им бяха равни.

— Бях дошла да ти кажа, че в края на второто представление имам една малка изненада за дядо ти. Помислих си, че може и на теб да ти е приятно.

— Каква е изненадата?

— Ела и сам ще видиш. — Плъзна поглед встрани и се усмихна самодоволно на една от блондинките Кингстънови. — Ако можеш да се откъснеш от своя харем.

— Любов моя, цял съм твой.

— Добре. — Тя се засмя, потупа го по бузата и се изправи. — По-късно ще си уредим сметките. Отивам да си заработя изгубеното.

Излезе, като завъртя бедра така, че той ахна. Да, наистина, наистина трябваше да си уредят сметките.

Кет довърши второто представление. Много добре знаеше, че Дънкан се е вмъкнал и сега е на масата на баба си и дядо си. Бе договорила времето с Ана и когато публиката започна да оредява, излезе от светлината на прожекторите.

Някои щяха да останат отзад на бара или разпръснати по масите, но тя смяташе това за частно представление. Представление, което кой знае защо я правеше малко нервна.

— Не разбирам какъв ти е проблемът, момче — мърмореше Дениъл. — Тази жена е създадена за теб.

— Дениъл! — Ана само въздъхна. Тя самата бе стигнала до същото заключение и би го напердашила, ако кажеше нещо, с което да развали работата. — Остави Дънкан на мира. Той е голям човек.

— И аз това казвам! Точно това казвам. Кога ще изпълни задълженията си? Кога ще постъпи като мъж и ще се задоми? Това бих искал да знам. Да остави това момиче да му се изплъзне между пръстите, той… Той не е моя кръв. Ха! — Дениъл скръсти ръце и се облегна назад.

Като знаеше, че дядо му ще настръхне от завист, Дънкан измъкна тънка пура и я завъртя с любов между пръстите си. После я захапа, запали я и доволно издуха дима. Сините очи на Дениъл светнаха от раздразнение и желание.

— Кой е казал, че ще я оставя да ми се изплъзне между пръстите?

— Ако се сетеше, че имаш очи на главата си, щеше да видиш… — Дениъл замълча, върна се назад, пое дълбоко въздух и силно шляпна Дънкан по гърба. — Добре тогава! Ха! Виждаш ли, Ана, не ти ли казвах, че момчето е умно? Не ти ли казвах да не се тормозиш?

— Непрекъснато, Дениъл. — Обожавайки ги и двамата, Ана хвана ръцете им. — Аз много я харесвам, Дънкан.

— Знам. Сега го дръж настрана, за да го направя.

— Да ме държи настрана! — изгърмя Дениъл обидено и малкото останали в салона глави се обърнаха към него. — Пале такова! Ами че ти изобщо нямаше да имаш нищо общо, ако аз не бях…

— Какво, Дениъл? — обади се Ана сладко и му се усмихна мило. — Нали не си се опитвал пак да си пъхаш носа където не ти е работа и да сводничиш?

— А… Не, нищо не съм направил. Нищичко. Не разбирам за какво говориш. Аз само казвах… Каквото казвам. — Реши, че ще е най-добре да се оттегли от бойното поле. — Да тръгваме, Ана. Ти трябва да си починеш.

— Само да си довърша виното. — Тя вдигна чашата си и се размърда на стола — сигнала, който по-рано бе договорила с Кет.

Кет я разбра и пристъпи към осветената сцена.

— Дениъл Макгрегър? Имам нещо за теб.

— Е, какво тогава се спотайваш там? Ела и ми го дай.

— То се дава оттук. И оттук — добави тя и притисна ръка към сърцето си.

Изпя за него старата шотландска балада „Лох Ломан“. Не откъсваше поглед от очите му и видя как те плувнаха. И почувства как нейните собствени очи започнаха да парят.

Дънкан бе приел или поне почти бе приел, че е влюбен в нея. Ала докато седеше там, докато гледаше мекотата, която я обземаше, докато пееше за човека, комуто принадлежеше такава голяма част от неговото сърце, той осъзна, че досега само е бил на път.

Сега се хвърли с главата надолу.

Не бе шокът, който бе очаквал. Не бе разтърсването на цялото му същество, което винаги си бе представял. Бе топло и чисто и в основата му бе тя. Видя как животът му се променя и бе достатъчно шотландец, за да си признае, че през цялото време се бе стремял към това.

Сега по някакъв начин трябваше да я спечели.

До него Дениъл подсмръкна, зарови се из джобовете си за кърпа и когато песента свърши, от все сърце си издуха носа.

— Ето това се казва момиче — успя да произнесе той. — Прекрасно момиче.

— Ще ми липсваш, Дениъл. — Кет се приближи, наведе се и го целуна по бузата. — Наистина ще ми липсваш.

— Хайде сега… — И за нейна изненада и разплакано удоволствие, той я придърпа на коленете си.

— Дънкан, ела да се поразходим — промълви Ана, хвана го за ръката и го издърпа от масата. — Това момиче има нужда от любов — каза тя тихо, когато Дънкан се обърна да погледне стареца и момичето, прегърнати на края на сцената.

— Имам я за нея. Трябва само да я убедя да я приеме.

Ана стисна ръката му.

— Аз залагам на теб.

 

 

Знаеше, че е уморена, виждаше го в очите й, докато вървяха към неговата каюта. Съмняваше се, че тя често дава воля на чувствата си. За жена като Кет такова преживяване сигурно бе изтощително.

— Много беше красиво това, което направи за дядо ми.

— Луда съм по него. Наистина съм луда по него. — Плашеше я, много я плашеше, че толкова бе заобичала хора, които никога не биха могли да бъдат нейни.

— Бих казал, че чувствата са взаимни. Ако това не беше дядо ми и тази близо седемдесетгодишна разлика във възрастта, бих се разтревожил.

Тя се засмя, вече овладяла се, и потисна една прозявка.

— Аз дори и при това положение не бих била много сигурна в себе си. — Влезе преди него в каютата и премигна, изненадана от светлината на свещи и блясъка на кристал. — Какво е това, Блейд?

— Мислех си, че би могла да нарушиш още едно правило. — Той отиде до купата с лед и извади оттам запотена бутилка.

— Шампанско? — Кет погледна етикета и подсвирна: — Че и добра марка. Какъв е поводът?

— Ще стигнем и до това. Искаш ли една чаша?

— Мисля, че мога да изпия една, благодаря. Затова ли не искаше да се преоблека след представлението? За да съм облечена подходящо за това изискано френско вино?

— Не, не исках да се преобличаш, защото искам аз да те съблека. После. — Отвори сръчно бутилката, наля две чаши и й подаде едната. Чукна се с нея. — За този твой удивителен глас.

Тя се засмя и отпи.

— Как мога да не пия за това?

— Идва последната седмица от нашия договор.

Кет бе благодарна, че бе преглътнала, иначе можеше и да се задави.

— Да, знам. Беше приятно пътуване.

— Аз искам да се възползвам от възможността за продължаването му.

Сърцето й отново започна да бие.

— Е, за това също мога да пия.

— Исках да говоря с теб, преди да се обадя на твоя импресарио.

— Уволних го, така че можеш да се договаряш направо с мен.

— Уволнила си го? — Дънкан сви устни, после кимна. — Умен ход, но ще ти трябва някой да те представлява.

— Не се блъскат пред вратата ми, сладурче. Като му дойде времето, ще стигна и дотам.

— Бих казал, че е дошло. Рийд Велънтайн би искал да уговори среща с теб и да уреди професионален запис, в студио, в Ню Йорк, в удобно за теб време.

Тя не чувстваше ръцете си. Нито краката си. Като в полусън осъзна, че единственото, което чувстваше, бяха внезапните яростни удари на сърцето си.

— Рийд Велънтайн? „Велънтайн Рекърдс“? Среща? С мен? Защо?

— Изведнъж толкова много въпроси. — Той със смях вдигна отново чашата си в наздравица. — Да, Рийд Велънтайн от „Велънтайн Рекърдс“ иска среща с теб, защото е много впечатлен от касетата, която си записала.

— Ти си му я изпратил? Изпратил си я на Рийд Велънтайн?

— Казах ти, че ще я изпратя на един мой познат.

„Велънтайн Рекърдс“. Сега не чувстваше и устните си. Ала чувстваше внезапното свиване в стомаха.

— Не съм очаквала… Никога не съм мислила…

— Не си мислила, че говоря сериозно ли? Аз не играя такива игри.

— Не, аз не… Господи, не мога да дишам! — Притисна ръка към гърдите си, сякаш, за да изтласка въздуха, но не намери там никакъв въздух. — Не мога да си поема дъх.

Дънкан разтревожено посегна към нея. Кет бе станала бяла като платно.

— Седни.

— Не. Да. Не. Трябва ми малко въздух.

Мушна винената чаша в ръката му и се втурна към вратата на балкона. Главата й се въртеше, сякаш бе изпила на екс цялата бутилка шампанско. Не можеше да си поеме дъх, защото въздухът бе заседнал някъде под диафрагмата.

Вкопчи се в перилата и се надвеси, загледана невиждащо в бавно движещата се вода.

— Не беше ли това, което искаше?

С гръб към него, тя стисна здраво очите си, за да спре парещите сълзи.

— През целия си живот. Това е всичко, което някога съм искала през целия си живот. Просто шанс, само един шанс, за да докажа, че мога да бъда нещо. — Гласът й се скъса и Кет тежко се облегна. — Имам нужда да остана една минутка сама, Дънкан. Става ли? Дай ми само една минутка.

Вместо това той се приближи до нея, обърна лицето й към себе си и видя, че очите й са мокри.

— Мислех, че знам колко много означава това за теб. — Каза го нежно, толкова нежно, колкото нежно ръката му изтри първите сълзи от бузата й. — Не съм знаел. Трябваше да намеря по-добър начин да ти го кажа.

— Не, много е хубаво, прекрасно е — бе ужасена до мозъка на костите си от това, което Дънкан предлагаше. От него. От всичко, което се блъскаше и пулсираше в нея.

— Моля те, остави ме сама за една минута. Трябва да се стегна.

— Не, не трябва. — Той я прегърна. — Трябва да се отпуснеш.

Дъхът й се препъна веднъж и се разби в ридание. Тя притисна лице към рамото му, вкопчи се в него, в чувството, в този дар.

— Това за мен е всичко. Всичко. Дори ако си променят мнението, ако не харесат това, което правя, ако ме изритат, това е всичко. Шансът. Никога няма да мога да ти се отплатя.

— Няма за какво да ми се отплащаш. Кет…

— Това е всичко — повтори тя, обхвана с длани лицето му и се дръпна назад. — Всичко. Толкова съм ти благодарна, Дънкан. — Изля всичките си чувства в целувката. — Нека ти покажа.

— Кет, аз не търся благодарност.

— Аз трябва да ти я дам. — Отново го целуна, като хипнотизира и двамата. — Нека да ти я дам.