Нора Робъртс
Сезони на любовта (10)

Девета глава

Лейна не си отиде вкъщи. Странно, там се чувстваше толкова добре, а това бе последното място, където й се искаше да отиде.

По дяволите, доскоро бе щастлива сама, вълнуваше се от собствения си живот и от работата си. Амбициите й бяха прости и ясни. Искаше да направи „Дрейк“ витрина, да затвърди репутацията му на най-хубавия, най-блестящия магазин по Източното крайбрежие. По този начин щеше да затвърди и собствената си репутация. Не просто още една Дрейк, не просто дъщерята, а Лейна Дрейк, самата тя, умна делова жена с усет към модата.

Обичаше да пътува. Милано, Париж, Лондон. Обожаваше да посещава ревюта от най-висока класа и да изпипва най-тънките подробности, като купува точно която трябва линия и открива нови дизайнери.

И бе добра. През последните няколко години бе усъвършенствала уменията си, бе си изработила свой собствен стил и добре бе изучила бизнеса.

Бизнесът за нея имаше смисъл. Хората просто нямаха.

Въздъхна и забави крачка. Как можеше да разбере дали бе влюбена? Никога по-рано не й се бе случвало нищо подобно. Мъжете, които бе допускала в живота си, бяха подходящи, бяха лесни, бяха… Безопасни, призна си Лейна. Нито един от тях никога не я бе изкушил да промени посоката си, да направи компромис, да изневери на плановете си.

И никой от тях никога не бе докоснал сърцето й. Така бе по-добре, каза си тя. При родителите й се бе получило, нали?

О, Господи, Лейна не искаше безсъдържателното семейство, в което се бе родила и израснала. Изобщо не искаше семейство — не беше ли в това въпросът?

Разбира се, реши тя и пое дълбоко въздух. Точно в това беше въпросът. Всичко, което й трябваше, бе да се отдалечи от него, да успокои чувствата си. След това отново можеше да си тръгне по пътя.

Щеше да си вземе няколко дни отпуск и да замине някъде. Където и да е, реши Лейна, като се насочи най-после към дома си, стига да бе достатъчно далеч, за да не можеше отново да се върне в неговия апартамент.

Защо дяволът бе решил да е само на няколко пресечки от него?

— Ето те!

Лейна рязко вдигна глава и с мъка нагласи на лицето си усмивка. По тротоара към нея идваше Майра. Тя бързо се приближи и целуна кръстницата си по бузата.

— Тъкмо си правех вечерната разходка — започна Майра, — и реших да се отбия да видя дали не си тук. — Наклони глава и острият й поглед забеляза бледите страни и нещастния поглед. — О, миличка, какво има?

— Нищо. Не знам. Нищо — повтори тя по-твърдо. — Влез, ще пием чай.

— С удоволствие. — Майра я хвана под ръка и изкачиха няколкото стълби пред входа. — А докато го пием, ще ми разкажеш какво те прави нещастна. Или може би трябва да попитам кой?

— Не съм нещастна. Просто много неща са ми на главата — възрази Лейна и отключи вратата. — Разполагай се в гостната, докато направя чая.

— Не, не. Ще се разположа в кухнята и ще те гледам как правиш чая. По-уютно е. — И щеше да даде на Лейна по-малко време да се овладее, помисли Майра. — И ти ли беше излязла да се разходиш?

— Не. Е, да, случва се.

В кухнята Лейна включи водата да се вари и избра красив чайник от дрезденски порцелан. Първо затопли чайника, както бе учена, и внимателно отмери чая.

— Много красива вечер.

— Наистина — съгласи се Майра. — Още малко, и ще започнем да се топим от жега в типичното вашингтонско лято. Но май е нежен месец. Романтичен. Ти нещо романтично ли преживяваш, Лейна?

— Не знам какво преживявам. — Лейна непрекъснато си намираше работа, подреждаше чашите, наливаше сметана в малка каничка. — Не исках нищо романтично. Не искам нищо романтично.

— Защо пък не?

— Не съм подготвена за това. Дрейкови не се занимават с романтика. Те се занимават с бизнес.

— Как можа да кажеш такава глупост!

— Защо? — Лейна неочаквано се ядоса и се завъртя към нея. — Ти познаваш моите родители, познаваш бабите и дядовците ми. Можеш ли да седиш тук и да ми говориш, че са имали романтични бракове по любов?

— Не — въздъхна Майра и се облегна на възглавниците на красивата кухненска кушетка. — Не, не мога. Майка ти ме разочарова в това отношение. Тя се омъжи за баща ти, защото го смяташе за подходящ, защото вярваше, че начинът им на живот си подхожда и защото знаеше, че ще й харесва да бъде госпожа Дрейк. Не я осъждам — продължи Майра. — Тя получи това, което искаше, и си създаде живот, който я задоволява. Освен това създаде теб.

— И аз не я осъждам — добави Лейна уморено. — Просто не искам това, което има тя. Обичам да бъда сама. Обичам сама да съм отговорна за собствения си живот. — Обърна се да довърши приготовленията за чая. — Бракът и децата не са в плановете ми. Харесвам нещата такива, каквито са.

— Защо тогава си нещастна?

— Просто съм объркана. Ала в момента поставям всичко на мястото му.

— Влюбена ли си?

— Аз не разбирам любовта, лельо Майра.

— Тя не трябва да се разбира. Тя трябва да се чувства и празнува.

— Не искам да я чувствам. — Лейна понижи глас, защото усети как в нея се надига паника. Докато носеше чая на табличка към масата, ръцете й бяха достатъчно сигурни.

— Плаши ли те?

— Как да не ме плаши? Не мислиш ли, че майка ми е чувствала нещо като любов, когато е имала връзка с треньора си по тенис? Или че баща ми е чувствал нещо такова, когато е ходел в своите псевдо командировки със секретарката си?

— Значи си знаела — въздъхна Майра.

— Разбира се, че съм знаела. И за тези, и за други неща. Децата не са чак толкова глупави, колкото им се иска на възрастните. Не искам да се окажа в положение да създам семейство, за да лъжа или да бъда лъгана.

— Не всички семейства са такива, миличка. Ние с Хърбърт имахме петдесет години щастие и вяра. Аз все още всеки ден мисля за него. Всеки ден ми липсва.

— Знам. — Трогната, Лейна хвана ръката й. — Но вие сте по-скоро изключение, отколкото правило. През цялото време го виждам, докато пътувам на покупки. Дребните флиртове и бързите измени. Безотговорността. Или пък виждам как някоя съвсем интелигентна жена губи посоката, чувството си за ценности, защото се е влюбила. Толкова рядко се получава.

— Страхът от провал убива всяка надежда за успех.

— Предпазливостта и практичността го осигуряват.

— Ох — махна раздразнено с ръка Майра, — прекалено си млада, за да се ограничаваш по този начин.

— Достатъчно съм възрастна, за да осъзнавам ограниченията си. И да бъда практична. Ще си взема няколко дни отпуск, ще сменя обстановката и когато се върна, мисля, че и аз, и въпросният мъж ще сме разбрали, че не можем да продължим по-нататък.

Ще видим, закани се наум Майра и се усмихна към чая си.

— Е, за мен това е много удобно. Всъщност идвах да видя дали нямаш малко свободно време. Исках да направя едно малко пътешествие на север, ала вече не мога да пътувам сама.

Което, разбира се, бе лъжа. Майра Дитмайър пътуваше както си иска, и пътуваше често.

— Всъщност, аз си мислех…

— Никога не съм обичала да се натрапвам, но след като и без това имаш намерение да заминеш… — Майра се усмихна и се опита да изглежда безпомощна. — Напоследък така се уморявам и обърквам по летищата. После ще трябва да наема кола и шофьор. Толкова е лесно, когато си млад — въздъхна изтощено.

— Разбира се, че ще дойда с теб. Утре ще си уредя отпуска. Ако искаш, можем да тръгнем вдругиден.

— Толкова си мила с мен. Не знам как бих се оправила без теб. А и на теб ще ти е много приятно да прекараш няколко дни в Хайанис Порт. Дениъл и Ана ще се радват да те видят отново.

— Макгрегърови? — Лейна едва не се задави с чая си. — О, лельо Майра, не бих искала да им се натрапвам.

— Глупости. Те ще са във възторг, че ще им погостуваш за няколко дни. Аз ще имам грижата за билетите. — Майра тръгна да си ходи, като си напомни да се движи бавно. — В края на краищата, още мога да говоря по телефона. Толкова се радвам, че можеш да ми помогнеш, миличка. На моята възраст човек никога не знае колко време още ще бъде с приятелите си и с хората, които обича. — Потупа Лейна по ръката. — Трябва да си отивам.

Продължи да върви бавно, докато излезе от къщата, където Лейна не можеше да я види. Тогава се забърза. На лицето й грееше решителна усмивка, очите й светеха предизвикателно.

Двадесет и четири часа, за да се уредят нещата, помисли тя. Повече от достатъчно време — след като се обадеше на Дениъл и го засилеше той да работи от своята страна.

 

 

Дениъл се взираше намръщено през прозореца на своя кабинет в кулата. Защо, по дяволите, още се бавеха? Имаше толкова малко време, за да уреди работата, а не можеше да започне, преди първото действащо лице да се бе появило на сцената.

О, всичко щеше да се нареди чудесно, без съмнение. Още по-добре, че внук му Дънкан неочаквано им бе пристигнал на гости. Бог да поживи момчето, точно това му трябваше на Д.К.

Съдбата се усмихваше на неговия план. И защо пък да не се усмихва? Планът бе великолепен, обичлив. Не че имаше намерение да си приписва някакви заслуги.

— Дядо? Горе ли си?

Дениъл потри доволно ръце и с усмивка се обърна към втория син на дъщеря си. Много хубаво момче, реши той. Високо и мургаво като баща си, с дълбоките тъмнокафяви очи на баба си и с царствеността на майка си.

И, помисли той гордо, с усета на дядо си за хазарт.

Вече имаше планове за това момче, о, наистина имаше. Ала всяко нещо с времето си.

Дънкан наклони глава и с лукава усмивка подуши въздуха:

— Какво, не долавям миризма на пури?

Дениъл моментално се наду:

— Не разбирам за какво говориш.

— Да, бе. — Като един истински Макгрегър, Дънкан се разположи в дълбокия фотьойл срещу бюрото, протегна дългите си крака и извади от джоба си една пура. Без да откъсва очи от дядо си, я поднесе към носа си и вдъхна аромата й.

— Ето, това се казва добро момче — отбеляза с доволна усмивка Дениъл.

— Моя си е. — Дънкан захапа пурата. Хитрите му тъмни очи се смееха. — Но мога да си я поделя с теб, ако ми кажеш какво, по дяволите, си намислил.

— Нищо не съм намислил. Просто очаквам да посрещна моята най-стара и най-скъпа приятелка и нейната кръщелница.

— Кръщелницата! — Дънкан извади пурата от устата си и посочи с нея. — Която, сигурна съм, е свободна и на възраст за женене. Добра порода, а, дядо? Силна кръв?

— Ами ако е така?

— Не ме интересува.

Все по-добре и по-добре, помисли Дениъл и се усмихна лукаво.

— Много хубаво момиче, Дънкан. Красиво като картинка. От вас двамата биха се родили чудесни дечица, а това е нещо, за което трябва да се замислиш. Един младеж на твоята възраст…

— Избий си го от ума, Макгрегър. — Дънкан пъхна пурата обратно в устата си, доволен, че толкова бързо бе разгадал дядо си. — Щастлив съм си точно както съм… И ми е много приятно да опитвам различни прекрасни дами. Мога и сам да си намеря жена.

— И ги намираш много, както се мотаеш нагоре-надолу по реката с този комарджийски кораб.

— Виждал ли си последните счетоводни сметки? „Принцесата на команчите“ е много доходна дама. И единствената, която държи сърцето ми.

— Да, виждал съм ги. Ти знаеш какво искаш, Дънкан Блейд, ала това, което ти трябва, е една жена до теб и деца да се мотаят в краката ти. Сега виж, това момиче, което ни идва на гости, има глава на раменете си и разбира от бизнес. Очаквам да видя… — Някакво движение навън привлече вниманието му и той замълча. — А, ето ги, идват. Слез сега долу да кажеш добър ден. — Дениъл размърда вежди. — И виж дали не съм ти избрал нещо хубаво.

— Ще сляза. — Дънкан лениво се изправи. — Но недей да купуваш бели цветя за сватбарите. — Той протегна пурата, раздвижи пръсти, изви китката си и я скри миг преди Дениъл да бе успял да я вземе.

— Хитър номер — измърмори Дениъл, ала когато Дънкан излезе, се усмихна широко. — Ти си точно това, което ни трябва, за да накараме братовчед ти да се размърда.

Тананикайки си сватбения марш, той тръгна надолу да посрещне гостите си.

Не можеше да се получи по-идеално, реши Дениъл няколко часа по-късно. Дънкан лесно влезе във форма и започна симпатично да флиртува с Лейна. Караше я да се смее. Още по-хубаво беше, че скоро двамата се държаха непринудено, сякаш бяха братовчеди.

Очакваше семейството му да бъде щастливо и любвеобилно.

— Дънкан, заведи момичето в градината. Ти обичаш цветята, нали, моме? Ние тук имаме много хубави — продължи Дениъл с усмивка към Лейна. — Особено са красиви по залез-слънце.

— Той е прав… — Дънкан се изправи, хвърли един изпепеляващ поглед към дядо си и се обърна сияещ към Лейна: — Искаш ли да се поразходим?

— С удоволствие. Благодаря.

Ана изчака те да излязат през страничната врата, после се наведе напред във фотьойла си:

— Можеш да махнеш това самодоволно изражение от лицето си, Дениъл. Тези деца ни най-малко не се интересуват един от друг по начина, по който ти би искал. И не биха могли по-малко да си подхождат.

Той едва се сдържа да не намигне на Майра, когато старата му приятелка потисна смеха си.

— Много добре изглеждат заедно.

— Разбира се, че изглеждат добре. — Ана ядосано вдигна ръце. — И двамата са красиви младежи, но този път ще се провалиш. И ако се опиташ да ги събереш, Дениъл, аз ще те спра. — Заплашително размаха пръст, преди той да бе избухнал. — Те не са един за друг. Всеки глупак може да види, че горкото момиче не е щастливо.

— Е, тя щеше да е достатъчно щастлива, ако не беше такъв инат — изсумтя Дениъл. — Трябва й за разнообразие един път да помисли със сърцето си… Както някой друг, когото познавах преди повече от шейсет години. И ще видим дали няма да се усмихва, когато след няколко дена си тръгва оттук.

След тези шейсет и няколко години Ана можеше да разбере кога трябва да престане да си блъска главата в каменната стена на решителността на Дениъл. Тя се обърна към приятелката си:

— Майра, ти не можеш да не виждаш, че това е грешка за Лейна.

— Аз просто искам тя да е щастлива, Ана. Детето само чака да си разтвори сърцето.

— Не и за Дънкан — отсече Ана. — Ти сама видя как те с Д.К. се гледаха. Ако не е влюбена в него, е на път… А вие двамата се опитахте да ги съберете преди по-малко от месец. Точно в този момент да сложиш на пътя й Дънкан, който може да й свали звезди от небето, е нещастие, което не може да не се случи.

Майра избухна в смях и Ана присви очи. Тя пое дълбоко въздух и премести поглед от съпруга си към своята приятелка.

— Ох, какво сте направили вие двамата?

— Просто сме подредили сцената, така да се каже — обясни Дениъл. — А утре Д.К. ще се появи на нея.

— Д.К. идва? — Ана затвори уста, облегна се назад и се замисли. После кимна: — Добре.

— Добре? — зяпна я Дениъл. Бе се подготвил за скандал. — Добре, това ли казваш?

— Да, това казвам. Като никога съм съгласна с теб. Въпреки че не одобрявам тактиката ти, Дениъл, и ще поговорим за това по-късно. — Върху устните й заигра усмивка. — Очакват ни много интересни дни.