Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The MacGregor Brides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 126гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh(2009)
Корекция
Xesiona(2009)
Допълнителна корекция
margc(2012)
Форматиране
smarfietka(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Търсачи на щастие

ИК „Коломбина Прес“, София, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-002-5

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Снегът затрупа Източното крайбрежие, децата танцуваха от радост. От Канада задуха севернякът, който донесе хапещ студ. Пукаха се тръби, колите засядаха, улиците се превърнаха в ледена пързалка.

По-храбрите и решителните се тълпяха по магазините и търговските центрове, за да купят подаръците за Коледа и да изберат хартия и панделки, с които да ги опаковат. Хората вече получаваха честитки за празника, кухните ухаеха на току-що опечени сладкиши.

Бостън потрепери, когато от небето се изсипаха още двайсетина сантиметра сняг, и се запретна да разчиства улици и тротоари.

Облечена с няколко ката дрехи, за да не премръзне, Лора също се въоръжи с гребло и се зае да разчиства алеята пред къщата. Слънцето се отразяваше от застланата с бяла пелена земя и я заслепяваше, затова тя бръкна в джоба си и извади слънчевите очила. Студът я хапеше по бузите. Беше неописуемо щастлива.

Под червената скиорска шапка бе сложила слушалките на уокмена. В ушите й звучеше музика. Коледна музика — бодра, жизнерадостна, весела като настроението й. Докато разгребваше преспите, си мислеше, че всичко в живота й върви по вода.

Предната седмица бе спечелила първото си дело. Е, не беше кой знае какво, бе за нанесени имуществени вреди. Но Лора беше застанала пред съдията и бе изложила доводите си. И бе спечелила. След това я бяха потърсили още двама клиенти, които искаха да й възложат да състави завещанията им.

А това бе само началото.

Наближаваше Коледа и тя не помнеше някога да бе очаквала по-нетърпеливо празника. Беше й приятно да гледа пъстрите светещи гирлянди пред къщите, празнично украсените витрини с окичени елхи и смешни Дядо Коледовци, които летяха с еленчетата си над моравите.

Лора очакваше с нетърпение дори деня, когато щеше да се слее с превъзбудената навалица по магазините, за да купи подаръци за близките си. Пет пари не даваше, че когато най-неочаквано запяваше или се вторачваше умислено през прозореца, Джулия и Гуен въртяха очи и се споглеждаха. Взимаше на подбив подмятанията им, че била влюбена.

Изобщо не беше влюбена, просто се радваше на вълнуващата си връзка с един интересен мъж. А това бе съвсем различно. Ако беше влюбена, щеше да се притеснява. Щеше да чака телефонът да иззвъни и Ройс да я потърси, щеше да си гризе ноктите и да кърши ръце. Щеше да мисли непрекъснато за него, да изгуби апетит, да се мята нощем в леглото и да страда от тежки мисли и кисело настроение.

А при нея не се наблюдаваше нищо такова, отсъди младата жена и пак се зае да изгребва снега. Е, дума да няма, мислеше си често за Ройс. Всъщност почти през цялото време. Ала не седеше до телефона и не изпадаше в мрачни настроения, обратното, чувстваше се окрилена.

Ето, изобщо не се намуси, когато той й отказа да празнува с нея Деня на благодарността в Хайанис Порт! Е, не й беше много приятно, предпочиташе двамата да са заедно, но не седна да го убеждава и да го моли, не му вдигна скандал.

Тоест, не беше влюбена, повтори си пак тя и метна снега върху греблото зад рамото си.

Точно в този миг някой я хвана през кръста и Лора запокити като попарена греблото. Изпищя приглушено и усети, че човекът зад нея я завърта, и видя пред себе си ядосани сини очи. Забеляза, че Ройс бе целият в сняг и мърдаше устни.

— Какво?

Той поклати глава, пое си дълбоко въздух и смъкна едната слушалка.

— Питах те какво, по дяволите, правиш тук.

— Разчиствам алеята.

Ройс прокара пръсти през косата си, за да махне снега.

— Забелязах.

— Сигурно съм те ударила. Извинявай — рече Лора и за да не прихне в смях, се престори, че кашля, после присви очи. — Не знаех, че си зад мен. — Ннакрая не издържа, засмя се и се хвана за корема. — Какво да правя, като се промъкваш толкова тихо!

— Ако не бе надула музиката, щеше да чуваш какво става по света. И нямаш ли си друга работа, ами изгребваш снега?

— Нямам избор, налага се да разчистя преспите, за да изкарам колата и да ида в кантората.

Ройс махна слънчевите й очила и ги пъхна в джоба на палтото й.

— Да си рече човек, че в квартала няма нито едно хлапе, което срещу десет долара да изчисти снега по алеята.

— Мога да го направя и сама — отвърна тя и, обзета от съмнения, сложи ръце на хълбоците си. — Ако смяташ да ми казваш нещо обидно в смисъл, че съм се захванала с мъжка работа, ще се наложи да взема греблото и да те фрасна по главата, за да ти дойде умът.

Ройс обхвана с длан брадичката й, приближи лицето й до своето и й се усмихна предизвикателно.

— Това е мъжка работа.

Лора изсъска и се завъртя. Ала той я изпревари и грабна пръв греблото.

— Влизай вътре на топло — нареди й строго. — Аз ще довърша.

— Не, аз — заинати се тя и се вкопчи в дръжката на греблото. — Това тук си е моята кола, моята алея!

— Само това оставаше, да стоя като пън и да те гледам как гребеш снега!

— Какво очакваш от мен, да се шмугна в кухнята, за да ти правя топъл шоколад ли?

— Няма да е зле — каза й присмехулно Ройс и дори не трепна, когато Лора го замери по главата със снежна топка. — Нека първо свърша и ще поиграем.

— Няма да ти правя никакъв топъл шоколад!

— Ами тогава направи кафе.

— Нямаш ли си друга работа, ами си дошъл да ми пречиш?

— Сега е само седем и половина. Има време.

Просто му се бе приискало да я види. Беше си казал, че ще иде по-рано на работа. Но накрая все пак отпраши с колата към къщата на Лора. Изключи двигателя и я загледа как гребе снега — с дългото червено палто и червената шапка, нахлупена чак до очите, приличаше на огнен стълб.

Следващата снежна топка го удари по гърба. Ала той се направи, че не я е забелязал, и продължи да гребе.

 

 

Притиснали носове до стъклото, Джулия и Гуен наблюдаваха сценката от прозореца на втория етаж.

— Кога ли ще я сграбчи и ще я повали върху снега? — попита Гуен.

— След още три топки.

— Точно така. Значи след десетина секунди.

— А после ще я целуне като обезумял.

— Най-много пет секунди — отсъди Джулия. — Този хубостник не си поплюва. Виж го само колко бързо гребе.

— А колко ли време ще мине, докато Лора осъзнае, че е влюбена в него?

— Браво, Лора! Добър мерник имаш! Уцели го право във врата. Какво ли му е на клетия човечец, сигурно е премръзнал от студ. Мен ако питаш, братовчедка ни ще си затваря очите за истината най-много до Коледа и нито ден повече.

— Мен пък ако питаш, вече е наясно — усмихна се тъжно Гуен. — Но нали си е своенравна, не иска да си го признае.

— А той?

— О, той е хлътнал до уши. Видя ли само как я гледаше? Направо я изпиваше с очи. Виж, виж, почва се!

Двете грейнаха, когато Ройс най-неочаквано се обърна, а Лора отстъпи крачка назад.

— А сега ще последва страхотна целувка — предрече Джулия.

 

 

Лора спря като закована и отсече:

— Дай си ми греблото!

— Греблото ли? Това ли гребло? — метна го Ройс, така че тя се загледа в него и отклони вниманието си.

Сетне я повали върху покритата с преспи морава.

— Кретен! — тросна се Лора и загреба с шепа от снега.

Ала преди да бе натрила с него лицето му, той й напъха във врата огромна снежна топка — ледена и мокра. После впи устни в нейните и така я лиши от възможността да го обсипе с обиди.

От нежната му страстна целувка младата жена забрави за снега и се усети неописуемо лека и безтегловна. Колкото да не бе без хич, опита все пак да възрази, но се отказа и обви длани около врата му.

Струваше й се невероятно, че снегът под тях не се бе разтопил, а заледеното езеро не бе засъскало като гейзер.

— Ако си въобразяваш, че така ще ме умилостивиш — подхвана тя, когато накрая успя да си поеме въздух.

— Точно това си въобразих — засмя се Ройс и я целуна лекичко. — Носът ти е почервенял.

— Колко мило, че ми съобщаваш! — отбеляза Лора и този път все пак успя да натърка лицето му със сняг. Той изруга, а тя прихна и се опита да се отскубне. — А на тебе пък ти е червено цялото лице. Много си хубав, няма що!

Ройс се заборичка с нея и натика лицето й в преспата. Лора се съпротивляваше с всички сили и след три минути въргаляне и двамата бяха от глава до пети в сняг и едвам си поемаха дъх.

— Пусни ме да стана, грубиян такъв — засмя се тя и пак го бутна.

— Първо ме нарича кретен, сега пък грубиян — каза уж сърдито той и загреба с шепа от снега.

Лора плъзна очи към голямата снежна топка, после пак го погледна в лицето.

— Само да си посмял. Ще ми платиш!

Ройс подметна топката във въздуха и я улови.

— Леле, разтреперих се от страх — подвикна той и плъзна закачливо топката нагоре по бузата й.

Тя лежеше, без да се помръдва, присвила очи и наклонила глава, сякаш очакваше най-лошото. Усмивката на Ройс помръкна и той вдигна очи към лицето й.

— Ройс!

— Постой малко така! — помоли я той разсеяно и прокара пръст нагоре по покритите й със скреж скули.

Наведе се и я целуна по тях. Лора сякаш бе изгубила дар слово — не можеше да пророни и дума, дори и от това да зависеше животът й.

Ройс искаше да се увери, че не сънува. — Лора бе приказно хубава, лицето й бе екзотично и неповторимо, тялото й снажно и възбуждащо. Той знаеше какво е страст, ненаситност. Ала онова, което изпитваше, не се покриваше с тях, бе по-голямо. Беше всичко…

Допря леко устни до нейните, сякаш за да опита някакъв нов вкус, а после ги впи в нея.

Никога не я беше целувал по този начин. Никой не я бе целувал така. Лора вече бе свикнала с потребността да бъде с Ройс, да го усеща до себе си. Но тази бездънна нежност бе нова и направо я смазваше.

Отпусна безпомощно ръце на земята. Бе готова да даде, да посвети на Ройс и на онова, което бяха създали заедно, всичко, каквото представляваше и притежаваше.

Ройс усети, че тя трепери, и се отдръпна. Разтревожен, се зае да маха снега от косата й.

— Премръзнала си — каза отривисто. — То оставаше да не премръзнеш!

— Ройс…

— Хайде, влизай вътре на топло — подкани я той още веднъж — стори му се, че Лора се разболява. Изправи се бързо и я дръпна да стане. — Имаш цял километър коса, която е вир-вода. Аз ще довърша със снега.

Присвиваше я стомахът, виеше й се свят. Искаше й се час по-скоро да се прибере вътре, да седне и да усети нозете под себе си.

— Добре, ще направя шоколада.

— Няма да се бавя — обеща Ройс и мина покрай нея, за да вземе греблото. — Алеята е почти разчистена, а и имам работа във фирмата.

Лора си даде сметка, че той нямаше намерение да говори за случилото се — и слава богу! Самата тя не знаеше какво точно й бе станало.

— Добре! — рече младата жена, преди да тръгне към къщата. — После ела вътре да се постоплиш.

— Не ми е студено. Ще се видим по-късно.

— Както искаш.

Бе останала без дъх, когато се прибра и смъкна палтото си, а сетне махна шала от врата си, шапката и слушалките на уокмена.

Беше й горещо и съблече и сакото, което си бе сложила над кашмиреното поло. Седна на стълбищната площадка, за да изуе и ботушите, после махна и горния от двата чифта чорапи.

Пак й беше много горещо. Явно се бе прегряла с толкова много дрехи. Тресеше я. Дали не се разболяваше? Пак върлуваше грип. Този грип сякаш върлуваше непрекъснато. Сигурно бе пипнала някоя зараза. И затова й се виеше свят и мускулите я присвиваха.

Реши да вземе някакво лекарство.

Вдигна ръка и докосна с пръсти устните си, които още туптяха, зажаднели за милувките на Ройс, още пазеха миризмата му.

Лора затвори очи, оброни глава върху коленете си и неволно си призна най-страшното.

Беше безнадеждно влюбена в Ройс.