Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The MacGregor Brides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 126гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh(2009)
Корекция
Xesiona(2009)
Допълнителна корекция
margc(2012)
Форматиране
smarfietka(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Търсачи на щастие

ИК „Коломбина Прес“, София, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-002-5

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Гуен нахълта в банята само по бельо, затова пък гримирана.

— Току-що се пусна бримка на последния ми черен чорапогащник. Аз съм една отчаяна жена.

— Моите чорапогащници ще ти висят — провикна се Лора изпод душа. — Стърча над теб с цяла глава.

— Казах „отчаяна“. Джулия нямала черни чорапогащници. А аз не мога да изтичам до магазина, Грег ще е тук след петнайсет минути.

Лора надзърна иззад завесата.

— Среща с доктор Всезнайков?

— Това не е среща — изсумтя Гуен и грабна един от чорапогащниците, окачени да се сушат на въжето. — Отиваме на служебна сбирка, той ще ми бъде кавалер.

— Той е негодник.

— Той е главен хирург.

— Главен негодник — поправи я Лора и спря водата. — Иска само да добави поредната бройка в списъка на завоеванията си.

— Значи ще бъде горчиво разочарован — отсече Гуен и след като седна на дъската на тоалетната чиния, започна да обува чорапогащника.

— Защо не идеш с Джим Проктър? Виж, той е симпатяга.

— Сгоди се. Преди половин месец. За учителка в детска градина.

— Жалко! — Лора намота хавлиената кърпа около гърдите си и излезе изпод душа. — По-добре да идеш сама, отколкото с Грег Сваляча.

— Ще вечеряме у доктор Причет. Жена му не обича жените на масата да са повече от мъжете — поясни братовчедка й, после се изправи и изруга. — По дяволите, виси ми като чувал!

— Нали ти казах!

— Намерих един чифт! — извика Джулия и нахълта в банята, размахала като знаме пликчето с чорапогащника. — Все се чудех защо чекмеджето не се затваря докрай. А кутийката, моля ви се, била паднала отзад!

— Слава богу!

Гуен грабна чорапогащника и отново седна да се преобува.

— Гледам, вече си облечена като за излизане — рече Лора забелязала, че Джулия е с дълга рокля от тъмнозелено кадифе.

— Ще ходя извън града. С Питър.

— Аха, стар и надежден!

Лора отиде в своята стая, за да реши какво да облече.

— Питър е мъж на място, е, можеше да не е толкова сериозен — каза Джулия и последва Лора, която се двоумеше коя рокля да облече — от червена коприна или от син вълнен плат. — Доколкото виждам, тази вечер твоята среща е най-важна.

— Ще идем да послушаме музика.

— И да потанцувате. Трета среща за две седмици — сбърчи носле Джулия. — Аз съм определено за червената.

— Малко е…

— Много е — поправи я Джулия. — Ще му изтекат очите.

Лора обаче се заинати и извади синята рокля.

— Не сме гаджета. Просто отиваме да се повеселим.

При тях дойде и Гуен.

— Щом ти писне да излизаш с него, нали мога да се пробвам и аз?

— Хаха!

— Това е третата среща — натърти пак Джулия. — Първата е за опознаване. Втората — за да се убедиш, че не си сбъркал човека. Докато третата… Третата е истинската среща. Точно тогава преминаваш от познанството към връзката.

— Нямаме никаква връзка. Не са ми притрябвали връзки.

— Ще го преотстъпиш ли на мен? — попита още веднъж Гуен и прихна, забелязала, че на Лора й идеше да я разкъса на парченца. — Я не се занасяй, Лори! Какво лошо има в това, да проявявам интерес към един страхотен мъж, който на всичкото отгоре е и свободен? — Точно в този миг на вратата се позвъни и Гуен завъртя очи. — Това е Грег. Джул, нали ще идеш да го позабавляваш малко?

— Ако пак тръгне да ме сваля, ще му избода очите!

— Само пет минути — обеща Гуен и изхвърча от стаята.

— Чудя й се защо досега самата тя не му е избола очите — отбеляза Джулия, после си пое дълбоко въздух, лепна си лъчезарна усмивка върху лицето и се обърна към Лора. — Става ли?

— Постарай се да не прилича толкова много на гримаса.

— Не мога. Сложи червената рокля — заповяда й тя и тръгна да изпълни дълга си.

 

 

В крайна сметка Лора си каза, че червената рокля наистина е по-подходяща за вечер в клуб. Започна да си втълпява, че бе облякла именно нея не защото бе сексапилна и подчертаваше всяка извивка на тялото й. А също, че бе сложила високите тънки токове само защото вървяха с роклята.

Докато си слагаше златните обици във формата на дебели халки, си каза и че тези приказки за третата среща са пълна безсмислица. Пък и кой ли броеше срещите! Те с Ройс се виждаха просто защото им бе приятно да са заедно, имаха какво да си кажат и се забавляваха неописуемо.

А когато той я целуваше, Лора сякаш се понасяше към седмото небе.

Усетила, че я пронизва тръпката на желанието, тя допря длан до стомаха си. Е, защо да си криви душата, Ройс наистина я привличаше физически. Но след онзи път не бе настоявал да стигат по-далеч от тези невероятни главозамайващи целувки.

Защо ли, дявол го взел, не настояваше за нищо друго? Лора направо се вбесяваше, че я оставяше разтреперана и изобщо не се опитваше да преспи с нея.

Но все пак трябваше да си признае, че не знае какво иска. Нали сама му бе заявила, че държи да го опознае? И ето на. — Той й предоставяше времето и възможността да го стори.

А тя пак беше недоволна, задето Ройс не я сграбчва за косата и не я влачи към леглото си. Тъжна работа!

Чу звънеца и тръсна облака черна коса. „Само излизаме заедно — заповтаря си младата жена, докато слизаше към долния етаж. — И се опознаваме. Приятно ни е да прекараме вечерта заедно.“ Вече поуспокоена, отвори вратата и се усмихна.

Черният цвят му отиваше. С черните джинси, черното сако и черната риза Ройс приличаше на тъмен ангел.

— Идваш точно навреме — каза му Лора. — Ей сега ще…

— Чакай малко.

Той я хвана за китките силно, сякаш с менгеме. Любува й се дълго. Яркочервената рокля й отиваше много, подчертаваше меките извивки на хълбоците й, стегнатите гърди, снажното й тяло. Устните му бавно се извиха в усмивка. Ройс се пресегна, притегли я в обятията си и впи устни в нейните. Лора простена от изненада.

— Това пък за какво беше?

— За прекрасната рокля — поясни младежът, неописуемо щастлив от смаяния й поглед. — Вземи си палто, хубавице. Навън е студено.

 

 

В клуба беше топло, звучеше прелестна музика. Лора си бе възвърнала самообладанието благодарение на чашата бяло вино. Седяха на ъгловата масичка, върху която трепкаше една-единствена свещ. И през ум не й бе минавало, че Ройс е в състояние да седи и да слуша блус.

Но той й поднасяше изненада след изненада.

— Защо си напуснал полицията? — попита тя по едно време. — Или въпросът ми е нетактичен?

— А, не. Разбрах, че не ставам за работа в екип, че не умея да се подчинявам и съм изгубил страстта, необходима, за да обикаляш и да патрулираш по улиците.

— Но защо?

Ройс я стрелна бързо със сините си очи.

— Заради адвокатите.

Лора вдигна по инерция брадичка, сякаш нападката бе насочена лично срещу нея.

— По закон всеки има право на защита в съда.

— Да, по закон е така. — Той вдигна чашата с газирана вода и завъртя ледчетата в нея. — Ала това не е справедливост. В момента имаш клиентка, която напълно ще ме подкрепи.

— Така ли? И коя е тя?

— Аманда Холоуей.

— А аз си мислех, че не одобряваш постъпката й.

— Не ми е работа да одобрявам или да не одобрявам. Нямам представа какво й е било онази нощ, не мога да се поставя на нейно място. Но според мен тя е поредния пример за това, че в системата има нещо гнило.

— Делото срещу нея започва след десет дни. Би могъл да помогнеш.

— Нямам какво да ти кажа.

— Мъжът й явно не ти е бил симпатичен.

— Е, и съседът отсреща не ми е симпатичен. Ала и за него не мога да ти кажа почти нищо. Майка ти, Лора, си знае работата, инак едва ли е щяла да се заеме със случая.

— Недоумявам защо си се отказал от всичко, в което сигурно си вярвал. Нали, щом си постъпил в полицията, си искал да помогнеш?

— Да, но след като работих там няколко години, се убедих, че не съм в състояние да променя нищо.

Лора долови в гласа му едва загатнато разочарование.

— Обаче си искал да промениш нещата, нали?

— Да, исках. Сега го правя, както го разбирам аз. Без ограничения и шефове. И в електрониката съм по-добър, отколкото в патрулирането.

— Просто си от хората, които предпочитат сами да взимат решенията.

— Точно така.

— Не те виня — въздъхна младата жена. — Наистина е страхотно да работя за родителите си. Те са чудесни хора. Ала едва ли щях да се справя в голяма юридическа кантора, където пресмятат колко си спечелил всеки час и колко клиенти паралии си привлякъл. Виж, в адвокатска кантора „Макгрегър и Макгрегър“ е друго.

— Учудвам се, че още не са им отнели адвокатските права заради излишък на етика.

Лора присви очи.

— Толкова е лесно… И изтъркано да хулиш адвокатите.

— Да — засмя се Ройс. — Защо да устоявам на изкушението? Но искам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Че си невероятно красива.

Тя се облегна на стола и понаведе глава.

— Опитваш се да смениш темата.

— И умна. Ако седим тук и говорим за законите, ще се изпокараме, защото подхождаме към темата от различна гледна точка. Защо да си губим времето?

— Обичам да споря. Точно затова съм станала адвокатка.

— Аз пък обичам да танцувам. — Той я хвана за ръката и се изправи. — Затова сме тук.

Лора го погледна невярващо.

— Нима танцуваш?

— Е, така и не се сбъдна детската ми мечта да стана солист на Болшой театър, ама криво-ляво се справям — отвърна той сухо и я поведе към дансинга.

Завъртя я и се притисна до нея така, че тя остана без дъх.

— О, боже!

Поведе я с плавна уверена стъпка. Лора го следваше, без изобщо да се замисля. А и да искаше да мисли, едва ли би се справила — сърцето й бумтеше като обезумяло, саксофонът плачеше жално, Ройс бе впил очи в нейните.

— Бива си те — пророни младата жена.

— Танцуването е второто най-добро нещо, което мъжът може да направи с една хубава жена. Защо да не го прави добре?

Лора навлажни устни.

— Както гледам, си ходил на уроци.

— По настояване на мама. Но покрай танците се научих и да се бия. В нашата махала, ако някое момче ходеше на уроци по танци, или редовно ядеше пердах, или се научаваше да си служи добре с юмруците.

— Страхотна комбинация, няма що! И къде е тази махала?

— В Южен Бостън.

— О! — Лора усещаше, че й се вие свят и сърцето й бие лудешки. — Значи си израснал там. А баща ти…

Ройс я завъртя бавно.

— Приказваш прекалено много — прошепна той и впи устни в нейните.

Продължи да я целува, докато я водеше плавно по дансинга, а музиката ги заливаше отвсякъде. Лора плъзна ръка по рамото му и обхвана с длан главата му. Усетила как нозете й се подкосяват от възбудата, зашепна името му.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Ройс и изчака тя да го погледне в очите. — Сега вече знаеш ли кой съм, Лора?

Младата жена разбираше какво я пита, разбираше и че всеки миг, който бяха прекарали заедно, приличаше на танц със стъпки, довели ги до този върховен миг.

— Да, мисля, че знам.

— Ела вкъщи! — прошепна Ройс и я целуна отново, сетне прокара език по треперещите й устни. — Искам да се любим.

Лора изобщо не обърна внимание, че музиката бе спряла, а в клуба бе пълно с хора. Беше като пияна от целувката.

— Аз живея по-близо.

— Откъде знаеш?

— Видях адреса ти — усмихна се тя. — За всеки случай. Братовчедките ми не са вкъщи. — После плъзна ръка и преплете пръсти с неговите. — Ела с мен у нас.

— Вече си мислех, че няма да ме поканиш никога.

 

 

Целуна я още веднъж, след като излязоха навън, в студената есенна вечер. Качиха се в колата и отново се затърсиха.

— Не мислех, че ще бъда толкова нетърпелива — рече задъхана Лора и пак притисна устни о неговите. — Вече не издържам. Карай бързо.

— Кажи ми какво имаш под роклята.

— Парфюм — засмя се тя.

— Ще карам бързо — обеща Ройс и дръпна рязко лоста за скоростите. — Сложи си колана и си прибери ръцете. Изгарям от нетърпение да те любя.

Зави и подкара по улицата, а Лора се зае с колана. След като го пристегна, сплете пръсти върху скута си. Много й се искаше да погали Ройс. Идеше й да разкъса ризата му, да го докосва, да го притиска до себе си, да го доведе до лудост. За пръв път през живота си усещаше тази дива необуздана страст, разкъсваща я отвътре.

— Разкажи ми още нещо — помоли го тя. — За семейството си, братя, сестри?

— Нямам — отвърна Ройс и натисна педала за газта. Криволичеше спокойно между автомобилите, на едно кръстовище дори профуча на жълто.

— Родителите ти още ли живеят в стария квартал?

— Майка ми се премести с втория си мъж във Флорида. Баща ми почина.

— Моите съболезнования.

— Докато беше на поста си. Точно така мечтаеше да умре. Божичко, тези хора нямат ли друга работа, ами са тръгнали да се возят с автомобилите посред нощ?

Лора се засмя и долепи длан до бумтящото си сърце.

— Ужасно нервна съм! А не ми е присъщо. Не спирай да говориш, в противен случай имам чувството, че ще се пръсна.

— Бих могъл да ти опиша, какво ще направя в мига, в който смъкна тази твоя рокля.

— Ройс! Побързай!

Той зави и подкара към къщата й. Точно в този момент пейджърът изпищя. Ройс изруга и бръкна в джоба си да го извади.

— Прочети кода, ако обичаш.

— Добре. Моят е… Ройс, кодът е на моята къща.

На Ройс му причерня пред очите. Вече чуваше алармата. Удари спирачки и спря рязко малко преди къщата на Лора.

— Чакай тук — нареди й той. — Заключи вратите.

— Недей… Полицията ще…

— Аз съм я сложил тази система — отсече Ройс и затръшна вратата, после забърза нагоре в тъмното, без да излиза на осветената от лампите улици.

На Лора й трябваха само десет секунди, за да реши да го последва. Хукна по тротоара, проклинайки високите остри токове. Още щом навлезе в светлината, хвърляна от прозорците на къщата й, и съгледа двата боричкащи се силуета.

Без изобщо да се замисля, се завтече към вратата, като се озърташе да намери нещо, с което да удари крадеца. Хрумна й да си свали обувката и да използва нея. Продължи да тича, вдигнала острия като игла ток.

После видя златиста коса, която блещукаше на светлината. Чу сумтенето и ругатните, когато Ройс стовари юмрук върху познатото лице.

— Иън! Господи! Добре ли си, Иън? — извика Лора и пусна обувката, сетне се завтече към мястото, където се бе свлякъл противникът на Ройс.

— Божичко, какво ме халоса толкова силно? Сякаш ме удари скала — поклати глава Иън и се опита да размърда челюстта си, която пулсираше. — Какво, по дяволите, става тук?

— О, миличък, устната ти кърви! Извинявай! Много извинявай — каза Лора и след като се наведе, го целуна нежно.

— Аз съм добре, благодаря — рече Ройс зад гърба й, жегнат от ревност не по-малко, отколкото от болката в кокалчетата на пръстите. Свъси се, когато двамата извърнаха очи към него. — Както виждам, се познавате.

— То оставаше да не се познаваме — погали Лора Иън по косата. — Току-що нокаутира брат ми.

— И то с все сила — отбеляза младежът и вдигна ръка, за да опипа челюстта си и да се убеди, че не е счупена. — Дори не те видях да замахваш. Ако те бях видял, все щях да отклоня удара.

— Хайде, ще ти помогна да влезеш. Ще ти сложим малко лед.

— Стига си се вайкала, Лора.

Сега вече ушите на Иън не пищяха и той огледа от глава до пети мъжа, повалил го на земята. Засегнатото му себелюбие се поуспокои, когато видя, че човекът бе същинска канара, едър, набит и широкоплещест. Поне не бе повален от някое конте с костюм и вратовръзка, по каквито си падаше сестра му.

— Иън Макгрегър — каза младежът и протегна ръка.

— Ройс Камерън — отвърна Ройс и помогна на Иън да се изправи. — И тук имаш цицина — допълни той и почука с пръст отстрани на окото.

— Така си и знаех. Свари ме неподготвен. В края на краищата, влизах не къде да е, а в къщата на сестра си, и не щеш ли, писват аларми, блясват прожектори…

— Нова охранителна система — каза му Ройс. — Сложих я преди около половин месец.

— Е, задейства се — засмя се Иън в знак, че му предлага примирие. — Ще пийнеш ли бира?

Ройс видя, че момчето не му се сърди, и се усмихна.

— Разбира се. Ала първо трябва да спра алармата и да звънна в полицията.

— Сигурно си сменил и бравите — подхвана Иън, докато вървеше до него.

Лора не можеше да се помръдне. Стоеше на един крак, едвам пазеше равновесие на високия ток и недоумяваше.

— Мъже! — възкликна тя и затърси другата си обувка. — Първо си разкрасяват физиономиите, а после са приятели за цял живот.