Нора Робъртс
Търсачи на щастие (4)

Трета глава

Ройс не преследваше жените. Особено пък онези, които не проявяваха интерес. Срещнеше ли жена, която го привлича, веднага й го показваше. Без недомлъвки, без игрички и преструвки. Смяташе, че оттам нататък топката е в нейното поле.

А тъй като Лора Макгрегър не поемаше топката, дори не даваше признаци да е забелязала, че Ройс я ухажва, той реши да си я избие от главата и да продължи нататък.

Но ето че удари на камък.

От мига, когато я бе видял за пръв път, бяха минали близо три седмици, а за последен път я бе срещнал преди четири дни. И все не можеше да си я избие от главата. Непрекъснато си мислеше не само за сексапилните дрехи, с които я бе заварил в кухнята, макар че споменът за тях непрекъснато изникваше в съзнанието му и го възбуждаше. Преследваха го лицето й, хладнокръвието и смелостта, с които бе грабнала ножа и му бе препречила пътя. Интелигентността и решителността в погледа й, докато му бе говорила за право и справедливост. Хитрата усмивчица върху невероятно прелъстителните й устни в деня, когато бе слизала по стълбището, за да го посрещне и да се заемат с алармената система.

Колкото и неприятно да беше, волю-неволю Ройс трябваше да признае, че здравата бе хлътнал по това момиче.

Седеше в тесния, задръстен с мебели кабинет. Разтърка уморени очи и прокара пръсти през косата си, която плачеше за подстригване. Беше се докарал дотам, че заради Лора не го ловеше сън, и това съвсем го съсипваше. Имаше само един изход — да извади тефтерчето с телефоните и да се обади на някоя своя позната, с която да прекара вечерта. На жена, която няма да го товари и няма да му иска нищо.

Всъщност за какво ли му беше такава жена!

Ала се бе зарекъл за нищо на света да не се обажда на Лора. Беше я поканил да излязат, тя му беше отказала. Беше й казал да му се обади, ако размисли. Но тя не бе размислила. Не бе ставал за смях пред жена от дванайсетгодишен, когато се бе влюбил до уши в най-добрата приятелка на по-голямата си братовчедка, в шестнайсетгодишната богиня Марша Бартлет. Направо се поболя от любов, не беше на себе си цели два месеца, следваше я по петите като някакво пале или роб и целият седми клас на начално училище „Света Ана“ му се присмиваше.

Марша Бартлет изобщо не му обръщаше внимание. Сега бе омъжена за някакъв хирург. А оттогава Ройс не бе страдал заради жена.

— Бъди мъж, Камерън! — нареди си той и пак извърна очи към екрана на компютъра — умуваше над охранителната система за една административна сграда в Южен Бостън.

Телефонът иззвъня, ала той не вдигна слушалката. Чак след четвъртото иззвъняване изруга и отговори. Секретарката му явно пак си пудреше носа.

— Охранителни системи „Камерън“.

— И сигурно говоря със самия Камерън?

Ройс веднага позна гласа и плътния шотландски тембър.

— Да, господин Макгрегър.

— Тъкмо вас търся. Нали се погрижихте за моите внучки?

— Системата е монтирана, всичко е наред. Най-добрата, която може да се купи с пари.

— Дано е така, моето момче. Искам жена ми най-после да се успокои. Много се притеснява.

— Казахте ми вече.

— Проверихте ли лично алармената система?

— Да, както ме помолихте. Само някой да се опита да проникне в къщата, и тя ще се задейства, ще подаде сигнал в най-близкия полицейски участък и на моя пейджър.

— Браво на вас! Но момичетата трябва да са я включили, за да се задейства, нали? Младички са, погълнати са от работата. Жена ми се безпокои, че от небрежност ще забравят да включат системата.

— Мога да дам гаранции само ако е включена, господин Макгрегър.

— Ето на! Сутринта казах на Ана, че сте направили всичко по силите си. Ала сега си е навила на пръста, че момичетата ще забравят да включат системата, и се тревожи. Помислих си, че за да я успокоим, бихме могли да направим проверка. Защо не наминете към къщата някой път — например довечера, за да видите дали ще успеете да се промъкнете вътре…

— Нещо не разбирам. Искате да проникна в къщата на вашите внучки, така ли?

— Ако влезете, значи ще се наложи да направим някои подобрения. Ако не успеете, значи мога да успокоя жена си. Стара е — добави Даниъл Макгрегър през шепот, без да сваля очи от вратата. — Притеснявам се да не се поболее. На драго сърце ще ви платим за времето и главоболието.

— Знаете ли, господин Макгрегър, колко струва едно среднощно проникване с взлом?

Даниъл се засмя. Наистина бе намерил на Лора мъж за чудо и приказ.

— Вие, Ройс, сте бивш служител на закона и го познавате по-добре от мен. Не се съмнявам и че знаете и как да не ви спипат. Обаждам се да ви кажа и че съм решил да сложа тук, вкъщи, нова охранителна система. Сградата е голяма, държа и системата да е от най-добрите. Парите не са проблем.

Ройс се облегна на стола и погледна замислено тавана.

— Подкупвате ли ме, господин Макгрегър?

— Всъщност да, господин Камерън. Нали сте предприемчив младеж?

— Всъщност да. А тази система наистина ще ви струва цяло състояние.

— Какво са парите в сравнение с душевното спокойствие и сигурността на онези, които обичаме?

— Срещал съм през живота си много делови и умни хора, господин Макгрегър. Бихте могли да давате уроци.

Смехът на Даниъл прокънтя в ушите на Ройс.

— Харесваш ми, моето момче. Всички с името Камерън са мъже на място. Хайде, свърши тази работа и ми се обади, за да се разберем кога ще наминеш да смениш алармената система тук, у нас.

 

 

С мисълта как ще спечели добри пари Ройс се скри в сянката на величествените стари дървета, възправили се като страж пред къщата.

Взря се в тъмните прозорци. Не му беше трудно да се постави на мястото на крадец. През годините, когато бе работил в полицията, често се бе занимавал с квартирни кражби. Именно по тази причина реши да се заеме с охранителните системи. Повечето хора нямаха представа колко уязвими са, докато спят спокойно в леглата си.

Приближи се към къщата точно както би го направил и един обирджия, като се прикриваше зад дърветата и храстите.

Ако бе обигран престъпник — а Ройс бе решил, че ще се държи точно като такъв — вече щеше да е огледал къщата, подстъпите към нея, охранителните системи. Щеше да си е направил труда да дойде предрешен като работник през деня, когато никой не би му обърнал внимание. И сега в отговор на „молбата“ на прекалено хитрия, прекалено загрижен шотландец бе довтасал посред нощ.

Знаеше, че охранителната система е включена. Развеселен, реши да се заеме с поставената му от Макгрегър задача и да обезвреди сложната електроника, която бе монтирал със собствените си ръце.

След петнайсет минути отстъпи назад и се почеса по брадичката — наистина си го биваше като специалист. Е, не беше на същата висота, както крадците. Системата наистина бе чудесна, колкото и нескромно да бе да си го признае. Ако не я бе направил именно той, никога не би успял да я обезвреди.

Ако поработеше още десетина минути, можеше преспокойно да проникне и вътре в къщата. Но хипотетичният крадец трябваше да е много образован и решителен, трябваше да извади голям късмет, за да стигне дори дотук. Макгрегърови можеха да спят спокойно.

Доволен, Ройс понечи да си тръгне, когато един от прозорците се озари от светлина. При вратата за задния двор застана Лора Макгрегър — с разпусната дълга черна коса, с яркожълта фланелка, която й стигаше до бедрата, и с бейзболна бухалка в ръцете.

Ройс видя, че го бе познала — гледаше го с пламнали от гняв очи.

— Какво правиш тук?

Гласът й прозвуча приглушено иззад стъклото, ала Ройс все пак долови смисъла на думите.

— Проверка на място! — провикна се той. — По молба на клиента.

— Не съм те молила да правиш проверка на място.

— Затова пък ме помоли дядо ти.

Ройс забеляза как Лора присвива гневно очи и мести длани върху бухалката, сякаш се кани въпреки всичко да замахне с нея. После се завъртя рязко, при което той зърна невероятното й бедро, и грабна телефонната слушалка.

Ройс се почеса отново по брадичката и прокара разсеяно пръст по белега си. Ако Лора се обаждаше в полицията, го чакаше дълга нощ на обяснения. Имаше много приятели сред полицаите, които щяха да му спестят най-неприятното, но знаеше, че същите тези приятели ще го тикнат в предварителния арест само колкото да се позабавляват.

Таксата за проверката на място се удвояваше.

След миг Лора затръшна телефона. Отиде при устройството, с което се задействаше охранителната система, набра кода и махна резетата.

— Вие двамата с дядо ми сте пълни идиоти.

— На Макгрегър ли се обади?

— То оставаше да не му се обадя! Ти какво си въобразяваш, че ще стоиш тук, готов да проникнеш с взлом, и аз няма да проверя каква е работата ли? По принцип би трябвало да те халосам с това — допълни тя и подпря бухалката на стената.

— Признателен съм ти, че се въздържа — усмихна се лъчезарно Ройс и в очите му като лятна светкавица проблеснаха весели пламъчета. — Сега вече баба ти може да спи спокойно нощем.

— Баба ми винаги си спи спокойно. Дядо само си измисля — поясни Лора и разпери отчаяно ръце. — По цяла нощ седи и умува как да ни усложни живота. Явно си е поставил за цел да подлуди всички в семейството.

— Ако беше в леглото, където би трябвало да бъдеш по това време, така и нямаше да разбереш, че се навъртам край къщата — отбеляза усмихнат Ройс и се възползва от ситуацията, за да се приближи още малко. — Още две минути и щях да си тръгна. — Пресегна се и започна да си играе с един от черните кичури на косата й, спускаща се като меко черно було над раменете. — Защо не спиш?

— Защото огладнях — прошепна Лора.

— Аз също — вметна Ройс и пристъпи още малко напред, решил, че съдбата бе отредила точно зад Лора да има фотьойл и тя да няма къде да отстъпва. — Какво ще ми предложиш?

Младата жена почувства как сърцето й тупти като обезумяло. Усети зад гърба си страничната облегалка на фотьойла. В този миг Ройс изглеждаше повече от опасен. С пламналите си очи и лукавата усмивка бе направо фатален. И неустоим…

— Слушай, мой човек…

— Все се случва така, че те заварвам по пижама. — Той я огледа бавно, после сложи ръце върху фотьойла, от двете й страни. — Не мислиш ли, че очакваш твърде много от мен, като се надяваш да си тръгна?

Лора усети как я побиват тръпки на възбуда.

— Очаквам да приемеш отрицателния ми отговор.

— Наистина ли? — Ройс се понаведе, така че телата им се докоснаха лекичко, а дъхът им се сля. — Аз пък съм готов да се закълна, че очакваш това.

Доближи устни до нейните. Видя, че очите й се замъгляват, чу я как си поема дълбоко въздух.

— Целуни ме! — настоя и долепи устни до нейните.

Лора нямаше сили да се спре. В мига, в който очите им се срещнаха, по тялото й като топло вино се плисна сладостно желание. Тръпката на възбудата я прониза като светкавица. Тя простена, обви ръце около Ройс и посрещна пламенната му целувка с ответна страст. Това не бе някакво нежно опознаване. Прегръдката им бе изтъкана от плам и ненаситност, от чувство и сила.

Ройс откри у Лора диви усещания и мека като свила кожа, възбуждащо ухание и тихи стенания. Устните й си бяха чист грях, който бързото отведе отвъд пределите на разума. Той впи пръсти в косите й и придърпа главата й, за да усети още по-добре нетърпеливите й сластни устни.

— Разреши ми да те обладая — простена Ройс и откъснал устни от нейните, ги плъзна надолу по брадичката и вратлето й.

— Аз… — пророни Лора, почувствала, че й се вие свят и едвам си поема дъх. — Чакай… Чакай малко.

— Защо?

— Трябва да помисля — рече тя, после отпусна длани върху раменете му и изправи гръб.

Впил сини очи в нейните с цвят на шоколад, Ройс я замилва нежно по бедрата.

— Мога да направя така, че и двамата да не мислим повече.

— А, не се и съмнявам — отбеляза Лора и безуспешно се опита да увеличи разстоянието между двамата. — Чакай малко, де!

— Това няма да промени нищо. Пак ще те желая. Ти също.

— Въпреки това се махни.

Не му бе никак лесно да го направи, ала той все пак отпусна ръце и отстъпи назад.

— Така добре ли е? Или искаш да си тръгна, та със спокойна съвест да се преструваш, че не се е случило нищо?

— Не ми се налага да се преструвам — изопна Лора гръб. — Ако не съм искала това да се случи, то нямаше да се случи. Знам какво правя, Ройс.

— Чудесно. Защо тогава не сме на онзи прекрасен килим? Редно е да довършим започнатото.

— Каза го доста грубичко.

— Не, просто бях откровен.

— Добре, де, ще ти обясня. Не сме на скъпия килим, защото не спя с мъже, които почти не познавам.

Ройс кимна и пъхна длани в джобовете на панталона си. Никак не му бе приятно да си признае, че трепери целият.

— Това също е чудесно — рече той, сетне се подсмихна, забелязал как върху лицето й се изписва изненада и тя се замисля. — Едва ли си очаквала да бъда разумен, хубавице!

— Не, не съм. Но това само доказва думите ми. Изобщо не те познавам.

Лора трепна, ала не се дръпна, когато Ройс пак дойде при нея, плъзна ръце по раменете й и я хвана за китките.

— Ройс Камерън — каза младият мъж спокойно. — На трийсет и една години, неженен, бивш полицай, сега собственик на частна фирма. Нямам досие в полицията. Следвал съм две години, но после видях, че това не е лъжица за моята уста. Падам си по едрите глупави кучета, по надутата до дупка рок музика, по италианската кухня и опасните жени.

Очите й блеснаха развеселено.

— Получих известна представа, ала имах предвид съвсем друго.

— Е, като начало става. Искаш ли да знаеш още?

Лора си даваше сметка, че той усеща под пръстите си лудешкия й пулс.

— Очевидно да.

— Утре вечер в седем и половина. Ще опитаме италианската кухня.

— Добре, нямам нищо против.

Лора не се помръдна, продължи да го гледа, когато той се наведе и захапа долната й устна.

— Имаш невероятна уста. Бих могъл да й посветя часове.

Стори й се, че Ройс се бе подсмихнал, преди да се обърне, но не беше сигурна — бе замаяна от страст.

— Е, хубавице, гледай да сложиш резето и да включиш охранителната система.

— Да, да — въздъхна Лора, осъзнала, че бе хлътнала до уши по него.