Нора Робъртс
Търсачи на щастие (29)

Двадесет и осма глава

За Джулия ноември бе най-интересният месец в годината. Беше преходен, с въздух, натежал от дим и от предчувствие за зима. Студеният вятър предвещаваше студ, а също и празници с техните неизменни изненади и приключения. Тя едва ли не съжали, когато ноември свърши. Никога през живота си не бе изживявала такъв вълнуващ и прелестен месец.

Въобразяваше си, че те двамата с Калъм са много потайни. През деня пазеха дистанция, както го изискват деловите отношения. Е, невинаги — призна си Джулия при спомена как веднъж се бяха любили страстно във вече ремонтирания килер. И защо да си криви душата, тя бе инициаторка на всичко. Сама не знаеше какво я бе прихванало, та бе пожелала Калъм, когато го бе видяла да стои в тясното уютно помещение и бе усетила, че кожата му миришеше на стърготини — не се беше стърпяла, беше го притиснала до стената и го бе нападнала.

Не че той се бе съпротивлявал особено…

Голата истина си беше, че им бе неописуемо трудно да стоят настрани един от друг. Затова и срещите им след работно време и в края на седмицата бяха толкова сладостни и изпълнени със страст.

Спалнята и килерът не бяха единственото място, където се любеха. Джулия си спомни как веднъж не бяха устояли, свлекли се бяха върху мушамата на пода в недовършената библиотека и, превивайки се от смях, бяха започнали да се борят с копчетата и циповете.

По нищо не личеше, че скоро ще се наситят един на друг.

— Изглеждаш много доволна… — отбеляза Лора.

Първата събота следобед на декември двете с Гуен бяха дошли да помогнат на Джулия да украси коледната елха. Макар че вече си имаха свой дом и семейства, те не бяха забравили годините през които бяха живели заедно и се бяха сближили толкова много.

— А защо да не съм доволна? — попита Джулия и се зае да търси най-доброто място върху дръвчето за един дървен Дядо Коледа, яхнал шейничка с формата на полумесец. — Къщата е почти готова, стана точно каквато я исках.

С ръце на кръста тя се обърна и огледа всекидневната. Помещението с лъснат до блясък чамов паркет бе окъпано в слънце. В зиданата камина бумтеше огън. Тъмната дървения с формата на дъга проблясваше над сводестите прозорци и врати. Мазилката беше съвършена.

Вече ги нямаше двете мрачни стаички. На тяхно място се бе появило огромно просторно помещение, където Джулия бе наредила любимите си мебели — тапицираното с брокат канапе с вита облегалка, дългите дълбоки дивани, които бяха идеални за следобедна дрямка. На една от стените висяха два акварела на брат й, върху които бе нарисуван Бостън, под тях имаше масичка, на която бе сложена една от прелестните декоративни чинии в размити пастелни тонове, измайсторена от майка й.

В старинната люлка за кукли бяха напъхани списания. От двете страни на свода между стаите се възправяха огромни фикуси.

Всяка вещ, всяка подробност носеше почерка на Джулия.

— Стаята е невероятна — рече Гуен.

— Да, такава и смятах да е, но тя стана дори по-хубава, отколкото си представях. Добре, че Калъм ме убеди да сложа голям свод, вместо да съединявам изцяло двете помещения. Така е по-уютно.

Гуен и Лора се спогледаха зад гърба й, започнаха да се сочат, да клатят глави, да въртят очи. Накрая Лора сви рамене в знак, че е съгласна.

— И така… — поде тя и избра за една от клонките на елхата сребърно звънче. — До седмица-две Калъм сигурно ще привърши с ремонта.

— Би трябвало. Според графика трябва да приключи.

— Това ли правите вие двамата в леглото — уточнявате графиците?

— Понякога да, но… — Джулия млъкна насред изречението и примига. — Ама вие какво?

— За бога, Джулия. От сто километра си личи, че между вас има нещо — намеси се и Гуен, сетне стана и наля още топъл шоколад от каничката с форма на ухилен до уши слон.

— Наистина ли?

— Ами да, носи се във въздуха — засмя се Лора и окачи на елхата малко ефирно ангелче. — Защо да си кривя душата, гризе ни любопитство — извърна се тя. — Но и се безпокоим. Откакто се помним, винаги си споделяме, а ето че за Калъм ти мълчиш като гроб.

— Не знам какво да ви кажа. Ние с него вероятно вече сме наясно, че се държим като куче и котка именно защото между нас съществува сексуално напрежение. Когато започнахме да работим заедно — вдигна рамене Джулия, — стана така, че… Знаете какво е станало. — Тя погледна двете си братовчедки и не се стърпя и прихна. — Прекрасно е. Той е прекрасен. И през ум не ми е минавало, че ще ни е толкова хубаво заедно. В края на миналата седмица ходихме на излет в Кейп. Щяхме да замръзнем на плажа — засмя се младата жена. — Прекарахме си страхотно. И представяте ли си, Калъм също си умира да обикаля антикварните магазини. Изнамира невероятни неща, пазари се като циганин. Вижте!

Джулия изприпка при вградената библиотека и свали от лавиците някакъв предмет.

Свъсила вежди, Гуен се взря в металното копче и механизма, закрепени върху овехтяло дървено блокче.

— Това пък какво е?

— Стар ключ от телеграф. — Джулия се завъртя да им го покаже, без да подозира, че всички чувства се бяха изписали върху лицето й. — Обичам такива нещица. Не очаквах, че той ще го забележи. Освен това прави страхотни спагети. Кой да предположи, че мъж като него знае да готви! Помага ми да изберем играчките за детската стая, подреждам я за мъничкия Даниъл и за всички останали племенничета, които ще се появят на бял свят. Сега търсим стар китайски билярд. На Калъм му иде отръки да поправя разни механизми и реши, че ще му бъде приятно да възстанови някой овехтял билярд. Аз пък… — ала Джулия не се доизказа, само затаи дъх и притисна длан до сърцето си. Усетила, че нозете й се подкосяват, тя се свлече на най-близкия фотьойл и погледна ужасена братовчедките си. — Какво направих!

— Както чуваме и виждаме, си се влюбила до уши — отвърна Гуен и след като напълни поредната чаша топъл шоколад, я занесе на Джулия. — Почини си, поеми си дъх.

— Ама аз не исках, не смятах да… Бяхме се разбрали друго — каза накрая с писклив глас.

— Нека аз ти го кажа първа — тези неща няма как да ги пресметнеш и предвидиш.

— Та аз дори не го харесвам. — Джулия затвори очи, за да не гледа усмивката на Гуен, после се поправи: — Да, де, не го харесвах преди. Мислех си, че не го харесвам.

— Ако от това ще ти олекне, ще ти кажа, че сте създадени един за друг.

— Не, няма да ми олекне — тросна се Джулия и вдигна чашата с две ръце, за да отпие голяма глътка от топлия шоколад. — Изобщо няма да ми олекне! Какво ще правя сега? Калъм ще побеснее, ще изпадне в истерия, ако разбере.

Лора седна на страничната облегалка на фотьойла.

— Понеже ме питаш, ще ти кажа, че мъж, който ти готви спагети и ти купува екзотични подаръци, е влюбен не по-малко от теб.

— Дрън-дрън, изобщо не е влюбен. Наистина ли мислиш, че е влюбен? Не, не е — отсече Джулия и отвратена от самата себе си, скочи от фотьойла. — Ох, как можах да го допусна! Допреди десет минути бях на седмото небе от щастие. Той ще дойде след около два часа. Ще смени кабела на старинната лампа в стил сецесион, която купихме снощи.

— Ето на, сменя кабелите на лампите — въздъхна Гуен.

— Колко мило от негова страна!

— Не е мило и аз няма да го допусна. Не искам да съм влюбена в него.

— Защо? — понаведе глава Лора.

— Защото това е… Защото той е…

— Както виждам, свидетелката се затруднява да отговори на въпроса — каза уж строго Лора. — Ще го задам по друг начин… Ох, чакайте малко! — каза тя, дочула, че бебето й плаче. — Съдът ще се оттегли на кратка почивка. Връщам се ей сега.

— Джулия… — поде Гуен, когато Лора се втурна нагоре по стълбите. — Искам да ти кажа нещо.

— Казвай!

— Одеве, докато ми говореше за Калъм и как сте си прекарвали заедно, направо грееше, никога не съм те виждала по-щастлива. Пък и често идвам тук, виждала съм го как те гледа. Направо се прехласва по теб. Според мен любовта ти е напълно споделена.

— Ако наистина е така — поде Джулия и три пъти си пое дълбоко въздух, — може би ще излезе нещо. Как мислиш?

— Не помня някога да си пожелала нещо и да не си го постигнала. Знам, страшничко е. Понякога се плаша от онова, което изпитвам към Брансън и сега към детето… — прошепна Гуен и се пипна по корема. — Толкова е огромно и всепоглъщащо! Но и не искам да е друго.

— Значи трябва да убедя Калъм, че е лудо влюбен в мен.

— По-скоро би трябвало да го накараш да си го признае, както току-що направи ти.

— Да го каже на глас! — почти се засмя Джулия. Лора се върна, носеше и Даниъл. — Не си представям как Мърдок ще го изрече на глас — допълни тя и захапа умислено устна. — Освен ако не го прилъжа.

— Ех, тази Джулия, същата си е! Изобщо не се е променила — отбеляза Лора.

Седна на люлеещия се стол, разкопча блузата си и започна да кърми бебето.

 

 

Тя вече бе готова да посрещне Калъм. Отвори му със сияйна усмивка, плъзна ръце около врата му и го дари с дълга страстна целувка.

— И аз се радвам да те видя — каза той и затвори с крак входната врата, за да не влизат студът и ситният прехвърчащ снежец. — Какво е това странно настроение, в което си изпаднала, Макгрегър?

— Щастливо — отвърна Джулия и го млясна по брадичката. — А ти в какво настроение си, Мърдок?

— Признателно.

— Чакай, не бързай, още не знаеш нищо — дръпна се младата жена и му се усмихна. — Сготвила съм ти вечеря.

— Не е ли опасно?

— Оказа се, че ме бивало много в готвенето. — е, не съвсем, но карай, поправи се тя наум. — Какво е отношението ти към задушените пържоли и картофеното пюре?

— Изключително приятелско.

— Това да се чува!

Джулия го хвана за ръка и го заведе с грейнали очи в кухнята. Беше подредила на масата пъстри чинии и свещи. От скритите тонколони се лееше музика, в старинната кофичка за лед се изстудяваше бутилка шампанско.

Калъм поклати озадачен глава.

— Някакъв празник ли имаме?

— Не. Просто реших да ти поднеса домашно сготвено ястие по рецепта на Макгрегърови. Хайде, отвори бутилката! Вечерята ще е готова след двайсетина минути.

— Ухае страхотно.

Той се зае с бутилката — недоумяваше какво ли е намислила пак Джулия. Щеше да бъде много изненадан, ако това тук не се окажеше мизансцен, подреден от жена, наумила си да получи на всяка цена нещо.

— Сигурно искаш да бутна някоя стена, която току-що съм иззидал. Или си решила да смениш плочките в банята за гости.

— Не. Просто ми се прииска да сготвя. Сигурно защото наближават празници. Ох, забравих да ти покажа елхата. Днес я украсихме.

— Видях я през прозореца, когато идвах с колата. Приказна е.

Сега вече Калъм беше нащрек.

— Май си направила и десерт — попита той, докато пълнеше с шампанско високите кристални чаши.

— Пасти с крем. Стара семейна рецепта — отвърна тя, после вдигна чашата и се усмихна. — Беше ми много приятно да ги правя. — Цели три пъти, добави Джулия наум и сподави въздишката си. Първите два опита бяха погребани в боклука. — А твоят ден как мина?

— В труд. Почти направих дървеното влакче за племенниците.

— Искам да го видя! Бих могла да го боядисам. Е, не съм добра като мама или брат ми, ала все ще се справя.

— Не се и съмнявам — каза Калъм и се взря в лицето й.

— Ще отида да нагледам пържолите и да разбъркам салатата.

— Ще ти помогна.

— А, не, това си е мое произведение. Седни тук и почивай.

Когато тя си сложи и престилка, той си рече, че всъщност не бе чак толкова неприятно да седи и да си почива. Какво ли я беше прихванало? Беше мила, грижовна, едва ли не раболепна. И си беше сложила престилка, моля ви се!

Това не беше неговата Джулия.

Неговата ли? Калъм отпи голяма глътка шампанско и се замисли. Откога мислеше за Джулия като за „негова“?

Изведнъж си даде сметка, че я желае, откакто се помни. Желаеше я от години и се прикриваше със сарказъм и раздразнение. Но въпреки всичко желанието тлееше, погребано дълбоко в душата му. Сега, когато вече се любеха и бяха заедно, той нямаше как да отрече, че бе влюбен в нея.

Ала дори и някога да се престрашеше и езикът му се обърнеше да изрече тези думи, Джулия щеше да го изрита през вратата още преди да бе довършил изречението.

Не можеше да отрече, че я обича. Но докато тя сновеше припряно из кухнята и дърдореше, Калъм си каза, че ще направи така, че и Джулия да се влюби в него и първа да изрече заветните думи.

Остави чашата с шампанско, стана и отиде зад нея. Плъзна ръце около кръста й и я целуна по врата.

— Миришеш по-хубаво дори от вечерята.

Нозете й се подкосиха.

— Наистина ли?

— Да. И ми става все по-интересно да те целувам.

Той се пресегна и угаси фурната.

— На мен пък ми става все по-интересно да бъда целувана.

Когато я завъртя към себе си, тя се усмихваше. После обаче усмивката й помръкна. — Калъм я гледаше вторачено, направо я изпиваше с поглед.

— Какво има? — попита Джулия.

— Понякога — изрече бавно той, докрай проумял, че наистина я обичаше, — понякога си много хубава. Ето сега например.

Никога дотогава не й беше казвал, че е хубава, никога не бе обхващал нежно с длани лицето й, никога не я бе целувал толкова бавно и съсредоточено. Всички чувства, стаени в душата й, изплаваха на повърхността и затрепкаха в очите й.

— Калъм!

— Защо вечно бързаш? — прошепна той, без да се отдалечава от устните й.

— Не знам.

Знаеше обаче, че й се иска Калъм винаги да я целува и докосва така.

— Хайде този път да не бързаме — рече той и я вдигна на ръце. — Да видим какво ще се получи.