Нора Робъртс
Търсачи на щастие (26)

Двадесет и пета глава

Джулия обичаше прелестната къща в Джорджтаун. Беше започнала живота си именно в нея и след като осем години бе живяла на друг адрес във Вашингтон, бе прекарала остатъка от юношеството си в тези просторни стаи с високи тавани.

Не можеше да се оплаче и от времето, когато бе живяла в Белия дом — там я пускаха да си играе в градината с розите и да води братовчедите си в малката театрална зала. Колкото и невероятно да звучеше, родителите й бяха превърнали пищната държавна сграда на Пенсилвания Авеню в уютен дом за децата си. Джулия бе имала възможност да обиколи света и бе възпитана в чувство на отговорност към ближните, независимо дали те живеят в съседната къща, или на другия край на земята.

И досега си спомняше с каква обич и гордост бе гледала баща си зад масивното писалище в Овалния кабинет или майка си, докато тя бе държала поредната от многобройните си речи в защита на човешките права.

Беше свикнала с присъствието на вездесъщата охрана, която, особено в юношеството, непрекъснато й се пречкаше. Беше приела ограниченията, това, че бе невъзможно просто да изхвърчи от къщи и да иде с приятели на пазар или да похапне пица в някое квартално ресторантче. Родителите й бяха направили всичко по силите си да осигурят на Джулия и брат й нормално детство. Въпреки това тя бе израсла с чувството, че не е дете като другите, че е издънка на прочуто семейство. А такива чудеса си имаха цена.

Помнеше деня, когато се бяха върнали в дома от нейното ранно детство — майка й ги прегърна, озари ги с усмивка и им каза, че отиват цялото семейство на пица и кино.

Това бе една от най-сладостните вечери в живота на Джулия.

Сега тя стоеше на алеята и гледаше как таксито се отдалечава. Къщата и досега я привличаше, вдъхваше й спокойствие. Младата жена съзнаваше, че купува и продава къщи, та отново и отново да си осигурява това спокойствие и да го предава и на другите.

Любовта имаше нужда от покрив, който да я подслони, и Джулия се чувстваше щастлива в бащиния си дом.

Вдигна сака и изкачи няколкото тухлени стъпала, после метна сака на рамо и тръгна по тясната алея. Есенните цветя вече бяха увехнали. Задаваше се зима. След около месец къщата щеше да грейне, озарена от пъстроцветните светещи гирлянди, на високата входна врата щеше да се появи коледен венец, през прозореца щеше да се вижда току-що отсечена елха, накичена с играчки, измайсторени от семейството й.

Спомени като този топлеха душата й.

Почука на вратата с месинговото чукче във форма на полумесец, каквото имаше пред къщите на всички Макгрегърови. Коронованият лъв я изгледа свирепо и тя се сети за дядо си.

Вратата се отвори и Джулия озари с усмивка дребничката спретната жена, застанала пред нея.

— Никога ли няма да остарееш, Бокси?

— Госпожице Джулия! — ахна Елизабет Бокслитър, после я прегърна с късички ръце и я притисна до себе си.

Вече петнайсет години Бокси изпълняваше в дома на Макгрегърови какви ли не функции. По времето в Белия дом официално се бе водила административна сътрудничка на госпожа Макгрегър. Всъщност работата й бе да организира и ръководи. Във всяко отношение.

Жената се дръпна назад и макар че в очите й проблясваше радост, тя се закани с пръст на Джулия.

— Не сте съобщили на никого, че ще идвате. Изобщо не сте ни предупредили. Ами ако ни нямаше вкъщи?

— Тогава щях да си отключа, да вляза и да се отдам на самосъжаление — засмя се Джулия и се наведе да целуне Бокси по бузата. — Исках да ви изненадам. Мама и тате са тук, нали?

— Да, по една случайност — отвърна Бокси и затвори входната врата. — Баща ви току-що се върна от Кемп Дейвид. Божичко, не го оставят горкия човек на мира. Непрекъснато го викат да участва в не знам какви си преговори, да дава не знам какви си съвети.

— Е, все някой трябва да бди над свободния свят.

— Баща ви вече си даде своето. Трябва да го оставят поне един месец да иде за риба.

— Татко не ходи за риба.

— Въпреки това. Сега е горе в кабинета си, разговаря с някого отвъд океана, а майка ви е в ателието.

— Ще ида да прекъсна мама — реши Джулия, — а после двете с нея ще прекъснем баща ми. Не се мъчете с този куфар — рече тя на Бокси и вече след като тръгна по коридора, допълни: — След малко ще го кача.

Бокси само изсумтя. За нищо на света не би оставила багаж в антрето. Грабна куфара и го помъкна нагоре по стълбите.

Ателието на Шелби Макгрегър се помещаваше в приспособена бивша лятна кухня, където имаше достатъчно място за грънчарското колело, пещта и инструментите. Дори и когато мъжът й бе президент на Съединените щати, тя бе продължила да твори, както защото като художничка не можеше да престане да го прави, така и за да покаже на всички, че всеки има право да се изявява на професионалното поприще.

Сега бившата първа дама на страната седеше край грънчарското колело и майстореше купа. Ръцете й чак до лактите бяха целите в глина. Тъмночервената й коса бе прихваната на висок свободен кок, наситеносивите й очи гледаха съсредоточено.

В дъното звучеше музика — някакъв концерт за цигулка. Джулия наблюдаваше как благодарение на вещите ръце на майка й глината се превръщаше от безформена маса в издължен прелестен съд. Младата жена се облегна на рамката на вратата и зачака.

— Получи се — пророни едва чуто Шелби и спря грънчарското колело.

— Ще стане красиво. Твоите неща винаги са много красиви.

— Джулия! — ахна Шелби и се завтече към дъщеря си, но насред пътя спря и погледна през смях ръцете си. — Ох, цялата съм в глина. Хайде, целуни ме.

Джулия допря устни до бузата на майка си.

— Ама че изненада!

— Дано да е приятна.

— Най-приятната. Чакай да се измия и да те прегърна. Видя ли баща си? — попита Шелби и забърза към мивката, за да изстърже глината от дланите и китките си.

— Не, Бокси ми каза, че говорел по телефона, та реших първо да прекъсна теб.

— Е, и на него ще му дойде добре да си почине — рече майка й, после се избърса с кърпата и се обърна да прегърне Джулия. — Ох, колко ми беше домъчняло за теб! Хайде, разправяй сега! Как са братовчедките, как е малкият Даниъл, къщата напредва ли? Докога ще останеш? Гладна ли си? Отговаряй на всички въпроси в каквато искаш последователност.

Джулия хвана майка си под ръка и засмяна тръгна с нея към задното стълбище.

— Братовчедките са много добре. С невръстния Даниъл Лора прилича на мадона, а Гуен сияе като ангел. В самолета хапнах някакво далечно подобие на храна, мога да остана само ден-два. Колкото до къщата… Общо взето, напредваме.

Шелби долови колебанието на дъщеря си и реши не след дълго да види каква е работата. Спря пред кабинета на мъжа си, почука колкото да не е без хич и отвори вратата.

Алън Макгрегър седеше зад писалището. Гъстата му като грива коса вече бе посребрена и блещукаше на слънцето, струящо през прозореца. Както винаги, Джулия си помисли, че той бе най-красивият мъж на земята, и видя как ситните бръчки на угриженост около тъмните му очи се превърнаха в бръчици от радост.

Без да маха телефонната слушалка от ухото си, баща й се изправи и протегна ръка.

— Ще обмисля нещата. Да, ще ги обмисля най-сериозно. — Прегърна дъщеря си през раменете и я притисна до себе си. — Извинявайте, сенаторе, ала, ще ви потърся малко по-късно. Налага се да прекъсна. Да, на всяка цена.

Алън Макгрегър остави слушалката и след като се обърна, пак притисна в обятията си Джулия и я целуна по главата.

 

 

След час Джулия вече се излежаваше пред камината в огромния хол и отпиваше от отлежалото бяло вино — за пръв път от доста седмици й беше толкова спокойно на душата. Каза си, че бе направила добре, като се бе вслушала в инстинктите си и се бе прибрала вкъщи.

— Колко е прекрасно тук — поде младата жена и отпусна глава върху страничната облегалка на фотьойла, където седеше баща й. — Той я галеше по главата, а тя едва ли не мъркаше като котка. — Бокси да не е полудяла, как така ще отменя всичките ти ангажименти за тази вечер?

— Само една вечеря — уточни Шелби. — И бездруго щях да умра от скука. Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че ще си остана вкъщи.

Тя кръстоса боси нозе. Спогледа се с Алън — така му даваше знак. Той веднага я разбра и разроши косата на Джулия.

— Свикна ли да живееш сама?

— Мъчно ми е за братовчедките — призна си тя. — Все пак години наред ние с Лора и Гуен бяхме страхотно сплотено трио. Но и сега се виждаме непрекъснато.

— Е, не е същото — завърши вместо нея баща й.

— Не е. В някои отношения сега е по-добре. Двете са неописуемо щастливи, да ти е драго да ги гледаш.

— А ти щастлива ли си?

— Да — извърна се Джулия и му се усмихна. — Щастлива съм. Това, с което се занимавам, ми харесва, още повече че го правя добре. Ето и сега си умирам от удоволствие, че къщата става толкова хубава.

Шелби не пропусна случая да се намеси.

— Изгарям от нетърпение да я видя — поде тя и се усмихна на мъжа си, от когото бе поела щафетата на разговора. — Много ли остава?

— Моята спалня вече е готова. За мен тя бе най-важна. Е, защо да си кривя душата, доста нерви изхабих, докато убедя Мърдок, че искам точно такъв цвят боя и точно такъв десен тапети, ала аз плащам, аз ще поръчвам и музиката.

— Точно така! — похвали я Шелби, като не пропусна да забележи, че дъщеря й бе казала не „господин Мърдок“, а само „Мърдок“. Сигурно говореше за сина. — Да нямаш проблеми с главния изпълнител?

— Е, не всичко върви по мед и масло. Работя с Калъм Мърдок, баща му нещо не е добре.

— Майкъл ли? — попита Алън и разтревожен, изправи гръб. — Какво му е?

— Пипна някаква ужасна лятна настинка, доста време се влачи с нея. Вече се оправя, но Калъм е напреднал с ремонта и… — Джулия млъкна насред изречението и сви рамене. — Върши страхотна работа. Само дето… Имаме някои стилови разногласия. Той държи да стане неговото, аз пък искам да бъде моето. Нищо повече. — Тя изпи до дъно виното в чашата и си пое дълбоко въздух. — Мисля си дали да не тръгна с него.

— Виж ти! — ахна Шелби, усетила как я жегва под сърцето.

— Ала щом не се разбирате…

— Това е на едно равнище — поясни Джулия, после въздъхна и изпружи нозе. — На друго обаче се привличаме неудържимо.

— Физическото привличане не е достатъчно — възрази Шелби и се опита да сподави паниката си, а Алън я погледна развеселено.

— Както личи, майка ти се е сетила за една друга прелестна млада дама, която се опитваше да си втълпи, че на едно равнище не се разбира никак, ама никак с един младеж — усмихна се той с хитри пламъчета в тъмните очи. — Затова и я прелъстих.

— Алън! — поклати глава Шелби, раздвоена между смеха и тревогата. — Става дума за малкото ни момиченце, а едва ли някой от нас иска тя да бъде прелъстена от някакъв си Мърдок.

— Все едно слушам стария Макгрегър — прошепна Алън на дъщеря си и забеляза как в очите на жена му припламват войнствените искрици, които толкова много харесваше. — Мен ако питаш, това зависи само от въпросния Мърдок — продължи той. — И от Джулия. Ти, Джулия, си ми умна. Знаеш какво е добро и какво — лошо, знаеш и кое е най-добре за тебе.

— Сега реших, че е най-добре да се махна и да поговоря с вас. Не се тревожи за мен, мамо — рече тя и отпусна ръка върху коляното на Шелби. — Никой няма да ме прелъстява. Ако тръгна с Мърдок, ще го направя с широко отворени очи.

Тримата си поговориха още малко, а сетне, когато Джулия се качи да си разопакова багажа и да се преоблече, Шелби каза ма мъжа си:

— Алън, този път е сериозно.

— Хъм — потвърди той и стана да сипе още вино на жена си.

— Не ми хъмкай като дипломат — скастри го тя и го погледна ядно над чашата. — Не съм чак толкова наивна, та да смятам, че това е първият мъж на Джулия. Но досега не е държала на никого дотолкова, че аз да се притеснявам, а тя да идва да търси съвет от нас.

Алън седна на страничната облегалка на фотьойла и прокара пръст по къдрите на жена си.

— И за какво се притесняваш, защото е влюбена, или защото е пожелала мъж?

— И за двете — въздъхна Шелби. Мъничкото ми момиченце, помисли си тя. Бебчето ми. Още не бе подготвена за такъв обрат. — Дали да не поразузнаем що за човек е?

— Баща ми познава Мърдок от много години — подсмихна се Алън и отпи малка глътка от чашата. — Сигурно си умира от удоволствие, че нещата са се обърнали така.

На Шелби й трябваше само миг, за да се досети. Тя сграбчи мъжа си за ръката.

— Я чакай! Нима мислиш, че той е в дъното на всичко?

— Не! — Алън се наведе и целува жена си, докато тя престана да се муси, после добави: — Абсолютно сигурен съм.