Нора Робъртс
Търсачи на щастие (25)

Двадесет и четвърта глава

Следващите няколко седмици Джулия непрекъснато си намираше работа, само и само да не се изпречва на пътя на Калъм. Есента бе преобразила Нова Англия — дърветата се бяха обагрили в какви ли не цветове, във въздуха вече се долавяше студения повей на зимата.

Тя ходеше на огледи, купуваше и продаваше имоти. Отби се в адвокатската кантора на братовчедка си Лора, за да се види с нея и с родителите й, отиде на обяд с приятели. Тръгна да обикаля магазините, за да купи коледните подаръци. Братовчедка й Гуен беше бременна в четвъртия месец. Еднометровият плюшен санбернар бе идеален повод Джулия да намине и в къщата, където навремето бяха живели трите с Гуен и Лора.

Завари Гуен у дома — разлистваше готварски книги.

— Какво правиш?

Гуен се усмихна безпомощно и прокара притеснено длан през златисточервената си къса коса.

— Крайно време е да се науча да готвя. Поне едно-две обикновени неща.

— Доктор Блейд… Пардон, доктор Магуайър! — възкликна Джулия и се настани на кухненската маса. — За какъв дявол ти е?

— Излизам в тримесечен отпуск по майчинство. По цял ден ще си стоя вкъщи. Бих могла да се заема с домакинската работа… — махна тя неопределено с ръка.

— Нима Брансън настоява да му готвиш?

— Не, разбира се. Но най-странното е, че на мен ми се иска — потупа Гуен лекичко с длан по корема си, който още беше плосък. — Сигурно е от бременността. При всички положения съм хирург, учен, все ще усвоя една-две готварски рецепти и ще приготвя нещо, което да става за ядене. — Тя се облакъти на масата, обхвата брадичката си с длани и се усмихна на огромното плюшено куче. — Новият ти домашен любимец е голям симпатяга.

— Да. Помислих си, че новото ми племенниче ще се грижи добре за него.

— Колко мило, Джулия! Казах ли ти, че сме решили да сложим в детската стая тапети на животинки?

— Най-малко десетина-петнайсет пъти. Излишно е да те питам как се чувстваш — добави тя. — Изглеждаш страхотно.

— И се чувствам така. Никога през живота си не съм била по-щастлива — а моят живот си е бил щастлив.

— Работата в болницата не ти ли идва множко?

— Не, добре ми е, точно това искам. Зарежда ме с енергия, носи ми удовлетворение. Кафе искаш ли? Аз не бива да пия кофеин, но…

— Не, не искам нищо.

— Ами ти как си? Върви ли ремонтът на къщата?

— Като по ноти. Моята спалня вече е готова, стана страхотно. Остава още доста работа, ала нещата се движат. Сега оправят кухнята.

Гуен понаведе глава и се взря в лицето на братовчедка си.

— Какво има?

— В какъв смисъл?

— Криеш нещо. Надушвам, че нещо те мъчи.

— Я не ме разсмивай! — възкликна Джулия и след като избута стола, стана и заснова из кухнята. — Нищо не ме мъчи.

— Не на мен тия! Хайде, изплюй камъчето.

— Добре, де, не ме мъчи. Но ме… Изненадва. — Дълбоко в себе си Джулия си призна, че всъщност бе дошла тъкмо заради това, и отново се отпусна тежко на стола. — Нали познаваш Калъм Мърдок?

— Да, разбира се. Синът на онзи стар приятел на дядо. Със строителната фирма. Навремето, когато купихме тази къща, ремонтираха и нея.

— Точно така. Та той сега ръководи ремонта и на новата къща. Никак не мелим с него. Сигурно е несъвместимост на характерите.

— Защо тогава си го наела?

— Дълго е за разправяне, а и не е толкова важно — махна Джулия с ръка. — Преди няколко седмици останахме сами в къщата, вече беше късно и…

— О, сега вече разбирам — прехапа горна устна Гуен.

— Не, не разбираш — изпухтя братовчедка й. — Изведнъж се появи някакво привличане, както при животните, ала ние не му се поддадохме. И двамата бяхме единодушни, че ще допуснем грешка.

— Защото не се разбирате ли?

— Да, освен това имаме делови отношения. Обожавам баща му. Това също ме спря. Ако ние с Калъм се бяхме озовали в леглото, ако бяхме изхвърлили от телата си това привличане, просто не знам как щях да погледна в очите господин Мърдок.

— Доколкото си спомням, господин Мърдок е разумен човек и обича сина си. Просто не си представям той да се възмути, че вие двамата се привличате.

— Това, че се привличам с някого, не означава, че трябва начаса да късам чаршафите с него — въздъхна Джулия. — Но да ти призная, Гуен, наистина ми се иска да късам чаршафи с Калъм.

— Свестен човек ли е?

— Дали е свестен? Според мен, да.

— Има ли чувство за хумор, умен ли е, добър ли е?

— Той е… — Джулия си спомни как бе притискал до себе си невръстния Даниъл. — Да. Просто не се разбираме. Той е много своенравен и вироглав.

— Затова пък ти си ни много отзивчива, мекушава и разбрана — отбеляза Гуен и не си направи труда да потиска смеха си — прихна с цяло гърло.

— В сравнение с него съм си истинско агънце — заоправдава се братовчедка й, ала после и тя се засмя. — Да де, може би точно това е коренът на проблема. И двамата сме властни и знаем как да налагаме мнението си на другите. Но Калъм понякога е и прав. Лошото е, че аз съм права по-често от него — наведе се Джулия над масата. — Има невероятни ръце. С широки мазолести длани, неописуемо силни. Не ми излизат от главата.

— И ти се иска да са прикачени към тялото на по-сговорчив човек.

Джулия понечи да се съгласи, ала после размисли.

— Не съм сигурна. Преди един месец сигурно щях да искам точно това. Сега обаче дори опърничавият му характер ми се струва привлекателен. Според мен трябва да изчезна за няколко дни.

— Е, няма да ти навреди. Но никога през живота си не съм познавала човек, който да е по-сигурен в мнението и чувствата си от теб. И който да рискува толкова смело, когато знае какво иска. Ако в крайна сметка ти се прииска да бъдеш с Калъм, ще те посъветвам да внимаваш, да се пазиш, ала и да вярваш на чувствата си.

— Добър съвет — каза Джулия и отметна кичурите коса, паднали върху лицето й. — Може би тъкмо сега е моментът да погостувам няколко дни на мама и тате във Вашингтон. Ще ми се отрази добре, ако изчезна за малко. И бездруго исках да огледам там един имот.

— Кажи им много здраве от мен. И… — Гуен се подсмихна лукаво. — Дръж ме в течение как върви проектът „Мърдок“.

Точно така, проектът „Мърдок“, това е най-уместното определение, помисли Джулия, докато паркираше пред къщата. Тя бе специалистка по проектите, умееше да ги преценява от всички страни, да пресмята печалбите и загубите, усилията и времето, които ще й струват.

Реши и този път да постъпи тъкмо така — да прецени нещата от всички страни, да пресметне какво ще загуби и спечели, какво въздействие може да окаже Калъм Мърдок върху живота й.

Освен това смяташе да премисли всичко от безопасно разстояние.

Влезе в къщата, махна разсеяно с ръка на майсторите и се запъти към горния етаж, за да си приготви багажа.

Родителите й щяха да се изненадат и да й се зарадват, а и тя щеше да ги види как са. От близо година не им беше ходила на гости. Най-често се срещаха по семейни сбирки заедно с другите от многолюдния род, когато не можеха да си кажат и две думи на спокойствие.

Джулия огледа дрехите си, като тактуваше с крак. Бе възхитена от вградения гардероб, от това, че в него имаше толкова много място и всичко можеше да се подреди като в аптека. В този си вид той според нея бе много по-функционален, отколкото преди, когато помещението се бе използвало за нещо като дрешник. Младата жена свали от закачалките няколко спортни блузи, сака, панталони, една вечерна рокля и тъкмо ги носеше към леглото, където бе оставила разтворения куфар, когато в стаята влезе Калъм.

— Заминаваш ли? — вдигна той вежда.

— Всъщност да. Освен това ми се струва, че не те чух да чукаш.

— Този път си забравила да затвориш вратата.

— Виж ти!

Тя остави дрехите върху леглото и се върна при гардероба.

Калъм не познаваше жена, която да има толкова много дрехи. Ами обувките — тази Джулия да не би да имаше четири крака! Но вече й бе казвал един-два пъти мнението си по този въпрос и реши, че само ще си губи времето, ако й го повтори отново.

— Къде отиваш?

Сега пък беше неин ред да вдигне вежда.

— Извън града.

— За дълго ли?

Джулия профуча покрай него и отиде да донесе пуловерите и блузите, които щеше да вземе.

— Извинявай, ала защо реши, че това ти влиза в работата?

— Защото правим голям ремонт и сме стигнали едва до средата. Само това оставаше, като се върнеш, да започнеш да ми опяваш, че еди-кое си не е станало както си го искала.

— Аз не опявам — тросна се младата жена и се запита, как може да я привлича мъж, който непрекъснато я дразни.

— Къде мога да те намеря, ако се наложи?

— Ще ти се обаждам редовно.

— Слушай, Макгрегър… — поде Калъм, но млъкна насред изречението и отстъпи крачка назад. Недоумяваше какво толкова се притеснява само защото тя си стяга багажа. Вече от няколко седмици се чудеше как да се отърве от нея. — Другата седмица ще докарат кухненските шкафчета. Ако не си тук да приемеш доставката…

— Дотогава ще се върна — вметна Джулия и без изобщо да се смущава, се зае да сгъва направо пред Калъм няколко копринени сутиена и гащета. — Щом толкова държиш да знаеш, отивам за няколко дни във Вашингтон.

— Да не се е случило нещо с родителите ти?

Тя поомекна. Не можеше да се отрече, че в гласа му бе прозвучала искрена загриженост.

— Не, всичко е наред. Те дори не знаят, че ще ходя.

— Защо тогава не почакаш да пристигнат кухненските мебели? Това е най-важната част от проекта. Ако после ни накараш да къртим и да слагаме наново…

— Дала съм ти касетите с магнетофонните записи. На тях съм обяснила пределно ясно какво искам, а ако си забравил, ще ти напомня, че ремонтираме кухнята главно според твоите виждания…

— Затова и не искам да опера пешкира, ако после размислиш.

— Взема ли някакво решение, никога не размислям — отсече Джулия и пъхна торбичката с бельото в куфара. — Стига си ми досаждал, Мърдок! Идвам и заминавам, когато реша.

Той усети как във въздуха прехвърчат искри — всъщност вече беше свикнал. Обърна се бавно и затвори вратата.

— Какво правиш?

— Затварям вратата, за да не ни чува цялата къща.

Започна да я разглежда — както се опита да си втълпи — обективно. Тя бе направо бясна. Защо ли това й отиваше толкова много, защо ли кръвта му кипваше всеки път, когато я видеше ядосана. И той не знаеше. Ала не можеше да го отрече. Джулия бе стиснала юмрук, сякаш готова за бой. Върху пръстите й проблясваха красиви пръстени с цветни камъни. Косата й се спускаше по раменете и тъмнозеленото сако, което очертаваше всяка извивка на тялото й.

Калъм си спомни, че тя винаги се обличаше в меки дрехи. В дрехи, от които всеки мъж полудяваше и искаше да види какво има под тях.

— Импровизираното ти пътешествие да не е бягство от онова, което се случи преди половин месец?

— Не знам за какво ми говориш — отвърна Джулия с царствено леден тон и наведе глава.

— Говоря ти, че насмалко да легнем голи на кухненския под.

— Тогава просто се поддадохме на моментното настроение — сопна се тя и се презря, задето съжаляваше, че наистина не бяха легнали на пода и не се бе освободила от напрежението, тегнещо в стомаха й. — И двамата бяхме на това мнение.

— Така е. Но дали не сбъркахме?

— Не, не сме сбъркали. И двамата бяхме на това мнение — повтори Джулия вироглаво и се изненада, че се дръпна, когато Калъм пристъпи към нея. — Не се приближавай!

За пръв път от няколко седмици той се усмихна от все сърце.

— Защо? Притесняваш ли се?

— Не искам да ме докосваш.

— Кой е казал, че ще те докосвам? Просто те питах нещо. Може да си всякаква, ала едно не може да ти се отрече — че си честна. Никога не си кривиш душата, затова и те питам. За теб онази вечер моментно настроение ли беше?

— Не знам — почти изкрещя тя, после се обърна на сто и осемдесет градуса и започна да пъха дрехите в куфара. — Може да е било и моментно настроение. Не бягам от нищо. Просто искам да замина за малко, да видя майка си и баща си, да се махна от теб, докато не сме направили някоя глупост.

— Беше честна. Затова и аз ще ти отвърна със същото. И аз нямам нищо против да се махна от теб. Трудно ми е да те виждам всеки божи ден.

Ръцете й се успокоиха и Джулия сгъна внимателно една намачкана на топка блуза.

— Виж ти!

— По-трудно, отколкото си мислех. Непрекъснато се питам какво ли ще стане, ако пак ни налегне моментно настроение.

Тя не беше страхливка или лъжкиня и затова се извърна към Калъм. Каза си, че лицето му с прелестна волева уста и магнетични очи е много красиво, направо изваяно.

— Сигурно и аз съм се питала същото — подсмихна се Джулия. — Какво ни прихваща?

— И аз не знам. — Калъм отново пристъпи към нея, но този път тя не се дръпна. — И сега ли не искаш да те докосвам?

Джулия въздъхна тежко.

— Сега е обедно време, нищо няма да ни стане.

— Хайде да проверим! — Той плъзна длани по меката й като облак жилетка, после обхвана кръста й и я притегли към себе си. — Този път с отворени очи, Джулс.

Макар и да не го беше казал в прекия смисъл, двамата се гледаха право в очите, когато устните им се срещнаха. Тя усети как се хваща в капана на наситенозелените му зеници през премрежения му поглед. Колкото да пробва, промени ъгъла на целувката. Устните им се докосваха, опознаваха се, колебаеха се, с всяка изминала секунда сърцето й туптеше все по-ускорено.

Калъм усети как го пронизва болка, плъзнала от стомаха към пръстите. Засмука устните на Джулия, ала без да бърза, макар че кръвта бумтеше оглушително в ушите му. Забеляза, че очите й се замъгляват, и се опита да улови задъханата въздишка, изтръгнала се от устните й.

— Искам да те докосвам! — изрече той и плъзна ръце по гърдите й, които обхвана като завоевател.

Никога през живота си не бе усещал възбуда като тази, плиснала го, когато усети под тънката коприна и пръстите си набъбналите зърна на гърдите й.

Тя простена сподавено, пронизана от тръпката на желанието. Отпусна назад глава, сякаш му се отдаваше.

— Трябва да… О, Калъм… Имаш невероятни ръце.

Сега вече той бе разкопчал блузата и сутиена и я милваше по голата кожа. Усещаше как сърцето й тупти под дланта му — забрави майсторите долу, работата, която трябваше да свърши, последиците от онова, което желаеше тъй страстно.

— Хайде — пророни Калъм и започна да я целува по врата и отново по устата. — Хайде да го направим сега.

— Да… Не! — Вътре в нея се бореха страх, възбуда, желание. — Чакай! Какво правим? — възкликна Джулия и разтреперана се дръпна и закопча блузата си. — Не може да го направим тук.

Калъм се помъчи да си представи кофа студена вода, която някой му лисва в лицето, леден водопад, бликнал върху главата му, нещо, което да го охлади и да му възвърне здравия разум. Единственото, което можеше да направи, бе да пъхне ръце в джобовете си, докато не е започнал да разкъсва дрехите на Джулия.

— Добре — каза той възможно най-спокойно. — Но трябва да признаеш, Джулс, че това не е само моментно настроение.

— Трябва да се махна от теб — отвърна тя сподавено, още усещаше върху гърдите си допира на нежните му длани. — Трябва да помислим на трезва глава, да решим, ако това наистина се случи…

— Току-що дадохме отговор на този въпрос — отбеляза хладно Калъм.

— Добре, де, щом ще се случи, трябва да решим какво да правим. За няколко дни всеки, така да се каже, ще се усамоти в ъгълчето си. Реши какво мислиш по въпроса, аз ще сторя същото. Когато се върна, ще…

— Ще обсъдим условията ли? — завърши той вместо нея.

— В известен смисъл — да. Трябва да уточним някои неща, за да сме наясно какво ще правим… След това.

Предложението й беше разумно и точно заради това го вбеси.

— Добре, Макгрегър, ти ще обмислиш своето предложение, аз пък ще обмисля моето. Когато се върнеш, ще се срещнем и ще ги обсъдим.

— Не ставай заядлив.

Калъм се вторачи в Джулия. Виж я ти нея, помисли си той. Стои тук с разрошена коса, с разкопчана блуза и подпухнали от целувките устни и ми разправя да не съм се заяждал, защото си е наумила да превърне страстта едва ли не в сделка!

— Приятно пътуване, Макгрегър!

— Калъм! — повика го тя и въздъхна, когато той спря с ръка вече върху бравата и я погледна кръвнишки. — Имам с баща ти и с теб професионални и лични отношения. За мен е важно да не опропастявам всичко.

Калъм не се сещаше какво да й отговори, затова само кимна рязко и излезе.

След като остана сама, Джулия седна на крайчеца на леглото и изчака да се поуспокои. Освен ако не грешеше, нейният проект „Мърдок“ бе взел неочакван обрат и не бе изключено вече да бе безнадеждно опропастен.