Нора Робъртс
Търсачи на щастие (23)

Двадесет и втора глава

Без изобщо да подозира, че някой урежда вместо нея живота й, Джулия се бе разположила блажено насред леглото и прелистваше каталозите с мостри за какво ли не — за тапети, бои, теракота. Бе струпала цяла планина с каталози за панти, ръкохватки, кранове за мивки. Записваше какво си заслужава да види, после диктуваше номера на мострата на портативния касетофон.

Отне й цели две седмици да спори и да се кара с Калъм, докато двамата уточнят всички подробности от ремонта, сроковете и евентуалните цени.

Тя нямаше друг избор, освен да се примири, че именно Калъм щеше да ръководи ремонта. Отскочи до фирмата на Мърдок и когато видя колко уморен и съсипан изглеждаше Майкъл, си замълча и реши да не го моли да отмени сина си.

Докато не се възстановеше напълно, старият Мърдок щеше да пази кабинета. Джулия не искаше да винят нея, че го бе завлякла на строителната площадка, за да наглежда и да ръководи майсторите.

Сега се настани по-удобно на леглото и премести нозе отляво надясно. Цяла сутрин бе уреждала прехвърлянето на един имот, който бе продала. Още бе с костюма с къса лятна пола, с който бе ходила при клиентите.

Потупа разсеяно с пръст върху мострата на тапет с десен на цветя. Имаше слабост към цветните камъни и върху ръката й проблясваха цели три пръстена с такива камъни. Други сияеха на китката и ушите й.

Още в мига, когато бе влязла в стаята, бе свалила фибите и сега косата й се спускаше на буен поток по раменете й.

Тя си тананикаше и се наслаждаваше на приглушените звуци на триони и чукове, долитащи от първия етаж.

Мъже, които работят! Страхотна музика, помисли си Джулия.

Калъм трябваше да бъде благодарен, че когато бе застанал на вратата, тя не бе вдигнала глава, инак щеше да види как той я зяпва като омагьосан.

Леле, това момиче има крака, дълги цял километър! А тази къса поличка не прикрива почти нищо, ахна наум Калъм. Джулия изобщо не приличаше на делова жена. По-скоро човек би си помислил, че пред него бе застанала езическа богиня. И би забравил, че бе хаплива като бясно куче и избухлива като сух барут.

Джулия прокара разсеяно длан по бедрото си, а Калъм завъртя очи, погледна към тавана и замоли за милост. Пое си дълбоко въздух, за да дойде на себе си.

— Ще ми отделиш ли една минута, Макгрегър?

— Хмм?

Кое ли да предпочете, трендафилите на гълъбов фон или класическите тънички ивици? Избра все пак трендафилите. Защо да се прави на много изискана?

— Макгрегър! Джулс!

Калъм се приближи, щракна с пръсти току под носа й и с удоволствие видя как тя отмята стъписано глава.

— Какво? — възкликна уплашено Джулия и се опита да си внуши, че сърцето й бе трепнало просто от изненада, а не от нещо друго.

— Стената ти е съборена. Не искаш ли да хвърлиш едно око?

— А, да, разбира се. Ей сега — мразеше да я заварват неподготвена, когато не бе нащрек и не можеше да отбива атаките. — Ей сега ще сляза.

Калъм си каза, че трябва да е луд, за да обърне гръб на такива крака, при положение че можеше да им се порадва още малко. Приседна на леглото, развеселен, че тя го гледаше с присвити очи.

— Подготвяш се отдалеч, а? Още известно време няма да ти трябват тапети.

— Не е зле човек да помисли предварително.

Той се наведе и се взря в тапета на ивички, който бе избрала.

— Скучен — отбеляза тихо и плъзна поглед по краката. — За разлика от теб. Ти може да си всичко друго, но не и скучна.

— Това пък какво е, комплимент или обида? — попита Джулия и все пак се стърпя, не подръпна полата си. Нямаше да му достави това удоволствие. — Обида! Разкарай се оттук!

— Защо си облечена толкова официално? — подръпна Калъм реверите й — знаеше, че тя ще го шляпне по ръката.

Джулия не го разочарова.

— Имах да уреждам една сделка. Къщата на Корт Стрийт.

— А, да, не е лоша, обаче е много близо до центъра — отбеляза Калъм, сетне отвори каталога с мострите на боите и започна да ги разглежда. — Ето този цвят ще стои много добре тук. Масленозелено. Красив е и действа успокояващо.

И тя бе смятала да боядиса стаята в някой оттенък на зеленото.

— Да не си решил да се заемеш и с вътрешно обзавеждане, Мърдок?

— Непрекъснато ремонтирам къщи и имам някои виждания — отвърна младежът и впери в нея очи, наситенозелени като боята, която бе избрал. — Иде ми да се пукна от яд, когато съм хвърлил толкова усилия, време и познания в ремонта на една къща, а после собствениците я съсипват с цветовете и обзавеждането.

По дяволите, отново съм съгласна с него, рече си Джулия. Вече става опасно.

— Как е баща ти?

— Възстановява се — отвърна Калъм, ала в очите му се мярна едва загатната тревога. — Никога досега не съм го виждал да боледува толкова дълго от настинка. Твърди, че е ходил на лекар. Дал му рецепта и му препоръчал да си почива още седмица-две.

— Разумно! — Едва ли имаше нещо на този свят, което Джулия да разбираше по-добре от семейната обич и загриженост, затова отпусна длан върху коляното на Калъм. — О, ще се оправи! Знам го аз него, пращи от здраве.

— Все си повтаря, че остарявал. А е само на шейсет години.

— Просто се самосъжалява. И аз съм същата, когато се разболея. — Тя го стисна за коляното, за да го успокои. — Не се тревожи.

— Пита за теб и как върви ремонтът — рече Калъм и забеляза, че Джулия му се усмихва, нещо, което се случваше твърде рядко и което му се искаше да продължи по-дълго. — Настоява да дойдел и да поемел нещата в свои ръце, но още не се е възстановил напълно.

— По-добре да не го безпокоим. Сигурна съм, че ще се справим и сами с ремонта и ще успеем да го завършим, преди някой от двамата да е зазидал другия зад стената на мазето.

— Можем да опитаме.

Той прокара пръст по прасеца й и се ухили, забелязал, че тя го гледа с широко отворени очи.

— Не ми пускай ръце, нахалник такъв!

— Чуйте я, моля ви се, пускал съм й ръце! А твоята ръка къде е — на коляното ми!

Джулия я дръпна ядосано.

— Просто се опитвам да бъда дружелюбна. Махай се от леглото ми!

— Не съм ти в леглото — натърти Калъм. — Само съм приседнал на крайчеца. И да ти призная, досега не ми е и хрумвало да се пъхам в леглото ти. След тези твои думи пред мен се откриват неограничени възможности.

— Мърдок, ще се пъхнеш в леглото ми, когато цъфнат налъмите!

И той не знаеше какво го тласна да постъпи така, самолюбието или желанието. Може би и двете. Наведе се на сантиметър от нея, докато дъхът им се сля.

— Хайде да се обзаложим!

Кръвта тътнеше в ушите й като океан и тя се почувства засегната дори от това, че за стотна от секундата се бе оставила във властта на възбудата. И на изкушението.

— За разлика от теб не съм сексуална маниачка. Пак, за разлика от теб, никога не ми се е случвало да се озова в хоризонтално положение с човек, когото не понасям, докато съм във вертикално.

Ала въпреки думите й Калъм не бе обезкуражен — за миг в очите й се бе мярнал интерес. Той сви рамене и стана от леглото.

— Напук на всичко, Макгрегър, краката ти ми харесват. Страхотни са.

Калъм излезе от стаята, а Джулия реши, че занапред ще се явява пред него само забулена от глава до пети.

 

 

— После пък се опита да ме накара да се обзаложим, че ще спя с него — отбеляза два дена по-късно Джулия. Беше все така ядосана.

Кръстосваше из спалнята, а братовчедка й Лора бе гушнала тримесечния си син.

— Само се е заяждал — отбеляза Лора. Беше доволна, че невръстният Даниъл бе нахранен и подсушен и вече спеше, и го положи в сгъваемото кошче, което бяха разгънали при прозореца. — Знае, че си избухлива и не е трудно да те ядоса.

— Не е вярно, не съм избухлива — възрази Джулия. — Освен ако не ми се изпречи Калъм Мърдок.

— Ето, виждаш ли! Не му обръщай внимание, Джулия. Сама казваш, че работи чудесно. Мисли за целта и забрави за средствата.

— Права си, права си — затвори очи братовчедка й и се помъчи да се успокои. Трионите и чуковете почти не се чуваха зад затворената врата на спалнята. Сега вече Джулия никога не я държеше отворена. — Калъм не съществува. Готово! — Тя отвори очи и се усмихна. — Разкарах го! Казах му да върви по дяволите!

— Браво на теб! — похвали я Лора и прехапала устна, погледна сина си, потънал в сладък сън. — Сигурна ли си, че ще се справиш? Ще отсъствам само два часа. Най-много три…

— Разбира се, че ще се справя. Изгарям от нетърпение да останем само двамата — каза Джулия и прокара пръсти по меката черна косица на Даниъл. — Колко е красив, Лора, и колко е порасъл!

— Да. Не обичам да се разделям с него, пък билото и за няколко минути. Не ми се и мисли за бавачки. Но е много трудно. Не си представях, че ще ми бъде толкова тежко.

— Ти си страхотна майка, а Ройс е страхотен баща.

— Даниъл ни облекчава живота. Той е най-доброто бебче на този свят — въздъхна Лора и се опита да се отърси от тревогите. — Е, хайде! Даниел ще се чувства прекрасно с леля си Джулс. Донесла съм всичко нужно. Не би трябвало да огладнява, ала ако се разпищи, в бутилката има кърма. Вероятно ще спи през цялото време, докато ме няма. Ето книжни пелени, ето го и малкото мече, ето номера на съдебната зала — изброи Лора, невероятно притеснена. — Две смени дрехи, номерата на моя пейджър и на пейджъра на Ройс. Знаеш, Даниъл обича да го гушкаш, когато…

— Стига, Лора! — засмя се Джулия. — Обещавам ти, няма да го продам на циганките, докато отсъстваш.

— Започвам да се вманиачавам — успя да се усмихне и братовчедка й. — Ще престана. Много съм ти благодарна, че прие да го пазиш днес сутринта…

— За мен е удоволствие. Нямам никакви ангажименти и докато се върнеш, ние с Даниъл ще се прехласваме един по друг.

След още цели десет минути Джулия най-сетне успя да отпрати Лора. Потърка ръце и се върна при кошчето.

— Най-после сме сами, ангелче. Дано не проспиш цялата сутрин.

 

 

Два часа по-късно тя съжаляваше горчиво за тези си думи. Ангелчето пищеше като попарено. Джулия бе опитала да го залиса с бутилката и мечето, да го разхожда, да го дундурка, да му пее. Нищо не помагаше. Прелестното личице на Даниъл си беше все така мораво и сбръчкано от гняв, той се дереше колкото му глас държи.

— Какво правиш, биеш ли го?

Както бе притиснала бебето до гърдите си, Джулия се обърна рязко, когато вратата се отвори, и изръмжа на Калъм:

— Да, това е едно от любимите ми занимания, особено когато става дума за малки беззащитни пеленачета. Махай се оттук! Хайде, миличкото ми, недей да плачеш!

— Да не се е подмокрил?

— Не, не се е подмокрил. На идиотка ли ти приличам? — тросна се тя и вдигна със свободната си ръка кичура коса, паднал върху очите й. — Не иска бутилката, не иска да го люлея, извървях разстоянието оттук до Оклахома, но нищо не помага.

— Я да видя! — Калъм завъртя очи, когато Джулия дръпна детето, сякаш над него бе надвиснала смъртна опасност.

— Я не се занасяй, най-малко от два месеца не съм изтървавал бебета. Ела, мой човек! — каза той и пое бебето от изтръпналите ръце на Джулия. — Какво има, малки приятелю?

Джулия примига, толкова смаяна бе от гледката. Снажният мъж с разрошена, тук-там изрусяла кестенява коса, с избеляла работна риза и запретнати до лактите ръкави държеше бебето вещо, сякаш го прави всеки божи ден.

— Вероятно му никнат зъби.

— Как разбра?

— Благодарение на сестра си имам трима племенници и на всекиго от тях са му никнали зъби. Братовчедка ти донесла ли е нещо, което да му дадем да дъвче?

— Донесла е всичко необходимо. Ще погледна.

Докато тя търсеше из багажа, Калъм поднесе на момченцето кокалчето на пръста си. То веднага го захапа.

— И ти щеше да пищиш, ако венците ти бяха отекли като неговите — каза той на Джулия.

— Ето, намерих!

Успокоена, Джулия му подаде синьо гумено колелце. Калъм го пъхна в устата на Даниъл и той на мига млъкна и започна да хлипа с мокро от сълзите личице.

— Сега вече е по-добре, нали? — прошепна Калъм и прокара пръст по бузката на детето. Усмихна му се с топли наситенозелени очи. — Божичко, колко е умен!

— Обичаш ли бебета?

— Как да не ги обича човек! — рече Калъм и завъртя детето толкова нависоко, че сърцето на Джулия спря, а Даниъл загука. — Трябвало е просто да отклониш вниманието му от болката във венците — обясни той и загъделичка бебето, както го държеше над главата си. — Искаш ли да слезем долу при момчетата, приятелче?

— И дума да не става. Долу е толкова прашно и шумно!

Калъм поклати глава, като продължи да се усмихва на Даниъл.

— Жени, какво да ги правиш! Вдигат врява до Бога заради някаква си прах. На Даниъл ще му хареса. Бебетата обичат движението и звуците. Интересно им е. — Той притисна до себе си момченцето, което се бе залисало да дъвче гуменото кръгче. — После ще идем да обядваме в кухнята. Имаме бира и кюфтета.

Джулия се засмя пряко волята си. И двамата — и бебчето с огромни очи, и мъжът с ведър хладен поглед, се вторачиха в нея.

— Е, хайде, от мен да мине. Свали го за малко. Ала не го пускай да работи с електрическия трион.

— Готово, въпросът ти се уреди — засмя се и Калъм и млясна Даниъл по главицата. — Ти ще дойдеш ли с нас, или ми се доверяваш?

— Колкото и да е изненадващо, ти се доверявам, но въпреки това ще дойда — отвърна Джулия и грабна пътем една памучна кърпа. — Непрекъснато плюе — обясни тя.

— Е, чудо голямо! Всички истински мъже плюят.

— Калъм, аз… — Тя се подвоуми и не забеляза, че той бе развеселен и изненадан. Джулия никога не се обръщаше към него на малко име. — Наистина съм ти много признателна. Тъкмо бях започнала да си скубя косата.

— Жалко за косата, хубава е — отвърна Калъм и плъзна поглед по къдрите й. — Хайде да тръгваме — махна й той с ръка. — Да видим какво ще каже детето, дали му харесва какво сме свършили дотук!

Още преди да се бе усетила, Джулия вече го държеше за ръката и й се стори грубо да се дръпне.

— Напредваш бързо. Как мислиш, дали другата седмица ще успеем да започнем голямата спалня?

— Според плана трябва да я започнем — отвърна Калъм, като се опитваше да надвика шума, засилил се, докато слизаха по стълбите.

— В събота и неделя ще повикам да пренесат мебелите в спалнята в другия край на коридора.

— Няма нужда, ще ги пренесем ние. Плочкаджията почти приключи с банята долу. Знам, че тя не е толкова важна, ала майсторът беше свободен и не исках да го изпускам. Работи много добре и реших да го повикам, докато не се е хванал някъде другаде.

— Браво на вас! На всяка цена ще ида да видя какво се е получило.

— Реши ли какъв цвят ще бъдат плотовете в кухнята?

— Да, едва вчера. Касетката със записа е горе.

— Не се и съмнявам. Не можеш ли да ми кажеш лично?

— А, защо, ще ти кажа! Гълъбови керамични плочки, дванайсетсантиметрова теракота, тъмносини кантове.

— Не е лошо! — похвали я Калъм и си помисли, че ще стане страхотно.

— Хей, Калъм! — провикна се един от дърводелците — работеше в разширения хол. — Ще хвърлиш ли едно око? Вече започваме да ковем.

— Да. Идвам ей сега.

— Дай го на мен — предложи Джулия и ръцете им се допряха, докато тя поемаше детето. — Ти върви, а ние ще погледаме от безопасно разстояние.

Калъм докосна с пръст нослето на Даниъл.

— И да не забравиш бирата и кюфтетата, мой човек!

— Е, това не беше предвидено в програмата — прошепна Джулия и намести бебето, така че главицата му да опре в рамото й. — Кой ти е мислил, че такъв досаден мъж може да е толкова чаровен с едно бебче?

Притисна Даниъл до себе си и тръгна към отвора на вратата. Стената беше махната, стаята бе просторна и светла. И пълна с мъже, с шум и какви ли не инструменти.

Нищо не й доставяше такова удоволствие, както да гледа как някаква работа напредва стъпка по стъпка. Не й бе достатъчно да се нанесе в съвършен дом. Беше й много по-приятно да огледа пространството и да прецени какви промени трябва да се направят, а после да наблюдава как тези промени биват осъществявани.

Подът бе застлан с мушама, за да не се цапа, по него бяха наслагани дърводелски магарета с дъски, които работниците бяха приготвили да нарежат. Зидарят бе коленичил до камината и изглаждаше ръбовете на камъните.

Калъм стоеше с двама мъже под арката между двете помещения и бръкнал в задните джобове на панталона си, обсъждаше с тях каква дървения да сложат.

Смееше се и смехът му звучеше много мъжки.

Джулия усети как я пронизва сладостна тръпка при мисълта, че Калъм е мъж до мозъка на костите. Това бе най-точното описание за него. Дланта му бе твърда и мазолеста. Той миришеше на стърготини и пот. Ръцете му бяха яки и мускулести.

Ами как само му стояха джинсите! Как очертаваха всяка извивка на ханша му!

— Божичко — подсвирна тихо тя.

Какво я прихващаше, та зяпаше как му стоят джинсите! И се прехласваше, че зениците му са обточени с тъничка златиста ивица? Всъщност изобщо не се интересуваше от него като мъж. Калъм бе само един платен работник.

В този миг той се обърна, усмихна й се лукаво и сбърчи нос срещу Даниъл.

Сърцето на Джулия се разтуптя лудешки, сякаш щеше да изскочи от гръдния й кош. Слава богу, че не се беше хванала на онзи бас!