Нора Робъртс
Търсачи на щастие (16)

Петнадесета глава

Гуен излезе от операционната зала. Сложната операция бе продължила дълго, но тя бе доволна, че я бяха допуснали да асистира. Последните десет часа бе прекарала на крак и беше толкова уморена, че копнееше час по-скоро да се прибере и да си почине.

Видя Брансън, който я чакаше в коридора, и реши, че шансовете да се измъкне от болницата се увеличават.

— Казаха ми, че си тук и правиш операция.

— Само асистирах — поправи го тя. — Пациентът работил доста небрежно с електрическия трион, едвам го закърпихме. Ала ще запази ръката си — добави Гуен, после натисна бутона на асансьора. — Доктор Мерит е най-добрият хирург в щата. Не познавам друг, който да е в състояние да прави такива чудеса като него. Човекът бе загубил много кръв, беше травмиран, имаше разкъсани мускули и нерви. А и не е от пациентите, които лесно ще издържат на дълга хирургична намеса — наднорменото му тегло е най-малко петдесет килограма. Но се надявам, че догодина по Коледа пак ще може да реже с електрическия трион елха за празника.

— А ти взе ли си елха?

— Ще си купя тази седмица — отвърна тя и влезе в спешното отделение. Камък й падна от сърцето, че поне тук всичко изглеждаше спокойно. — Ще ида да си взема кафе.

— Смяната ти свърши, нали?

— След десет минути — каза младата жена, после влезе в служебното помещение и се насочи право към кафеника. — Днес не те чаках.

— Имам да свърша някои неща — рече Брансън и извади от джоба си кутийка. — Ето едно от тях.

Както държеше кафеника, Гуен погледна красивата сребриста кутийка, прихваната с панделка.

— Стига си ме отрупвал с подаръци, Брансън!

— Защо?

— Вече прекаляваш.

— Ама защо? — усмихна се той. — Другите ти харесаха.

Тя си спомни декоративното крушово дръвче, прелестната малка брошка с две гургулици, трите смешни кокошчици от порцелан и четирите пластмасови птиченца, които, ако ги курдисаш, пеят и чуруликат. Бяха наистина чудесни.

— Хайде, отвори кутийката! — подкани младежът. Пое кафеника от нея, връчи й кутийката и наля кафе и на двамата.

Гуен бе очарована и не го криеше. Брансън чу как тя въздиша безпомощно, докато отваря кутийката и вади дългата верижка с пет преплетени халки върху нея.

— Как успяваш?

— С търпение, решителност и упорство — отвърна Брансън и остави чашите. — Дай да ти я сложа.

Взе я от нея и я надяна през главата — верижката грейна върху фона на грозната зелена престилка. Гуен прокара пръсти по нея.

— Не е редно да я взимам.

— И таз добра, не било редно! Какво лошо има да я вземеш, след като я харесваш!

— То оставаше да не я харесвам! — отвърна някак отчаяно тя. — Наистина е много хубава.

Ала бе убедена, че няма право да я взима. Те с Брансън се познаваха съвсем бегло. Гуен не го бе насърчавала да я ухажва. Той не бе следващата стъпка, която тя предвиждаше в живота си.

— Защо го правиш? — попита го Гуен.

— Защото още изпитвам нещо към теб — отговори Брансън, после се наведе и допря лекичко устни до нейните — не се стърпя, толкова чаровни му се сториха смущението и притеснението й. — И това нещо май се разраства. Хайде, сложи си дрехи, с които да не плашиш толкова хората, и да идем някъде — плъзна той ръце около кръста й. — Защо да не вечеряме на свещи?

— Не съм облечена за вечеря.

— Изглеждаш чудесно. Хубава си. Направо си съвършена — добави Брансън, усетил, че тя се двоуми, омеква, на път е да склони. — Искам да съм с теб, Гуендолин. Искам да се любим. Не помня някога да съм искал по-силно нещо, а аз съм искал много неща през живота си.

Гуен се остави той да я целува — не можеше да се спре.

— Откакто влезе в моя живот, съм толкова зашеметена, че не мога да си поема дъх.

— Ами не си поемай — каза Брансън, обзет от нетърпение. — Ела с мен! Позволи ми, Гуендолин, да те докосна! — примоли се той и я обсипа с целувки, разсеяли всички нейни мисли за съпротива.

— Искам… — пророни тя и обхвана с длани лицето му, после прокара пръсти през тъмнорусата му коса. — Искам те. Не си мисли, че те разигравам или се правя на интересна. — Гуен се дръпна, за да го гледа в очите. За нея бе жизненоважно да е искрена, да следва логиката. — Досега не съм желала никого в такава степен, че да му разреша да ме докосва.

Трябваше да мине известно време, докато Брансън се отърси от тръпката на възбудата, докато си възвърне здравия разум и разбере какво му говори тя.

Божичко, колко беше непорочна и невинна! Наистина приличаше на принцеса от приказките.

— Нямаш представа колко много значи това за мен. Не искам да те нараня.

— Не се страхувам, че ще ме нараниш — рече Гуен и отстъпи назад. Прокара пръсти през косата си и добави: — Лекарка съм, знам. — Брансън се засмя и тя го погледна с присвити очи. — Какво смешно съм казала?

— Някои неща не са свързани с анатомията и нямат нищо общо с медицината, доктор Лакомникова.

— Доктор коя?

— Чу ме — отвърна Брансън и си помисли какво удоволствие е да я изненадва. — И повярвай, докато те любя, няма да мислиш като лекарка.

— Още не съм казала, че ще ме любиш — възрази с леден тон Гуен. Самоуверената му усмивка я подразни и тя си възвърна малко от самообладанието. — И ако и занапред ти е толкова забавно, че в това отношение ми липсва опит…

— Изобщо не ми е забавно, че ти липсва опит в това отношение. Обратното, действа ми възбуждащо. Невероятно възбуждащо. Хайде, не ми отказвай, нека вечеряме заедно, и то късно. Искам да прекарам с теб много време, за да ти дам… опит — довърши той, после се пресегна, хвана я за брадичката и я притегли към себе си.

— Още не съм решила — прошепна Гуен и изпита голямо облекчение, защото точно в този момент иззвъня служебният пейджър, прикачен към колана на престилката й. — Извинявай.

Свали пейджъра и погледна кода, после се обърна, изскочи през вратата и тръгна да търси дежурния лекар на отделението.

— Добре, че още не си си тръгнала, Блейд, имаме спешен случай — каза й той. — Рани от огнестрелно оръжие в гърдите и коремната област. Момченце на дванайсет години. Линейката ще бъде тук след две минути.

Брансън видя как Гуен се преобразява направо пред очите му — от ядосана жена се превърна в хладна калена стомана. Без да губи и миг, хукна към двойната врата още преди сирените да бяха огласили всичко наоколо.

Санитарите вкараха момчето с количката. — Гуен тичаше до нея и пътем разпитваше колегите си какво е състоянието на детето. Надяна ръкавиците и престилката, а една от медицинските сестри й сложи предпазните очила. За броени секунди ръцете й станаха целите в кръв.

Брансън забеляза, че момченцето бе с яке и джинси. Подир количката в залата нахълтаха мъж и жена, които плачеха, молеха и разпитваха на висок глас.

— Не стойте тук — извика Гуен, докато вкарваше тръбичките на системата. — Уолъс, донеси ми шест банки с кръв. Нулева отрицателна група. Налага се да му прелеем кръв.

— Той ще се оправи. Ще се оправи, нали? — попита жената, като се опитваше да изтика един от санитарите. — Прибирал се от едно приятелче. Горкото ми момченце! Мъничкият ми Скоти!

Във въздуха се носеше тежката миризма на мъка и ужас, изместила дори миризмата на кръв.

— Сега вече Скоти е в добри ръце — успокои Уолъс родителите и се опита да ги изведе от помещението. — Няма по-добра лекарка от доктор Блейд. Оставете я да си върши работата.

Ръцете й пипаха бързо, тя се мъчеше да запази спокойствие.

— Кръвното налагане пада. Почти не усещам пулса.

Гуен нареди да направят кръвна проба. Думите й кънтяха из въздуха, докато тя се опитваше как ли не да помогне на детето. Ала дълбоко в себе си вече знаеше, че не може да направи нищо.

— Побързайте със снимките. Някой да иде да ги донесе. Искам да разбера колко куршума са заседнали в телцето му. Хайде, Скоти, стой с мен!

Бореше се със сетни сили за живота на момченцето. Бе плувнала в пот, очите й блестяха, сякаш беше на полесражение. Знаеше, че понякога смъртта може да бъде и победена. Е, ако не победена, то поне надхитрена.

Раните бяха много тежки. Но Гуен не си позволяваше да мисли за тях — бе насочила цялото си внимание към онова, което трябваше да направи, към всяка стъпка, всяко движение, всеки отговор.

Минутите се изнизваха, колегите й сновяха напред-назад, влизаха и излизаха от залата на спешно отделение.

— Кръвното налягане пада! Пулсът не се усеща! — извика една от сестрите.

Гуен изруга, покатери се на количката и започна да масажира сърцето на момчето.

— Хайде, включвайте системата! Бързо! Не бива да пилеем и един-единствен миг! Губим го!

Детето беше с черна къдрава косица и с лице на заспал ангел. Гуен си заповяда да не го гледа, да не мисли, само да действа.

— Дайте ми още две банки с кръв. Трябва да прехвърлим детето горе. Хайде, побързайте!

Санитарите изкараха количката, Гуен още беше на нея и масажираше сърцето на момченцето. Родителите се спуснаха към тях и се опитаха да се вкопчат в количката, ала младата лекарка дори не им обърна внимание — бе вперила очи в лицето на детето.

Последното, което Брансън видя, преди да се затворят вратите на асансьора, бе решителността в блесналия й поглед.

Когато след два часа вратите се отвориха отново, той пак видя очите й, но сега в тях се бе запечатала смъртта на детето.

— Гуендолин…

Тя само поклати глава. Взе като курдисана личния си картон и отбеляза времето, когато бе напуснала работа. Не каза нищо и отиде безмълвно при своето шкафче в служебното помещение.

— Съжалявам — каза зад гърба й Брансън.

— Понякога се случва и това. Детето е починало още преди да го докарат. Починало е, когато един от куршумите го е пронизал в сърцето. — Гуен свали престилката и извади от шкафчето вълненото си сако. — Не е трябвало да ме чакаш, Брансън. Капнала съм от умора, тази вечер не ми е до светски живот. Ще се прибера вкъщи.

— Ще те откарам.

— Дошла съм с колата — поясни тя и извади от шкафчето дамската си чанта и палтото.

— Няма да те оставя сама. Разстроена си.

— Не съм разстроена. Това не е първият пациент, когото губя, едва ли ще е и последният. — Облече палтото и извади от джоба ръкавиците. — Направихме всичко по силите си. Но това не бе достатъчно.

Гуен отвори с вдървени изтръпнали пръсти вратата. Брансън изчака да излязат навън, където прехвърчаше снежец.

— Нека все пак те откарам.

— Не ми досаждай! — Дръпна тя ръката си, когато той се опита да я хване. Усещаше невероятна, почти непоносима тежест в гърдите си. — Мога и сама да се оправя. Не съм опряла до теб. Махни ми се от главата… — Възмутена от самата себе си, Гуен спря и разтърка очи. — Извинявай. Не бива да говоря така. Недей, моля те — поклати тя глава, когато Брансън понечи да я помилва по бузата. — Искам да се поразходя.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Тогава ще се разходим двамата.