Нора Робъртс
Търсачи на щастие (15)

Четиринадесета глава

Първата седмица на декември Гуен беше първа смяна в болницата. През годините се бе научила да нагажда според обстановката биологичния си часовник. Ако трябваше да спи, заспиваше на мига, и то непробудно. Когато трябваше да се събуди, се будеше, и то бързо.

Бе решила да тръгне по стъпките на баба си, да стане лекар хирург и затова не позволяваше нищо да я отклонява от нейната цел. Фокус на живота й бяха семейството и работата. Всичко останало беше второстепенно и случайно.

Включително мъжете.

Включително и Брансън Магуайър, както се опитваше да си втълпи Гуен.

Ето че вече три дена той не се бе появявал. Младата жена реши, че е събрал достатъчно сведения за романа си, усетил е атмосферата в болницата и нейната помощ вече не му бе нужна. А и сигурно е проумял с наистина дебелата си глава, че Гуен изобщо няма намерение да ходи с него.

Бе решила да не допуска тази мисъл да я огорчава и разочарова.

Продължи да шие внимателно ужасната десетсантиметрова рана върху прасеца на пациент, имал неблагоразумието да се блъсне в дърво.

— Спусках се с шейна по хълма — обясни той, като се стараеше да гледа навсякъде другаде, но не и раната и иглата. — Исках да изпреваря децата. Ала явно съм малко стар за надбягване с шейни.

— Просто е трябвало да внимавате да не би на пътя ви да изскочи дърво.

Когато вратата се отвори и в операционната влезе Брансън, Гуен усети как я присвива под лъжичката. Но довърши шева, без изобщо да трепва.

— Тук е забранено да се влиза — каза му меко тя.

— Няма да преча — обеща Брансън и се приближи, за да огледа раната. — Майчице! — ахна той и се усмихна състрадателно.

— Да знаете само колко кръв загубих.

— Не се движете, господин Реники. Почти приключихме.

— Извинявайте. Знаете ли, имам чувството, че ви познавам отнякъде — каза мъжът на Брансън, възползвал се от възможността да отклони вниманието си от болката.

— Всички имат това чувство — отвърна Брансън, после взе един от металните сгъваеми столове и се разположи наблизо. — Та как се докарахте дотам, че да ви кърпи най-хубавият хирург в Бостън?

— Ох, не е за разправяне! — Реники погледна Гуен и видя, че тя все така е насочила цялото си внимание към него. — Метнах се на шейната и влязох в схватка с едно дърво. Победи дървото.

— Да, днес денят е само за пързаляне с шейни. А щом е било толкова неизбежно да ви победи дървото, все пак сте получили и утешителна награда — доктор Блейд. Няма по-добра от нея. И понеже вече сте я опознали, я ми кажете, как според вас да я убедя да приеме поканата ми днес да вечеряме заедно?

— Ами…

— Махни се, Брансън — каза Гуен и макар да не се изчерви, от притеснение едвам си поемаше дъх.

— Ще идем на някое спокойно място — не мирясваше той. — Тя забравя да яде, аз просто се грижа за здравето й.

— Това може би ще уреди въпроса — отсъди Реники, който вече се забавляваше. — Все пак си имате работа с лекарка, изтъкнете й колко е важно да се храни здравословно, нещо от този род.

— Точно така! Виното, разбира се, ще бъде в умерени количества. А запалените свещи действат успокояващо на очите. Спокойна вечеря след тежкия ден.

— Брансън, не ме принуждавай да викам охраната на болницата! Сега ще превържа раната, господин Реники. Не бива да я мокрите. Ще ви дам списък с онова, което трябва да правите, а след десетина дни ще дойдете да ви махнем шевовете.

— Има невероятни ръце, нали? — отбеляза Брансън. — Ако опра до кърпене, не бих позволил никой друг да се докосва до мен. Мислех да я заведа на френски ресторант, там правят страхотни десерти фламбе. Дали доктор Блейд ще се поблазни?

— Моята жена не би отказала.

— А аз съм сигурен, че жена ви не ходи къде да е. Какво ще кажеш, докторке?

— Готово, господин Реники — оттласна се Гуен заедно със стола и отиде с него при бюрото, откъдето взе разпечатка с препоръките как пациентът да се грижи за раната. — Поне засега не ви съветвам да се возите на шейна.

— Да, да! Благодаря! — каза мъжът и пое усмихнат листа хартия. — И не мъчете така клетия човек! — добави Реники и излезе от операционната.

— Няма да позволя, докато работя, да разсейваш мен или пациентите — тросна се ядно Гуен и смъкна ръкавиците и престилката. — Няма да влизаш в кабинетите за преглед или в манипулационните, освен ако не се нуждаеш от преглед и манипулации. И за нищо на света няма да допусна да ме сваляш, докато съм на работа.

Брансън се опита безуспешно да сподави усмивката си.

— Ами какво да правя, като мисля непрекъснато за теб!

Тя изсумтя и запокити ръкавиците върху плота.

— Нуждаеш ли се от лечение или преглед?

— Скъпа, ако си решила да ми се правиш на лекарка… — поде Брансън, ала този път млъкна насред изречението. Все пак Гуен имаше подръка доста остри инструменти. — Добре де, пошегувах се неуместно. Последните два дни работя денонощно. Излязох да подишам чист въздух и първото, за което се сетих, беше ти. Сигурно си има причина, та реших да те поканя на вечеря.

— Заета съм.

— Много ли?

— Много! Имаме служебно мероприятие, ще събираме средства за болницата.

— Ще дойда с теб.

— Имам си кавалер.

— Имала си кавалер, моля ви се! — И той не знаеше дали да прихне от тази дума, или да се разфучи, че тя ще излиза с друг. — Звучи ужасно скучно.

— Грег ми е приятел, колега, много обаятелен мъж — поясни Гуен, а наум си призна, че наистина не бе срещала по-скучен човек от него. — А сега ще ме извиниш, но имам работа.

— Тогава да те поканя на закуска, а?

— Престани Брансън — затвори очи тя.

— Нима смяташ, че ще се предам толкова лесно само защото някакъв тип на име Грег ще те придружава, докато събирате средства за болницата?

Младата жена реши да приложи друга тактика — усмихна се предизвикателно.

— Може би смятам да закусвам с Грег?

Брансън усети как сърцето го присвива, ала веднага си възвърна самообладанието.

— Сега пък се опитваш да ме вбесиш. Добре, забрави за закуската. Кога имаш почивка?

— Защо?

— Можем да отскочим до хотела и да се отдадем на кратък див секс — така има шанс да те изхвърля от мислите си. Ще ме докараш до лудост, така да знаеш!

Гуен изненада и двамата, като избухна в смях.

— Я глътни две приспивателни, обади ми се утре сутринта и се махай! — рече му тя и се запъти към вратата.

Погледна го през рамо и насмалко да го халоса с вратата по лицето.

Търсиш си белята, Гуендолин, помисли Брансън и се завъртя на пети. Налагаше се да започне да й прилага мръсни номера и да пусне в употреба тежката артилерия. И знаеше прекрасно къде да намери тази тежка артилерия.

 

 

Над Хайанис Порт се сипеше ситна суграшица, която се трупаше по величествените стари дървета на полегатата морава пред замъка, съграден от Даниъл Макгрегър.

Брансън харесваше къщата с нейните сякаш греещи камъни, с елегантните прозорци и причудливи кулички. Често се питаше как да я вмести в някой от романите си. Какво ли убийство или престъпление можеше да отведе в такава къща детектив Скъли, обръгнал за всичко на този свят? Вероятно жена, какъвто бе случаят и с неговия създател?

Жена, която — призна си Брансън — му беше влязла под кожата, бе завладяла мислите му и сега правеше опити да се промъкне и в сърцето му.

Винаги си бе мислил, че ако някога се влюби, това ще прилича на мощен взрив и той ще бъде покосен от страст, желание, лудост и убеденост. А ето че всичко бе започнало с някакво първично привличане, тласнало го към неизследвани територии.

Ей на това му се вика загадка, каза си Брансън, докато изкачваше стъпалата пред парадния вход, украсен с пищния герб на Макгрегърови. А той не бе в състояние да устои на загадките — не се успокояваше, докато не ги разчоплеше пласт по пласт, за да види какво има в сърцевината.

Ако наистина се влюбваше в Гуен, трябваше да бъде сигурен, да обедини фактите, да осмисли чувствата. И колкото и да му бе неприятно да си го признае, имаше нужда от малко помощ.

Не се изненада, когато му отвори лично Ана, както винаги елегантна и мила. Тъмните й очи грейнаха радостно, тя протегна към него изящните си ръце.

— Добре дошъл, Брансън! Даниъл ще се зарадва много.

— Надявах се да не си е вкъщи, за да те убедя да го зарежеш и да избягаш с мен в Барселона.

Тя се засмя и го целуна по бузата.

— Долу ръцете от жена ми, мръсен ирландецо! — провикна се с цяло гърло Даниъл Макгрегър, който се появи, ухилен до уши, на стълбището. — Така значи, в Барселона! Ти какво си въобразяваш, че съм сляп и глух ли? Седнал, моля ви се, да флиртува под носа ми със собствената ми жена!

— Спипа ме, не мога да го отрека! Пък и ти си по-достоен мъж от мен, Макгрегър, след като си успял да задържиш толкова години такава жена.

— Ха! — прихна Даниъл и доволен, притисна Брансън в мечешка прегръдка. — Много си ни сладкодумен, мед ти капе от устата, и това за кой ли път те спаси! Хайде, влизай да полеем срещата.

— С чай — отсече Ана и погледна под вежди мъжа си.

Той завъртя яркосини очи.

— Ана, момчето е било толкова път, идва чак от Бостън, а навън е такъв студ, че се пука и камъкът. Едно уиски ще му дойде добре.

— Ще пие чай, ти също. Иди в хола, Брансън. Аз ще дойда ей сега.

— Ох, каква жена! В тази къща преди залез-слънце никога няма да видиш уиски, а и след това ще извадиш голям късмет, ако ти отпуснат два пръста!

Той прегърна младежа през раменете и го въведе в хола, където бумтеше огън, отразяващ се в антиките и картините по стените.

— Не искам нищо друго, освен чай — каза му Брансън. — Дошъл съм да поговорим, искам да обсъдим нещо на свежа глава.

— Колко злочест ще е денят, когато някаква си чаша уиски ще размъти моята глава или главата на един достоен ирландец! — отсъди Даниъл, после седна, изпружи дълги крака и прокара длан по рунтавата си бяла брада. — Да обсъдим нещо, значи.

— Да. За Гуен.

— За Гуен ли? — ахна Даниъл — самото въплъщение на невинността, и кръстоса ръце. — А, да, тя ти помагаше с новия роман, нали така? Е, напредваш ли?

— С кое, с романа или с помощта?

— И с двете.

— С романа всичко е наред, Гуен ми помогна страшно много.

— Това да се чува! Моята Гуени си е умна. На баба си се е метнала.

— Ах, ти, стар интригант! — промърмори Брансън. — „Иди в болницата, моето момче. Гуен е тъкмо човекът, който ти трябва“ — изимитира той стареца.

Даниъл грейна в усмивка. Винаги бе смятал, че Брансън е много схватлив и оправен. Ако не го смяташе за такъв, за нищо на света нямаше да го хареса за внучка си.

— Не съм ли прав?

Брансън се облегна.

— Какво ли ще каже тя, ако научи за кроежите ти? Да не мислиш, че ще ти благодари, задето си ме накарал да й се хвърля в краката?

— Според мен това си зависи само от теб.

— Каква каша си забъркал пак, Даниъл! — извика Ана, която бе влязла с количката за сервиране, и прониза мъжа си с отчаян поглед.

— Нищо не съм направил.

— Сватосва ме с внучка ти — поясни Брансън и се изправи да поеме чая. — С Гуендолин.

— Пак ли, Даниъл! — вдигна брадичка Ана. — Нали вече си говорихме за тези неща? И се разбрахме да не се бъркаш в живота на децата.

— Не се бъркам. Само запознах Гуен с този свестен младеж, с Брансън. За да се опознаят…

— Ако може, по-отблизо — довърши вместо него гостът и наля чай на Ана. — А аз мога само да съм му благодарен.

— Наистина не виждам нищо лошо — повиши тон Даниъл и в очите му проблеснаха хитри пламъчета. — Ето на, и момчето ми е благодарно. То оставаше да не ми е благодарно! Такова хубаво момиче като нашата Гуен. Умно, прибрано, обичливо, от добро семейство…

— Не е нужно да изброяваш достойнствата й — прекъсна го младежът и сипа чай и на него. — Не е нужно да агитираш и нея, ще се опитам да я убедя сам.

— Чуйте го, моля ви се, щял да се опита! — възкликна Даниъл и стовари юмрук върху страничната облегалка на фотьойла. — Цял месец се мотаеш. Какво още чакаш?

— Даниъл! — извика Ана и си напомни, че трябва да е търпелива. — Остави човека на мира.

— Ако го оставя на мира, ще мине още цял век, докато направи първата стъпка.

— Точно за това съм тук.

— Ето на! — Старецът стовари още веднъж пестник, този път победоносно. — За какво намекваш?

— Намеквам, че внучка ти изобщо не откликва.

— Не откликвала — завъртя Даниъл очи. — А ти защо не я ухажваш? Или искаш да ти напиша как един мъж ухажва жената, която харесва?

Брансън се размърда на стола.

— Не знам дали думата „ухажва“ е уместна.

— Виж ти! А коя дума според теб е уместна за внучка ми? — попита той с ледени пламъчета в сините очи.

— Нямам дума за нея — призна си Брансън и вдигна ръка в знак, че не иска да се карат. — Тя ме привлича много, интересна ми е — помисли си, че е излишно да си мери толкова думите, в края на краищата беше при приятели. — На път съм да се влюбя в нея.

— Какъв път? Или си влюбен, или не си влюбен.

Този път Ана само се засмя.

— О, на Даниъл все не може да му се угоди.

— Добре, де, влюбен съм, но искам да се уверя, че чувствата ми са споделени. От доста време не съм позволявал да ми разбият сърцето — каза Брансън на Даниъл. — Надявам се и занапред да е така. Та мисълта ми е, че не може да си живял толкова дълго и да не си усвоил някои тънкости, например изкуството да преценяваш от пръв поглед хората, да си наясно с техните достойнства и недостатъци. Знам, че обичаш семейството си. Тоест, със сигурност си претеглил всички плюсове и минуси, преди да решиш, че съм достоен за Гуендолин.

— Виж го, Ана, какъв ни е умен. Нищо чудно, че ми е любимец.

— Недей да бързаш толкова — спря го Брансън. — Още не съм взел окончателно решение. Обаче — добави той, преди Даниъл да бе избухнал, — ми се ще много да проуча възможностите. Тъй като познаваш Гуендолин…

— Нарича я „Гуендолин“! — възкликна Даниъл и очите му се насълзиха. — Чу ли, Ана, как я нарича с цялото й име и колко романтично звучи?

— Млъкни, Даниъл — прошепна Ана, въпреки че и тя се бе разнежила.

— Познавате я още от бебе — продължи младежът. — А аз се запознах с нея едва преди няколко седмици. Защо не ми предоставите малко вътрешна информация?

— Тя държи на честността — поясни Ана и погледна първо Брансън, а сетне и мъжа си.

— Нямам намерение да я лъжа — усмихна се младежът и върху брадичката му се появи чаровна трапчинка.

— Трябва да й завъртиш главата — намеси се и Даниъл. — Открай време си е романтична, дай й да слуша приказки!

— Не, Гуен трябва да запази здрав разум — поправи го жена му. — Тя се гордее със своята сила и независимост.

— Не, тя има нужда от лунна светлина, от рози и нежни думи.

— А, не, има нужда не от това, а от почтеност, взаимност и уважение.

Брансън въздъхна тежко.

— Е, помогнахте ми много — поклати той глава, а после съвсем се обърка, защото Ана и Даниъл прихнаха в гръмогласен смях. — Да не съм пропуснал някоя шега?

— Ама ти не ме слушаш внимателно — каза Даниъл и хвана жена си за ръката. — Наистина пропусна най-важното. Обясних ти, че Гуен се е метнала на баба си. Казахме ти най-чистосърдечно какво иска нашата Гуен. Същото, което преди шейсет години искаше и прелестната Ана Уитфийлд от недодялания шотландец, влюбил се до полуда в нея още в мига, когато я зърна с розовата рокля на лятното увеселение у Донахю.

— И макар че се наложи доста да се потрудя — продължи през шепот Ана, — с времето получих всичко, каквото исках, дори повече. Важното е, Брансън, да бъдеш верен на себе си, важното е и Гуен да бъде такава, каквато е. Започнете оттук.

 

 

Гуен бе много доволна, че бе настояла да иде на служебното мероприятие със своята кола, и сега, в полунощ, вече се бе прибрала и паркираше на алеята пред къщата. Не помнеше някога през живота си да бе прекарвала по-скучна вечер.

Нямаше нищо против служебните мероприятия или срещу Грег. Но служебното мероприятие, съчетано с Грег — това вече си бе истинско изпитание за търпението й.

Ако Грег се бе престрашил още веднъж да й пусне ръка под масата, Гуен щеше да му я изтръгне, без изобщо да се колебае!

Каза си, че ако е бил с нея, Брансън сигурно е щял да коментира през шепот надутите речи и да взима на подбив хората, които ги държат. А тя е щяла да се опитва да не се кикоти и да не се опозорява. Брансън сигурно е щял да пуска шегички и за жилавото студено пиле по киевски, което Гуен се бе преструвала, че яде с голям апетит.

И те двамата сигурно са щели да танцуват, а не да обсъждат цял час и половина лазерната хирургия. Накрая Гуен не издържа, измисли някакво извинение и се изниза.

Ала защо ли сега си мислеше за Брансън? Тръсна глава и слезе от колата. Всъщност не бе искала да прекара вечерта и с него. Бе искала да се прибере вкъщи и да се сгуши пред камината с чаша бренди и хубава книга в ръка. Но сега вече бе твърде късно за това и тя си мечтаеше да се пъхне под топлите завивки и да потъне в сладък сън.

Вече беше почти при входната врата, когато видя декоративното дърво в огромна саксия, сложено точно под лампата на верандата. Смаяна, се наведе и се взря в препарираната птичка върху един от клоните, натежали от златни копринени круши.

Имаше и картичка с нейното име върху плика и Гуен я отвори. На нея пишеше:

„Нека днес бъде за теб първият ден от коледните празници!

Бран“

Беше й пратил препарирана яребица върху декоративно крушово дръвче, помисли си тя и притиснала картичката до гърдите си, въздъхна тежко. Колко мило от негова страна! Гуен прокара пръсти по една от лъскавите круши и се усмихна глупаво на пъстрата препарирана птица. И както бе коленичила до смешното декоративно дръвче, най-неочаквано си даде сметка, че се бе влюбила безумно.