Нора Робъртс
Търсачи на щастие (11)

Десета глава

Два дена преди Коледа Лора взе на бегом стълбите, водещи към фирмата за охранителни и алармени системи на Камерън. Както винаги, секретарката я нямаше. Лора отиде с танцова стъпка при вратата на вътрешния кабинет и почука бодро.

— Ще ми отделите ли малко време, господин Камерън? — попита тя и надзърна вътре. — Ройс говореше по телефона и я повика със свит пръст да влезе.

— Ако този път сте сигурен, бихме могли да започнем още на втори януари. Не — отсече той твърдо и добави някак отчаяно: — Не, господин Макгрегър, не мога да го направя. Признателен съм ви… Не — повтори Ройс и разтри с пръсти челото си между веждите. — Разбирам, благодаря. Да. Весела Коледа!

— Дядо ми ли беше? — попита Лора, след като Ройс тресна слушалката върху вилката. — От всички Макгрегърови той има най-големи шансове да отприщи такъв гняв.

— Най-после е решил каква точно алармена система иска. Поне засега. Имам чувството, че си е наумил да му бъда подръка до края на живота си — добави Ройс, после вдигна очи и видя грейналото в усмивка лице на Лора. — Защо си толкова щастлива?

— По ред причини. Днес делото наистина прие нов обрат. Благодарение на твоите свидетелски показания от вчера.

— Радвам се.

— Знам, не ти беше особено приятно, но ни помогна изключително много. Подочух и че районният прокурор смята да възбуди разследване срещу Мастърсън. Както личи, Аманда Холоуей ще бъде оправдана — добави Лора, наведе се през бюрото и целуна Ройс по бузата. — Благодаря ти.

— Не съм направил кой знае какво, че да ми благодариш. Мислех, че вече си тръгнала към Хайанис Порт.

— Първо ще се отбия у нас да взема подаръците. Много ми се иска да размислиш и да дойдеш с мен. Знаеш, че си добре дошъл. — Тя вдигна вежда. — Сигурна съм, че и дядо те агитира от седмици да ни погостуваш на празниците.

— Благодарен съм ви, ала не мога да дойда. Не си падам по семейните сбирки. Коледа е за децата и семействата.

Лора поклати глава.

— Не си си сложил дори елха.

— Нали ми донесе онази пластмасова грозотия!

— Не е грозотия, много си е хубава даже! Но това е друго. — Много й се искаше да го покани отново, да намери нужните думи, за да го убеди да прекара с нея Коледа, да бъде част от живота й. Ала бе решила да се примири и да не го увещава повече. — Ще ми липсваш.

— Там ще е пълно с народ — усмихна се Ройс и се изправи. — С цели пълчища Макгрегърови. Само като си помисля, и се изнервям. Няма да имаш време да ти е мъчно за мен.

— Въпреки това ще ми е мъчно — възрази тихо тя и го целуна лекичко.

Извади от джоба си кутийка, опакована в ярка хартия, и му я подаде.

— Това пък какво е?

— Подарък. Нещо съвсем малко. Отвори го на Коледа.

— Слушай, аз…

— Кажи поне едно „благодаря“, Ройс!

Макар и да бе неописуемо смутен, той се насили да се усмихне.

— Благодаря ти.

— А сега кажи: „Весела Коледа!“

— Весела Коледа, хубавице!

— Ще се видим след няколко дни! — промълви припряно Лора и си тръгна, втълпявайки си, че се е просълзила не от друго, а заради скорошните празници.

Ройс не помръдна от мястото си чак докато слънцето не започна да се снишава и навън не се мръкна. Помисли си, че колкото и да не му се искаше, трябваше да погледне истината в очите. Не можеше и занапред да отрича онова, което му се бе случило. А то му се беше случило още от мига, в който бе видял Лора, когато тя бе стояла почти гола, с нож в ръката, насред кухнята. Как да не обичаш такава жена?

Но чувствата му към нея не бяха важни. Лора не само бе дошла от един различен свят, тя живееше в този различен свят. Беше племенница на президент, внучка на легенда във финансовия свят. Щеше да наследи огромно богатство, както бе подчертал и баща й, който не можеше да понася Ройс.

Дори и да си затвореше очите за всичко това, нямаше как да не забележи, че Лора ходеше с диамантени обици, че живееше в къща в скъпия квартал Бак Бей, пълна с произведения на изкуството и с антики, че кара прескъп автомобил, който струваше колкото едногодишната му заплата.

Беше завършила Харвард, а Ройс нямаше дори висше образование. Връзката им беше обречена. И бе излишно той да храни някакви илюзии.

Ала през последните няколко седмици бе открил нещо. Сега вече разбираше защо Кейн Макгрегър бе гледал толкова замечтано и унесено, докато бе говорил за жена си. Сега вече Ройс разбираше как един мъж може да се влюби и любовта му да трае до гроб.

Ключът към тази загадка беше елементарен — просто трябваше да намериш жена, която да заслужава такава любов.

Наложи си да си избие от главата всички мисли за Лора. Да я забрави и да продължи нататък.

Обърна се, решен да затвори и да се прибере вкъщи. Кабинетът изглеждаше някак празен, а апартаментът сигурно щеше да му се стори още по-празен. Защо ли никога досега не се беше замислял за това? Бе свикнал да живее като вълк единак и това му харесваше. Предпочиташе сам да си е господар, да си тръгва и да идва, когато иска. А ето че сега дори мисълта, че ще спи сам, го хвърляше в ужас.

Прокара длани през лицето си и се запита кога ли бе станал такъв страхливец, откога го бе страх да рискува. Нали именно той бе започнал да ухажва Лора? Нали той бе направил първата стъпка? А сега щеше да се раздели с нея, защото се страхуваше да не би тя да го зареже.

Въздъхна безпомощно. Не, нямаше да допусне да седи със скръстени ръце, да се отдава на тежки мисли, докато си пие бирата, и да се самосъжалява. Разполагаше с още няколко хода, които нямаше намерение да пропилява, Ройс грабна палтото си и изхвърча като хала от кабинета.

 

 

Бе прав за едно. В къщата в Хайанис гъмжеше от Макгрегърови. И тези Макгрегърови вдигаха невероятна олелия. От стереоуредбата в хола гърмеше музика. В музикалния салон в другия край на дългия коридор най-малката братовчедка на Лора. — Амилия Блейд, свиреше на пианото коледни песни и припяваше на Даниъл, чийто баритон тътнеше из цялата къща.

От горния етаж се чуваха мъжки гласове. Пак спорят за нещо, помисли си Лора. Доколкото можеше да съди от гласовете, там бяха най-големият внук Мак и Дънкан. Но които и от братовчедите й да бяха горе, щяха да се разправят, докато стигнат до задънена улица, а после щяха да подхванат спор за нещо друго.

Влезе в помещението, което всички в семейството наричаха на шега „тронната зала“ заради огромния стол с висока облегалка, на който Даниъл седеше винаги по време на роднински сбирки. Там, при огромните прозорци, от които се откриваше гледка към скалите, се възправяше величествената петметрова елха, окичена от горе до долу с играчки и мигащи гирлянди.

Гирляндите щяха да светят чак до Богоявление.

Под елхата бе струпана цяла планина подаръци. В полунощ всички щяха да се втурнат по семейна традиция към тях. И в къщата щеше да се възцари любов. Колкото и да се караха, колкото и да спореха и да вдигаха врява, Макгрегърови се обичаха много и цялата къща бе изпълнена с тази любов.

На Лора й беше много неприятно, че Ройс щеше да кара сам Бъдни вечер.

— Не проумявам как успяват — каза зад нея баща й. Приближи се, отпусна длани върху раменете й и ги разтърка. — Всяка година намират идеалната елха. Помня от съвсем малък, че всяка Коледа в къщата е имало елха, и то на същото място.

— Когато бяхме мънички и не ни разрешавахте да стоим до полунощ, се промъквахме на стълбището и дебнехме кога Дядо Коледа ще се спусне с подаръците по комина — рече Лора и се сгуши до баща си. — Нямам от тази къща и един-единствен лош спомен и едва напоследък осъзнах колко щастлива съм. Само да знаеш колко те обичам! — допълни тя и отпусне глава на рамото му.

Кейн долови в гласа й някаква тъга и хванал брадичката й, се взря в очите й, в които бяха избили сълзи.

— Какво има, мъничкото ми? Какво се е случило?

— Нищо. Просто съм се разкиснала. Налегнала ме е сълзливост, все пак е Коледа. Реших, че не плача достатъчно често. Ти си първият мъж, който е бил до мен в живота, и искам да ти кажа, че никога, нито веднъж не си ме подвеждал.

— Недей, че ще се разплача и аз — прошепна Кейн и я притисна до себе си.

По стълбището прокънтяха стъпки — от горния етаж слизаше цяла орда. Викове, закани, обиди, смях.

— Иън и Джулия вече водят битка със снежни топки — отбеляза Лора и стисна ръката на баща си. — Още една прекрасна традиция на Макгрегърови.

— Ти ще се включиш ли?

— Ами да — потвърди дъщеря му и усмихната, отметна глава. — Ако ние двамата с теб се съюзим, ще ги тръшнем всичките. Хайде, ти върви, аз идвам след малко.

— Дадено! — възкликна Кейн и я целуна по връхчето на носа. — Ти също не ме подвеждаш никога, Лора. Гордея се с теб.

— Кръвта вода не става — усмихна се и тя.

Изпрати с възхитен поглед баща си, докато той вървеше към вратата и се опитваше да надвика врявата и да отправи предизвикателство към бившия президент на Съединените щати, за да си премерят силите на бой със снежни топки. После седна на страничната облегалка на стола на дядо си. И тя щеше да се включи в боя, ала искаше да прекара няколко минути насаме с мислите си.

Каза си, че ще си пожелае нещо под коледната елха, както бе правила навремето, като малко момиченце. Сега това щеше да бъде желанието на зряла жена, надеждата, че някой ден, някоя снежна Бъдна вечер мъжът, когото обича, ще стои с нея в същата тази стая.

— Лора!

Тя се обърна рязко и за миг й се стори, че сънува. После грейна в усмивка.

— Ройс! Дойде все пак! Ужасно се радвам! — възкликна Лора, прекоси на бегом помещението и го хвана за ръката. — Божичко, дланите ти са ледени! Къде са ти ръкавиците? Дай ми палтото си и иди да се постоплиш край огъня!

— Трябва да поговорим.

— Ама разбира се — рече все така усмихната тя, но очите й, вперени някъде зад Ройс, си останаха студени. В коридора пак имаше много хора, ала всички се бяха умълчали и бяха притаили дъх. — Роднините ми! — отбеляза Лора.

— Нямам никакво намерение да се запознавам с половин милион Макгрегърови, най-малкото докато не приключим с разговора.

— Както искаш — съгласи се тя и огледа любопитните лица на роднините си. — Казвай сега! — нареди бързо. Без да чака, за да види дали Ройс ще изпълни заповедта й, го дръпна да влезе в „тронната зала“ и затвори вратата. — Не се притеснявай, вече познаваш доста от тях, а през следващите ден-два ще опознаеш и останалите.

— Не знам дали ще остана.

— Ама как така…

— След като ме изслушаш, може би няма да искаш да ме гледаш тук.

Лора усети как на гърлото й засяда буца, ала запази самообладание.

— Добре, де, защо все пак не си съблечеш палтото. Ще донеса нещо за пиене, за да вдигнем наздравица за Коледа. Обичаш ли бренди?

— Може. Донеси каквото предпочиташ ти — отвърна Ройс и смъкна палтото, докато тя вървеше към барчето с напитките. — Божичко, каква елха!

— Е, не е като твоята керамична „грозотия“, но върши работа — пошегува се Лора и му подаде чашата, после се чукна с него. — Радвам се, че дойде.

— Е, не бързай да се радваш толкова!

Тя почувства, че трябва да седне, и без да се замисля, избра стола на Даниъл. А Ройс си каза, че в него Лора би трябвало да прилича на джудже. Нищо подобно! Беше направо царствена, приличаше на кралица, готова да властва. Ала той нямаше намерение да се предава току-така, без бой.

— Ако нещо те мъчи, кажи, не го потулвай! — прикани го предпазливо тя.

— Да, лесно ти е на теб! — Ройс закрачи нервно, спомни си, че не обича бренди, и остави чашата. — Нямах друг избор, бях принуден да дойда тук, на вражеска територия.

— Вражеска територия ли! — прихна Лора.

— Баща ти не може да ме гледа.

— О, Ройс, няма такова нещо. Просто…

— Да не говорим за това. Няма значение — махна с ръка той и развеселен, продължи да крачи напред-назад. — Така, де, защо да ме обича и харесва? Не съм следвал в Харвард, нямам къща, работил съм в полицията, а сега с триста мъки се опитвам да наложа фирмата си. И за капак спя с дъщеря му. На негово място щях да се погрижа да ми теглят куршума.

— Баща ми не е сноб.

— Не е нужно да е сноб. Но просто няма как да си затваряме очите за фактите. А дори и да ги забравим, нещата пак не се променят особено.

— Какви неща?

Ройс поклати глава, продължи да снове, после спря и се вторачи в Лора.

— Искам да… Трябва да помисля — допълни той и отиде при един от прозорците. Навън, на хълмистата морава най-малко шест-седем души се биеха със снежни топки. — Нямам нищо общо с вашия свят. Със семейство като вашето.

— Нашето семейство наистина си е уникално във всяко отношение.

— Не съм бедняк — допълни Ройс сякаш на себе си. — Фирмата носи добри пари. Разбирам си от работата. — Махна се от прозореца, ала реши, че му е по-спокойно, когато се движи. — Твоите пари не ме интересуват. Все едно ми е дали имаш пет долара или пет милиона.

Лора бе потресена не само от думите му, които я озадачаваха, но и от вида му. — Той изглеждаше потиснат, ядосан и както никога притеснен.

— И през ум не ми е минавало, че се интересуваш от тях.

— Е, исках да ти го кажа и аз — промърмори младежът едва чуто и поклати глава. — В състояние съм да се издържам. Правил съм го цял живот. Ти си свикнала с повече и това не е проблем за мен. Трябва да получаваш онова, с което си свикнала.

— Радвам се, че мислиш така, защото нямам намерение да се лишавам от него — отбеляза Лора и стана от стола. — Стига с тези недомлъвки, Ройс, говори направо!

— Старая се! — каза той с опасно блеснали очи. — Правя каквото мога! Да не мислиш, че ми е лесно? Че съм го правил цял живот? Никога не съм го обмислял! Никога не съм го искал! — тросна се Ройс, приближи се и впери в нея гневен поглед. — Нека сме наясно, хубавице! Никога не съм го искал.

— Какво не си искал?

— Не съм искал да се докарам дотам, че да не минава и ден, в който да не мисля постоянно за тебе. Да те търся нощем, ако не си до мен. Да изпитвам потребност да чуя гласа ти, само да го чуя, нищо повече! Да съм влюбен в теб!

— Влюбен в мен ли? — повтори Лора и се отпусна бавно на стола. — Ти си влюбен в мен!

— А сега ме изслушай, без да ме прекъсваш! Знам, че и ти не си безразлична към мен, иначе нямаше да ми позволиш да те докосна и с пръст. В началото може би просто се привличахме физически, сега обаче отношенията ни не се свеждат до това. Те са нещо много по-голямо и ако ми дадеш възможност…

— Ройс!

— Изслушай ме, Лора, без да ме прекъсваш! — примоли се той и се дръпна от нея, за да си възвърне самообладанието. Имаше чувството, че върви по тъничко въже, опънато на височината на третия етаж. — Хубаво ни е, когато сме заедно, и аз знам, че мога да те направя щастлива. — Извърна се рязко. — Дядо ти е на същото мнение.

— А, само не ми говори за дядо ми — вметна Лора, усетила как обзелите я опасения изчезват яко дим.

— Защо да не говоря! Ще говоря, и още как! Щом дядо ти смята, че съм достоен за теб, защо да не го мисля и аз?

— Горката аз! — възкликна гневно тя.

— Защо горката! Трябва да се радваш! Имам як гръб, разумен човек съм, не шикалкавя. Освен това те обичам, обичам всичко в теб и около теб! Дори ще се постарая да се науча да живея със семейството ти. А това си е доста голям подвиг! — Ройс бръкна в джоба си и извади малка кутийка. — Заповядай — каза и й я подаде.

Лора я взе и затаила дъх, я отвори. Сърцето й подскочи от радост и вълнение и тя извика. Тъмночервеният рубин направо грееше прелъстително в златния си обков.

— Реших, че диамантът е прекалено предсказуем за теб — прошепна младежът. — За нас.

— Предложение за брак ли ми правиш, Ройс? — попита Лора, доволна, че гласът й бе прозвучал така спокойно и ведро, понеже сърцето й биеше като обезумяло.

— Това е пръстен, нали така?

— Да, съмнение няма. И то много хубав — потвърди тя и погледна Ройс право в очите.

— Какво? Да не би да е малък?

— Кретен! Аз чакам.

— Чакаш ли? Не ти, а аз чакам.

Лора въздъхна.

— Добре, нека опитаме другояче. Нямах намерение да го правя, не исках да се получава така. Ала съм влюбена в теб.

Ройс понечи да й възрази — вече бе обмислил доводите.

— Изслушай ме, де! — Лора се облегна и доволна, протегна ръка. — Ти си невероятно красив мъж. Имаш фирма и макар че понякога се подценяваш, не можеш да се оплачеш от липса на самочувствие. Умен си. — Тя стисна устни и кимна замислено. — От добро семейство си. И ако използваме глупавите ти изрази, мисля, че си подходящ за мен.

— Значи си влюбена в мен — успя само да изрече Ройс.

Лора се запита дали през дългия живот, който им предстоеше да изживеят заедно, тя щеше да го види някога отново толкова смирен и потиснат.

— Да, безумно влюбена съм в теб, Ройс. И искам да знаеш, че проявих голям стоицизъм и смелост да се примиря, че ти не ме обичаш. Но след като ми се обясни в любов, вече всичко се променя. И ако бе проявил здрав разум и ми бе предложил да се оженим, вместо да ми буташ в ръцете тази кутийка, щях да кажа „да“.

Той още я гледаше вторачено, ала мислите му вече се проясняваха. А сърцето му… Сърцето му капитулира.

— Бях си приготвил наистина необорими аргументи, с които да те убедя.

— Ще ми ги кажеш ли?

— Не — отвърна Ройс и си пое въздух. — Няма да се унизявам и да те моля на колене.

— Само това оставаше! — възкликна Лора, после стана от стола и му връчи кутийката. — Хайде, опитай още веднъж!

Той си даде сметка, че не е чак толкова трудно да изречеш тези думи, когато те идват от сърцето.

— Обичам те, Лора — пророни Ройс, без да сваля очи от нея, и я докосна по косата на слепоочието. — Обичам те. Искам да живеем заедно, да създадем семейство. Искам да прекарам с теб следващите шейсет Коледи. Ще се омъжиш ли за мен?

— Колко хубаво го каза! — възкликна тя със замъглени от сълзите очи. — Дай си ми пръстена! И ме целуни! Тогава вече всичко ще е прекрасно.

— Първо кажи „да“.

— Да, да, да! — скочи Лора в обятията му и затърси устните му. Бе повече от прекрасно. — Толкова се радвам, че те намерих. Че те намерих именно, когато изобщо не те търсех! Мечтаех си за мъж като теб! — пророни тя и докато си слагаше пръстена, позволи на първата сълза да се търкулне по бузата й. — Преди малко си пожелах да бъдем заедно и ето че си тук с мен!

— Ето че сме заедно! — прошепна Ройс. Входната врата се отвори с гръм и трясък, по коридора задумкаха забързани стъпки. — Обкръжени сме!

— Те ще те обикнат — засмя се Лора и го помилва по бузата. — Аз вече те обичам. На всичко отгоре на твоя страна е и тарторът на рода, Дънкан Макгрегър! — възкликна тя и се притисна с блеснали очи до него. — Хайде да го намерим и да му кажем! Мен ако питаш, предпочитам да го оставя да се мъчи, ама карай да върви, все пак е Коледа! Ще се зарадва, че се е оказал прав! Какъв по-голям подарък за него!

 

 

Из личните спомени на Даниъл Дънкан Макгрегър

За човека няма нищо по-ценно от неговото семейство. То е и най-тежката му отговорност. Никога не се отклонявам от своя дълг, а заема ли се с нещо, го върша както трябва.

Доживях да омъжа най-голямата си внучка. Божичко, каква красива булка беше, направо грееше в дългата булчинска рокля и булото върху лъскавата черна коса, носено от баба й!

Нашата Лора бе толкова прелестна, че се наложи да прегърна Ана и да я успокоя. О, видях и колко горд бе Кейн, докато водеше Лора към олтара, при мъжа, който й стана съпруг. Мъжът, когото лично аз избрах. Но предпочитам да не разгласявам това.

Децата все се мусят, ако решат, че им се бъркам в живота. А аз просто се безпокоя за тях и искам да им помогна.

Та онази великолепна утрин стоях и гледах как Кейн се подсмихва самодоволно и потупва по гърба своя зет и дори пуснах една сълза, когато Иън като брат на булката вдигна наздравица в чест на младоженците.

Онзи ден бе неописуемо щастлив за целия клан на Макгрегърови!

Свърших си добре работата. Лора и Ройс ще бъдат щастливи и няма да е зле да не протакат и да си родят дечица, които баба им да дундурка. Ана изгаря от нетърпение да й се роди първото правнуче!

Сега вече мога да насоча вниманието си към сладката Гуен. Ненагледно хубава е, не ти трябва принцеса, мъжко момиче е, много е сериозна, ала има романтично сърце. Дали е умна ли? Бог обича това дете, по-умно от него трудно ще срещнете. Но и тя като баба си не разбира, че й трябва мъж, трябват й деца, които да я радват.

И така, налага се да запретна ръкави и да й намеря мъж, който да й е лика-прилика! Всъщност вече съм го открил. От добро семейство е. Благоразумен е, душа човек! За нищо на света няма да допусна моята Гуен да се омъжи за момче, което не я заслужава!

Е, ще ми трябва малко време, ала аз разполагам с предостатъчно време. Човек, който е живял дълго като мен, се е научил да подбира подходящия момент. Не бързам за никъде, умея да бъде търпелив. Няколко месеца ще обмислям най-внимателно всичко. От хората съм, които знаят колко е важно, ако смяташ да строиш, да се погрижиш строежът ти да стъпи на добра, здрава основа.

Обзалагам се, че, следващата Коледа моята Гуен вече ще се стяга за сватба.