Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (8)

Осма глава

Светлината бе мътна и тъмносива. Ужасена и потресена, Даяна отвори очи и видя само сенки. Бе в средата на леглото, сгушена под Кейн и тънкото одеяло, което бяха делили през нощта. Въпреки че лицето му бе заровено във врата й, чуваше неравномерното му дишане, усещаше бързите удари на сърцето му срещу своето. Кожата му бе гореща и, както и нейната, леко влажна. Пръстите й бяха вплетени в косата му, а върху устните си още чувстваше неговия вкус. Съзнанието й, като и тялото й, бе натежало, сякаш потънало в някакъв гъст сладък мед. Тръпки от удоволствие пробягваха по кожата й, където все още усещаше натиска на пръстите му. С ослепителна експлозия съзнанието й се проясни.

Тя възкликна гневно, измъкна се бързо изпод него и се претърколи към края на леглото.

— Как можа?!

Той отвори очи и замаяно я погледна.

— Какво?

— Ти ми обеща! — бясно затърси комбинезона си под завивките.

Все още пулсиращ от нея и също толкова потресен, Кейн прокара ръка през косата си.

— Даяна…

— Трябваше да си знам, че не бива да ти вярвам — отсече тя, нахлузи комбинезона и скочи от леглото. Тялото й пламтеше, крайниците й бяха натежали. В самозащита очите й станаха буреносни. — Един бог знае защо си помислих, че ще спазиш уговорката.

— Уговорка ли? — повтори той объркано.

— Ти ще лежиш в твоята половина на леглото, аз ще лежа в моята — напомни му Даяна горчиво. — Ти и твоите проклети йерихонски стени.

Кейн потърка лицето си с ръка.

— Да не си луда?

— Трябва да съм била луда — отсече тя, — след като съм си мислела, че знаеш какво значи приличие.

— Чакай малко. — В мъждивата светлина той не виждаше почти нищо, освен нейния силует и блясъка в очите й. Ала чувстваше как и в него се надига гняв и стана от леглото. Усети как го облива вълна от слабост след оттичането на страстта и от това гневът му само се усили.

— Не ми казвай да чакам! — сопна му се Даяна и обви ръце около раменете си, защото започваше да трепери. — Това беше отвратително.

Бързо го прониза гняв и още нещо, в което не разпозна обидата.

— Отвратително — повтори Кейн със заплашително тих глас. — Отвратително. — Опитваше се да се овладее. — Преди малко май не мислеше така.

Тя заби пръсти в раменете си и отметна назад глава. Не, преди малко тя изобщо не мислеше, само чувстваше, само искаше. Той се бе озовал до нея — топъл, нежен, изкусителен.

— Ти нямаше право. Нямаше право!

— Аз ли нямах право? Ами ти?

— Аз бях полузаспала.

— По дяволите, Даяна, аз също! — Кейн отново прокара ръка през косата си, борейки се с чувството на безсилен гняв. Грабна панталоните си и ги нахлузи. Вината му бе смазваща — вината, че я бе докарал отвъд точката, до която е била готова да стигне. По този начин бе променил нещата между тях, точно когато бе твърдо решил да ги поддържа стабилни. — Слушай, това просто се случи… Не съм имал намерение.

— Такива неща не могат просто да се случат! — Тя потрепери, взе крещящата покривка от изпомачканото легло и се уви в нея.

— Това просто се случи — процеди той през зъби и навлече пуловера си. Дори гневът не можеше напълно да разсее чувството, че се бе събудил от някакъв мъгляв сън. — И аз не знам как, по дяволите, започна — измърмори Кейн. Очите му се впиха в нейните. Може и да беше виновен, но не бе само той. — Знам кога свърши и когато свърши, ти се беше забъркала в това точно толкова, колкото и аз.

Истината я жегна… И я уплаши.

— И ти очакваш от мен да ти повярвам, че не си знаел какво правиш? — изкрещя Даяна. — Че не си имал намерение това да се случи?

Вбесен, Кейн грабна палтото си и се приближи до нея.

— Защо, по дяволите, не ме обвиняваш и за виелицата? Или че този… Този пън — махна вбесено с ръка — имаше само една стая? Или че проклетият матрак е пропаднал в средата?

— Знам точно за какво да те обвинявам — заяви Даяна. — И за какво да съжалявам.

В стаята се възцари гробна тишина, нарушавана само от звука на сърдито дишане и от бученето на печката. Тя видя как в очите му проблесна нещо яростно, от което те потъмняха и се присвиха. В собствения си объркан гняв му се зарадва. Би искала една битка.

— Ти съжаляваш за това не повече от мен — каза той тихо и без дума повече отвори вратата, пускайки вътре снежната виелица, и я затръшна зад гърба си.

Даяна, останала сама, плътно се уви в покривката, но все още чувстваше ледения студ по кожата си. Това беше безчинство, каза си тя. Лудост. Беше му се доверила, а Кейн я бе предал, измамил. Той… Беше я накарал да се чувства чудесно, жива и желана.

От нея се изтръгна задавен звук, тя се стовари на леглото и се сви под завивките. Не, не! Сви ръцете си в юмруци. Това не трябваше да се случва. След като веднъж бе отстъпила пред него, а и пред себе си, това щеше да е само началото. Нямаше ли отново животът й да бъде доминиран от някого, който може във всеки момент да се вдигне и да си отиде? Никога вече, закле се Даяна и удари с юмрук по коляното си. Никога вече.

Едва бе започнала да открива сама себе си. Навсякъде, във всяка област на живота й се появяваше Кейн. Беше там, когато я караше да се сдобри с Джъстин. Беше там, с готов отговор на професионалните й проблеми, когато се бе върнала в Бостън. И сега беше тук и я изкушаваше да свали последните си защити, да изнесе на показ последните си чувства.

Щеше ли да е по-различна от Айрин Уокър, ако позволеше това? Когато една жена се водеше от чувства, не бе ли тя открита за всичко, което мъжът реши да й даде?

Затвори очи и прехапа устни. Не, нямаше да го позволи. Не можеше да го позволи. Цял живот бе принудена да приема онова, което някой друг решаваше да й даде.

Това бе грешка, каза си Даяна. Грешка, която не би допуснала, ако бдителността й не бе притъпена. И имаше пълното право да е бясна на Кейн. Той се бе възползвал от положението, бе я възбудил, когато е била сънена и беззащитна. Раменете й се отпуснаха под чаршафа.

Не можеше да обвинява повече него, отколкото себе си, призна тя. Не беше ли наполовина будна, когато плъзна ръце по голия му гръб? Не можеше ли да си спомни, ако си разрешеше да си спомни, онова мъгляво, сънено удоволствие да притисне тялото си към неговото? Някъде в подсъзнанието си Даяна знаеше точно какво прави и въпреки това не се и опита да се спре. И после обвини Кейн, защото това бе по-лесно, отколкото да си признае, че бе искала да прави любов с него.

Отново стисна силно очи и притисна пръсти към веждите си. О, как можа да му наговори тези неща! Как можа да се държи като някоя оскърбена лицемерка, когато той бе също толкова съкрушен, колкото и тя?

Отметна косите от лицето си и огледа празната стая. А сега какво? Да се извини. Въпреки че отговорът я накара да се размърда неловко, съвестта й не отстъпи. Не беше права, съвсем не бе права, и да го признае бе единственият начин да го приеме. Като си спомнеше тежките си обвинителни думи, знаеше, че не може да му се сърди, ако й каже да върви по дяволите със своите извинения.

Даяна стана с въздишка. Щеше да вземе един горещ душ, да се облече и да го чака да се върне.

 

 

Два часа по-късно тя кръстосваше тясната стая, разкъсвана между тревогата и раздразнението. Какво правеше навън Кейн, попита се за стотен път. Един поглед зад завесите й показа, че снегът пада със същата постоянна скорост. Отново помисли дали да не излезе да го търси, и отново си напомни, че единственият ключ бе у него. Нямаше намерение да зависи от възможността да осигури друга стая от служителя на рецепцията.

Той едва ли се разхождаше навън, каза си Даяна и дръпна пердетата. Колите на паркинга бяха полузаровени в сняг. Не се виждаха никакви признаци на живот, само безкрайната развяваща се снежна завеса. Представи си как Кейн седи в закусвалнята и се наслаждава на една от своите огромни закуски и на чаша кафе. Тази картина я раздразни, особено след като собственият й стомах много държеше да й напомни, че е празен.

Нарочно го прави, реши тя и отново дръпна пердетата. Наказва ме. Приливът на вина, който бе усетила по-рано, сега бе напълно изместен от възмущение и най-обикновен глад.

Вбесена и безусловно попаднала в капан между четирите розови стени, Даяна грабна куфарчето си и се разположи в средата на неоправеното легло. Нямаше да си губи времето в тревоги за Кейн Макгрегър. Щеше да се заеме с работата си и да чака бурята да премине. Ако той никога не се върнеше, това не я интересуваше. Тя извади бележника си и изля целия си гняв и объркване върху работата.

Мина почти още един час, преди да чуе как ключът изщрака в ключалката. Даяна хвърли настрани бележника и остана да седи с кръстосани крака в средата на леглото. Кейн влезе в стаята, покрит със сняг и в не по-добро разположение на духа, отколкото когато излезе преди три часа, погледна я и си свали палтото.

Първоначалното й намерение да го посрещне с извинение бе отхвърлено, както и втората й идея да не му обръща внимание.

— Къде беше, по дяволите? — попита тя.

Той хвърли палтото си на масата.

— Бурята вероятно ще продължи и следобед — съобщи й лаконично. — Тук все още няма други свободни стаи, а най-близкият хотел е на двадесет километра.

Отново я прободе чувство за вина, което веднага премина, когато Кейн се разположи на стола и спокойно запали цигара.

— Не ти е отнело три часа да разбереш това, нали? — избухна Даяна. — Не ти ли мина през ума, че съм вързана тук?

Кейн й хвърли един поглед, който би могъл да мине за мек, ако очите му не бяха толкова потъмнели.

— Не можа ли да намериш вратата?

Вбесена, тя скочи от леглото.

— Единственият ключ е у теб!

Той сви рамене, бръкна в джоба си, извади го и го остави на масата.

— Твой е — каза Кейн бавно, наведе се към масата и измъкна от джоба на палтото си малък плик. — Взех две четки за зъби.

Даяна хвана едната, която той й подхвърли.

— Благодаря — произнесе ледено. Нямаше да се извинява, реши тя, дори ако още един месец трябваше да седят вързани в тази ужасна стая. — След като ще трябва да прекараме тук още една нощ, би трябвало да обсъдим как ще се организираме.

Кейн едва се пребори с кипналия отново гняв. Ако му се поддадеше този път, напомни си той, имаше голяма опасност да я удуши.

— Прави каквито искаш организации — отговори студено. — Аз отивам да се избръсна. — Взе чантата си и се надигна.

— Един момент! — Даяна опря ръка на гърдите му, когато се опита да мине покрай нея. — Трябва да уточним това.

Ледът в очите му бързо се смени с огън.

— Не ме насилвай, Даяна.

— Да те насилвам ли? — възмути се тя. — Ти какво си мислиш, че можеш спокойно да влезеш тук и да ми съобщиш, че отиваш да се бръснеш, след всичко, което се случи сутринта? Да не си въобразяваш, че ще махна с ръка, сякаш е било някаква незначителна грешка?

— Това — отвърна Кейн, като я хвана за китката и освободи ръката си — би било много разумно от твоя страна.

Даяна изскубна китката си и решително му препречи пътя.

— Е, няма да стане! А ти няма нито да отидеш да се бръснеш, нито да правиш каквото и да било друго, преди да чуеш това, което имам да ти кажа.

— Тази сутрин чух всичко, което исках да чуя. — Той я отмести не много нежно от пътя си и се насочи към банята.

— Да не си посмял да ми бягаш! — кипна тя и сграбчи рамото му.

— Омръзна ми! — Вбесен до крайност, Кейн се обърна рязко към нея и я хвана за раменете толкова силно, че Даяна ахна от тревога. — Не съм длъжен да понасям това! — извика той. — Няма да стоя спокойно и да слушам как ме обвиняваш в някакъв подъл план да те вкарам в леглото си. Не ми трябва никакъв план, не разбираш ли? Можех да те имам снощи и още пет пъти преди това, без да има нужда, от каквито и да е номера. — Бързо и силно я раздруса. — И двамата го знаем. По дяволите, и аз те исках, и ти ме искаше, ала не ти стискаше да го признаеш.

С разширени от гняв очи тя се изскубна от ръцете му.

— Не ми казвай какво да признавам! Тази сутрин аз още спях…

— Сега будна ли си?

— Да, по дяволите, сега съм будна и…

— Добре. — С едно бързо движение Кейн я притегли в ръцете си и улови устните й в силна и безмилостна целувка. Чу приглушения й протест, почувства трескавата й борба да се освободи, но само я притисна по-силно към себе си.

Мислеше да я накаже, мислеше да се освободи от напрежението, което се надигаше у него от сутринта. После започна да мисли колко много я иска и не можеше да мисли за нищо друго.

С пръсти, все още забити в раменете й, той я отдръпна от себе си. Двамата се гледаха, впили поглед един в друг, дишайки тежко. Даяна чувстваше как страстта напира в нея и иска да излезе на свобода. Тя тръсна глава, сякаш да я отрече, ала тя вече громолеше като лавина надолу по планината. Отстъпи пред всички бушуващи в нея желания, привлече устните му обратно към своите и взе онова, което искаше.

Този път нямаше внимателно, сънливо проучване. И двамата бяха будни, и двамата ненаситни, и всеки от тях се опиваше от устните на другия, сякаш години бяха минали, откак бяха вкусили това удоволствие. Вкопчени един в друг, борейки се срещу преградата на дрехите, те паднаха на леглото. Сега цялата ярост се бе превърнала в страст, а страстта в нетърпение.

Даяна смъкна пуловера през главата му и доволно изохка, когато ръцете й намериха твърдите му мускули. Отчаяно искайки още, се озова наполовина легнала върху него. Горещите й устни жадно поглъщаха неговите. Всички копнежи, които бе отричала, всички желания, които бе потискала, избухнаха в една мощна експлозия. Тя не можеше да му се насити.

Почти от самото начало бе разбрала, че Кейн ще бъде мъжът, отключил последната врата, която толкова здраво бе залостила.

Свобода. Даяна простена от неудържимия й болезнен трепет и захапа долната му устна с желанието да го подлуди така, както бе подлудена самата тя. Той изохка, претърколи се върху нея и я притисна към матрака.

Като любовник бе точно това, което бе очаквала — страхотен, неустоим, вълнуващ. Бавното, сънено сутрешно любене бе само малък пример за онова, до което можеше да я докара. Сега в нея се надигаше нещо лудо — някаква дремеща диващина, от която някога се бе страхувала, а сега й се наслаждаваше. При нея нямаше никакви правила. Тялото й бе освободено, пулсираше едновременно навсякъде, извиваше се, подвижно като горещо вино, докато Кейн като в безумие смъкваше дрехите от нея. В момента, в който изруга пред последната бариера от коприна, Даяна чу нисък гърлен смях и не позна, че е неин.

Сякаш полудял от този звук, той отново притисна устните си към нейните, докато нетърпеливата му ръка разкъса презрамката на комбинезона в усилието си да я намери. А нейните устни отвърнаха със същото удоволствие, със същия порив.

Приличаше на война — това отчаяно търсене, това трескаво предизвикване. Ръцете му дращеха по нея и тя го притискаше по-силно, подканяйки го да вземе още. Чуваше как накъсаното му дишане се слива с нейното, когато устните му се спуснаха алчно към гърдите й, докато и двамата загубиха контрол над себе си.

Страстта сега бе като синьо-бял пламък, изгарящ кожата им. Коприната отново се раздра, когато Кейн я смъкна надолу, следвайки я с ръце и устни, като спираше само за да открие нови, изненадващи точки на удоволствие.

Даяна извика, но това бе нисък, тлеещ звук, който премина в гърлен стон. Тялото й бе влажно и живо, движенията й инстинктивни. Възбудата я заливаше с титанични вълни, издигаше я нагоре, захвърляше я в пропастта, разбиваше се отново и отново, и въпреки това оставаше силна. Докато мускусният аромат на страстта се виеше в главата й, тя не усещаше дивите си бездиханни молби, реалността се бе свила до един мъж, едно желание. В един-единствен замъглен момент осъзна, че те могат да са едно и също. Името му трептеше на устните й, ала каквито и думи да произнасяше, те бяха само издихание, защото той я издигаше до смайващи висоти.

След това устните му отново се впиха в нейните и въпреки че ръцете й се сключиха около него, Кейн я прехвърли отвъд последните остатъци от разума.

С натежали клепачи и доволно тяло, Даяна отвори очи и откри, че гледа отразените им тела в огледалото над леглото. За опит разпери пръсти над гърба му наблюдавайки движението в стъклото. Колко тъмна изглеждаше кожата й до неговата, помисли замаяно. И как контрастираха косите им, когато бяха един до друг.

Бе странно да вижда как тялото му се движи от дишането, което можеше да чуе и почувства. Отново прокара ръце по гърба му и видя как мускулите се развълнуваха под тях. Колко е силен, помисли тя с нов прилив на удоволствие. Силен и ненаситен. Тя също, реши доволно. Въздъхна и вплете пръсти в косата му.

Той издаде бърз и нетърпелив звук и понечи да се отмести. Даяна измърмори възмутено и го прегърна по-здраво.

— Даяна… — Кейн вдигна глава и я погледна, после изруга кратко и се преобърна по гръб. — Нямах намерение това да се случи. Звучи малко неубедително след днес сутринта, но…

Тя се размърда и отново се намести върху гърдите му.

— Недей. — Притисна устни към неговите, докато почувства как съпротивата му намалява. — Толкова съжалявам за нещата, които ти наговорих тази сутрин. Не. — Допря пръсти до устата му. — Не бях права. Знаех го, още докато ти крещях, ала не можех да се спра. Ако бях спряла, щях да призная, че те исках. — Отпусна глава на рамото му и затвори здраво очи.

С дълга въздишка той погали косите й.

— Нямах намерение да те докосна отново, когато се върнах тук.

Даяна тихо се засмя и притисна лице към рамото му.

— А аз имах намерение да ти се извиня, когато се върнеш.

— Кой знае защо — измърмори Кейн, — мисля, че това и за двамата щеше да е много по-добра идея. Даяна… — Отдръпна я, докато очите им отново се срещнаха. — Никога не съм искал никоя жена — каза той предпазливо, — точно както искам теб. Не искам да те нараня. Вярваш ли ми?

Тя отвори уста да отговори, но знаеше, че той никога няма да разбере съмненията, малките страхове, изпълващи целия й живот.

— Не искам никакви въпроси сега — каза вместо това и отново докосна устните му със своите. — Никакви разсъждения. Това е достатъчно.

Кейн едва се сдържа да не настоява за повече и я привлече по-близо към себе си.

— Засега — съгласи се той и откри изненадващ прилив на удоволствие просто от това, че лежи до нея. — Знаеш ли — подзе бавно и очите му се плъзнаха към тавана, — тази стая започва да ми харесва. В края на краищата, наистина има прекрасен изглед.

Даяна проследи погледа му и се усмихна накриво.

— Сега очаквам да ми поискаш четвърт долар за телевизора. — Видя в отражението как веждите му се повдигнаха въпросително. — Не.

— Добре де. — Кейн се изтърколи върху нея. — И без това винаги съм предпочитал сам да правя нещата, вместо да гледам как друг ги прави. — Захапа я по шията.

— Кейн… — въздъхна тя и отметна глава да се намести под устните му. — Не ми се иска да говоря за нещо толкова прозаично, обаче… Умирам от глад.

— Ммм… — Той обрисува с устни брадичката й и се спусна към раменете.

— Говоря сериозно.

— Колко сериозно?

— Дотолкова, че съм готова да рискувам да изям още един от онези сандвичи.

— Това повече ми прилича на отчаяние — измърмори Кейн и с охкане се просна по гръб. — Добре, ще отида да ти купя още едно парче отрова.

— Благодаря — каза Даяна, ала стана заедно с него. В момента, в който контактът между тях се наруши, тя почувства, че част от напрежението се връща. Глупаво е, каза си. Беше зряла жена и любовта бе част от живота. Не беше ли толкова просто? — Ще дойда с теб.

— Навън е почти толкова зле, колкото и вчера — предупреди я той и посегна към панталоните си. Защо му се искаше отново да я прегърне, да я успокои, а и себе си, че нищо не се е променило? Всичко се бе променило.

— Иска ми се за малко да се измъкна от тази стая. — Даяна огледа стените. — Този розов цвят започва да ме потиска.

Кейн нахлузи пуловера си.

— Добре, ще ядем на местопрестъплението. — Вдигна вежди, докато тя разглеждаше скъсания си комбинезон. — Предполагам, ще ми кажеш, че трябва да ти купя нов.

— Мога да те дам под съд за дребно хулиганство — заяви Даяна и облече блузата си на голо.

Той се засмя одобрително и я прегърна през кръста.

— Струва си, само за да чуя встъпителното изложение.

Тя вдигна глава и му се усмихна.

Заля го такава вълна от чувства, че не можа да устои. Желание, каза си Кейн отчаяно. Само желание и нищо друго. А желанието не бе страшно.

— Ох, отново — измърмори и устните му намериха нейните.

Пръстите, които закопчаваха блузата й, замряха, главата й се отпусна в знак на отстъпление, но устните й посрещнаха неговите агресивно. От нея се изтръгна тих звук на удоволствие, който сякаш стигна до самото му сърце и избухна там. Даяна отново усети онази странна нежност в целувката му, която сякаш настояваше за нещо повече от страст. Когато я пусна, трябваше да премигне, за да проясни зрението си.

— Кейн? — промълви учудена. Казваше ли й нещо, или я питаше? А може би тя самата си задаваше въпроси.

Кейн отстъпи крачка назад, притеснен от чувството за несигурност, което Даяна успяваше да събуди в него.

— Принуден съм отново да ти кажа да се облечеш. — Усмихваше се, ала очите му останаха напрегнати. — В противен случай не поемам отговорността, че ще останеш гладна.

С несигурни пръсти тя дозакопча блузата си.

— Струва ми се, че обичаш да ме смущаваш — отрони Даяна. — Не ме бива много да разбирам настроенията, а твоето никога не е едно и също.

— Понякога и мен ме озадачава — отвърна той повече на себе си. Когато тя го погледна сериозно в очите, Кейн с усилие на волята се пребори с напрежението. Тя бе уязвима, той бе отговорен. Изобщо не бе сигурен, че може да поеме тази отговорност. Не се задълбочавай, напомни си Кейн. Приемай нещата леко. — Може би обичам да те поддържам в същото състояние, в което съм и аз.

Даяна го изгледа с един от своите дълги замислени погледи. Накрая се усмихна:

— Аз смущавам ли те, Кейн?

Той посрещна погледа й, докато обуваше обувките си. В стаята пулсираше нещо, което и двамата много се стараеха да не забелязват.

— За момента ще се въздържа да отговоря на въпроса ти.

— Интересно… — Тя вдигна ципа на полата си. — Това ме навежда на мисълта, че те смущавам. — Облече палтото си. — Струва ми се, че това ми харесва.

— Вземи си ръкавиците — отговори кратко Кейн и пъхна ключа обратно в джоба си.

В мига, в който излязоха навън, Даяна затаи дъх от студа и порива на вятъра. Снежинките бяха по-малки, помисли тя и здраво хвана Кейн под ръка, но вятърът щеше да навява опасни преспи и след като снегът спреше. И въпреки това, когато се огледа, дори очуканият малък мотел изглеждаше чист и живописен в бялата си одежда.

— Не е толкова лошо — реши Даяна, докато се бореха с вятъра.

— Ще ти се стори още по-добре, след като за малко не си била навън.

През натрупалия един метър сняг имаше пъртина, прокарана от другите обитатели на мотела, които си бяха пробивали път до закусвалнята и обратно. Въпреки че вървеше по нея, Даяна затъна до коленете. Когато се спъваше, се хващаше по-здраво за Кейн.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш и да ме чакаш? — извика той в ухото й.

— Да не се шегуваш? — Вдигна лице и го подложи на падащия сняг. — Това ли е? — Посочи със свободната си ръка към неясните очертания на постройката, чиито светлини призрачно грееха в безкрайната белота.

— Да. Откак е почнала виелицата, заведението процъфтява. Всичките тридесет и четири стаи в нашия „лотел“ са заети.

— Ти си неизчерпаем източник на информация. Господи — продължи тя, преди да бе успял да й отговори, — бих могла да изям дори два сандвича!

— Ще обсъдим твоята склонност към самоубийство, когато влезем вътре. Внимавай! — Хвана я по-здраво за ръката. — Тук някъде има затрупани стъпала.

Останала без дъх, Даяна се спъна на вратата, която Кейн отвори. Във въздуха висеше тежката миризма на пържеща се мазнина, заглушена от тютюнев дим и нещо, което би могло да бъде бекон. В дългата стая бяха разположени няколко изподраскани пластмасови маси с найлонови поставки за сервиране и облечени с мушама столове. В дъното на стаята бе барът. Почти всички високи столове край него бяха заети от посетители, повечето от които се обърнаха да погледнат новодошлите.

В покрита стъклена купа в края на бара дремеха няколко изнемощели понички, а отзад бяха обявени специалитетите. Излизаше, че ястие от месо със сос бе само три и четиридесет и пет.

— Върна ли се? — Топчестата сервитьорка зад бара се усмихна весело на Кейн. — Довел си и мадамата си. Влез, сладурче, ела да се стоплиш — обърна се тя към Даяна. — Сигурно ще пийнеш едно кафенце.

— Да. — При това приятелско посрещане мрачната атмосфера бе забравена. — С удоволствие.

— Кафето е от заведението, докато го има — оповести сервитьорката и сложи на бара две чаши с чинийки. — Аз съм Пеги. Сядайте и пийте. Гладни ли сте?

— Умирам от глад — призна Даяна безстрашно и седна на стола до един млад и нервен на вид мъж с разрошена коса и очила.

— Днес имаме зеленчукова супа — похвали се Пеги и подаде на Даяна тънко меню, написано на ръка. — Цяла сутрин къкри.

— Добре звучи — реши Кейн и хвърли един поглед към Даяна.

— Ммм, като за начало — съгласи се тя и се зачете в менюто, прехапала устни.

— Две супи, Хал — извика Пеги през шубера. — Днес много се търсят комплексните обеди — добави тя.

— Да, звучи добре. — Даяна затвори менюто и посегна към пластмасовото шише със сметана.

Кейн се наведе напред, захапа ухото й и прошепна в него:

— Яж колкото искаш. За вечерта ще се заредим с вафли и газирана вода.

— Толкова си досетлив — отвърна тя също с шепот и обърна глава да го целуне.

— Вие от града ли сте? — попита Пеги и доля чаша с кафе на мъжа до Даяна.

— От Бостън — отговори Кейн и извади цигара. Някой до Даяна изпъшка нещастно и той погледна към него.

— Тука Чарли също е тръгнал към Бостън — съобщи Пеги и съчувствено потупа младежа по ръката. — С булката си. — Прибра кичур руса коса зад ухото си и намигна на Кейн.

— Бяхме тръгнали на сватбено пътешествие — въздъхна Чарли и се вторачи в кафето си. — Лори хвърли един поглед на стаята и започна да плаче.

— О! — Даяна го погледна с разбиране. — Предполагам, че това не е точно каквото е очаквала.

— Имаме резервация за „Хаят“. — Той вдигна глава и намести очилата на носа си. — Лори е много чувствителна.

— Да, сигурна съм. — Даяна объркано вдигна очи и срещна безпомощния му поглед. Заприлича й на малко момченце, което не е намерило велосипеда си под коледната елха. — Ами… Може би можеш да направиш стаята малко по-романтична…

— Онази стая ли?! — изсумтя Чарли и отново насочи вниманието си към кафето.

— Свещи — предложи Даяна с внезапен прилив на вдъхновение в момента, в който супата се появи на бара. — Дали някой няма свещи?

— Ами да, сигурно имам някоя и друга отзад в склада — услужливо се обади Пеги и забърса бара с един парцал. — Обича ли булката ти свещи, Чарли?

— Може и да обича — смотолеви той, ала намръщеното му лице придоби по-замислен вид.

— Разбира се, че обича — заяви Даяна и започна да бърка супата си, без да откъсва поглед от него. — Коя жена не обича светлината на свещи? И цветя — добави тя. — Ами сега? Откъде да намерим цветя?

— Отзад имаме няколко пластмасови карамфила — включи се в същия дух сервитьорката. — Слагаме ги на Коледа, нали разбираш. Ама наистина развеселяват заведението.

— Чудесно.

— Мислиш ли, че ще й харесат? — обърна се Чарли към Даяна.

— Мисля, че ще бъде много трогната.

— Ами…

— Ще отида да ги изровя. — Пеги изтри ръце в престилката си и се затътри към склада.

Чарли се наведе към Кейн:

— А ти какво мислиш?

Едва сдържайки усмивката си, той вдигна поглед от супата.

— За такива неща изцяло се доверявам на мнението на една жена.

— Давай, малкия — посъветва Чарли някой от бара. — Забий я.

— Да, бе! — изправи се той с внезапна решителност и пресрещна Пеги, която се връщаше с пълни ръце. — Ще го направя.

— Дръж, сладурче. — Тя му подаде три свещи с пластмасови поставки и няколко изкуствени цветя с големи лъскави червени цветове. — Върви да украсиш младоженския си апартамент. Твоята булчица ще се радва.

— Благодаря. — Той се усмихна на Даяна и натъпка колкото можа в джобовете си. — Много благодаря.

— Успех, Чарли — извика тя след него и се обърна към супата си. Улови погледа на Кейн и вдигна вежди: — Мисля, че е много сладко.

— И дума не съм казал.

— Няма нужда, циник такъв. — Той открито се разсмя и тя обърна гръб на обеда си. — Яж си супата. Някои от нас — оповести надуто — ценят романтиката.

— Да поръчам ли още една бутилка вино? — промърмори Кейн и поднесе ръката й към устните си.

— Да не си посмял! — прихна Даяна и се наведе да го целуне.