Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (5)

Пета глава

Защо трябва някой да кове посред нощ, учуди се Даяна и се зави презглава. Звукът продължи да кънти високо и ясно. Тя зарови глава под възглавницата и се закле, че ще се оплаче.

Отне й по-малко от тридесет секунди да осъзнае, че или трябва да се предаде, или ще се задуши. Измъкна глава, въздъхна възмутено и отвори очи.

Седем и половина, помисли замаяно, като погледна към часовника. Не беше съвсем посред нощ, но почти — като за събота сутрин. И това не беше коване, осъзна Даяна, а някой чукаше на вратата й. Ругаейки под носа си, се надигна и навлече халата.

— Добре! — извика, завързвайки в движение колана. — Идвам. — Отвори рязко вратата и предпазната верига издрънча.

— Здрасти — ухили се Кейн през пролуката. — Събудих ли те?

Даяна му хвърли един гръмоносен поглед и затръшна вратата пред носа му. След моментно размишление откопча веригата. Той отново щеше да започне да блъска.

— Какво искаш? — попита тя, като отвори вратата.

— И аз се радвам да те видя. — Кейн бързо я целуна по устните и мина покрай нея.

Даяна стисна здраво зъби, затвори вратата и облегна гръб на нея.

— Знаеш ли кое време е?

— Разбира се… Седем и тридесет и пет — съобщи той, след като погледна часовника си. — Имаш ли кафе?

— Не! — Тя рязко затегна колана. — Седем и тридесет и пет в събота сутринта — добави многозначително.

— Ъхъ — съгласи се Кейн разсеяно, оглеждайки стаята.

Още бе далеч от завършване. Даяна бе много придирчива при обзавеждането на първия си истински според нея дом — най-малкото, първия, който никой не можеше да й отнеме. Имаше един персийски килим, който бе спазарила в магазин за стоки втора употреба, елегантен диван в стил рококо, който бе изял голяма част от спестяванията й, и френска масичка за кафе, която сама бе преполирала в мазето. Единствената й хубава картина бе купена едва тази есен в Париж.

Кейн пъхна ръце в джобовете на джинсите си, разглеждайки какво си бе избрала. Всички неща бяха като нея — от класа, с индивидуалност и внимателно разположени.

— Харесва ми — заяви той накрая. — Влагаш много от себе си в това място.

— Да ти кажа ли точно колко ме интересува твоето одобрение? — сопна му се тя, без да си прави труда да сподави прозявката си.

— Хм, тази сутрин си докачлива — измърмори Кейн и й хвърли един бърз поглед. Три пъти по време на краткото си пътуване от неговия дом до нейния се бе запитал какво, по дяволите, прави. Бе получил три различни отговора, така че бе спрял да се пита. — Защо не свариш това кафе?

— Ти няма да останеш тук — подзе Даяна, запътвайки се към кухнята.

— Ще ми бъде приятно. Няма проблеми.

— Кейн… — Спокойно, каза си тя. Не се нервирай. — Аз спях. Някои хора обичат в събота да спят до късно.

— Това разбърква целия ритъм — обясни той, докато ровеше из бюфета. — Затова толкова много хора с мъка се надигат от леглото в понеделник. — Намери един буркан с кафе и започва да отмерва. — И после тъкмо започнат да свикват, отново идва събота и всичко отива на кино.

— Много мъдро, сигурна съм. — Даяна вложи в думите си всичкия сарказъм, на който бе способен замаяният й мозък. — Аз нямам нищо против с мъка да се надигам от леглото в понеделник. Може би дори обичам с мъка да се надигам от леглото в понеделник. — Объркано прокара пръсти през разрошената си от съня коса. Седем и половина сутринта бе идеалното време за избухване, заключи накрая. — Какво, по дяволите, правиш тук?!

— Правя кафе… Освен ако не си гладна. — Кейн й се усмихна любезно. — Бих приготвил закуска, ала май най-доброто, на което съм способен, е пържени яйца.

— Не, не искам закуска — отсече Даяна и разтърка очи. — Не мога да повярвам, че стоя тук и водя такъв глупав разговор.

— След като пийнеш кафе, ще ти се стори по-смислен. — Кейн включи кафеварката и й обърна гръб. Сега е още по-красива, помисли той, с разбъркани коси и лека руменина от съня по бузите. Устните й сигурно бяха меки и топли. — Мисля, че веднъж вече ти казах колко си хубава сутрин.

— О, разбира се — промълви тя смутено.

— Наистина… — Хвана брадичката й с ръка, без да откъсва поглед от очите й. — Сигурно е заради кожата ти. — Прокара палеца си точно под ръба на брадичката. Там имаше и сладост, и сила. Не можеше да се въздържи да изтръгне и двете. — Кажи ми, да не би да използваш някаква загадъчна индианска помада?

— Не знам никакви загадъчни индиански помади — успя да прошепне Даяна, докато палецът му бавно пълзеше напред-назад. — И кафето ти е готово.

— Така ли? — Кейн се обърна и си сипа една чаша. — Ти ще пиеш ли?

— Защо пък да не пия, след като очевидно няма да мога повече да спя? — Рязко отвори хладилника и намери млякото.

Той се усмихна на гърба й и отнесе чашата си в хола. Трябваше да си спомни за съботните сутрини следващия път, когато искаше да я свари неподготвена.

— Имаме почти еднаква гледка — съобщи й Кейн. — Моят апартамент е само на една пряка оттук.

— Много удобно, нали?

— Съдба — обобщи той и се разположи на дивана като у дома си.

— Един ден, много скоро, ще ти обясня какво можеш да направиш с тази твоя съдба. — Тя седна до него, опря ръка на облегалката и отпусна глава на разтворената си длан. Притвори клепачи и отново се прозя.

Кейн изобщо не си направи труда да прикрие усмивката си.

— Люси е подготвила черновата на договора за наем. Рано сутринта в понеделник трябва да е готова.

— Прекрасно. Днес смятам да пообиколя магазините. Ако имам късмет, може още тази седмица да ми докарат някои неща. — Кафето бе горещо и не по-хубаво, отколкото го правеше Даяна. Не й се искаше да мисли, че преди да го бе допила, вече напълно щеше да се е разсънила.

— Добра идея. Ще дойда с теб.

— Къде?

— По магазините.

— Благодаря ти за предложението, но не е необходимо. Сигурна съм, че си имаш друга работа.

— Нямам работа. — Той се засмя и се наведе да я дръпне за косата. — Защо не мога да ти устоя, когато толкова възпитано ми казваш да ходя по дяволите?

Тя го изгледа студено:

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Приятно ми е с теб, Даяна. — Кейн спокойно се отпусна назад, ала без да отделя очи от нейните. — Защо ти е толкова трудно да приемеш това?

— Аз не… Искам да кажа, да, но… — Отново прави това с мен, помисли тя и се намръщи на кафето си.

— Има три причини — продължи той. — Ние сме роднини, ние сме колеги… — Кейн замълча, гледайки я как продължава да му се мръщи замислено. — И ти ме привличаш — довърши той простичко. — Не толкова това твое очарователно лице, а и всичките тия дяволии в ума ти.

— Умът ми не е дяволит — възрази Даяна и се изправи. Пъхна ръце в джобовете си и се приближи към прозореца. Можеше да приеме, че са колеги. Опитваше се да приеме, че са роднини, без напълно да го разбира, ала… — Ти ме объркваш. — С неочаквана страст, която изненада и двамата, тя се извъртя бързо към него. — Не искам да съм объркана! Искам да знам точно какво правя, защо го правя и как го правя. Когато прекалено дълго съм край теб, после остават празни петна в съзнанието ми. — Вдигна ръка и отново я отпусна. — По дяволите, Кейн, не мога да ти позволя да се появяваш и да ме караш да забравям нещата всеки път, когато започна да ги оправям.

Заинтригуван от внезапно избухналия й гняв, той я наблюдаваше спокойно. После отпи от кафето си.

— Мислила ли си някога да оставиш нещата да се оправят сами?

— Не. — Даяна поклати глава. — Прекалено много години бях оставила живота си на самотек. Никога вече.

— С други думи… — Кейн остави чашата си и стана, гледайки я замислено. — Поради стечение на обстоятелствата, което не си могла да избегнеш, ти смяташ да се заключиш от всякакви чувства и желания, които имаш към мен, защото те не подхождат на настоящите ти планове?

— Да, добре… — С увереността, че нищо не става, както го иска, тя прокара ръка през косата си. — Добре — повтори и кимна. — Това е достатъчно точно.

— Това е много слаба пледоария, госпожице Блейд — забеляза той и се приближи към нея. — Мога да открия всякакви интересни пропуски.

— Не ме интересуват твоите кръстосани разпити.

— Можем да се споразумеем извън съда — предложи Кейн и дойде по-близо.

— Където се носи твоята слава — добави Даяна. — Едва ли някога си се посрамвал в преследването на жени.

— Никога няма да получиш потвърждение от веществени доказателства и свидетелски показания. Ще трябва да изградиш казуса върху нещо по-силно. Или… — Той леко я целуна по едната буза, после по другата. — Можеш да се опиташ да ми се довериш.

Тя усети как слабостта се разлива в нея и се помъчи да се съсредоточи.

— Мога също да се опитам да скоча от прозореца. И в двата случая рискувам няколко счупени кости.

Кейн се отдръпна. Искаше му се да има някаква защита срещу уязвимостта. Бе й говорил искрено. Наистина искаше Даяна да му вярва… Въпреки че не бе сигурен дали сам може да си вярва.

— Ти искаш обещания, гаранции. Не мога да ти ги дам, Даяна. Но пък — добави той, — ти също не можеш да ми ги дадеш.

— За теб е по-лесно — подзе тя, ала Кейн поклати глава.

— Защо?

— Не знам. — Даяна въздъхна уморено. — Просто ми се струва, че трябва да е така.

Той потисна желанието си да я прегърне и да я държи в ръцете си, докато тя забрави всичките си съмнения, докато престане да разсъждава логично. Не бе сигурен какви са неговите собствени мотиви. Може би никога преди не му се бе налагало да им прави разбор. Знаеше, че иска да й разкрие един нов свят — вълнения, забавления, страсти. Рицарят, който се бие за пленената принцеса, помисли Кейн тъжно. Във всеки случай, утре щеше да мисли за причините.

— Слушай, облечи се и да прекараме деня заедно. Обстоятелствата, при които се срещнахме, не са най-добрите. Защо не си дадем малко време и да видим до какво друго можем да стигнем?

— Не съм сигурна, че искам да разбера до какво друго можем да стигнем — промълви Даяна.

— Наистина ли всичката хазартна кръв е отишла у Джъстин?

Очите му бяха толкова умоляващи, когато се усмихваше. Даяна отново почувства, че я обзема слабост.

— Не знам. Винаги така съм мислила.

— Какво е адвокатът, ако не картоиграч, който залага на закона? — възрази Кейн. Напрежението в раменете й започваше да се разсейва, затова той устоя на желанието си да направи нещо повече, отколкото просто да държи леко и приятелски ръцете си върху тях.

— Може би проблемът е, че в момента не разсъждавам като адвокат. — После, отпуснала се напълно, тя се усмихна: — Иначе вероятно щях да ти цитирам няколко прецедента, които безусловно биха доказали, че трябва да те изхвърля навън и отново да си легна.

Кейн за момент се замисли върху тази възможност и кимна сериозно:

— Вероятно ще се наложи да спорим върху този пункт от закона в продължение на няколко часа.

— Несъмнено.

— Даяна, ще бъда напълно откровен. — Все още усмихвайки се, Кейн нави кичур от косата й около пръста си. — Ако не се облечеш бързо, ще задоволя любопитството си и ще разбера с какво точно си облечена под този халат.

Тя вдигна вежди:

— Така ли?

— Разбира се, можем да стигнем до споразумение. — Хвана ревера на халата между палеца и показалеца си. — Ала се чувствам длъжен да те предупредя, че съм напълно готов да стигна дотам… В най-близко бъдеще.

— След като поставяш въпроса по този начин… Ще взема един душ.

— Прекрасно, а аз през това време ще допия кафето. — Той се загледа след нея и позволи на очите си да се спрат там, където халатът се полюшваше около бедрата й. — Даяна… Какво всъщност носиш под този халат?

Тя му хвърли един мил поглед през рамо:

— Нищо — отговори. — Съвсем нищо.

— И аз така си помислих — измърмори Кейн, когато вратата се затвори зад нея.

 

 

Даяна отвори със смях вратата на магазина.

— Не мога да повярвам, че го направи. Просто не мога да повярвам!

Кейн влезе след нея и затвори.

— Това беше вярно — обясни той. — Аз наистина видях в центъра същата тази лампа с двадесет долара по-евтина.

— Но трябваше ли да го казваш на жената пред собственика на магазина?

Кейн сви рамене:

— Той би постъпил по-разумно, ако поддържаше конкурентни цени.

— Щеше да получи удар — спомни си Даяна със сподавен смях. — Щях да умра от притеснение, ако не се стараех толкова да не се разсмея. Вече никога няма да мога да вляза там.

— А аз и не бих влязъл… Освен ако той не намали цените.

Тя тръсна глава и го изгледа с присвити очи.

— В теб тече много повече шотландска кръв, отколкото си личи на повърхността.

— Благодаря. Дай да поразгледаме.

Даяна започна да се рови из антикварния магазин — поигра си с колекция от калаени съдове, спря се до кристален сервиз.

— Наистина ти си виновен, че обикаляме повече от един час, а не съм купила нищо. Онзи ъглов фотьойл много ми хареса.

— Можем да се върнем, ако не намериш нищо, което да ти харесва повече. Виж това. — В една витрина бе открил два пистолета за дуел. От планинската част на Шотландия, реши той, разглеждайки ги по-внимателно. Да, бе сигурен, като забеляза месинговите дръжки във формата на рог. Върху тях имаше келтски плетеници, гравирани със сребро. Осемнадесети век, пресметна той, като видя, че затворите и на двата пистолета бяха от дясната страна. Баща му много би ги харесал.

— Колекционираш ли такива неща? — попита Даяна заинтригувано и се наведе до него.

— Ммм. Баща ми.

— Прекрасни са, нали?

Кейн завъртя глава и се вгледа в нея също толкова внимателно, както преди малко в пистолетите.

— Малко жени биха погледнали на оръжието по този начин.

Тя размърда рамене:

— Те са част от живота, не мислиш ли? Пък и не забравяй, че моите предшественици са били бойци. — Срещна погледа му. — Както и твоите. — С лека усмивка насочи отново вниманието си към оръжията. — Разбира се, не можеш да намериш команч с такива елегантни пистолети. Знаеш ли какво производство са?

— Шотландски — отвърна той, по-очарован от нея, отколкото когато и да било.

— Ясно. — Даяна се изправи и го погледна накриво. — И предполагам, че ще ги купиш, а аз накрая ще се прибера вкъщи с празни ръце. — Забеляза, че към тях идва продавач. — Докато се пазариш за цената, аз ще поразгледам наоколо.

Остави го и се насочи към другия край на магазина. Кой би предположил, че ще й бъде приятно да прекарва съботата си, разглеждайки магазини? Кой би предположил, че ще започне да мисли за Кейн Макгрегър и като за приятен компаньон, и като за приятел? Тя поклати глава и прокара пръст по повърхността на един скрин.

Колкото повече бе около него, толкова по-лесно ставаше да бъде самата себе си. Нямаше нужда да бъде Даяна Блейд от Бийкън Хил. О, колко й бе омръзнала тази учтива, възпитана жена! И въпреки всичко, двадесетте години възпитание бяха оставили своята следа. Колко време трябваше да мине, преди да не се изненада от себе си, ако се чуе да крещи?

„Една дама никога не повишава глас.“

Тя въздъхна замечтано. Много усилия бе положила, за да стане дама — представата на леля й за дама. Всички твърди дребни правила бяха набити в главата й. Дори когато се съмняваше в тях, Даяна ги следваше, бунтувайки се рядко — и, трябваше да признае, дискретно. Тези тайни недоволства бяла нейният предпазен вентил, който й помагаше да овладява своите чувства и страсти. Човек не може да промени за една нощ начина си на живот, напомни си тя. Ала имаше напредък.

Може би амбицията й да успее в професията си също бе израз на това бунтарство. Даяна не можеше да бъде — нямаше да бъде — някаква изтупана адвокатка, която се занимава само с договори и завещания. Тя искаше нещо повече. В съда можеше да си позволи да прояви известна страст. Там тя се приемаше, дори се смяташе за проява на красноречие. Там можеше с думи да се бори за това, в което вярва.

Правото винаги я бе очаровало. То бе широко и тясно, ясно и мъгляво. И въпреки това винаги го бе намирала за стабилно, независимо от нескончаемите му гледни точки. Имаше нужда да успее в него, искаше вълненията, напрежението и славата на криминалното право.

Умът й направи пълен кръг и се върна отново към Кейн.

Искаше и него. Даяна можеше да си признае това за момент, когато той бе на безопасно разстояние. Кейн я караше да чувства, да желае — независимо дали тя го искаше или не. Острото, сладостно удоволствие, което можеше да й достави, всеки следващ път я изкушаваше все повече и повече. Може би това бе една от причините да се бори срещу него. Бе страшно да нямаш избор. — Даяна знаеше това по-добре от много други. Бе познавала и страстта, и удоволствието, но винаги бе оставала с хладна глава. Не и с Кейн. И затова си обещаваше да бъде внимателна. Много внимателна.

Погледна към него. Той разглеждаше един от пистолетите. Странно, че старото и красиво оръжие изглеждаше толкова на място в неговата ръка. В него имаше нещо аристократично, донякъде академично, донякъде вълче… При тази мисъл тя бързо тръсна глава. Въображението й бе започнало прекалено много да се развихря. И въпреки това, докато го наблюдаваше, й се струваше, че може да го види. В очите му прозираше интелигентност… И заплаха. Слабото му келтско лице бе с устни, които обещаваха да бъдат яростни или нежни, в зависимост от моментната му прищявка.

Преди един век Кейн би стрелял на своите дуели с тези пистолети, вместо с думи, осъзна Даяна. И също така последователно би побеждавал. Под полировката, която му бяха дали богатството и възпитанието, имаше нещо не толкова цивилизовано. Тя го разпознаваше, защото за нея то бе също толкова вярно, колкото и за Кейн. От комбинацията можеше да се получи нещо по-диво, отколкото и двамата очакваха.

Кейн държеше пистолета с протегната ръка и го претегляше. Очите му се спряха върху нея — студени, опасни. Погледите им останаха приковани един към друг и Даяна почувства как в нея се надига желанието, усети жестоката, вече позната й борба между разум и чувства. Този път битката бе по-дълга и резултатът бе по-несигурен. Докато разумът успее отново да надделее, тя трепереше от слабост — точно както ако устните му бяха върху нейните и тялото й най-после бе познало удоволствието от неговите ръце.

Внимавай, напомни си Даяна и се обърна.

Все още разхождайки се безцелно, огледа малък тапициран фотьойл. Дамски фотьойл, помисли тя. Светлосиният му брокат още бе в отлична форма. В него имаше възможности, реши Даяна и обърна дискретния етикет с цената. А след като видя цифрата, стигна до извода, че определено имаше възможности. Изправи се да се огледа за продавач и тогава видя бюрото.

Можеше да се определи само с една дума — идеално. С въздишка от удоволствие тя го заоглежда. Кокетното елегантно черешово бюро имаше и размера, и формата, които се бе надявала да намери. По ръба му имаше гравирани раковини, достатъчно фриволни, за да я накарат да се усмихне, докато прокарваше пръст по тях. Нямате нищо общо със скучните чамови мебели от двадесети век, които бяха стандартът на Баркли за неговия персонал. Чекмеджетата бяха с красиви месингови дръжки, а отвътре се долавяше аромат на череши.

„Моето“, помисли Даяна бързо с чувство за собственост. Вече го виждаше срещу камината в своя кабинет — надяваше се, затрупано с папки.

— Намерила си го, както виждам.

Сияеща, тя сграбчи ръката му.

— Прекрасно е, нали? Точно каквото си представях. — Стисна го по-здраво. — Трябва да го имам.

Стори му се много сладко да види как практичната Даяна Блейд е загубила ума си заради едно бюро. Кейн вплете пръсти в нейните, погледна към етикета с цената в ъгъла на бюрото и отново в развълнуваните й очи.

— Опитай се да не изглеждаш толкова възторжена — посъветва я той. — Продавачът идва.

— Ама аз…

— Имай ми доверие. — Кейн се наведе и бързо я целуна. — Разбира се, че е хубаво, любов моя — започна със съвсем различен тон. — Ала трябва да бъдеш практична.

— Кейн…

— Мога ли да ви помогна?

Кейн се усмихна дружелюбно на продавача, който му бе показал пистолетите.

— Дамата харесва това бюро. — Леко поклати глава. — Но…

— Изключителен екземпляр — започна продавачът, обръщайки се към Даяна. За десет години се бе научил към кого трябва да се насочи. — Само погледнете дърворезбата. Никой вече не работи така.

— Точно това търсех — засия тя с готовност.

Продавачът вече я виждаше как пише чека.

— Даяна! — Кейн прехвърли ръка през рамото й и я стисна малко по-силно, отколкото бе необходимо. Преди да бе успяла да възрази, бързо я целуна по слепоочието. — Ще ни трябват още някои неща, забрави ли? Бюрото е много хубаво, ала хубаво беше и другото, което гледахме.

Тя отвори уста да му напомни, че не са гледали никакво друго бюро, но забеляза блясъка в очите му.

— Да, вярно е… Ала това наистина ми харесва… — Даяна замълча, обзета от вдъхновение. — И онзи фотьойл там — продължи тя, сочейки към малкия син брокатен стол.

— Още един отличен избор, госпожо — продавачът започваше да мисли, че в края на краищата това ще се окаже една чудесна сутрин. — Толкова подхожда за дама, както и бюрото.

Даяна въздъхна и любовно погали бюрото. Той по-добре знае какво прави, помисли тя мрачно и хвърли един поглед към Кейн.

Той с усмивка я потупа по рамото.

— Но ще ти трябва и стол за бюрото, и подходяща лампа. Разликата между това бюро и другото ще е почти достатъчна, за да си ги купиш и двете.

— Прав си. — Струваше й доста усилия, ала Даяна се усмихна извинително на продавача: — Обзавеждам кабинета си, нали разбирате. И ми трябват толкова много неща.

— Прекрасно разбирам. — Той започваше да се чуди дали няма да изпусне продажбата и на пистолетите. Пистолетите, бюрото, два стола и лампа… — Ние държим да продаваме мебелите си на подходящите хора — съобщи й той малко прекалено помпозно. — Защо не изчакате да поговоря с управителя? Сигурен съм, че бихме могли да се споразумеем.

— Ами… — Кейн заби пръсти в рамото й, за да й даде знак да не се съгласява прекалено бързо.

Даяна едва се сдържа да не го смушка с лакът.

— Няма да ни навреди да чуем, скъпи. — Сладкият глас не се отразяваше в очите й.

— Сигурно си права — усмихна се Кейн, като срещна убийствения й поглед. — Ще разгледаме лампите, докато вие поговорите с началника си — каза той на продавача, който се забърза към дъното на магазина.

— Ако ми провалиш бюрото — заплаши Даяна под носа си, — ще те убия.

— Ще ти спестя десет процента — обеща Кейн жизнерадостно. — И на обед ти ще черпиш. — Спря се пред една нежна месингова лампа с матов абажур. — Ще бъдат по-склонни да преговарят, ако мислят, че могат да загубят двама клиенти. Какво мислиш за това? — попита той и прокара пръст по стойката на лампата. — Много ще подхожда на бюрото.

— Да, чудесна е. — Тя погали изящния абажур и вдигна поглед към него. — Обичаш да се пазариш, нали?

— В кръвта ми е. Баща ми с това си изкарва хляба.

— При това много добре — измърмори Даяна. — Предупреждавам те — добави Даяна, — аз ще купя това бюро, независимо дали ще смъкнат цената, или не.

— Наистина ли искаш и фотьойла, или си го измисли?

— Искам го. — Тя неволно се засмя. — Аз не съм толкова неискрена, колкото си ти.

— Върти се край мен и ще се научиш.

Към тях се приближи продавачът, сияещ от възторг.

— Е, мисля, че можем да ви предложим много приемливи условия.

Петнадесет минути по-късно Даяна вече бе навън, зачервена от студа и от удоволствие.

— Откъде разбра, че ще смъкне десет процента?

— От опит — отговори Кейн и я хвана за ръката.

— Усещам, че отсега нататък ще пазарувам по съвсем друг начин. — Отметна косата си назад и му се усмихна. — Благодаря ти за лампата. Беше много мило от твоя страна, че ми я купи. А пистолетите, предполагам, ще са за баща ти.

— Да, той скоро има рожден ден.

— Нищо не купи за себе си — напомни му тя. — Няма ли нещо, което искаш?

— Има. — Той се обърна към нея, взе я в прегръдките си и притисна устни към нейните.

Тротоарът бе пълен с купувачи, които ги заобикаляха с вдигнати вежди или със сподавен смях. Даяна не забелязваше нищо. Мразовитият зимен вятър щипеше бузите й и разпиляваше косите й. Тя не го усещаше. Две жени се спряха за момент да ги погледнат. Не е ли прекрасно, попита едната от тях. Даяна не я чу.

Ръцете й се бяха вдигнали към лицето му и през тънката кожа на ръкавиците си тя чувстваше очертанията на челюстите му. Вълк, помисли отново. Никога не знаеш кога ще се нахвърли.

— Чудесно — прошепна Кейн и я отдръпна от себе си.

Даяна объркано пое въздух и се огледа наоколо.

— Обичаш хората да те гледат, а?

Той се засмя, стисна отново ръцете й и тръгна.

— Наистина не ми беше това целта. Няма ли да обядваме?

Тя потърси в себе си раздразнение, но не го откри.

— Предполагам, че ти го дължа.

— Разбира се. Зад ъгъла има едно местенце.

— „Чарли“! — възкликна Даяна, изненадана, че Кейн я задърпа към вратата.

— Правят страхотно чили.

— Да, знам. Открих го чак когато бях в колежа. — Имаха прекалено много общи вкусове, помисли тя притеснено, докато влизаха в топлото и шумно заведение.

Кейн я забеляза, че се намръщи и приглади с длан разрошената й от вятъра коса.

— Не ти ли харесва тук?

— Винаги ми е харесвало. — Даяна тръсна бързо глава, за да се освободи от безпокойството си. — Мислех за нещо друго. — Когато лошото й настроение се разсея, му се усмихна: — Как обичаш чилито?

— Люто.

Тя се засмя и съблече палтото си.

— Аз също — още малко, и да ми изгори гласните струни.

Атмосферата бе чисто викторианска — с позлатени портрети и дълъг бар с месингов парапет. Даяна се бе отбивала тук, докато учеше в колежа. Знаеше, че никога няма да налети на леля си или на някоя от близките й приятелки. Те предпочитаха приглушената елегантност на кафе „Риц“.

Когато се разположи срещу Кейн, една група на бара запя юнашки.

— Какво ще кажеш за малко вино? — Той се протегна през масата и хвана ръцете й. — Ще те стопли.

— Ммм, нещо червено и тежко. — Позволи на дланите си да останат в неговите, докато даваха поръчката. Днес следобед щеше да се наслаждава на компанията му, на близостта. Понеделник сутринта бе достатъчно близо, за да се върне към работата.

— Разкажи ми за твоето семейство — помоли тя неочаквано. — Макгрегърови имат почти митична слава в Бостън.

Кейн се засмя и прокара пръст по опакото на ръката й.

— Сигурно трябва да се запознаеш с всички тях, за да разбереш докъде стига истината и откъде започва измислицата. Баща ми е огромен червенокос шотландец, който вероятно още би водил битки срещу враговете на Шотландия. Може да изпие бутилка уиски, без да му мигне окото, обаче крие пурите си от майка ми. Редовно ни вика всичките, за да ни се кара — както твърди, заради майка ни — задето не продължаваме рода на Макгрегърови. „Майка ви копнее да дундурка внуче на коленете си“ — произнесе той с перфектен шотландски акцент.

Даяна се разсмя:

— А какво мисли майка ти за това?

— Майка ми е много спокоен човек, пълна противоположност на баща ми. Той бушува, тя обяснява. Всеки по своя си начин, и двамата са удивително способни. — Несъзнателно се заигра с тънката златна верижка, която Даяна носеше около китката си. Тя призна удоволствието от допира на твърдите му пръсти, а после се опита да не му обръща внимание, както вече бе направила веднъж. — Само два пъти съм я виждал да губи вроденото си спокойствие — продължаваше Кейн, почти на себе си. — Веднъж случайно бях в болницата, когато тя загуби пациент. Винаги дотогава бях мислил, че се отнася към работата си строго професионално, почти студено. След това разбрах, че просто никога не го носи у дома със себе си. После, когато Рина беше отвлечена…

Даяна забеляза промяната в очите му и стисна по-здраво пръстите му.

— Сигурно е било истински ад за всички вас. Тези часове на чакане, без да знаете дали е добре…

— Да-а. — Кейн се отърси от гнева си и вдигна чаша. — После е Алън. Той повече прилича на майка ми — много спокоен, търпелив. Въпреки че сме израснали заедно, винаги се изненадвам, когато изпусне нервите си. Забравяш, че има нерви, докато не избухне и те събори на земята.

Даяна го гледаше, чувствайки как виното я стопля.

— Често ли се биеше с него?

— Доста често — кимна Кейн. — Но май повече с Рина. Бяхме по-близки по темперамент. Освен това — спомни си той, — тя имаше страхотно дясно кроше.

Даяна долови нотка на гордост в гласа му и отвори широко очи:

— Нали не си се боксирал с нея?

Кейн се усмихна на учудването в тона й и наля още вино.

— Имало е случаи, когато ми се е искало не само да се защитавам. И, за бога, имало е случаи, когато е заслужавала да бъде понатупана. — Усмивката му стана по-широка, защото Даяна продължаваше да го гледа със смесица от ужас и възхищение. — Не, никога не съм я удрял, ала най-вече защото беше четири години по-малка и доста по-дребна от мен. Аз всъщност не приемах Рина като момиче, докато не стана на четиринадесет години. А тогава това беше голяма изненада за мен.

Той ги обича всичките, помисли Даяна, и това при него изглежда толкова лесно.

— Имал си щастливо детство — отбеляза тя и сведе поглед към виното си. — Завиждах ти за това. Знаеш ли, беше странно, когато отивах да говоря с Джъстин. Колкото повече се ядосвах, толкова по-малко дистанция изглеждаше, че има между нас — засмя се учудено и тръсна глава. — А после, когато вече не бях ядосана, дистанцията беше изчезнала. Бях бясна и на теб — добави тя и отново го погледна. — Задето се бъркаше… И задето беше прав. Наистина те мразех, че си прав.

— Имам такъв лош навик — призна Кейн, докато им поднасяха чилито. — Май не мога да се преборя с него.

Даяна изсумтя съвсем не както подобава на една дама и вдигна вилицата си.

— Започвам да мисля, че би ми харесало да се изправя срещу теб в съда.

— Странно, и на мен ми е минавала такава мисъл. Това би бил — реши той след първата хапка — един интересен двубой. — Възнагради я с бавна вълча усмивка. — Как е чилито?

— Отлично. — Тя ядеше, без да откъсва очи от неговите. — Кажи ми, адвокате, толкова ли си сигурен, че ще спечелиш?

— Аз рядко губя.

— А, синдрома на Пери Мейсън. — Кейн се засмя и Даяна откри, че този звук й бе по-приятен, отколкото би трябвало. Бе прекалено лесно да забрави собствените си правила, когато бе край него. Замислено вдиша чашата си с вино и се загледа в топлия му червен цвят. — Може би в края на краищата е лошо, че не се опитах да постъпя в щатската прокуратура — продължи тя. — Ако работех там, непременно щяхме рано или късно да кръстосаме шпаги.

— Това все едно ще се случи — забеляза той. — Макар и вероятно не в съда.

— Вероятно — съгласи се Даяна, чувствайки тръпките на вълнението. Потисна ги, достатъчно честна да си ги признае, прекалено предпазлива да ги остави на свобода. — Но не бих била толкова сигурна кой ще победи.

— Може да се случи така — каза бавно Кейн, — че когато се стигне до решението на съда, ще се окаже, че и двамата сме спечелили.

— Подкупени съдебни заседатели?

Той отново се усмихна и поднесе ръката й към устните ся. Целувката му бе лека и самоуверена.

— Справедливост.