Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (4)

Четвърта глава

Беше кучешки студ. Даяна бе пуснала парното в колата докрай и си проправяше път през мудното движение на Бостън. Фаровете на насрещните коли светеха в предното й стъкло, затова тя присвиваше очи и се опитваше да не си спомня, че кокалчетата на пръстите й бяха замръзнали. Докато колата й се стоплеше, помисли си обречено, вече щеше да е в ресторанта.

Смяташе, че бе много мъдро от нейна страна да се срещне с Мат Феърман на вечеря. Той бе заместник окръжен прокурор. Беше отлично информиран за всичко. В сегашното си положение Даяна смяташе, че не е много благоразумно да откаже покана за една непринудена вечеря, въпреки че би предпочела да си е у дома, увита в топъл халат, да пие чай и да гледа някой стар филм. Така или иначе, просто не можеше да си позволи да обиди някого с връзките на Мат или да пропусне възможността да си пише няколко червени точки. Във всеки случай, тя бе уверена, че ще може да го изтърпи като човек. Винаги бе успявала. Освен това, той бе достатъчно симпатичен, реши Даяна и потрепери в палтото си. Ако човек можеше да не забелязва, че съзнанието му работи само на две нива — правото и жените.

Мат бе добър юрист, напомни си тя. Стори й се, но не можеше да е сигурна, че краката й започват да се размразяват. Отхвърли тази мисъл и се съсредоточи върху Мат. Освен че беше добър юрист и тънък политик, той бе запознат с всяко гледащо се или висящо дело в околностите на Бостън. Освен това бе и клюкар. Ако Даяна искаше да се разчуе, че сега е самостоятелна и свободна, по-добре бе да пошушне няколко думи в ухото на Мат, отколкото да наеме цяла рекламна страница в местния вестник.

Бе напуснала „Баркли, Стивънс и Фиц“ още същата седмица, когато се върна от Атлантик Сити. Това бе нейният начин да въстане против манипулациите на леля си. Даяна знаеше, че рискува — и финансово, и професионално — и през двете седмици след напускането от време на време изпадаше в паника. Баркли означаваше сигурност, не само постоянни приходи, ала и постоянен поток — е, поне струйка — от клиенти. Но Баркли бе изборът на леля й. Тя приемаше внезапното си напускане като първа стъпка към вътрешната си независимост. Не съжаляваше нито за решението си, нито за моментните съмнения за бъдещето.

През лошите дни си представяше как поделя обща кантора с някой друг борещ се да пробие адвокат и чака телефона да звънне с надеждата да защитава някой превишил скоростта шофьор. През добрите дни си казваше, че стъпка по стъпка ще се изкачи по стълбата.

Ако съжаляваше за нещо, то бе, че прекара толкова малко време с Джъстин, след като се бяха помирили. Ала тогава имаше чувството, че е много важно да се върне в Бостън и да оправи професионалния си живот. Трябваше да напусне Баркли, докато пламъкът на гнева и попарването от измамата бяха още пресни — преди да го бе обмислила прекалено добре. Бе много лесно да е прекалено нервна, за да мисли за всички последствия. Вместо това си внуши, че бърза да започне да са търси място и да си създава име. И, както откри, бързаше да започне да опознава Даяна Блейд — всички нейни лица, които толкова години бе потъпквала.

Имаше и още една причина да напусне Атлантик Сити няколко дни по-рано, отколкото бе планирала. — Кейн Макгрегър. Тя признаваше, че иска малко да се отдалечи от него, особено след последната емоционална сцена разиграла се, преди да говори с Джъстин. Кейн започваше да достига до сърцето й.

Мъж като Кейн правеше изкуство от достигането до сърцето на жените, помисли Даяна. В един момент мил и любезен, в следващия груб и арогантен… На такава комбинация трудно можеше да се устои и, бе сигурна, той го знаеше. Славата му с жените се носеше още от времето, когато е бил в колеж. Бе слушала за подвизите му от състудентите си в Харвард, а по-късно от обилие им познати в Бостън — стечение на обстоятелствата или може би съдба. Още преди да се срещне очи в очи с Кейн Макгрегър, Даяна вече знаеше прекалено много за него — но когато го срещна, се появи проблемът.

Ако бе само физическо привличане, имаше чувството, че спокойно би се справила. Бе свикнала да се въздържа, а за една история с Кейн и дума не можеше да става. Твърде много бяха свързани — и в работата си, а сега и семейно. Той бе — и по собствен избор, и според репутацията си — женкар. Тя бе — и по собствен избор, и според репутацията си — предпазлива.

Ала не беше само желание. Кейн достигаше до душата й и изтръгваше от нея чувства, които Даяна не можеше да определи. Не бе готова да ги определи. Затова подходи към проблема логично — първо призна, че го има, а след това се отдалечи от него. Сега го смяташе за решен, защото бе останал в миналото.

Създаването на собствена кантора щеше да отнеме цялото й време и енергия през следващите няколко месеца. Тази перспектива я плашеше, вълнуваше я, въпреки че все още й предстоеше да си намери подходящо помещение за кантора, а списъкът на клиентите й бе отчайващо къс. И по-рано е била сама, напомни си тя. Сама и без пари. Този път нямаше да я има леля Аделайд, която да й предложи сигурност срещу покорство. Този път сама щеше да решава, сама да греши, сама да тържествува. Знаеше точно какво иска — работа, предизвикателство, успех. Всичко, което й трябваше, бе шансът да го намери.

Бързо откри място на препълнения паркинг и реши, че това е добър знак. Нещата щяха да се развият по план, защото нямаше да им позволи да се случат по друг начин.

Студът се просмукваше през палтото й, докато вървеше бързо през паркинга. Бе започнал да вали силен, леден дъжд, от който асфалтът бе станал коварен и някак странно красив. Опита се да не мисли за замръзналите си крака, като си представи, че вече е седнала близо до камината в салона — чаша бяло вино, успокояващите звуци на пианото, ароматът на горящо дърво.

Отвори вратата и я посрещна вълна от топъл въздух. Даяна въздъхна от удоволствие, остави палтото си на гардероба и се приближи към управителя.

— Даяна Блейд — представи се тя. — Господин Феърман тук ли е вече?

Управителят бързо прегледа списъка.

— Не още, госпожице Блейд.

— Когато дойде, бихте ли му казали, че го чакам във фоайето?

Даяна се насочи към просторната уютна зала, в която около голямата камина бяха разположени дивани и фотьойли. Пламъците се издигаха високо, подклаждани от дебели дъбови цепеници, които горяха със сладостен горски мирис. Осветлението бе приглушено, едва блещукаше в сенчестите ъгли, а неясният шум от разговори и смях създаваше атмосфера като на голямо семейно празненство. Тя забеляза един свободен фотьойл и въпреки че той бе по-далеч от огъня, отколкото бе мечтала, седна на него да чака.

Бих искала да си събуя обувките, помисли си, да се свия тук и цял час само да гледам огъня. Един ден ще имам моя собствена къща и една такава стая. Никаква малка спретната гостна като в Бийкън Хил, никакъв спокоен и послушен огън. Ще лежа на пода и ще го слушам как ръмжи, ще гледам как сенките и светлините играят по тавана…

С въздишка се сгуши по-дълбоко във фотьойла. Ставам сантиментална, помисли Даяна и погледна часовника си. Като се вземеха предвид дъжда и движението, имаше достатъчно време да изпие едно питие, преди Мат да дойде. Огледа се на кого да поръча и в този момент един сервитьор докара малка масичка на колелца до фотьойла й. Тя погледна бързо към бутилката шампанско, която той отваряше. Отлична година, помисли си с лека завист.

— Извинете, имате грешка. Аз не съм поръчвала това.

— Господинът би желал да ви почерпи, госпожице Блейд.

— Наистина ли? — Докато сервитьорът пълнеше чашата й, Даяна обърна глава. Видя го и внезапно я обзе вълнение, за което не успя съвсем да се убеди, че е раздразнение. В края на краищата, той й бе казал, че Бостън не е толкова голям град. — Здравей, Кейн.

— Здравей, Даяна. — Той взе ръката й и я поднесе към устните си, гледайки я над нея в очите. — Мога ли да седна при теб?

— Защо не… — Тя посочи към шампанското и двете чаши.

Мина й през ума, че с тъмносивия си костюм изглеждаше съвсем като блестящ и изискан адвокат. После си спомни колко естествен бе в късо кожено яке и джинси. Не бе разумно да забравя тази по-малко благовъзпитана негова страна.

— Как си? — попита и вдигна една от чашите.

— Много съм добре. — Кейн се облегна назад, изучавайки я над ръба на чашата си. Спомни си роклята й — бе я хвърлила на леглото в пристъп на ярост. Бе от тънка тюркоазна коприна и сияеше върху кожата й. Изборът й на цветове, помисли той, много приличаше на избора й на аромати. Трептящ и дързък.

Продължаваше да я гледа мълчаливо и Даяна вдигна вежди:

— Сам ли си тук?

— Да.

Тя отпи и задържа за миг върху езика си шампанското, студено и сухо. Леденият дъжд навън вече бе забравен.

— Аз имам среща с Мат Феърман. Предполагам, че го познаваш.

— Да — отвърна Кейн с лека усмивка. — Познавам го. Да не мислиш да работиш в окръжната прокуратура, след като си напуснала Баркли?

— Не, аз… — Даяна присви очи. — Откъде знаеш, че съм напуснала?

— Попитах — призна той просто. — Какви са ти плановете?

Тя за миг му се намръщи, после се застави да се отпусне.

— Смятам да открия своя собствена фирма.

— Кога?

— Веднага щом уредя някои подробности.

— Намерила ли си кантора?

— Това е една от подробностите. — Даяна се намръщи и прокара пръст по ръба на чашата. Нямаше желание да обсъжда с Кейн проблемите си, във всеки случай не и съмненията си. Сви рамене, сякаш това наистина бе само подробност, а не нещо, което би определило целия й живот. — Оказа се, че не е толкова лесно, колкото очаквах. Ако искам и добро разположение, и разумен наем… — Разсеяно докосна с език мокрия си пръст. — Имам три предложения, които утре ще разгледам.

Несъзнателно предизвикателният й жест му подейства възбуждащо. Кейн почувства как в него се разлива топлина, ала я овладя. Ще има и друг път, обеща си той. На друго място.

— Може би знам за един офис, който ще те заинтересува.

— Наистина ли? — Тя се наведе към него, косата й се люшна върху бузата й и Даяна бързо я отметна назад.

— От другата страна на реката, на две преки от съда. — Отпи, забелязвайки, че коприната пада красиво върху раменете й. Седмици наред се бе чудил как би почувствал тези силни рамене под ръцете си. Освен това го бе тревожила и мисълта как се оправя тя сама в Бостън, след като бе научила за леля си и Джъстин. Още повече се бе зачудил, след като научи, че бе напуснала работата си. Загрижеността, която изпитваше, безпокоеше Кейн много повече от желанието. — Двуетажна къща — продължи той. — Преустроена е и има приемна, зали за срещи, кабинети.

— Звучи чудесно. Не разбирам защо брокерът, към когото се обърнах, не ми е споменал за тази възможност. — Освен, помисли Даяна и отново вдигна чашата си, ако причината бе, че наемът беше също толкова чудесен. Нямаше намерение да докосва парите, оставени под попечителство от леля й. От леля й, поправи се тя наум, или от Джъстин? Във всеки случай, нямаше намерение да докосне и една стотинка, която не бе изработила сама.

— Откъде си чул за това? — попита Даяна.

— Случайно познавам собственика — обясни Кейн и допълни чашите.

Тя долови нещо в тона му и внимателно го погледна.

— Собственикът си ти!

— Много бързо позна. — Вдигна чаша за наздравица.

Без да обръща внимание на смеха в очите му, Даяна се облегна назад и кръстоса крака.

— Ако имаш такава прекрасна сграда, защо не я използваш самият ти?

— Използвам я. Този цвят много ти отива, Даяна.

Тя леко забарабани с пръсти по облегалката на фотьойла.

— Защо ми предлагаш своя офис?

— Графикът ми е претрупан — обясни той толкова делово, че й отне известно време да направи прехода. — Ще трябва да отпращам някои клиенти по простата причина, че няма да мога да им дам най-доброто от себе си като време и енергия.

Даяна вдигна ръка:

— И какво от това?

— Интересуваш ли се?

Тя смръщи вежди и пое дълбоко въздух:

— От твоите клиенти ли?

— От това да ги направиш свои клиенти.

Дали се интересуваше? Бе готова и на главата си да се изправи заради шанса да получи някое и друго добро дело. Искаше й се да разцелува краката му. Но трябваше да бъде практична.

— Благодаря ти, Кейн, ала в момента не ме интересува възможността да ти стана съдружник.

— Мен също.

Даяна объркано поклати глава:

— Какво тогава…

— В сградата си имам помещения, които можеш да наемеш. Имам някои дела, които трябва или да откажа, или да препратя. Предпочитам да ги препратя. — Досега не бе съвсем разбрал защо иска да ги препрати към нея. Тя му бе роднина, така си казваше. Усети, че върти чашата в ръцете си. — Въпрос на търсене и предлагане.

Даяна дълго мълча. Кейн знаеше, че макар очите й да имаха този натежал сънлив вид, тя в момента внимателно обмисляше. Едва не се усмихна. Харесваше му как Даяна чертаеше пътя си от точка А до точка Б? Господи, беше още по-хубава, отколкото си я спомняше, а биха минали едва две седмици.

Бе устоял на изкушението да й се обади — до тази вечер, когато най-после прие, че няма да може да я изхвърли от главата си. И въпреки това си казваше, че просто се интересува как е, както се интересува един член на семейството от друг член на семейството. От телефонния й секретар бе научил къде да я намери. Бе дошъл импулсивно, а предложението, което току-що й направи, вече бе започнало да се оформя в съзнанието му. Ако приемеше, той щеше да има предимствата — и недостатъците — да е всеки ден около нея. Това бяха делови отношения, напомни си Кейн. След като ги уредяха, той щеше да се заеме с нощите. Ако тя наистина имаше намерение да открие Даяна Блейд, Кейн искаше да присъства на това откритие.

— Кейн — обади се тя и привлече погледа му, — звучи много изкушаващо, но бих искала да ти задам един въпрос.

— Разбира се.

— Защо?

Той се облегна назад и запали цигара.

— Обясних ти професионалните причини. Бих могъл да добавя, че освен това ние с теб се сродихме, така да се каже.

— Отново твоите семейни задължения — заключи Даяна безизразно.

— Предпочитам думата лоялност — възрази Кейн.

Лицето й се проясни и тя изненадано му се усмихна:

— Аз също.

— Помисли си. — Той извади от джоба си една визитна картичка. — Ето ти адреса. Намини утре да разгледаш.

Не можеше да си позволи да обърне високомерно гръб на готово разрешение на въпроса.

— Благодаря, ще мина. — Даяна посегна към картичката и ръката й се озова хваната в неговата. Очите им се срещнаха — неговите уверени, нейните предпазливи.

— Харесва ми как изглеждаш в коприна — промълви Кейн, — пиеш шампанско, а в очите ти едва проблясва светлината на огъня. — Палецът му се плъзна по кокалчетата на пръстите й и шумът около тях изчезна. — Мислех за теб, Даяна. — Гласът му стана по-дълбок и интимен и тя усети как я облива обезсилващо желание. Ръката й се отпусна в неговата. — Мислех за начина, по който изглеждаш — продължи той тихо. — За твоя аромат, вкус. За начина, по който те усещам, притисната до мен.

— Недей — прошепна Даяна, а шепотът бе самото желание. — Не прави това.

— Искам да правя любов с теб часове наред, докато тялото ти остане без сили, а съзнанието ти е пълно с мен. Само с мен.

— Недей — повтори тя и измъкна ръката си. Бързо се дръпна назад. Дишаше неравномерно. Как можеше Кейн само с няколко думи да я накара да се почувства опустошена? Тялото й пулсираше, сякаш ръцете му вече го бяха познали. Той го познаваше, напомни си Даяна. Това бе едно умение, което Кейн имаше, и бе достигнал до съвършенство в него. — Няма да се получи — успя да отрони накрая.

— Няма ли? — Видимата й борба с желанието му създаваше чувство за сила… И му доставяше удоволствие. — Напротив, Даяна, много добре ще се получи.

Тя отново вдигна шампанското си и отпи. Вече поуспокоена, го погледна в очите.

— Имам нужда от офис и имам нужда от клиенти. — Пое дълбоко въздух, чудейки се дали пулсът й някога отново ще стане нормален. — Ала имам нужда и от атмосфера на професионализъм.

— Предложението беше и си остава строго професионално, госпожице Блейд — потвърди той и в очите му отново проблесна смях. — Дали ще го приемеш или не, няма нищо общо с… други аспекти на нашите отношения, нито ще промени онова, което ще се случи между нас.

— Не можеш ли да проумееш, че аз не искам никакви отношения с теб? — ядоса се Даяна. — Нямам намерение нищо да се случи между нас.

— В такъв случай няма да има значение, че работим в една и съща сграда, нали? — Кейн отново се усмихна и остави визитката си до ръката й. — Трудно ми е да повярвам, че се страхуваш от мен, Даяна. Правиш впечатление на жена с много силна воля.

Очите й станаха студени.

— Не се страхувам от теб, Кейн.

— Добре — заключи той мило. — Значи до утре. Феърман току-що влезе, така че ще те освободя. — Изправи се и докосна бузата й с приятелска целувка. — Приятна вечер, скъпа.

Даяна раздразнено се загледа след него. Да го вземат дяволите, задето така разбърка чувствата й! Грабна картичката му от масата и я скъса на две. Да върви по дяволите! Да си вземе и офиса, и клиентите, и да скочи с тях в океана! Страхуваш ли се, попита едно тъничко гласче в съзнанието й. Тя въздъхна безсилно, отвори чантата си и пъхна вътре двете половинки.

Не, не се страхуваше. И нямаше намерение да провали кариерата си, защото Кейн Макгрегър можеше да удави жената в няколко нежни думи. Щеше да отиде в кантората му, закле се Даяна и допи на един дъх остатъка от шампанското. И ако помещението й харесаше, щеше да го грабне. Никой нямаше да може да й попречи да стигне там, закъдето бе тръгнала. Дори самата тя.

 

 

На сутринта Даяна обходи два от адресите, които й бе дал нейният брокер. Първият бе положително „не“, вторият бе определено „може би“. Вместо да тръгне към третия в списъка си, усети, че се е запътила към адреса от визитната картичка на Кейн.

Щеше да го разгледа точно както бе разгледала другите възможни офиси, напомни си тя. Щеше да е обективна, да вземе предвид размера на помещението и разположението на сградата, наема и състоянието, в което бе кабинетът. Не можеше да си позволи фактът, че то бе на Кейн, да й повлияе по един или друг начин.

Ако имаше късмет, Кейн можеше да го няма и секретарката му да я разведе. В негово отсъствие по-лесно щеше да стигне до решение.

Влюби се в нея в момента, в който я видя. Постройката бе доста тясна, стара и запазена, с тихата елегантност, която можеше да се намери в Бостън, сгушена между небостъргачи от стомана и стъкло. По тревата отпред имаше сняг, но малкият паркинг отстрани бе почистен. От комина се извиваше бледосив дим.

Даяна тръгна по плочника и се огледа. Дъб с голи клони стоеше на пост в двора, отделен от тротоара с дълъг жив плет. Съдът бе на по-малко от километър и половина. Дотук, помисли тя, е прекалено хубаво, за да бъде истина.

Вратата бе дебела и с дърворезба. До нея имаше дискретна месингова табелка:

„Кейн Макгрегър, адвокат“.

Не й бе трудно да си представи под нея подобна табелка с нейното име. Внимавай, Даяна, напомни си тя. Още дори не си видяла какво е отвътре. И въпреки това, докато отваряше вратата, си спомни какво бе казал преди няколко седмици Кейн за съдбата.

Приемната бе в розово и слонова кост. Имаше ниски масички и диван с облегалки с дърворезба. Даяна долови аромата на свежи цветя от букета в тънка кристална ваза. Подът бе от масивно дърво, блестящ и гол, с изключение на избелял старинен килим. Камината бе от розов мрамор, а над нея имаше голямо овално огледало. Вътре огънят весело пращеше.

Стил, помисли тя веднага. Кейн Макгрегър имаше стил.

Зад матово дървено бюро една жена на средна възраст с кръгло лице стискаше слушалката на телефона между ухото и рамото си и блъскаше по клавишите на пишеща машина. Бюрото бе затрупано с папки, листи и бележници. Жената се усмихна широко на Даяна и почти без да нарушава ритъма си, посочи към дивана.

— Графикът на господин Макгрегър е запълнен до следващата сряда — говореше тя в слушалката с изненадващо момичешки глас. — Мога да ви запиша час за четвъртък следобед. — Спря да печата, колкото да измъкне дебел календар-бележник някъде от хаоса на бюрото си. — Един и петнадесет — продължи тя и разрови още малко из листите, докато намери остатък от молив. — Да, госпожо Патерсън, това е първият му свободен час. Значи един и петнадесет в четвъртък… Да, ще ви се обадя, ако има промяна. — Надраска нещо в календара, избута го настрани и отново започна да печата.

Даяна леко вдигна вежди, свали палтото си и го преметна през облегалката на дивана.

— Да, непременно ще му предам. Дочуване, госпожо Патерсън. — Секретарката спря за малко да печата, остави слушалката и се усмихна на Даяна: — Добър ден. С какво мога да ви бъда полезна?

— Аз съм Даяна Блейд…

— О, да — прекъсна тя обясненията на Даяна и се изправи, при което се видя, че останалата част от тялото й е кръгло като лицето й. — Господин Макгрегър каза, че може да се отбиете днес. Аз съм Люси Робинсън.

— Приятно ми е. — Даяна усети как ръката й потъна в здраво и бодро ръкостискане. — Изглежда, сте много заета — започна тя. — Може би ще е по-добре да ми запишете час…

— Глупости! — Люси я потупа майчински по рамото. — Господин Макгрегър е с клиент, ала ми поръча да ви разведа из къщата. Ще отидем горе, за да видите първо вашия кабинет.

Преди Даяна да бе успяла да обясни, че това все още не е „нейният“ кабинет, Люси тръгна към стълбите. Бе оставила машината включена, забеляза Даяна и се зачуди дали не трябва да й напомни.

— Госпожо Робинсън…

— Виж какво, наричай ме Люси. Ние тук не се държим официално, по-скоро сме като едно семейство.

Семейство, помисли Даяна с нещо като въздишка. Изглежда, не можеше да избяга от това.

Стълбището се издигаше пред нея, без килим и без завои. Махагоновият парапет блестеше като атлаз. Даяна си помисли за бюрото в приемната и реши, че домакинството не бе измежду задълженията на Люси. Жената пухтеше по стълбите като параход под пълна пара. От кока отзад на врата й висеше една фиба.

— Долу има зала за срещи и малка кухня — говореше Люси. — Много пъти не излизаме да обядваме, така че е удобно. Можеш ли да готвиш?

— Аз… Не много добре.

— Лошо. — Люси изкачи стълбите и спря. — И мен, и Кейн не ни бива много в кухнята. — Хвърли на Даяна един дълъг поглед, едновременно приятелски и оценяващ. — Той не ми каза, че си толкова хубава. Ти имаш някаква връзка с него, нали?

Даяна замълча за момент, за да измисли какво да отговори.

— Сигурно може и така да се каже. Брат ми е женен за неговата сестра.

— Знаех си, че ще е нещо такова — кимна Люси. — Кабинетът на Кейн е тук. По-рано беше спалня. Твоят е малко по-нататък по коридора.

Даяна погледна към вратата, покрай която минаваха и продължи.

— Много хубава къща — забеляза тя. — Кейн изглежда не е направил много промени, за да я превърне в кантора.

— Само събори две стени — съгласи се Люси. — Каза, че му е омръзнало да работи между четири скучни стени и върху кафяв килим. Ако питаш мен, щом човек прекарва почти цял ден някъде, там трябва да му е удобно.

— Ммм… — Даяна помисли за своята килийка в „Баркли, Стивънс и Фиц“. Там килимът също бе кафяв, спомни си тя. — Отдавна ли работиш при Кейн?

— Работех при него, когато беше щатски прокурор — обясни Люси. — Когато ме попита дали искам да дойда с него в частната му кантора, аз си събрах бюрото и тръгнах. — Отвори вратата и отстъпи да пусне Даяна.

Бе прекалено съвършено, помисли тя, когато влезе в празната стая. Малка, но не тясна, с два прозореца, гледащи на изток. Стъпките й отекваха по дървения под и ехото им се отразяваше от високия таван. Даяна се приближи към изисканата камина от бял мрамор.

Тапетите бяха копринени, малко избелели, ала все още красиви. Тя лесно можеше да си представи стаята обзаведена и подредена, с бюро, няколко удобни стола, може би малък викториански диван и ниска масичка. На северната стена можеше да постави една библиотека за юридическите си справочници. Ако искаше да започне самостоятелната си практика със стил, никога нямаше да намери нещо по-подходящо.

— Изненадана съм, че Кейн не е намерил за какво да използва тази стая — каза на глас.

— О, по едно време я беше обзавел. Оставаше да спи тук, вместо да си ходи вкъщи, когато се случеше да работи до късно. — Люси откри фибата, която се влачеше по врата й и я пъхна обратно на мястото й. — После реши, че започва да става много лесно да прекара целия си живот тук. Кейн е отдаден на работата си, но не е обсебен от нея.

— Разбирам.

— Правната библиотека е по-нататък — продължаваше Люси. — Там Кейн накара да съборят стените. На долния етаж има тоалетна, а на този баня с вана. Тя е с оригиналните порцеланови кранове. О, моят телефон! Ти поразгледай сама. — Понесе се с пухтене по коридора, без да остави Даяна да каже и една дума.

Люси, реши Даяна, нямаше нищо общо с намръщената млада секретарка, която поделяше с двама други адвокати при Баркли. Там всичко се правеше с тиха и непоклатима експедитивност. А сградата имаше всичкия чар на един гроб. Аристократичен гроб, припомни си Даяна, ала гробницата си е гробница. Това, помисли тя и отново погледна избелелите тапети, много повече отговаряше на нейния вкус.

Тук клиентите можеха да се отпуснат, да се уверят в личното отношение към тях. Което Даяна щеше да прояви към малко клиенти, добави с тъжна усмивка. И все пак, разположението и атмосферата щяха да помогнат за разширяване на списъка й не по-малко, отколкото уменията й. Когато продаваш нещо, струва си да го продадеш с усет.

Тя се завъртя из стаята и излезе в коридора. Със сигурност махагоновата ламперия бе оригинална, реши Даяна. Никой вече не облицоваше с махагон. Отвори наслуки една врата и се озова в правната библиотека на Кейн.

Библиотеката на Баркли не бе по-голяма, помисли тя с внезапно пламнал професионален интерес. В средата на стаята имаше дълга маса, върху която бяха натрупани няколко книги. Една бе разтворена. Даяна се приближи и прочете заглавието: „Държавата срещу Силван“.

Дело за убийство, спомни си тя от лекциите в Харвард. Беше една заплетена кална история от края на седемдесетте. Общонационално разгласяване, претъпкани зали и дълъг, емоционален процес. Върху какво ли работеше Кейн, та ровеше тук за прецеденти? Заинтригувана, Даяна се наведе над книгата и зачете. Когато Кейн застана на вратата след десет минути, тя бе напълно завладяна от книгата.

Не й се обади веднага, осъзнал, че за пръв път я вижда толкова погълната от себе си. Почти недоловимо бе смръщила вежди от съсредоточаване, а устните й бяха леко разтворени. Бе опряла длани на масата и се бе навела, така че сакото й — този път в наситен червен цвят — се бе опънало на гърба й. Косата й бе прибрана зад ушите и разкриваше кръгли гравирани златни обеци. Можеше да си я представи облечена по този начин в съда… Или на елегантен официален чай. Знаеше, че ако пристъпи напред, ще усети аромата й, предлагащ стотици тъмни обещания. Предпазливо пъхна ръце в джобовете си и остана, където си беше.

— Интересно ли ти е?

Даяна рязко вдигна глава, но се изправи бавно.

— „Държавата срещу Силван“. — Потупа с пръст по отворената книга. — Завладяващ случай. През трите месеца на процеса защитата само дето заек не е извадила от шапката си.

— О’Лиъри е страхотен защитник, макар и малко крещящ за някои вкусове. — Облегна се на касата на вратата и я погледна. Светлината, която идваше от прозореца откъм гърба й, се процеждаше покрай ръцете й, все още опрени на масата.

— И въпреки това след две обжалвания е загубил.

— Клиентката му е била виновна. Обвинението срещу нея е било много добре подкрепено.

Даяна прокара пръст по отворената книга.

— Ти подобен случай ли имаш, или четеш просто за развлечение?

Кейн за пръв път се усмихна.

— Вирджиния Дей — каза той и зачака реакцията й.

Съненият поглед бе сменен с бърз интерес.

— Ти си й защитник?

— Точно така.

Даяна знаеше историята от откъслечни съобщения по новините и от разговори с други адвокати. Нашумяло убийство — неверен съпруг, ревнива жена, малък смъртоносен пистолет.

— Не подбираш лесни случаи, а?

Той само сви рамене.

— Люси ми каза, че ти е показала кабинета.

— Да. Видях доказателствата за нейната разхвърляност и неорганизираност — започна Даяна с лека усмивка. — Както и почти ужасяващата й работоспособност. Единственото, което не открих, е страстта й към сапунените опери.

— У дома си има видео, програмирано с таймер.

Даяна се разсмя и се обърна към него.

— Шегуваш се!

— Не. Ала не бих я попитал за програмата, освен ако нямаш цял час свободно време.

Тя се усмихна и се приближи до него.

— Кантората ти е много впечатляваща. Принудена съм да призная, че е по-добра от всичко друго, което съм гледала.

— Принудена ли? — попита Кейн и откри, че е бил прав за аромата й.

— Почти се надявах, че ще е напълно неподходяща, за да не се налага да избирам. Сам ли си купувал мебелите?

— Да. Имам слабост към търгове и антики. Освен това, не се доверявам на ничий вкус, когато става дума за нещо, с което аз трябва да живея.

— Много разумно. Леля ми всеки три години викаше специалисти да преобзавеждат къщата й. Тя никога не отразяваше нейната индивидуалност. Кажи ми… — Даяна за момент притисна ръка към долната си устна. — Ако аз не взема офиса, ще го дадеш ли все едно под наем?

— Не е задължително. — Отново се почувства едва ли не виновен, че такива ръце не са украсени. — Нямам желание да прекарвам толкова много време на едно място с човек, с когото не съм сигурен, че ще се понасяме.

Тя вдигна развеселено вежди:

— Мислиш ли, че ние с теб ще се понасяме?

— Мисля, че ние с теб ще се отнасяме един към друг достатъчно добре. Защо не отидем в моя кабинет да седнем? — Тръгнаха по коридора и Кейн погледна към нея: — Ако искаш, мога да помоля Люси да ни донесе кафе.

— Не, няма нужда… Пък и тя си има предостатъчно работа.

Кабинетът му бе просторен, но по-голямата част от него бе заета от старинно дъбово бюро. Както и бюрото на Люси, то бе затрупано с папки и бележници, ала отразяваше една добросъвестна подреденост, каквато нейното нямаше. Очевидно той не преувеличаваше, когато говореше за натоварването си.

Огънят тук също бе запален и гореше буйно, сякаш току-що му бе добавил дърва от сандъка до камината. Вместо дипломи в черни рамки, Кейн бе окачил на стената два жизнерадостни акварела, които подхождаха на бледите нюанси на тапетите. Даяна се огледа и си избра един старинен фотьойл. Той седна на стола до нея.

— Много хубаво — отбеляза тя. — Няма да те задържам, Кейн. Според Люси графикът ти е запълнен чак до следващата седмица.

— Мисля, че ще мога да те вместя в няколко минути. — Той извади цигара и се отпусна на облегалката. Току-що бе прекарал цял час с един истеричен клиент, който не искаше да се яви в съда. Отне му четиридесет и пет минути да го успокои. — След като не намираш помещението за неприемливо, изглежда в крайна сметка ще трябва да вземеш решение.

— Да. — Даяна почувства как топлината от огъня достига до нея и въздъхна. — Бих искала да го взема. Разбира се, зависи от условията.

Кейн издуха облаче дим и назова цена, която бе в рамките на нейните възможности, но достатъчно висока, за да не й създаде чувството за благотворителност.

— Люси е готова да поеме твоята работа, докато се подредиш. След това вие двете ще се разберете дали ще продължите по този начин, или ще си наемеш собствена секретарка.

Тя прие това с кимване и направи следващата стъпка:

— Добре, мисля, че можем да се споразумеем. Колкото до готовността ти да препращаш клиенти при мен, не съм сигурна дали ще се чувствам удобно.

— Защо? — възрази той. — Не се ли надяваше малко на бърза реклама, когато снощи вечеря с Феърман?

Даяна го изгледа сърдито, после се облегна назад.

— Не ми харесва особено по какъв начин поставяш въпроса, ала е така. Все пак е малко по-различно.

— Ако не ги искаш, ще ги препратя на някой друг — каза Кейн просто. — В момента има две дела, които бих искал да поема, но просто не мога. Делото Дей само по себе си ще ми отнеме стотици часове.

Сърбеше я езикът да разпита за подробности, ала се застави да изчака.

— Защо би ги препратил към мен? Ти изобщо не знаеш дали съм добра.

— Напротив. Проверих.

— Какво си направил?

Той бързо се усмихна на възмущението й.

— Нали не очакваш да препоръчам на клиентите адвокат, ако не знам, че е способен?

Тя въздъхна смутено. Бе се оказала притисната до стената.

— Прав си. Добре, за какви две дела трябва да мисля?

— Първото е по обвинение в изнасилване. Момчето е на деветнадесет години. Буйно, с лоша слава. Твърди, че момичето е искало — всъщност, няколко пъти — след това се скарали. След което, най-неочаквано за него, го арестуват. Второто е дело за развод. Ищец е съпругата. Когато тя дойде тук, лявото й око беше толкова подуто, че се беше затворило, а освен това зъбите й бяха разбити и се налагаше операция.

— Семенно насилие — отврати се Даяна.

— Очевидно. Според нея, това продължава от доста време, но търпението й свършило. Той й отправя насрещно обвинение, че го е изоставила. Силен е, защото има пари, а досега тя не иска официално да го обвини за физическо насилие. Ще бъде много заплетено.

— Не може да се каже, че ми пробутваш нещо леко — измърмори Даяна. — Бих искала следващата седмица да говоря и с двамата.

— Добре.

— Дотогава ще подготвиш ли договора за наем?

— В понеделник ще е готов.

— Ще те оставя да си вършиш работата. — Тя се изправи с усмивка. — Изглежда, ще трябва да си купя бюро. — Даяна си запази момента на вълнения и предчувствия за по-късно, когато щеше да бъде сама. — Благодаря ти, Кейн — добави тя и му протегна ръка. — Признателна съм ти, че се обърна първо към мен.

— Сега ще приема благодарността си. След като говориш с онези двама души, може да не си толкова доволна. — Изправи се и пое ръката й. — Свършихме по работа. Сега… — Вдигна ръка и се заигра с голямата панделка на блузата й. — Хайде днес да вечеряме заедно.

Колко лесно гласът му преминаваше в този мек, интимен тон, помисли Даяна и почувства как кръвта й веднага реагира.

— Мисля, че би било по-разумно да се съсредоточим върху работата.

— Всичко с времето си — възрази той. Тя предпочиташе коприна, помисли и прокара пръст по възела на панделката. Меки материи, ярки цветове. — Съзнанието ми се пренася към други неща в студени ветровити петъчни вечери. В Бек Бей има едно малко заведение, където рибата е прясна, а сиренето не. В ъгъла има една маса, до която светлината почти не достига. Можеш да усещаш миризмата на свещите и никога да не видиш никой познат. — Внимателно очерта с пръст ухото й и лениво докосна златната обеца. — Искам да отидем там да пием вино, да те слушам как се смееш. По-късно ще те заведа у дома и ще запаля огъня. — Погледът му бавно се плъзна по лицето й. Да, би искал да направи всички тези неща и да наблюдава промените в чертите й — смекчаването, разтварянето, копнежа. Щеше да ги направи, закле се Кейн и нещо се сви в стомаха му. Разбираше жените, нали? А какво търсеха те в един любовник? — Ще правя любов с теб, докато от огъня останат само въглени.

Бе пристъпил по-близо, ала Даяна не забелязваше. Несигурният й дъх галеше устните му. Той с думи бе обрисувал картина, която тя виждаше прекалено ясно. Би бил страхотен любовник — такъв, за какъвто жените копнеят, дори да знаят, че може и да не го преживеят. А Даяна го желаеше, повече, отколкото бе допускала, че някога може да желае мъж. Желаеше го, но знаеше, че ще бъде просто поредната бройка в неговия списък. Точно това я накара да се отдръпне.

— Не… — Ала гласът й не прозвуча толкова твърдо, колкото би желала. — Не това искам.

— Това е — настоя Кейн, привлече я към себе си и я целуна с ярост, която тихият му глас бе прикривал.

Разтърсваше я все по-дълбоко, изтръгваше от нея отговор, наслаждаваше се на паническото вълнение, което я караше да се притиска към него, въпреки че си казваше да се отдръпне. Той вплете пръсти в косите й и отметна главата й назад.

Мислеше за това, което отделя кожата й от ръцете му — тънка вълна, крехка коприна. Бе болезнено трудно да се съсредоточи само върху устните й и да не разреши на ръцете си да разтворят елегантния костюм, за да я намерят.

Дните, през които не я бе докосвал, се бяха натрупали в него и го подтикваха да премине отвъд нежността. Знаеше какво е да желае една жена, но не и какво е да я желае със сила, граничеща с насилие. Кейн не бе такъв, ала въпреки това я притисна още по-здраво.

Устните й се бяха впили в неговите, без да слушат заповедите да се освободят. Част от нея, част, която изглежда ставаше все по-силна, я караше да се предаде, нещо повече, да иска. Диви, страстни мисли се въртяха в главата й, заплашвайки да освободят нещо, което можеше никога повече да не бъде овладяно. Бе изкушаващо, толкова изкушаващо да го пусне на свобода, да се остави на течението. В този момент, със звук, в който се съдържаха и страх, и гняв, тя се отскубна от ръцете му.

— Не! — повтори Даяна и гласът й се извиси. — Казвам ти, че не това искам.

В очите на Кейн припламна нещо, което бе по-скоро ярост, отколкото желание, но гласът му бе спокоен. Не бе свикнал страстта му да е примесена с гняв и с мъка намери нормалното си равновесие.

— Това е — настоя той, — ала мога да почакам още малко, докато го признаеш.

— Дълго ще трябва да чакаш — отсече Даяна и грабна чантата си с трепереща ръка. — До понеделник подготви документите, а аз ще ти приготвя чека. Ако не можеш да приемеш нещата по този начин, ще забравим за това.

Кейн не каза нищо, когато тя излетя навън, не мигна от трясъка на вратата, който отекна в стаята. Една цепеница се скърши и падна с фойерверк от искри. Трябваше му един момент, за да се овладее напълно. Не бе имал намерение да губи самообладание. Всъщност, бе си обещал, че няма да го губи. Бе седял в напрегнати съдебни зали и противниковият адвокат го бе подигравал и предизвиквал, бе седял в мрачни зали за срещи в изправителни домове и клиентите го бяха ругали — и прекрасно се бе владял. Даяна можеше да го изкара извън нерви само с една дума, с един поглед.

Нещо неочаквано се бе случило, но не бе съвсем сигурен какво бе то. Ако бе умен, разсъждаваше той, докато съзнанието му започваше да се променяна, щеше да направи точно това, което тя искаше. Можеха да бъдат само колеги, да обсъждат текущите дела, да разнищват точките от закона и да се оплакват от съдиите.

Ала не бе умен, реши Кейн, чакайки впилото се в стомаха му желание да отпусне ноктите си. Той щеше да я има… И нямаше да се наложи да чака толкова дълго колкото Даяна си мислеше.