Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (12)

Дванадесета глава

Даяна седеше вцепенена в празната съдебна зала. Повдигаше й се. Ръцете й, скръстени върху куфарчето й, бяха леденостудени. Знаеше, че трябва да се овладее — да излезе навън, да стигне до колата си, да се прибере у дома. Кой знае защо, знаеше, че ако в този момент се изправи, коленете й ще се огънат. Седеше неподвижна като камък и чакаше това чувство да премине.

Разумът й казваше, че е глупачка. Бащата на Бет Хауърд щеше да бъде съден за лъжесвидетелство. Бет също, добави наум Даяна и погледна към празния свидетелски стол. Момичето най-вероятно нямаше да бъде осъдено — десетина свидетели бяха видели ясно, че страхът я е принудил да излъже за изнасилването. Десетина свидетели бяха видели колко жалко бе рухнала тя по време на разпита.

Не, помисли Даяна и в нея се надигна болка, десетина свидетели бяха наблюдавали как адвокатката Даяна Блейд я бе разкъсала на парчета.

Чуваше ехото на собствения си глас в тихата сега съдебна зала — студен, обвиняващ, безмилостен. Виждаше как бледото нежно лице на Бет се съкрушава… И сълзите, и почти истеричното признание. Чуваше високите яростни викове на Чад, който настояваше Бет да бъде оставена на мира. След това в съдебната зала настъпи хаос и Чад бе обуздан, а Бет изплака цялата история.

Когато залата се изпразни, Даяна остана да се справя със своята победа и с нейната цена в човешки измерения.

Никога не се бе чувствала по-сама и по-изгубена, отколкото в този момент. Искаше й се да плаче, но очите й бяха сухи. Тя бе професионалист и нямаше място за сълзи. Кейн… О, господи, имаше нужда от Кейн. Даяна затвори очи и вцепенението бе изместено от болка.

Тя нямаше право да има нужда от него или да го използва като спасителен пояс, когато чувстваше, че потъва. Макар че бяха минали две седмици, още виждаше погледа в очите му, когато се бяха изправили един срещу друг в приемната на неговите родители.

Болка. Бе му причинила болка и сега се държаха един с друг като непознати. Всеки път, когато се опитваше да си каже, че това е за добро, Даяна си спомняше този поглед и потока от чувства, който се надигна в нея, само за да бъде отхвърлен в паника.

Любов. Тя не можеше да си позволи да го обича, не можеше да си позволи риска. Щеше да е най-добре да си намери друга кантора, може би направо да напусне Бостън. Да избяга? С въздишка сведе поглед към ръцете си. Да, за това мислеше. Ако бягаше достатъчно бързо, може би щеше да успее да избяга от Кейн. Ала нямаше да успее да избяга от себе си. А ако беше честна, трябваше да признае, че всъщност бягаше от себе си.

Кога бе започнала да го обича? Може би когато той бе проявил такава нежност и разбиране след първата й среща с Джъстин. Или може би беше на онзи заснежен бряг, когато я накара да се разсмее, а после я накара до болка да го пожелае. Даяна знаеше, че това се случва, но се преструваше, че не е така. Всеки път, когато чувствата й започваха да вземат връх, тя ги потискаше. Страхуваше се.

Огледа отново празната съдебна зала, после бавно се изправи. Когато излезе навън, вече се здрачаваше. На запад небето бе натежало от облаци, които сияеха в бронзово и розово. Удължаването на деня бе единственият признак за пролетта. Вятърът режеше като нож, а тъмните голи дървета трепереха под тънката си ледена покривка.

Видя Чад, свит в палтото си, седнал близо до най-долното стъпало на съда. Поколеба се за миг, защото не бе сигурна, че бе достатъчно силна за сблъсъка с него, после изправи рамене и се спусна по стълбите.

— Чад?

Той вдигна очи и дълго я гледа, преди да стане.

— Чаках ви.

— Виждам. — С равнодушие, каквото не изпитваше, Даяна вдигна яката на палтото си да се предпази от вятъра. — Трябваше да почакаш вътре.

— Имах нужда от малко въздух. — Държеше ръцете си в джобовете, а раменете му бяха прегърбени срещу студа. — Не ме пуснаха да се срещна с Бет.

— Съжалявам. — Тя старателно не допускаше в гласа си никакви чувства и никаква умора. Мен също ме боли, помисли отчаяно. Заради теб, заради мен. Трябва ли винаги да имам отговор? — Ще уредя да се срещнеш с нея утре.

— Не изглеждате толкова добра.

Даяна леко му се усмихна.

— Благодаря. — Обърна се да си отиде, ала той я хвана за рамото.

— Госпожице Блейд… — Чад вдървено отпусна ръката си и я пъхна обратно в джоба. — Поизмъчих ви там, вътре… И май през цялото време ви измъчвах.

— Рискове на професията. Не се безпокой за това.

— Като гледах Бет… — Той изруга тихо, обърна се и се загледа в преминаващите коли. — Не можех да понасям да я гледам как плаче там. Мразех ви, задето я карахте да плаче така. Когато излязох да ви чакам, бях си намислил да ви кажа много неща.

Тя стисна по-здраво куфарчето си и се стегна.

— Давай, кажи ги сега.

Той се засмя нервно и пак се обърна към нея.

— Имах време да помисля. Май това не го правя достатъчно. — Извади цигара и закри с длани клечката кибрит, за да я запали. Даяна видя, че ръцете му не треперят. — Сега искам да ви кажа нещо друго, госпожице Блейд. — Издуха дима и чак тогава я погледна в очите. — Вие ми спасихте живота и ми се струва, че спасихте живота и на Бет. Искам да ви благодаря за това.

Тя онемяла гледаше ръката, която Чад й подаваше. След момент я прие и усети здравото му ръкостискане.

— Всичко, за което можех да мисля там, вътре, беше, че я мъчите. Не виждах по-нататък. Като седях тук, отвън, започнах да мисля за онази килия и какво би било да прекарам следващите двадесет години в нея. Не знаете колко е хубаво да си седиш отвън и да знаеш, че никой няма да дойде и да те затвори пак в клетка. — Гласът му трепна, той преглътна, ала продължи здраво да държи ръката й. — Щях да го направя заради нея и сигурно след време щях да я намразя. А тя… Тя щеше да живее с тази лъжа в себе си. Бет нямаше да издържи, познавам я.

— За нея скоро всичко ще свърши. — Даяна вдигна свободната си ръка и я постави върху оплетените им длани. Обективност ли? Само робот можеше да е студен и обективен, когато някой го гледа така. Чад имаше нужда да й благодари, но в същото време молеше и за успокоение. — Никой съд няма да накаже Бет за това, че е била ужасно уплашена.

— Ако те… Ако тя стигне до съд, ще й помогнете ли?

— Да. Ако тя иска. А ти ще си до нея.

— Да. Веднага ще се оженим. По дяволите парите. Ще измислим нещо. — Ръката му се отпусна и той за пръв път се усмихна. — Винаги съм мислил, че трябва нещо да докажа, нали разбирате. На Бет, на себе си, на целия гаден свят. Смешно, ама вече не ми се струва толкова важно да доказвам, че мога да направя всичко сам.

Даяна го погледна странно и поклати глава:

— Да — каза тя бавно. — Сигурно само един глупак мисли така.

— Няма да е лесно, тъй като Бет трябва да завърши училище. — Чад сега се усмихваше, сякаш предизвикателството му харесваше. — Обаче ще бъдем заедно, а само това има значение.

— Да. Чад… — Даяна отпусна ръка. — Струва ли си? Рискът, болката…

Той отметна назад глава и вдъхна студения вечерен въздух.

— Всичко си струва. Каквото и да е. — Отново се обърна към нея с широка, лъчезарна усмивка: — Ще дойдете ли на сватбата, госпожице Блейд?

— Да. — Тя отвърна на усмивката му, после леко го целуна по бузата. — Ще дойда на сватбата. Сега си върви у дома, утре ще се срещнеш с твоето момиче.

Докато стигне до колата си, Даяна усети, че гаденето й бе преминало. Тъпата болка в слепоочията също бе изчезнала. Толкова са млади, помисли тя, включвайки се в дългата колона от коли, и всичко е срещу тях. Ала светещата в очите на Чад надежда я караше да вярва. Те щяха да се изправят заедно срещу трудностите и ако имаше някаква справедливост, щяха да успеят.

Ами ти, запита Даяна себе си. Твърдо ли си решила да бъдеш глупачка, или и ти ще се изправиш пред трудностите? Колко хазартна кръв, кръвта на Блейд, течеше във вените й? Може би и тя като Чад кокетираше с възможността да прекара живота си в клетка. Там имаше определена сигурност, за сметка на липсата на свобода.

Думите се завъртяха в главата й — гласът на Джъстин, който й казваше, че любовта идва лесно при някои хора, но не и при тях. Кейн, който вбесено й говореше, че я обича и настояваше да му се довери. Чуваше собствения си глас, изтънял от нерви, как му обяснява, че не може да рискува да бъде изоставена сама. Какво беше сега, ако не сама? Сама и до болка влюбена. Ала оставяше тези стари страхове — духове, както ги бе нарекъл Кейн — да управляват живота й. По този начин Даяна нарушаваше най-важното обещание, което бе дала пред себе си. Да бъде Даяна Блейд.

Имаше намерение да си отиде у дома, но сега се оказа спряла до кантората. Инстинкт ли е това, помисли тя, като видя паркирана там колата на Кейн. Нервите й отново се опънаха. Какво щеше да му каже? Може би щеше да е най-добре да си отиде, да изчака, докато може да разсъждава разумно и да си направи план. Ала още докато го мислеше, слезе от колата.

Виждаше светлината в прозореца на неговата кантора. Работи прекалено много, помисли си. Делото Дей. Процесът скоро трябваше да мине. Даяна знаеше за него повече от вестниците, отколкото от Кейн. Дали бяха разменили и десет думи през последните две седмици? Какво щеше да му каже сега?

Първият етаж бе тъмен и тих. Можеше да чуе как леко проскърцва вратата, когато я затвори зад себе си. Погледна нагоре към стълбите и свали палтото си. Вероятно идваше в много неподходящ момент, реши тя, прехапа устни и отново помисли дали да не си отиде вкъщи. Тръгна по стълбите.

Вратата на кабинета на Кейн бе отворена. Докато вървеше към нея, Даяна чуваше тихия шепот на огъня. На прага се поколеба, загледана в Кейн. Той седеше на бюрото си, свел глава над купчина листи. Сакото и вратовръзката му бяха преметнати на облегалката на стола, черната му жилетка бе разкопчана, а ризата отворена на врата. В пепелника димеше недогоряла цигара. Докато го наблюдаваше, Кейн прокара ръка през косата си и без да поглежда, посегна към чашата си с кафе. Тя го гледаше, както не си бе позволявала да го гледа от онази вечер в Хайанис Порт.

Господи, изглеждаше уморен, помисли си сепнато. Сякаш дни наред не бе спал добре. Дали делото се развиваше толкова лошо? Внезапно той тихо изруга под носа си и покри лицето си с ръка.

Даяна пристъпи разтревожено напред.

— Кейн?

Той рязко вдигна глава. Погледна я за един миг с тъмни и открити очи. Тя почувства осезаемо нуждата в него, която после също толкова бързо изчезна.

— Здравей, Даяна — отговори Кейн студено. — Не те очаквах да се върнеш тази вечер.

Може би грешеше. Може би това, което бе видяла в очите му, бе само изненада, може би бе доловила собствените си чувства. Потърси в ума си всички онези неща, които искаше да му каже.

— Чад Рътлидж беше оправдан. — Бе всичко, което успя да промълви.

— Моите поздравления. — Той се облегна назад и се вгледа в нея с привидно безразличие. Наистина ли бе по-красива, отколкото вчера? В него се надигна болка. Щеше ли да полудее от това, че я вижда всеки ден, че я обича и не е обичан?

— Беше грозно — обади се тя след малко. — Не съм особено горда от начина, по който се държах с Бет Хауърд в залата.

Кейн сви ръката си в юмрук, после я отпусна. Нейната уязвимост винаги щеше да го трогва.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не… Да — реши Даяна. — Да, аз ще взема. — Отиде до шкафа в другия край на стаята, намери едно шише и наля, без да има и най-малка представа какво бе питието. Не ставаше така, както трябва, помисли си. Всички думи, които искаше да му каже, засядаха в гърлото й. Съмнения. Не беше ли й казал Кейн, че те бяха нейното проклятие? Както винаги, беше прав. Сега тя просто не знаеше дали ще може да намери правилната фраза, правилния тон, за да му каже, че иска да направи точно това, за което я бе помолил от самото начало. Да му се довери.

Облиза устни и се опита да разсее донякъде надвисналото във въздуха напрежение.

— Делото Дей създава ли ти проблеми?

— Не, не особено. То почти приключва. — Кейн отпи от кафето си и откри, че е студено и горчиво. — Обвинението не е толкова непробиваемо, колкото очаквах. Днес подложих Джини на разпит. Тя беше твърда като скала, антипатична и напълно правдоподобна. При кръстосания разпит показанията й ще бъдат непоклатими.

— Значи се чувстваш сигурен в присъдата?

— Вирджиния Дей ще бъде оправдана — отговори той безизразно. — Но няма да бъде оневинена.

Даяна го погледна неразбиращо.

Кейн остави кафето си и стана.

— От гледна точка на закона ще е свободна, ала обществото ще я приема за разглезена, богата жена, която е убила съпруга си и й се е разминало. Аз мога да я спася от затвора, но не мога да я изкарам невинна.

— Един юрист, когото уважавам, веднъж ми каза, че адвокатът трябва да се придържа към обективността.

Кейн я погледна и сви рамене:

— Какво, по дяволите, е знаел той?

Даяна остави чашата си и се приближи до него.

— Защо не ми позволиш да те почерпя нещо за пиене и една вечеря?

Имаше нужда да я докосне. Чувстваше как върховете на пръстите му изтръпват от нуждата да погалят меката й кожа. Отхвърляне. При мисълта, че отново ще се изправи пред това, застана нащрек.

— Не. — Премести се зад бюрото си. — Тази вечер имам доста да наваксвам.

— Добре, ще видя какво има долу в хладилника.

— Не.

Тази една-единствена рязка дума я спря. Болката я накара да отстъпи крачка назад. Тя се обърна и се загледа в огъня, докато бе сигурна, че гласът й няма да трепери.

— Би искал да си отида, нали?

— Казах ти, имам работа.

— Мога да почакам. — Неспокойните й ръце започнаха да въртят дръжката на месинговия ръжен. — Бихме могли после да вечеряме в моя апартамент.

Кейн я погледна — тънка, стройна фигура в зелен вълнен костюм. Даяна му предлагаше възможността да се върне към начина, по който стояха нещата преди, към начина, по който винаги се бе отнасял с жените. Удоволствие, игра, никакви усложнения. Никога нищо не му бе изглеждало толкова празно. Той с въздишка сведе поглед към ръцете си. Колко пъти през последните две седмици бе мислил за нея, за нещата, които се бяха случили между тях? Бе се замислял да й се моли — това не бе въпрос на гордост. Веднъж, в ранните часове на утрото му бе хрумнало да отиде в апартамента й и да използва сила по липса на нещо по-добро. През ума му бе минало всичко — от увещаване до отвличане — и бе отхвърлил всичко. Трябваше да си напомни, че от жена като Даяна любовта не можеше нито да се вземе насила, нито да се подлъже, нито да се измоли.

Желаеше я, имаше нужда да се изгуби в тази несъзнателна страст, която предизвикваха един в друг. Почти можеше да усети вкуса й от мястото, където стоеше, този не съвсем сладък, не съвсем остър аромат на устните й, когато се разгорещяха. Може някога да е било просто, ала никога вече нямаше да бъде просто.

— Благодаря за предложението — отсече Кейн. — Не ме интересува.

Тя стисна очи, отново изненадана колко много болка могат да предизвикат думите.

— Много те нараних — прошепна. — Не знам дали има някакъв начин да изкупя това.

Той рязко се изсмя.

— Мога да мина и без твоето съчувствие.

Даяна се обърна, сепната от тона му.

— Кейн, това не е…

— Остави.

— Кейн, моля те…

— По дяволите, Даяна, стига! — Отново вдигна кафето, мъчейки се да се овладее. Тя видя, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. — Върви си у дома — заповяда той. — Имам работа.

— Има някои неща, които искам да ти кажа.

— Не ти ли минава през ума, че не желая да ги чуя? Аз разголих душата си пред теб — изтърси Кейн, преди да бе успял да се спре. — Направих се на глупак. Вече чух твоите съображения защо не можеш да ми дадеш онова, което искам. Не изпитвам потребност да ги чувам отново. Мисля, че не мога да го понеса.

— Престани да го правиш невъзможно за мен! — извика Даяна.

— В момента пет пари не давам за теб! — Той вбесено я сграбчи за рамото и я дръпна към себе си.

Преди да се усети какво прави, устните му бяха върху нейните — яростно, грубо. По дяволите любовта, каза си Кейн. Ако това бе всичко, което тя искаше от него, значи това щеше да е всичко, което той щеше да й даде. Поддаде се на желанието и гнева си, без да забелязва нейния отговор или протест, докато Даяна се разтрепери в ръцете му. Отвратен от самия себе си, я отхвърли настрани. Любовта, осъзна той безпомощно, не можеше да бъде пренебрегната.

— Махай се, Даяна. Остави ме на мира.

Разтърсена до дъно, тя сграбчи облегалката на стола.

— Не, не преди да съм свършила.

— Добре. Ти остани, аз ще си отида.

Но Даяна стигна преди него до вратата, затръшна я и опря гръб на нея.

— Седни, млъкни и ме слушай.

За момент мислеше, че Кейн просто ще я изблъска настрани, а можеше и да я удуши. Когато я погледна, сякаш се канеше да я убие. Ала той пъхна палци в джобовете на жилетката си.

— Добре, давай.

— Седни — повтори тя.

— Не предизвиквай късмета си.

При тази заплаха Даяна вирна глава.

— Добре, ще стоим прави. Нямам намерение да ти се извинявам за нещата, които ти казах преди две седмици. Аз ги мислех. Моята кариера е важна за мен — жизненоважна, защото това е нещо, което съм постигнала сама. И да се доверя на някого, да му се доверя с чувствата си за мен е най-трудното нещо на света. Никой не може да ме принуди да го направя, това е мой личен избор.

— Прекрасно. Сега се махни от пътя ми.

— Не съм свършила! — Тя преглътна и се чу да казва: — Мисля, че е време да станем партньори.

— Партньори? — Гневът в очите му се смени с недоумение. — Боже мили, ти стоиш тук — сега, след всичко, което ти казах — и ми правиш делово предложение?

— Това няма нито общо с бизнеса! — извика Даяна. — Искам да се ожениш за мен.

Видя как очите на Кейн се присвиха — дотолкова, че не можеше да разчете нищо в тях.

— Какво каза?

— Моля те да се ожениш за мен… — Тя успя да задържи погледа си спокоен и се чудеше защо коленете й не се огъват.

Той се намръщи и остана, където беше.

— Ти ми правиш предложение? — попита предпазливо.

Даяна усети как страните й пламват, но не бе сигурна дали това бе от смущение, или от гняв.

— Да, мисля, че бях съвсем ясна.

Кейн се засмя — отначало тихо, после с все повече чувство. Вдигна ръце към лицето си, обърна се и отиде до прозореца.

Тя наблюдаваше реакцията му със смесица от яд и тревога.

— Да ме вземат дяволите — измърмори той.

— Не виждам нищо смешно. — Даяна скръсти ръце пред гърдите си. Чувстваше се като идиот.

— Не знам… — Кейн продължаваше да гледа през прозореца, опитвайки се да подреди мислите си. След всичката болка от последните две седмици тя изведнъж се появява на прага му и го моли да се ожени за нея. — Някак си ме разсмива.

— В такъв случай ще те оставя на спокойствие да се наслаждаваш на твоята малка шега. — Хвана дръжката на вратата, ала в момента, в който я отвори, той вече бе до нея и отново я затръшна.

— Даяна…

— Махай се! — заповяда тя и се опита да го избута.

— Чакай малко… — Кейн я хвана за раменете и я притисна към вратата. — Винаги ли ще спорим с теб? — Сега очите му не се смееха, а бяха ужасно сериозни и малко предпазливи. — Бих искал да знам защо ме помоли да се оженя за теб.

Даяна се вгледа в него и преглътна гордостта си.

— Защото знаех, че след всичко, което ти казах, ти няма да ме помолиш. Не бях сигурна, че ще ми простиш.

Той поклати глава и пръстите му се стегнаха върху раменете й.

— Не ставай смешна, това не е въпрос на прошка.

— Кейн… — Искаше й се да го докосне, ала продължат да стои с отпуснати ръце. Не бе сигурна, че може да приеме такава снизходителност. — Аз те наскърбих.

— Да, боже мой, наскърби ме.

— Извинявай — прошепна тя, но не извинение видя Кейн в очите й. Обля го първата вълна на облекчението.

— Ти не отговори на въпроса ми, Даяна. — Ръцете му продължаваха да държат здраво раменете й, очите му не се отделяха от нейните. — Защо искаш да се оженя за теб?

— Предполагам, че имам нужда от обещание — започна тя, усещайки как отново я пробожда страх. — Когато хората просто живеят заедно, е много лесно някой да си отиде и…

— Не. — Той отново поклати глава. — Не това искам и ти го знаеш. Защо, Даяна? Кажи го.

Страхът прерасна в паника.

— Аз… — заекна тя и затвори очи.

— Кажи го — настоя Кейн отново.

Ресниците й трепнаха и очите й срещнаха неговите. След като думите бъдеха изречени, Даяна знаеше, че няма да има път назад. За нея това би означавало пълно обвързване. Той също го знаеше, осъзна тя… И имаше нужда от него. Защо е била толкова глупава, та да мисли, че единствена се страхува?

— Обичам те — прошепна Даяна и дълго, треперливо издиша. С дъха си отиде и страхът. — Боже, Кейн, обичам те. — Падна в прегръдките му, притиска се към него и облекчението й се изля в смях. — Обичам те — каза отново. — Колко пъти искаш да го чуеш?

— След малко ще ти кажа — измърмори той и устните му намериха нейните. Простена от удоволствие, от облекчение, от радост и я привлече към себе си. — Още веднъж — настоя в устните й. — Кажи ми го пак.

Тя се засмя и го дръпна надолу, докато и двамата паднаха на килима.

— Обичам те. Ако знаех колко ще ми е хубаво да ти го казвам, щях да ти го кажа по-рано. Кейн… — Хвана с две ръце лицето му и го погледна с внезапно сериозни очи. — Да бъда с теб, да ти принадлежа си струва всичко, което познавам. Знаех го, ала ми се струваше по-безопасно да се преструвам, че мога да живея без теб.

Той взе ръката й и притисна устни към дланта.

— Аз все пак не мога да ти дам никакви гаранции, Даяна. Мога само да те обичам.

— Не искам гаранции. — Опря буза до неговата. — Вече не. Ще заложа на теб, Макгрегър. — Бавно плъзна ръце нагоре по гърба му. — И ще спечеля.

Кейн смъкна сакото от раменете й, докато устните му играеха с нейните.

— Тази нощ всичко е за пръв път — реши той. — Моето първо предложение… — Започна да разкопчава копчетата на блузата й. — Първия път, когато успях да измъкна тези две малки думички от теб… — Устните му проследиха пътя на пръстите. — И първия път, когато ще правя с теб любов в моя кабинет.

Даяна въздъхна и свали ризата му.

— Има един малък процедурен въпрос.

— Хмм?

— Още не си отговорил на моето предложение.

— Не се ли предполага да ми дадеш време да го обмисля? — Улови ухото й между зъбите си.

— Не.

— В такъв случай приемам. — Вдигна глава и в очите му проблесна смях. — Имаме ли намерение да продължим рода на Макгрегърови?

Тя му се усмихна лениво с полупритворени клепачи.

— Абсолютно. Аз съм от много добра порода.

Кейн се засмя и притисна устни към шията й.

— Даяна, ти направи баща ми много щастлив!