Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (6)

6.

С престорено недоумение, двамата се втренчиха в мъртвеца.

— Велики боже! — възкликна Черния Джак Стоунхарт, привидно потресен. — Това е Том Баркас! Мъртъв ли е?

Ласитър вдигна две ръце в израз на съжаление.

— Това е съвсем откачена история, Джак — отговори той. — Втурна се в стаята с револвер в ръка, стреля по мен и аз отвърнах на изстрела. Беше самоотбрана, Джак.

Генерал Черния Джак погледна „дъщеря си“.

— Вярно ли е това, Челия? Можеш ли да го потвърдиш?

Ласитър разчиташе на това, че тя ще кимне, но за негова изненада девойката разтърси глава.

— Няма нищо вярно в казаното — отвърна тя. — Том Баркас влезе, за да говори с Ласитър. Познаваха се отпреди и очевидно са били големи врагове. Ласитър въобще не позволи на Том да вземе думата, а веднага извади револвера си. Том също успя да стреля, но беше улучен от Ласитър твърде лошо, за да се прицели добре.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна доволно. Челия действаше точно така, както бе уговорено помежду им.

Ласитър пък имаше чувството, че е получил удар под пояса. Значи все пак бе измамен от тази вещица. Тя играеше заедно с „баща си“. Едрият мъж бе в капан.

— Нямаш особено добри изгледи, Ласитър — каза генералът, — но можем и да потулим цялата тази история. Зависи само от теб.

Докато генералът говореше, Ласитър хвърли бърз поглед към Челия и тя му намигна съвсем кратко и незабелязано.

Сега вече разбра. Позициите бяха изяснени. Челия бе принудена да играе тази пъклена игра и разчиташе, че и Ласитър ще се впусне в нея.

В първия момент Ласитър едва не избухна. Имаше намерение да посочи револвера с халосните патрони, но сега проумя, че е рано да се поддава на емоции.

Така или иначе нямаше шанс, защото междувременно се бяха появили още мъже. Всички бяха въоръжени с револвери и пушки и Ласитър от пръв поглед разбра, че са десперадоси.

Генерал Черния Джак посочи мъртвеца.

— Изнесете го!

Каза го толкова коравосърдечно, че Ласитър едва успя да се въздържи. Искаше му се да отвърне на удара в същия миг, но същевременно му беше ясно, че Черния Джак Стоунхарт, демоничният господар на бандитите, може да бъде победен само с хитрост.

Изнесоха Том Баркас.

Момичето стоеше с вкаменено лице.

Ричард Стоунхарт се хилеше тихо сякаш на себе си.

Черния Джак Стоунхарт каза:

— Най-добре да забравим цялата случка. Том Баркас ще легне в земята и ние няма да кажем на никого какво се случи тук. Не ми се иска да те изправят пред съда, Ласитър. Не го желая, защото ти си бил винаги един от най-добрите ми приятели.

„Този проклет, лицемерен кучи син!“

Ласитър отново бе готов да се нахвърли отгоре му, но разумът бе по-силен от гнева му. Спомни си как тогава, след войната, Джак Стоунхарт го бе измамил. Знаеше, че и сега генералът отново му е подготвил много изненади. Явно тук не помагаше сила. Тук помагаше само хитрост.

— Хвана ме натясно, Джак — каза той и се усмихна. — Защо не желаеш да отговарям пред съда? Какво искаш в замяна?

— Живеем в неспокойно време — каза Черния Джак. — Тази страна е на път да се превърне в ад и затова имаме нужда от шериф, който умее да действа правилно. Ти си точно човекът, който ни е нужен, Ласитър. Сигурен съм, че ще ти се удаде да разчистиш всички пречки от пътя.

Ласитър си спомни думите на Керълайн за бракониера.

— И защо ме смяташ за най-подходящия човек, Джак? — попита той. — Изобщо за кого трябва да се бия? За теб или за закона?

Лицето на генерала за миг се помрачи. В тъмните му очи промъждука недоверие. Ласитър разбра, че е бил малко невнимателен с въпроса си.

— Естествено, че за закона — отговори Черния Джак. — Или си си мислил нещо друго?

Ласитър премина в настъпление. Бе направил грешка и сега трябваше да продължи напред. Нямаше друга възможност.

— Всеки човек си има проблеми, Джак — каза той. — Ти си Големия бос в тази околност. Ти си човекът, който стои над всички, но и който има най-много врагове. Това е съвсем естествено. Най-великите хора на този свят винаги имат най-много врагове.

Черния Джак се усмихна доволно.

— Добре казано, Ласитър. Винаги съм знаел, че си умен мъж. Да, имаш право. Заплашван съм от много врагове и трябва да се боря, за да оцелея. Трябва да отвръщам на ударите много по-сурово. Нуждая се от много повече власт. Едва тогава в Чарлтън ще се възцари мир и спокойствие.

Ласитър кимна вяло.

— И какво ще спечеля аз?

— Доста неща — каза Черния Джак. — Познаваш ме и знаеш, че винаги съм бил добър генерал. Имам намерение да те направя моя дясна ръка. Като начало ти предлагам тази значка…

Извади златната значка от джоба на якето и я задържа в дланта си пред погледа на Ласитър.

— Виж я, Ласитър — продължи той. — Звезда от чисто злато. Струва поне две хиляди долара. Ще стане твоя собственост, ако разчистиш от пътя ми всички неприятности. Изпълниш ли задачите, които ти поставя, ще получиш много повече. Какво ще кажеш например да се ожениш за дъщеря ми Челия? Ще ми станеш зет и рамо до рамо ще владеем цялата страна.

— Ами ако откажа? — попита Ласитър. — Какво ще стане тогава, генерал Джак?

Черния Джак го погледна учудено.

— Тогава ще бъда принуден да те изправя пред съда заради убийството на Том Баркас.

Това си бе чисто изнудване, но Ласитър остана спокоен и не даде да се разбере какво мисли.

Генерал Черния Джак все още държеше значката пред него.

— Е, какво, Ласитър? Трябва да вземеш някакво решение. Приемаш ли звездата?

Ласитър гледаше ту златната значка, ту светлокосата дъщеря на главатаря на бандитите.

И посегна към звездата, макар да знаеше, че с това подписва смъртната си присъда. Закачи я на якето си.

— Отива ли ми? — иронично попита той. — Дали пък това не е за мен началото на края?

Черния Джак Стоунхарт свъси чело.

— Как да те разбирам, Ласитър?

— Керълайн ми разказа нещичко — отговори Ласитър. — Двама шерифи, които последни са носили тази значка, били обесени. Може би аз ще съм третият.

Генералът остана напълно безразличен.

— Трябва да поемеш риска — каза той, — защото имаш право. Не е лесно да носиш шерифската значка.

Все повече и повече сваляше маската си. Цинизмът му вече не знаеше граници. Искаше да си играе с Ласитър като с шахматна фигура. Бившият му подчинен прозря всичко, но бе принуден да мълчи. Мислеше си за задачата, която в началото не бе поискал да приеме. Сега видя нещата в съвсем друга светлина. Генерал Черния Джак бе зъл до дъното на душата си. Изглежда, обичаше по най-подлия начин да изнудва хората и да им причинява зло.

Ласитър с горчивина си мислеше за това. Той бе простил на генерала някогашната история, но сега същият човек искаше отново да го повали. В гърдите му бушуваше буря, но никой не го забеляза. Лицето му не издаде дори и най-малкото вълнение.

— Да, Джак — каза той. — Ще се примиря с това.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна.

— С какво искаш да се примириш, Ласитър? С факта, че може би ще бъдеш обесен както двамата си предшественици, с това ли?

— За луд ли ме вземаш? — усмихна се Ласитър. — Къде си видял човек, който иска да бъде обесен? Не, Джак, току-що се примирих с това, че ще започне една много, много сурова битка. И ще трябва да се примиря, дори самият аз да я изгубя. Това имах предвид. Това, а не нещо друго, Джак.

— Тогава фронтовете са изяснени — каза доволно Черния Джак Стоунхарт. — Вече е тъмно, така че бъди ми гост за тази нощ. Утре сутринта ще слезем в града и ще представя на хората новия им шериф. Единственият шериф във всички щати, който носи значка от чисто злато. Е, какво, харесва ли ти това?

— Не изглежда зле — отвърна Ласитър. — Преди всичко ми допада фактът, че един ден значката ще е моя собственост. Мисля си освен това и за другото, което ми обеща — след тези думи хвърли многозначителен поглед към Челия и генералът разбра за какво става въпрос.

— Ще удържа на думата си — обеща той. — Ще се прочуеш много, ако се справиш с бандитите, на чиято съвест лежат убийствата на предишните двама шерифи.

— Ще му бъде трудно — отбеляза Ричард Стоунхарт. — Ласитър, наистина ли не се страхуваш, че някой ден може да ти се случи онова, което се случи на твоите предшественици?

— Зная как да се защитавам — отговори спокойно бъдещият шериф. — Все някога плъховете ще излязат от дупките си. Всъщност имате ли вече някакво определено подозрение кой би могъл да се крие зад тези убийства?

Черния Джак Стоунхарт запали дебела пура.

— Има двама влиятелни мъже, които ме мразят като чума — обясни той. — Единият се казва Карлос Хурадо и е собственик на голяма сребърна мина в северната част на околията Чарлтън.

Ласитър се престори на изненадан.

— Хурадо ли? Керълайн ми разказа за момиче на име Анабела Хурадо, което по всяка вероятност е било отвлечено. Да не би този Карлос Хурадо да е бащата на Анабела?

Черния Джак Стоунхарт кимна с глава.

— Предполагам, че бандитите от Плумас Форест са отвлекли момичето. Сигурно искат да изнудят Карлос Хурадо да плати голям откуп. Той е човек, когото много хора мразят. Безогледен деспот е и нищо не го плаши. Кара хората си да работят в мините като роби, а им плаща мизерни заплати. Доколкото съм чувал, надзирателите в галериите принуждават с камшици работниците да се трудят. Говори се дори, че част от хората се трепят за него направо без пари. Става дума за индианци, хванати от неговите бандити. Не съм сигурен дали е вярно, но съм напълно уверен, че има много хора, които мразят този човек до мозъка на костите си.

— А бандитите от Плумас Форест, за които толкова често слушам? — попита Ласитър. — Що за хора са те?

— Вероятно са хора, работили някога за Хурадо в мината — отвърна генералът. — Има и бивши работници на Бърт Ендрюс, който притежава огромно ранчо и е не по-малък деспот от Карлос Хурадо. Между другото, двамата са приятели. И двамата работят по една и съща система. Назначават мъже, които са с единия крак в гроба и са щастливи да получат работа. И когато нещастниците попаднат под ботуша на големите босове, едва тогава започва истинската мизерия и радостта изчезва от живота им.

— Бърт Ендрюс също има дъщеря — каза Ласитър. — Керълайн ми спомена и това. Момичето се казва Сюзън, ако не ме лъже паметта. И тя изчезнала като Анабела Хурадо, и то дори в един и същи ден.

Черния Джак Стоунхарт кимна твърде равнодушно.

— Със сигурност зад това отвличане се крият същите бандити — каза той. — Бърт Ендрюс ще трябва да се изръси с голяма сума. Интересно, колко ли ще даде?

Ричард Стоунхарт отново се намеси в разговора.

— Явно Керълайн те е информирала дяволски добре, Ласитър — каза той и се ухили, — така че сигурно знаеш и за третото момиче.

— Да, зная — отговори Ласитър. — Става дума за Жералдин Лендън, дъщерята на доктор Кристофър Лендън. Нима от един доктор също може да се вземе тлъст откуп?

— Не зная финансовото състояние на Лендън. Може би бандитите са имали други причини, за да отвлекат момичето. Допускам, че някой от тези хаймани е имал личен интерес към нея. Разбираш какво имам предвид, нали?

Ласитър с удоволствие би му разбил носа, но се овладя. Знаеше, че още известно време ще трябва да се сдържа. Бе започнал игра на покер с дявола и най-малката грешка можеше да му струва живота. Сега обаче той познаваше противниците си.

— Да, разбирам какво имаш предвид — отвърна Ласитър — и ако успея да хвана тези кучи синове, ще им се случи такова нещо, че вероятно някои от тях ще трябва да поемат пътя към бесилката.

Заплахата бе отправена към Ричард и Черния Джак Стоунхарт, но изглежда никой от двамата не разбра.

— Аз бих се заел първо с Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс — каза генералът. — Говори с тях и им предай, че съжалявам за изчезването на дъщерите им. Кажи им също, че могат да разчитат на пълната ми подкрепа, ако, разбира се, изобщо са готови да приемат помощта ми.

„Проклет лицемер!“ — помисли си Ласитър, но на лицето му се появи усмивка на разбиране.

— Намирам за твърде благороден жеста от твоя страна, че искаш да им помогнеш, Джак — каза той. — Винаги си бил много отзивчив човек.

Нима и този път генералът не долови подигравката в думите му? Нима опиянението от властта го бе направило толкова глупав?

Странно бе, че до този момент никой не бе споменал нито дума за случилото се в края на войната. По отношение на това генерал Черния Джак спазваше аристократическа сдържаност. Може би смяташе, че Ласитър всичко е забравил.

— Значи ще потулим историята с Том Баркас — генералът отново се върна на първоначалната тема. — А от утре ти ще се грижиш за реда в околността Чарлтън.

Ласитър наведе глава и погледна златната звезда.

— Всъщност шерифът трябва да бъде избран — каза той. — Дали хората изобщо ще ме уважават?

Черния Джак махна вяло с ръка.

— Имам на моя страна двама много влиятелни мъже — отговори той. — Съдията Джоел Мак Уорън и доктор Лендън. Когато тяхната дума натежи на везните, нищо няма да попречи на твоето избиране. Всъщност не е необходимо въобще да те избират. По силата на своите правомощия съдията може да те назначи без никакъв проблем като шериф-комисар, тъй като градът в момента се намира в бедствено положение. Имаме нужда от силен човек, който да се грижи за спокойствието ни, а ти си тъкмо подходящ за това, Ласитър. Сякаш са те извикали специално за тази задача.

— Понякога случайността върви по неведоми пътища — промърмори Ласитър. — Само допреди час въобще не допусках, че някога в живота си ще стана шериф. И то със значка от чисто злато. Да се скъсаш от смях — при тези думи се разсмя силно и невъздържано. Бе радостен, че поне за малко няма защо да се преструва.

Двамата Стоунхартови се присъединиха към неговия смях. Смееха се, защото мислеха, че в Ласитър са намерили подходящия глупак, който ще вади вместо тях кестените от огъня.

Ласитър се смееше, защото разбираше всичко.

Бързо обаче отново станаха сериозни и Черния Джак каза:

— Надявам се само усмивката да не изчезне скоро от лицата ни. Не бива да забравяме, че Хурадо и Ендрюс са невероятно опасни противници. Между другото, има още нещо за изясняване, Ласитър. От един наш човек, който работи при Хурадо, получих интересна информация. Хурадо и неговият приятел Ендрюс смятат, че зад отвличането на дъщерите им се крием ние със сина ми. Естествено, това е подла клевета, но не можем да предприемем нищо против нея. Ако поне бяха поговорили с мен, щях много бързо да ги убедя в противното.

— И въпреки това им предлагаш помощта си, Джак? Наистина го намирам за учудващо.

— В края на краищата, тук става дума само за момичетата — каза Черния Джак. — Личните вражди не бива да влияят.

— Защо всъщност те така те мразят, Джак? — попита Ласитър мимоходом, сякаш отговорът въобще не го интересуваше. — Каква е причината за вашите вражди?

— Съвсем просто е за обяснение — отговори Черния Джак. — Спечелих в тази околност много земя. Откупих я от някои дребни фермери, които не виждаха тук повече перспективи. Естествено, и Ендрюс, и Хурадо искаха да притежават тези земи. Ендрюс можеше да увеличи животновъдството си, а Хурадо предполага наличието на сребърни находища в някои части от моята земя, които би желал да експлоатира, за да стане още по-богат и по-властен. Но аз се оказах по-бърз от двамата, Ласитър. Сега разбираш ли защо толкова много ги е яд на мен?

— Да, разбирам много добре.

Генерал Черния Джак явно бе доволен. Личеше си по усмивката му.

— Сега имам да свърша още някои важни неща — каза той. — Преди всичко искам да обясня на хората си, че трябва да мълчат за това, което се случи. Утре сутринта се захващаме за работа. И тогава ще й дадем да се разбере на тая паплач. Уверен съм в това.

— Надявам се, Джак.

Генералът и синът му напуснаха стаята. На прага Джак хвърли недвусмислен поглед към мнимата си дъщеря и двамата изчезнаха.

Ласитър остана сам с Челия.

— Сега имам нужда от едно уиски — простена тя. — Вярвам, че и ти също.

Отиде до витрината, извади бутилка бърбън и напълни двете чаши, които стояха на масата.

Отпиха и се погледнаха в очите.

— Нямаше как да не го направя — каза Челия, след като отпи. — Трябва да ме разбереш, Ласитър. Наистина нямах друг избор. Ако не бях излъгала, щеше да се случи нещастие. Когато се разгневи, Черния Джак става истински дявол.

— А аз сега затънах в блатото, лейди — каза Ласитър и се престори на отчаян. — По всяко време можете да ме предадете като убиец. Ще трябва безусловно да се подчинявам на Джак.

— Е, и какво от това? — щракна с пръсти тя. — Какво от това? Та ти и без това нямаш какво да губиш. Може само да спечелиш, Ласитър — почука с пръсти по златната значка на якето му. — Това тук е големият ти шанс, скъпи мой. Ако всичко е наред, скоро ще станеш уважаван човек. Той ти обеща, че можеш да ме имаш, а това означава, че ще станеш, така да се каже, коронованият принц. А един ден ще се справим с Джак и Ричард и после нищо няма да попречи на щастието ни.

Ласитър бе смаян.

Това малко зверче вече градеше собствени планове. Но дали действително желаеше това, което току-що каза? Не беше ли съвсем друга истината, а именно, че бе получила задачата да изпита Ласитър и да провери верността му.

Той разтърси глава.

— Не! В такава игра няма да се включа.

Стори му се разочарована.

— Но нали преди малко каза, че ще ми помогнеш?

— Не по този начин, лейди. Не с убийства.

Тя отстъпи крачка назад. Тялото й прозираше изпод роклята.

— Не ти ли стига вече, Ласитър? — изсъска тя. — Ти нямаш много скрупули. Казвали са ми, че ядосат ли те, сурово отвръщаш на удара с удар. Джак ми е разказвал, че си убил доста хора, и то заради разни дреболии. Действително ли ще се съобразиш с това, че Джак някога е бил твой приятел във войната? Не виждаш ли, че и той не се церемони с теб, Ласитър. Примката, която някой ден ще затегнат около врата ти, вече е завързана. Тогава ще стоиш и ще си спомниш думите ми. Не бъди глупак, Ласитър.

— А според теб какво трябва да направя, лейди?

Не знаеше какво да мисли за нея. Виждаше се обграден със стена от предателство и лъжа. Не биваше по никакъв начин да се разкрива.

Каква всъщност беше Челия? С нетърпение очакваше отговора й, който тя забавяше, напълвайки отново двете чаши с уиски.

— Какво трябва да направиш ли? — повтори тя въпроса му. — Има само един добър съвет, който мога да ти дам. Първо говори с Ендрюс и Хурадо. После си потърси няколко добри мъже и препусни с тях до Плумас Форест. Намери скривалището на бандата, за която Джак ти разказа толкова много. Знаеш ли, че всъщност той е шефът на тези бандити? Той ги доведе тук. Погрижи се тези разбойници да изгонят фермерите от земите им. Смята се за велик пълководец, а Ричард е дясната му ръка. Язди винаги начело на бандата. Двамата ти предшественици го разкриха и затова умряха. Опитаха се да арестуват Ричард и да го изправят пред съда. И теб един ден ще те обесят, Ласитър. Дори и да изпълниш всичко онова, което поискат от теб.

Дишаше учестено. Очите й горяха с фанатичен огън.

— Разбий бандата от Плумас Форест! — процеди през зъби тя. — Можеш да откриеш скривалището й, като тайно проследиш Ричард. Той много често ходи там. Във всеки случай трябва да си много предпазлив.

Думите й не бяха лишени от здрав разум и всичко звучеше така, сякаш тя искрено го желаеше, но въпреки всичко съмнението му не се разсея.

— Ще видя какво мога да направя — тихо каза той. — Най-напред ще говоря с Хурадо и Ендрюс. После ще събера сведения от хората в града. Все някак нещата ще се изяснят.

Тя пристъпи към него и обви ръце около шията му. Целувката й бе изпълнена със страст.

— Ще успеем, Ласитър — прошепна му тя заклинателно. — След няколко седмици по тези земи няма да има повече престъпници. Зная, че ще се справиш.

— Всичко ще стане както трябва — уклончиво отвърна той. — Само трябва да бъдеш търпелива.

— Имаш право — съгласи се тя. — Все някога ще намерим отговора на всички въпроси. Нека сега говорим за нещо друго, скъпи. Ела да отидем в моята спалня.

Ласитър тръгна след нея, защото знаеше, че сега едно приятно развлечение би било най-доброто лекарство за него.

След няколко секунди тя се съблече и се отпусна върху широкото легло. Приличаше на змия, извиваше се прелъстително, а ръцете й нежно галеха тялото му.

Докато се освобождаваше от дрехите си, още веднъж в главата му пробяга мисълта, че с това момиче се впуска в смъртоносно приключение. Но после тази мисъл сякаш се стопи. От този миг нататък за него съществуваше само Челия. Може би това бе последното бурно любовно приключение в живота му.

Тя бе като вулкан. Ту се извиваше под него с треперещи хълбоци, ту се мяташе отгоре му и покриваше лицето му с целувки.

Ласитър от седмици не бе имал жена, а още по-отдавна — такава темпераментна и пламенна. През следващите часове забрави всички неприятни неща, които със сигурност го очакваха. За него имаше значение само светлокосата, зашеметяваща Челия, за която все още не знаеше дали е ангел или дявол.

От време на време лежаха спокойно един до друг. Сякаш по негласно споразумение и двамата не споменаваха дори и дума за неприятностите. Искаха тези часове да принадлежат единствено на тях. Нищо не биваше да смущава рая, в който се намираха. Но наистина ли това бе рай? Поне така си мислеха до следващото утро. Тогава, след чудесната нощ, дойде ужасното пробуждане. Но дотогава нито Ласитър, нито Челия предусещаха нещо. Отдадоха се изцяло на чувствата си. Челия го накара да й разказва за Сан Франциско и за големия океан. С въздишка сподели, че не е виждала почти нищо от красотите на този свят и че за нея няма по-съкровено желание от това по-бързо да избяга от този ад.

Ласитър все повече започваше да й вярва. Влечението му към Челия нарастваше толкова много, че вече бе почти влюбен в нея.

— Много те харесвам, светлокоса магьоснице — прошепна й той и отново я взе в ръцете си.